Елизабет Адлър
Скрити страсти (21)

20.

Каро виждаше, че Леони е разстроена от отсъствието на Мосю. Макар да не говореше за това, тя бе станала по-тиха от обикновено и, изглежда, не знаеше как да запълни времето си.

— Да отидем в аукционната зала на Друе — каза й един следобед Каро — и да видим дали не можем да намерим такова легло, каквото искаш — макар че не съм съвсем сигурна какво точно търсиш.

— Нито пък аз — отвърна Леони, оживявайки се при мисълта за леглото, — но ще го позная, щом го видя.

Мосю бе заминал вече от три седмици, а тя още не бе получила известие от него и се тревожеше. Знаеше, че не е в Париж, бе сигурна в това, значи трябва да е отишъл в Санкт Петербург. Изглеждаше й толкова далеч. Господи, колко мразеше да чака! Никога повече няма да го правя, за стотен път си обещаваше тя.

— Поне къщата е почти завършена — каза й Каро, докато вървяха към Друе в ранния пролетен следобед. — Когато Мосю се върне, ще можеш да се преместиш в нея.

Леони внезапно бе споходена от вдъхновение.

— Искам да се преместя веднага — каза тя, дръпвайки Беби, която се бе спряла да подуши новите пъпки по храстите. — Искам вече да съм там, когато той се върне, и да го чакам. Всичко вече ще бъде готово, Каро, и аз ще му покажа неговия нов дом… нашия дом — триумфиращо добави тя. — Трябва да намеря легло днес — много е важно, Каро.

Каро я погледна разтревожена, говореше като току-що венчана млада булка, като влюбена жена. Дали наистина познаваше човека, с когото се бе обвързала?

— Кажи ми — попита я небрежно Каро, докато отваряше голямата стъклена врата на Друе — вземаш ли вече уроци?

— Какви уроци?

— Не си ли спомняш? Нали Мосю щеше да те учи как да инвестираш своя капитал, да ти показва как да купуваш акции и земя.

— Започвам веднага щом той се върне — уверено й съобщи тя. — Сега, когато къщата е готова, ще имам повече време.

— Още веднъж те предупреждавам — каза Каро, — че е прекалено късно, когато приключи една връзка, да се чудиш защо не си се уверила навреме, че нещата са наред.

— Но те са наред, Каро. Имам собствена сметка в Парижката кредитна агенция, а и къщата е на мое име. Мога да имам всичко, което поискам — тя посочи перлите на врата си, — но някак си сега, когато мога да имам всичко, не желая истински много неща… освен легло.

После Леони сграбчи ръката на Каро и хвана Беби под мишница, заливайки се от смях с отметната назад глава, докато вървяха по коридора на августовския аукционен салон.

* * *

В къщата цареше пълна тишина. Леони бавно крачеше из стаите, а Беби вървеше по петите й и мяукаше несигурно. Тя внимателно дръпна завесите на всеки прозорец и светна лампите. Отново пренареди възглавниците на новотапицираните дивани и оправи книгите, скупчени на удобните масички в очакване на своите читатели. Бе облицовала стените на големия салон с прозрачна тъкан, толкова фина, че тъкачите от Лион се почувстваха задължени да я предупредят. „Предназначена е за шлейфа на някоя прекрасна булчинска рокля, мадам“, й бе казал един от тях, останал шокиран и невярващ, когато тя му бе обяснила, че й трябват стотици метри, за да облицова стените си. „Но, мадам, ще се разпадне след няколко години“, уплашено й бе отвърнал той.

„Тогава ще ми изтъчете още“, каза тя, без да обръща внимание на ужасения му възглас при мисълта за тези разходи. Но не сбърках, помисли си Леони, докато дърпаше сребърния шнур, който освободи подхождащите по цвят завеси и наблюдаваше как те падат на правилни гънки и скриват мекия блясък на звездите през булото на мъглата. Бе постигнала целта си. Стаята изглеждаше театрално, декор за бляскавото представление на хората, които щеше да кани. Големият килим в бледогълъбовосиво бе украсен с цветя в толкова убити пастелни тонове, сякаш човек ги наблюдаваше над набраздена от вълнички прозрачна повърхност на езеро. Канапетата и креслата бяха покрити с тежка препредена коприна в кремаво и сиво-бежово, пепеляво и въглен, а лампите и свещниците бяха сребърни с плисирани абажури в прасковен цвят, конструирани така, че дискретно да осветяват стаята. Бе наредила букети от бледи цветя, подбирайки само такива с тежък аромат, така че да се запомнят десенът и мирисът им, а не тяхната индивидуална красота. По скриновете и масите от ценно дърво стояха изящни сребърни и порцеланови предмети на изкуството. Да, стаята бе готова. Оставаха само хората.

