Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Private Desires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Елизабет Адлър. Скрити страсти

ИК „Прозорец“, 2002

Художник Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Оформление: Калина Павлова

ISBN 954–8079–78-X

История

  1. — Добавяне

14.

Знаеше точно как ще реагира тя. Бе по обед, той седеше на терасата на кафене „Риш“ в Монте Карло, представяйки си как ще е облечена, изражението на хубавото й лице с прасковена кожа, учудването, смущението, колебанието, вълнението — и, разбира се, гнева — а може би и малко страх. Знаеше, че вече е подготвена да го намрази; той бе възпламенил яда й, пренебрегвайки я нарочно цяла седмица, след като я бе глезил и ухажвал, след като се бе грижил за нея. О, да, тя със сигурност щеше да е бясна. Той се усмихна. Сигурно бе на път за насам и всеки момент щеше да се втурне при него — ако беше изчислил всичко точно. Нямаше да е в състояние да чака, Леони винаги постъпваше импулсивно. Какво ли щеше да направи сега? Дали щеше пред очите му да разкъса документите и да му се разкрещи? Или пък щеше да му се хвърли на врата и да го целуне? Той въздъхна от задоволство, и двата варианта го устройваха. Знаеше, че най-накрая щеше да я има.

Като по команда Вероне се показа на терасата и с бърза крачка се приближи към него.

— Госпожица Леони е на борда на яхтата, господине.

Той поседя още малко, наслаждавайки се на слънцето и на удоволствието от очакването… персоналът на яхтата бе получил нареждания, знаеха какво да правят.

— Келнер — извика той.

— Да, господине? — завтече се келнерът.

— Един омлет, ако обичате, и бутилка минерална вода „Евиан“. Няма закъде да бързам. Леони ще почака.

 

 

Леони бе там вече от един час. Седеше изнервена в големия салон с широки прозорци, гледащи към оживеното малко пристанище. Салонът бе безупречен — дори прекалено. Стаята би могла да принадлежи на всеки богат човек с вкус. Нямаше вещи, които да напомняха за нещо лично, нито издайнически знаци за присъствието на двете малки момченца, макар те да си бяха тръгнали неотдавна, за да заминат с майка си в провинцията. Никой не я безпокоеше, тя бе напълно сама; единствено часовникът, тиктакащ върху голямото четвъртито бюро, отброяваше отлитащите минути. В един часа стюардът дойде да й поднесе извинения за отсъствието на Мосю дука — очакваха го всеки момент, а междувременно мадам не би ли искала да обядва?

— О, не, благодаря ви — отвърна тя, но той й се усмихна и каза, че Мосю дукът би настоявал за това.

Тя изпи чаша шампанско, за да се успокои, а след това и втора, защото първата не й бе достатъчна. После закрачи неспокойно по палубата на голямата яхта, любопитна да разгледа този негов „дом“, да открие някакъв знак за истинската му личност. Бе очаквала показен лукс, но се бе лъгала. Огромна безупречна бяла яхта.

Слънцето напичаше и Леони неспокойно се върна в салона — часовникът на бюрото показваше два и половина. Може би трябваше да си тръгва. В края на краищата, тя пак чакаше! Тази мисъл я раздразни. Но въпреки това трябваше да остане, трябваше да му върне документите — преди да е променила решението си. Не можеше да издържа повече тиктакането на часовника! Имаше още една врата, която извеждаше от салона, и тя надзърна през нея. Бе малък кабинет — отрупано с книжа бюро, високи лавици с книги, излъскан паркет, постлан с избеляло синьо-зелено персийско копринено килимче, и дълбоко канапе под прозорец, гледащ към морето. Бе тихо, не тиктакаше никакъв часовник, чуваше се само плисъкът на вълните. Тя седна да го почака на ръба на дивана. От шампанското и слънцето й се приспа, нагласи възглавниците, така че да й е удобно. Колко дълго ще трябва да го чакам, питаше се Леони.

 

 

На яхтата цареше абсолютна тишина, само пенестите вълнички я поклащаха леко под следобедното слънце. Екипажът бе освободен за остатъка от деня и дори морските птици се бяха умълчали в следобедна дрямка.

