Елизабет Адлър
Скрити страсти (70)

69.

Амели не можеше да си спомни кое бе по-лошо, моментът, в който Едуар й каза, че Роберто е мъртъв, или погребението му, когато бедното му смазано тяло бе положено да почива под златисто синьото небе на един ясен ден във Флорида. Както и да е, това нямаше значение, уморено си помисли тя, вече нищо нямаше значение. Придърпа стола си по-близо до прозореца и седна, втренчена в синия залив отдолу.

Вила Енкантада бе умълчана. Баба се бе върнала в Рио, а Ксара и Едуар бяха в Маями с децата, собствените им и нейните. Амели почувства известна вина при мисълта за малките си дъщерички. Вече месец откак се бе върнала в Ки Уест само с баба за компания — цял месец откак не бе виждала децата си. И два месеца от смъртта на Роберто. Дори самата дума я изпълваше с вътрешен хлад. Тя затвори очи от болка, сякаш го виждаше в калта, под палмата, пробола хубавото му силно тяло. Бе прекалено много, за да го понесе, не можеше да го приеме! Нищичко не й бе останало, за което да живее, тихичко простена тя в голата стая, нищичко! Не, казваше й баба, имаш Ле и Леонор, децата на Роберто — трябва да благодариш на Бога, че ти е оставил това наследство. Но как можеше да знае баба колко далечни й се струват в този момент двете сладки руси дечица? Те бяха много малки и невинни, за да разбират, само усещаха, че завинаги са загубили този мил мъж, когото тъкмо се бяха научили да наричат татко. Може би баба бе права и трябваше да се утешат — но не можеха, и вината за това бе нейна. Тя бе безсърдечна майка, бе изоставила децата си, потънала в собственото си страдание!

Амели усещаше безпомощност, нищо не можеше да направи, за да надмогне чувствата си, бе погълната от тях, връхлетяна от болката. Искаше й се да остане в тази затъмнена стая завинаги и никога да не говори с никого. Така бе по-лесно.

Едуар слезе от ферибота и закрачи по кея с наведена глава, потънал в мисли. Бе тук заради Ксара, идеята бе нейна и той горещо се надяваше, че ще подейства. Ключовете дрънчаха в джоба му, докато минаваше по „Мейн стрийт“ към салона за сладолед, откъдето купи четвърт шоколадов и четвърт прасковен — любимите на Амели, засмя се той на глупостта си — като че ли такава детинщина можеше да й помогне! Изабел го бе предупредила, че Амели не се храни — че изобщо нищо не прави и никого не иска да вижда. Трябваше да направят нещо за нея. Тогава на Ксара й хрумна тази идея. Едуар въздъхна, докато се качваше на таксито, наистина се надяваше да подейства.

Кой може да е, зачуди се Амели, стресната от стъпките в коридора. Тя погледна часовника си. Показваше четири, трябва да бе задрямала. Можеше да бъде само Зита, прислужницата. Но не, не можеше да е тя — днес й бе дала свободен ден, искаше да остане напълно сама. Амели наостри уши, на пръсти се приближи до вратата на спалнята и се ослуша. Шумът идваше от кухнята!

— Кой е? — извика тя, рязко отвори вратата и излезе в коридора, водещ към стълбището.

— Амели. Аз съм, Едуар.

С голямо облекчение тя се облегна на парапета и погледна надолу към него.

— Едуар! Какво правиш тук?

Едуар се завтече нагоре по стълбите към нея.

— Дойдох да те видя, разбира се.

Тя се почувства в безтегловност, когато той я прегърна и я притисна до себе си. Костите й бяха леки като на птиче. Едуар я отдалечи от себе си и я огледа:

— Така си и мислех — с укор каза той, — ти не ядеш.

— Ям достатъчно — отговори Амели в самозащита. — Добре съм, Едуар, наистина. Нямаше нужда да дотичваш веднага тук, само защото баба си е заминала. Сама се чувствам добре.

— Не се и съмнявам — строго отвърна Едуар. — Но дъщерите ти не се чувстват така.

Зениците на Амели се разшириха от тревога.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Не. Нищо лошо не се е случило с Ле и Леонор — просто идната седмица е вторият им рожден ден и ще бъде хубаво майка им да е с тях, за да го отпразнуват заедно. Особено сега, когато останаха без баща — нарочно добави той. Разтърси я, бе му казала Ксара, трябва да я извадиш от тази ужасна апатия, да тръснеш отговорност на плещите й, накарай я да се изправи срещу това, Едуар — тя трябва да се справи — заради децата — и заради себе си.

Амели отстъпи крачка назад. Какво говореше той, не знаеше ли, че тя не може да слуша за това?

— Аз… аз просто си лежах в стаята — прошепна Амели и се опита да се измъкне по коридора.

Едуар я сграбчи за ръката.

— Ела долу с мен — каза той и я задърпа. — Имам нещо за теб.

— Едуар, аз… не се чувствам много добре. Мисля, че ще е по-добре да се върна в стаята си и да си легна. О, забравих, дадох свободен ден на прислужниците, ще трябва да вечеряш в „Сен Джеймс“.

— А ти какво ще вечеряш?

Безмълвното й лице отговори на въпроса му.

— Ела с мен — каза той и я поведе надолу по стълбите.