Тя взе Беби и се запъти през цялата къща към спалнята си, докосна безупречните кремави кувертюри, прекара ръка по стените от моаре^[1] в цвят шампанско, завъртя кранчетата в просторната розова баня… спомняйки си първия път, когато се изкъпа в такава вана у Каро.

Нямаше смисъл да се преструва, мислеше си тя натъжена, свита в голямото легло, няма да дойде. Знаеше, че е в Париж; вчера бе дочула, че е в града, и бе накарала слугите да се разтичат, докато не се увери, че всичко е на място, бе подготвила специална вечеря на свещи, само за двама, в тяхната собствена нова трапезария, отрупана с цветя. Бе го чакала, нетърпелива да го види, да чуе, че одобрява тяхната къща, да му покаже неговия кабинет и подаръка, който го очакваше там със специален надпис. Бе облякла любимата му рокля, робата с варварски вид и в цвят аметист, която той бе избрал за нея в Кан и бе поръчал при Картие специален колан в златисто към нея. Бе вчесала дългата си коса, оставяйки я да пада свободно, така че той да може да прокара пръсти през нея, да я стисне и да наведе главата й назад, за да я целуне. Дори бе изстудила шампанско „Родере Кристал“.

Той не дойде. Чака го цялата нощ. А после цялата сутрин и целия следобед. След това отпрати слугите, каза им, че са свободни следващите няколко дни и че ще им ги плати. Радваше се само, че Марок не е там, за да стане свидетел на унижението й.

Бе сама в цялата къща. Само тя и Беби, която предано я наблюдаваше, сгушена под мишницата й, успокоявайки я с топлината си. Напълни ваната, хвърли вътре шепа ароматни соли, които изпълниха въздуха с ухание на жасмин и зеленина, а после се отпусна във водата, оставяйки косата си да се намокри, и за пореден път се запита какво да прави сега?

 

 

Той усети жасмина, докато се качваше по стълбите, и спря потресен при спомена за момченцето, което някога се криеше зад вратата на гардеробната на майка си. Внимателно остави на леглото пакетите, които носеше, и пристъпи към вратата на банята. Беби го наблюдаваше от стола, без да мръдне. Леони се бе изпънала във ваната със затворени очи. Не бе чула стъпките му по меките килими. Той затвори вратата, отиде в другата стая и с усмивка заразглежда копринените завеси. Отвори една огромна кутия, извади отвътре кожено палто и небрежно го метна на единия край на леглото. После остави и документите, пръснати небрежно по кувертюрата. Влезе в своята гардеробна и огледа походното легло, от онези, които използваха генералите по време на поход или битка… то носеше емблемата на Наполеон… същата, която стоеше и в къщата на Ил Сен Луи, а преди бе стояла в стаята на баща му. Стените бяха с цвят на сив лен, а чергата — в карамелено. Обичаше тази простота. Тя бе разбрала от какво се нуждае той.

Леони се загърна с една кърпа и още мокра се запъти към спалнята си. Беби вървеше по петите й, после скочи на леглото, предпазливо подуши коженото палто и удобно се сви отгоре му. Леони се втренчи в леглото, в палтото, в документите. Вдигна един от тях. Ценни книжа, бе написано на плика. Остави го обратно на леглото, махна Беби от кожата и колебливо я погали. Бе златиста, пищна и безкрайно мека. После влетя с палтото в едната ръка и с кърпата в другата в неговата стая, а от мократа й коса пръснаха капки вода, щом отвори вратата. Той се бе подпрял с лакти на прозореца и се взираше навън в нощта. Щом я чу да влиза, се обърна.

— Ти си се върнал — с укор каза тя.

— Така изглежда — сухо отвърна той.

— Какво е това? — посочи му пликовете тя.

— Това са акциите и ценните книжа, които ти бях обещал.

Тя остави палтото и разкъса един плик, разглеждайки съдържанието му. Европейска компания за желязо и стомана, зачете Леони, 1000 акции… името й бе върху всяка една. Автомобилна компания „Дьо Кормон“… Ръцете й се разтрепериха. Защо го правеше? Защо я измъчваше, а после й даваше точно онова, което бе искала? Защо я правеше толкова несигурна, а после помагаше да се сбъднат всичките й мечти за сигурност?

Той се приближи до нея и вдигна палтото.

— Радваш ли се да ме видиш? — попита я после.

— Не знам. — Тя ядосано извърна глава, избягвайки погледа му. — Чух, че вчера си бил в Париж.

— Върнах се още завчера, но имаше неща, за които трябваше да се погрижа, и естествено трябваше да видя семейството си.