Жил я намери заспала в кабинета, пакетът с документите лежеше до нея на канапето. Той се качи на палубата, наля си чаша уиски и замислено отпи от нея. Тя бе толкова млада и толкова хубава. Искаше му се да целуне клепачите й — деликатни и почти прозрачни, набраздени от малки сини вени под нежната кожа. Но щеше да почака.

Той прочете мислите й по изражението на лицето, щом се събуди — смущение, изненада и облекчение. Тя бързо стана, оправи полата си.

— Трябва да съм заспала.

— Предполагам, че е от шампанското и от горещината — усмихна й се той. — Съжалявам, че не можа да вечеряш с мен миналата вечер.

— Но аз ви чаках — цяла седмица, очаквах да ви видя!

Той сви рамене и с безразличие се загледа през прозореца към морето.

— Казах ти, че съм делови човек, времето не винаги ми принадлежи…

Прав беше. Глупаво бе да очаква, че ще има време само за нея. Трябваше да присъства на срещи по бизнес въпроси, да отделя време за съпругата и децата си. Тя си спомни двете малки момченца, радващи се на сладоледа.

— Дойдох, за да ви върна това — подаде му тя пакета. — Много мило от ваша страна, но не мога да приема.

Погледите им се срещнаха и той лениво й се усмихна.

— Но защо не, Леони?

— Прекалено много е… е, добре — не е подарък, който едно момиче може да приеме от мъж.

— Бе мое задължение да ти го дам — стойността му не е голяма, просто една стара вила.

— Но вие знаехте, че за мен то означава много повече.

— Да. Името ти е вписано в крепостния акт. То ти принадлежи. То бе твоята мечта.

Тя се приближи до него и му подаде документите.

— Моля ви — каза му тя. — Вземете си ги обратно.

— Това не те обвързва по никакъв начин, Леони — отвърна той, вдъхвайки мириса на косата й. Ухаеше, както и бе предполагал, на свеж въздух, слънце и море.

— Така ли? — колебливо попита тя. Наистина ли един мъж можеше да подари подобно нещо на жена без да очаква нищо в замяна. — И все пак, настоявам — бе непоколебима тя и тикна документите в ръцете му.

— Искаш да кажеш, че аз съм очаквал да ми се отдадеш в замяна на Вилата? — той сложи ръце на раменете й и я погледна в очите. — Не за това ти давам Вилата, Леони. Можех да те имам, когато пожелая.

Докосването му бе леко, тя можеше да извърне глава, да се отскубне, да избяга от яхтата. Но не го направи. Остави се той да я целуне и щом устните му намериха нейните, откликна с желание, като че ли това бе истинската причина, поради която бе дошла тук. Искаше й се да я люби.

Той я придърпа по-близо, притисна тялото й плътно към своето, докато изучаваше устните й, вкусвайки тяхната сладост, докосвайки малкия й розов език, прокарвайки ръка надолу по елегантната извивка на гърба, опипвайки малките трапчинки в основата му и мекото възвишение на дупето й. Тя отметна глава назад, докато той целуваше шията й; искаше му се да я хапе по ушите, да я сграбчи за косата и да я дръпне назад, искаше я страстно, насилнически — в същия миг. Той я притисна толкова силно към себе си, че усети извивката на корема й през тънката лятна пола, знаеше, че и тя усеща твърдостта му, възбудата му. Повдигна я и я занесе на канапето. Леони въздъхна, обвила ръце около врата му и страстно изстена в ухото му. Знаеше какво й се иска, знаеше, че е в нея има нещо диво, необуздано… просто трябваше да й покаже как. Божичко, тя бе прекрасна. Той разкопча блузата й и щом тя я изхлузи през главата си, задържа ръцете й вдигнати, искаше му се да разгледа гърдите й, закръглени и златисти, с големи възбудени зърна, които го очакваха. Тя го милваше по косата, докато устните му ги опитваха, притискаше го още по-силно, искаше го… искаше той да го направи за нея… чудото. Той коленичи между краката й, потопен в екстаза на гърдите й, галеше гладкия й гръб, прегръщаше изящната му извивка, оставяйки я разтреперана и стенеща. Изведнъж бързо се изправи и разкопча полата й, изхлузи я над стройните й закръглени бедра, прокарвайки ръка надолу по тях, за да я съблече напълно, докато остане съвсем гола пред него, тръпнеща в очакване. Погледът й се насочи към него, докато той се събличаше, а щом се приближи към нея, протегна треперещата си ръка и го погали. Жил я хвана и грубо я повали върху възглавниците. Тя го гледаше със златистите си, разширени от възбуда очи, а ръцете му я разтапяха, разтваряха тайното й място, галеха я, примамваха я, изкушаваха я, докато соковете потекоха и той ги облиза, изтръгвайки вик на удоволствие от нея. А после я облада. Не нежно, а силно, не любвеобилно, а неистово и не мълчаливо, а с триумфиращ вик, докато се търкаляха, сплетени на канапето.