Двете картонени кутии сладолед вече се топяха на кухненската маса и Едуар сложи Амели да седне на един стол, загреба пълна лъжица сладолед от всеки вид и го сипа в една купичка.

— Заповядай — усмихнат й го подаде той, — любимите ти.

Той не усеща ли, питаше се Амели, че нищо не е хубаво вече? Не го ли разбира? Погледът й срещна през масата състрадателния поглед на Едуар, а сладоледът си стоеше недокоснат пред нея.

— Като не ядеш, нищо няма да се промени, Амели. Това няма да върне Роберто.

Тя сведе поглед, големите й завити мигли хвърляха сянка върху бледите й бузи. Някога буйната й коса бе изнемощяла и загубила предишния си блясък и гъвкавост. Ръката на Едуар затрепери, докато държеше лъжицата, как мразеше да я наранява така — но сега трябваше да го прави заради самата нея.

— Ле и Леонор са много добре — каза той, — щапукат насам-натам, не можеш ги удържа. Толкова много ми напомнят на теб на същата възраст, Амели, прекрасно е да ги гледа човек. Разбира се приличат и на баща си — Роберто бе рус като теб. Ле има неговите очи, тези хубави ясносини очи…

— Престани! — Гласът на Амели трепереше от гняв и болка. — Защо го правиш? Престани, Едуар! Моля те…

— Значи смяташ, че никога вече не трябва да говорим за Роберто, щом е мъртъв? Да се преструваме, че никога не е съществувал? Що за глупост е това, Амели? Роберто има право да го помним, да си говорим за него — да го обичаме. Не разбираш ли, Амели, смъртта му трябва да се превърне в част от живота на всички ни, за да можем да заживеем с това!

Амели го гледаше с каменно лице и Едуар се поколеба. Дали не отиде твърде далеч? Ако е така, вече нямаше връщане назад.

— В Маями има две деца, които се нуждаят от майка си — нещо повече, Амели, те имат право да бъдат с майка си. Баща им загина и бъдещето им е в твоите ръце. Те зависят от теб, Амели ду Сантус.

Амели изправи глава, сякаш за да поеме удара. Едуар бе прав, децата бяха нейна отговорност. Но тя не искаше да се връща в Маями, не искаше да ходи никъде, просто искаше да си остане в сигурността на онази стая. Как можеше да се върне, да се смее и да играе с децата, както ще очакват от нея — както винаги преди това? Всичко бе различно сега. Животът й бе празен.

Едуар извади ключовете от джоба си и ги размаха пред нея.

— Това са ключовете от Паласио д’Орвил — спокойно каза той. — Ключовете, които трябваше да дам на Роберто, щом станеше управител на хотела следващия месец, работата, за която се бе трудил така усилено и която нямах никакви колебания да поверя на него. Той я заслужаваше. — Той постави ключовете на масата помежду им и отмести стола си назад. Плочките на пода отекнаха от стъпките му, щом закрачи из кухнята. — Щетите по хотела бяха възстановени, а градините засадихме и оформихме отново. Сигурно ще можем да отворим навреме и хотелът ще бъде поне наполовина пълен първите две седмици — след това всичко е предварително ангажирано за целия сезон. В момента се строят два плувни басейна и спортна зала, а Мишел, готвачът, вече е съставил новото меню за радост на гостите. Персоналът е готов и в очакване. Имаме нужда само от управител.

Амели седеше вцепенено на масата, питайки се защо трябва да знае всичко това — какво значение имаше то?

Едуар я пронизваше с поглед.

— Вложихме много време в Паласио д’Орвил — аз, Ксара, баба, Роберто — и страшно много пари. Работата на управител остана за теб, Амели.

Тя вдигна глава и шокирана го погледна.

— Роберто би искал да бъде така — продължи Едуар. — Ти си се занимавала с хотела в Рио вместо баба, помагала си и на Роберто в Паласио, няма причина да не се справиш с това. — Той й направи знак да замълчи, когато я видя, че се кани да му възрази. — Не приемам отрицателен отговор, Амели, няма друг управител. Ако не приемеш, тогава Паласио д’Орвил ще затвори точно преди да бъде отворен отново.

Едуар се приближи до масата и хвърли ключовете към нея.

— Ето ти ключовете. Паласио д’Орвил те очаква. Това е предизвикателство, Амели, но аз знам, че можеш да се справиш с него.

Той се запъти към вратата и се обърна да я погледне.

— По-добре си изяж сладоледа — внезапно смени темата Едуар, — ще се разтопи.

Плаха усмивка се появи на устните на Амели. Изискваха се много нерви, за да изиграе това, и тя му се възхищаваше. И не само знаеше, че щом веднъж е казал нещо, той държи на думата си — ако откажеше работата като управител, той щеше да затвори Паласио. Не й бе оставил избор. Тя взе голямата връзка ключове и на ръка определи тежината им, както много пъти бе правил Роберто. Столът изскърца по плочките, когато го отмести назад. Амели се отправи към вратата, за да намери Едуар. „Предизвикателство“, бе казал той… щеше да бъде нещо повече от обикновено предизвикателство — щеше да бъде трудно усилие за една истински тежка работа, но тя приветстваше идеята. Господи, как я приветстваше!