— Естествено.

— Цялата си мокра.

Той докосна влажната й ръка, избърсвайки капчиците по нея с пръсти, а после обърна пищното кожено палто с кожата навътре, здраво я загърна с него и започна да я търка, за да изсуши още мократа й плът. Занесе я до тясното легло, отметна самуреното палто, легна до нея и те се притиснаха един до друг в уюта на малкото легло. Тя ухаеше на жасмин и мокра кожа и той започна да я целува.

 

 

Бе се събудила преди няколко часа, но още лежеше сгушена до него в тясното стоманено легло. Той бе отпуснал глава на гърдите й.

— Кажи ми — прошепна му тя, макар да бе още полузаспал — кажи ми, че ме обичаш.

Той се обърна и веднага се събуди.

— Не ставай смешна, Леони — отвърна й на път към банята, — вече сме говорили за това. Тогава ти обясних чувствата си към теб. Те не са се променили.

Тя го чу как завърта кранчетата и как ваната започва да се пълни, а после си облече една роба и забърза надолу по стълбите. Отвори вратата на кабинета му и пипнешком в тъмнината стигна до бюрото, напипа малкия сребърен комплект за писане, подаръка й за него с този несполучлив, наивен надпис. Бързо изкачи стълбите, притиснала го към гърдите си, а после го скри най-отзад в гардероба си, където той никога нямаше да го намери.

 

 

Каро погледна Алфонс с раздразнение. Той бе толкова обикновен човек с закръглени бузи и кестенява коса, която вече се бе стеснила до малък обръч на темето. Очилата му бяха кръгли като кафявите му очи — всъщност той е направен от сфери, ядосано си мислеше тя. Сигурно е бил сладко малко момче.

— Тази седмица още не си ме помолил да се омъжа за теб, Алфонс.

— Ще се омъжиш ли за мен, Каро?

— Е, може би не тази седмица. — Тя се протегна до него на голямото легло с балдахин, пищно напръскан с макове и метличина, които уютно ги обгръщаха отвсякъде. — Имам чувството, че сме на лятна ливада — въздъхна удовлетворена.

— Аз съм търпелив човек — отвърна той и нежно я целуна. Знаеше, че сред техните приятели и познати има и такива, които се питат защо жена като Каролина Монталва, толкова красива и обичаща забавленията, е избрала да живее с такъв обикновен мъж като него, но никак не го бе грижа за клюките. Достатъчно бе, че тя е с него. Знаеше, че го обича, макар непрекъснато да отказваше да се омъжи за него.

— Аз те обичам — каза тя, като че ли прочела мислите му. — Ти си единственият, който би ме приел такава, каквато съм. Ти си единственият, на когото мога да се оплача, че ме болят краката, който няма нищо против, когато се тъпча с големи парчета хляб и сирене в четири часа през нощта и ще ми позволи да напълня голямата плевня на провинциалното имение с фриволните си приятели. Най-хубавите партита са ставали там — добави тя замислено.

Алфонс се засмя.

— А ти знаеш, че мразя партита — аз съм по-скоро от типа хора, които обичат да си стоят в къщи по пантофи и с лула в устата.

Тя му се усмихна.

— Знам, знам, но ти се научи да ги харесваш, нали?

Той я целуна с любов. Тя бе внесла цвят в живота му, преминал в банката и подчинен на традицията. Бе променила вътрешния му свят.

— Не ме напускай, Каро, дори никога да не се съгласиш да се омъжиш за мен.

Той я прегърна, усещайки топлината й, нейната жизненост, многоцветния й живот.

— Ако само можех — прошепна в ухото му Каро — да намеря някой като теб за Леони. Просто нещо ми подсказва, че Жил дьо Кормон е опасен човек. Леони ще си има неприятности, сигурна съм в това.

 

 

„Науки за Египет“ се помещаваше в една стара сграда, скрита в малка уличка зад Лувъра. Леони бе идвала тук веднъж преди това и сега не й бе трудно отново да го намери. Днес тя бе развълнувана. Мосю Ламартин й беше казал, че е изпратил снимките на йероглифите от нейните египетски статуетки на мосю Мариет в новия музей в Кайро и отговорът трябваше вече да е пристигнал.

Ламартин, разбира се, веднага бе идентифицирал статуетките. Докато нежно държеше в ръце малката котка, й каза:

— Древните египтяни са обичали котките, за тях те били свещени животни. Тази е известна като Баст.

Другата статуя му се стори по-интересна и той я вдигна благоговейно.

— Тази е от осемнадесетата династия, управлението на Тутмос — каза й той. — Богиня Сахмет, любима на великия бог Пта, владетел на древния град Тиба.