 

 

Тя се отпусна в голямата вана от черен оникс в неговата баня, разглеждайки следите, които любенето бе оставило по тялото й, бледите синини, малките ухапвания по гърдите, още зачервената й кожа там, където неговото тяло се бе допирало до нейното и на деликатното място между краката й. Тялото й се чувстваше великолепно, отпочинало, уверено в способността си да доставя и изпитва удоволствие. Ала тя си мислеше за Рупърт. Как можа да го направи, когато обичаше Рупърт? Как можа да предаде любовта си? Но с Рупърт никога не се бе чувствала така, бе различно с него… топло, любвеобилно и нежно и тогава бе смятала, че това е страст. Тя ли се беше променила? Или Мосю я беше променил? Харесваше й, когато Рупърт я любеше, отпускаше се в грижовните му ръце, прегръщаше го, радваше се на тялото му и на близостта им, но никога не й се бе искало да прави онова, което правеха с Мосю — никога не бе усещала такава… необузданост. Бе желание, силна потребност, която не знаеше, че притежава. Тя виновно седна във ваната, щом Мосю се появи на вратата. Не трябваше да го прави. Не само предаде спомена за Рупърт, но и се постави в лоша позиция. Трябваше да го накара да си вземе обратно документите.

Той й подаде една хавлия.

— Ела в спалнята ми, искам да ти покажа нещо.

Щорите бяха спуснати заради горещината, а тясното легло бе застлано със синя кувертюра от чист памук. Нямаше лукс тук и Леони остана изненадана — мислеше си, че стаята на такъв чувствен мъж трябва да е постлана с плътен килим в ярки цветове, осветена от сребърни лампи и скрита от чужди погледи с кадифени завеси. Ако всичко не бе от най-добро качество, тази стая щеше да изглежда спартански.

— Имам подарък за теб.

Той й подаде една кутийка.

— Подарък?

Значи беше очаквал да я види. Тя подозрително погледна кутийката в ръцете си.

— Отвори я — каза той, наслаждавайки се на собствената си сила. — За теб е.

Гладката кожена кутийка се отваряше лесно, разкривайки синята си кадифена вътрешност. Отвътре на тънък диамантен наниз, хвърлящ отблясъци във всички цветове на дъгата, в металическо синьо блестеше голяма висулка с форма на круша. Камъкът бе огромен — гладък и хладен на допир, кръгъл и голям колкото запушалка на кристална гарафа. Това беше бижу за куртизанка, дрънкулка, чието предназначение бе да оповести, че са те купили, че този мъж е платил за теб. Леони усети как я обзема ярост.

— Вървете по дяволите, Мосю — извика тя, отмятайки глава назад и скочи на пода като див звяр. — Задръжте си бижутата — дайте ги на другите си жени.

И захвърли дрънкулката на дъските.

— Няма защо да плащате за извършената услуга — няма да ви струва нищо! А сега — и тя му хвърли на пода и нотариалния акт — вземете си и това. Не сте ме купили, Мосю. Не ме притежавате и никога няма да ме притежавате.

Жил се разсмя.