— Богиня — промълви тя, докосвайки с уважение гладкия камък, — на какво е била богиня тя, мосю Ламартин?

— Сахмет е имала много роли, но е известна като покровителка на бога на слънцето Ра по време на нощното му пътуване в подземния свят. Египтяните вярвали, че когато слънцето залезе под хоризонта, то отива под земята, влиза в подземния свят през порта, вардена от свирепото куче Цербер, после продължава по реката Стих, където се изправя срещу много злини, докато накрая отново се покаже над хоризонта в зори. Силата на Сахмет закриля слънцето от злото и затова тя е толкова важна — без слънцето няма живот, а без Сахмет, вярвали египтяните, нямало да има бог на слънцето. Този диск зад главата й символизира слънцето, а лъвската глава показва нейната сила, тялото на жена — плодовитостта й.

Сахмет има двойствен характер — могъща господарка и любима, притежаваща силата да закриля своите земи и живота на онези, които обича. Ала Сахмет е и безмилостна към враговете си, разправят, че убивала с такава жестокост, че когато войниците говорят за някоя ужасна битка, казват, че врагът им „убива като Сахмет“. Тази богиня винаги е била спорна фигура, обичана от някои и мразена от други, през цялата египетска история. — Ламартин я погледна проницателно. — Мога ли да ви попитам как се сдобихте с това, мадам?

— Принадлежаха на баща ми — той бе египтянин. Как са станали негово притежание, не знам, но тези две статуи са били мои през целия ми живот.

Леони притисна статуята към себе си, като че ли се страхуваше, че той може да й я вземе.

— В миналото е било разпространено да се ограбват гробниците — обясни й внимателно той. — Без съмнение баща ви е попаднал на някоя от тях в неговото село, ако е живеел близо до Луксор?

— Не знам, не знам откъде е той.

— Повечето от намерените статуи на Сахмет са от Храма на Пта в Мемфис, някога известен като Тиба. Той се намира отвъд Луксор на реката Нил. Но тази, мадам, е рядка, тъй като камъкът, от който е направена, е необикновен. Дори големите статуи в самия храм са от черен гранит. А, разказват се много странни истории за статуята, много странни истории…

— Какви истории? — Леони жадуваше за повече информация, но Ламартин потъна в мислите си.

— Трябва да разбера какво е посланието на статуята — настоя тя. Надяваше се това да стане днес.

Канцеларията на мосю Ламартин бе покрита с прах ако не от династии, то поне от няколко години. Той изтупа един стол за нея и я покани да седне с доволна усмивка.

— Поне го имаме, мадам! Сега ще разберем какво казва!

— О, мосю Ламартин — бързо, кажете ми! — Тя се наведе напред и затаила дъх, зачака думите му, сякаш той се готвеше да го прочете.

— Това е откъс от едно стихотворение — каза той, — намерено изписано на портата на Храма на Мут в Карнак — уви, сега само порутена руина. Сахмет, в ролята й на закрилница и любима, била свързвана с Мут.

— А стихотворението — нетърпеливо го подкани тя.

— Ще ви го прочета, мадам:

Хвалете Сахмет,

повелителката на всички богове,

онази, която вдъхва живота в ноздрите на своя любим,

онази, която притежава велика сила,

онази, която закриля земите…

Сахмет със смразяващия поглед,

повелителката на зверствата,

която праща епидемии и смърт,

великата господарка,

която пуска огнени езици към враговете си

и ги унищожава…

Леони потръпна при тези думи, написани преди хиляди години в древния Египет, отекващи сега в прашната тишина на тази парижка стая. Сахмет, помисли си тя и името зазвъня в главата й, Сахмет… Макар думите, чието значение вече бе разбрала, да звучаха двусмислено.

— Струва ми се, мадам — усмихна се Ламартин, — че като всички богове, Сахмет е просто онова, което виждате в нея. Идеалната любима, покровителка и господарка на силен мъж, майчинска фигура, която ще се бори да защити децата си или безмилостна жена, която не би се спряла пред нищо, за да постигне целта си, дори пред убийството.

Леони дълбоко си пое въздух.

— Ами — каза тя с кръшен смях, — имала съм тази статуя през целия си живот — дори си лягах в леглото с нея, когато бях дете, обичах я, тя беше моя приятелка. Не вярвам, че Сахмет е зла.

— Значи вие виждате това у Сахмет, мадам, и така трябва да бъде. — Ламартин й подаде надписа с йероглифите. — Радвам се, че можах да ви помогна, мадам, поне разбулихме мистерията.

— Да — колебливо отвърна Леони. — Предполагам, че я разбулихме.