— Но аз още не съм платил за теб, скъпа моя, това е само един аванс. Ела да живееш с мен, Леони, ще имаш къща в Париж и всичко друго, каквото си поискаш… назови го и ще го имаш. Ще бъдеш моята Леони… мое създание. Ще те облека в коприна и ще те отрупам с бижута — ще притежаваш само най-доброто качество. Винаги ще бъдеш красива.

Тя го гледаше ужасена. Какво й говореше той? Искаше да живее с него, да бъде негова жена — докато му се иска, а после щеше да я захвърли. Спомни си за вечерите, когато чакаше колата да се появи. Не желаеше всичко това… нямаше да бъде притежавана от никой мъж, да бъде в негово разпореждане, да е там, когато я иска, и да изчезва, когато му омръзне.

Той я прегърна.

— Хайде, Леони — усмихна й се самоуверено, — ти ме искаш, спомни си, сама ми го каза, само преди малко. Разбира се, аз си имам личен живот в Париж, но добре ще се грижа за теб.

Тя го отблъсна и бързо започна да се облича.

— Никога — изкрещя му, — никога няма да бъда ваша държанка.

Той я погледна мързеливо и самоуверено.

— Размисли — предложи той, развеселен от гнева й, — но си вземи това.

Той вдигна от пода документите за собственост и й ги подаде с усмивка.

— Запомни, това ти го давам без всякакви условия… не е в замяна на изпълнената услуга.

Леони си пое дълбоко дъх и ги грабна от ръката му.

— Върви по дяволите, ще ги задържа — извика тя, — ти получи, каквото искаше.

Той се засмя, щом тя се втурна през стаята, по палубата, чу стъпките й да отекват по мостика към брега.

— Ще се върнеш — помърмори той.

 

 

Леони нямаше никакви пари, последните бе изхарчила тази сутрин, за да стигне до Монте Карло, и затова се настрои за дълга разходка обратно към нос Фера. Слънцето бе вече ниско над хоризонта и слава богу, не беше вече толкова горещо, но усещаше слабост в коленете и още кипеше от яд. След като измина една-две мили, спря една фермерска каручка, връщаща се от пазар, и се качи в нея. Седеше мрачна и умълчана и си блъскаше главата над изминалия следобед и своята дилема.

Любенето с него наистина й бе харесало, дори и сега тялото й си спомняше възбудата. Тя се размърда смутено. Но той не й каза, че я обича… каза й, че е красива, прекрасна… че е най-възхитителната жена с най-гладката кожа… и много други неща, думи, които си бе повтаряла, докато той влизаше в нея. Изчерви се от срам. О, Рупърт, защо ме изостави? Това никога нямаше да се случи! Но ето, че се случи — и тя вече бе различна. Каручката неприятно се друсаше по изровения път и тя си спомни как някога се возеше в подобна каручка от Мазард до къщичката, която бе наричала дом. Погледни реалността, Леони, каза си тя, ти си отново там, откъдето започна — по пътя към къщи във фермерска каручка, без пари и без работа — и без някой, който да го е грижа за теб. Почакай, помисли си — едно нещо беше различно. Тя се взря в крепостния акт, който държеше, на името на Леони Бахри. Сега наистина имаше дом! Разсмя се, със смеха си зарази и фермера, който се чудеше каква ли е била шегата.

Гневът и въодушевлението я напуснаха веднага щом се върна към сигурността на Вилата. Влезе в тяхната стая, огледа леглото, опнатия бял чаршаф и възглавницата, бухната и гладка, очакваща русите им глави да се отпечатат върху нея. Но тя не беше вече момичето на Рупърт; русокосото същество, лежащо до него, бе невинно и обичливо, а не онова развратно създание, което молеше за още, което се бе продало… Не беше ли направила точно това тя? Наистина ли му беше повярвала, когато той й каза, че няма никакви условия? Всичко бе толкова объркано. Беше ли влюбена в него? Беше ли влюбена в Рупърт? Почувства се победена от собственото си тяло, мислейки за Жил вместо за себе си… не, тя просто не можеше дори сега да го нарича Жил. Той бе Мосю дукът дьо Кормон. Мосю.

Тя прегърна котенцето и притисна бузата си до меката му козина.

— Какво ще правим сега, Беби?