Елизабет Адлър
Скрити страсти (55)

54.

Хотел „Вила д’Орвил“ на Копакабана приличаше точно на малка и изящна селска къща. Стените му бяха обикновени и бели, а от таваните се излъчваше тъмно сияние. Лакираните дървени подове бяха постлани с прекрасни килими, донесени от Изабел от Шато д’Орвил — наситеното синьо на Керманс, великолепното златисто и лилаво на молитвения килим на Кашан, кремаво златистото на Сен и множеството червени на Фараге и Бокара. Най-изящните и редки образци украсяваха стените, хвърляйки копринени отблясъци от тъмните ъгли до портретите на предците д’Орвил и огромните платна с великолепни цветя, така фино изписани от отдавна мъртвия холандски художник, че можеше почти да помиришеш аромата на розите и божурите, чиито живи братовчеди надничаха от вазите и купите по масите и в кабинетите или пък бяха наредени в кошници из коридорите.

Комфорт, помисли си Изабел, обикаляйки хотела си, и лукс. Луксът да предлага най-доброто. Не показност — никога не бе търсила това. Широките канапета бяха удобни, покрити със семпла басма на цветя в бледокоралово и зелено или светъл брокат в бледосиньо и маслено жълто, отрупани с подканящи към почивка възглавници. Малки масички, а върху тях нощни лампи с абажури в прасковен цвят, внимателно поставени, така че да осветят силно струпаните на масата списания и книги, а на една кръгла маса в салона имаше огромен пъзел, наполовина нареден. Цялостното впечатление бе за дом, съществуващ на това място вече от векове, но без неудобствата на миналото.

Баните бяха обзаведени в най-модерен стил и в тях стояха най-големите и най-меки пешкири, леглата бяха най-примамливо уютни, а бродираните ленени чаршафи най-добрите, които можеха да се намерят в Европа. Във всяка стая имаше свежи цветя и освен книги за страдащите от безсъние гости имаше и малки бутилки вода, внасяна от Франция, както и сребърен поднос с бренди, сода и бисквити. Знаеха името на всеки гост, както и предпочитанията му към стаите, храната и виното, онова, което харесваше и не харесваше, а също и специалните му поръчки — всичко това се помнеше, така че когато той отново се върне, да могат да го посрещнат, сякаш никога не си е заминавал и всичко да бъде, както би искал той — но без специално усилие от негова страна да ги моли за това.

Хотелът бе оазис в пустинята — късче от Франция, пренесено в Бразилия — и то съвършено. Поне, мислеше си Изабел, това сме постигнали и тъй като техните десет стаи и осем апартамента бяха винаги пълни, тя приемаше, че и гостите им смятат така. А Амели също се бе постарала за него. Напоследък прекарваше повече време там, отколкото в къщи. Беше й трудно отначало, когато Едуар се ожени, но, слава богу, Ксара бе достатъчно чувствителна, за да разбере какво усеща Амели. Сега, когато бебето беше на път, Амели се вълнуваше, колкото и Едуар.

Виждаше я, че в момента е на рецепцията и си приказва със сеньор Васконсейос. Надявам се да не е много претенциозен, помисли си тя, запътвайки се към тях. Сеньор Васконсейос беше един от онези хора, които са родени мърморковци, нищо не беше както трябва, когато той бе наоколо, но въпреки това винаги, когато си тръгваше, им благодареше за прекрасния престой и обещаваше скоро да се върне — и винаги изпълняваше обещанието си!

— Предполагам, че сте имали уморително пътуване, сеньор Васконсейос — казваше му Амели, — Паулиньо ще ви заведе до апартамента ви — да, същият е, „Оверн“, погрижих се банята ви да е приготвена и да ви донесат поднос с чай… лайка, нали? Менюто за вечеря ще намерите в стаята си — имаме прекрасна дива кокошка по йоркширски, сигурна съм, че ще ви хареса.

Изабел я наблюдаваше с усмивка. Добре, добре. Кой би могъл да си го помисли! Васконсейос се усмихваше, доволен, очевидно усещаше грижата и вниманието. Всъщност нямаше никакво значение, че струва скъпо — винаги се намираха хора, готови да платят за най-доброто.

— Мадам графиньо — усмихнат й целуна ръка той, — внучка ви е наследила вашия чар. Погрижила се е за всичко, което ми е необходимо.

— Много съм щастлива да го чуя, сеньор Васконсейос. Разбрах, че този път ще останете с нас около седмица. Надявам се, че ще имате възможност да обядвате с мен някой ден в Павилиона?

— Но, разбира се, мадам, за мен ще бъде удоволствие.

Той се забърза след Паулиньо и Амели се усмихна на баба си.

— Започнах да се отраквам — съобщи й тя триумфиращо. — Дори ми се струва, че мога и сама да се грижа за това място.

— Не съвсем — сухо отвърна Изабел, — но добре се справяш. Учиш се.

— Бабо, когато свърша училище следващия срок, не искам да постъпвам в колеж. Искам да работя тук, с теб.

Изабел я погледна изненадана.

— Но, Амели, можеш да заминеш за Америка, там има прекрасни колежи.

— Знам, знам… но аз искам да правя това, бабо. Моля те, кажи „да“. Ти знаеш колко съм ти полезна вече.

Хубавото й лице се озари от ентусиазъм. Тя бе почти на шестнадесет — бе красива. Формите й най-сетне се бяха закръглили, бе висока, но елегантна, с грацията на младо животно, все още към всичко се отнасяше със същата енергия, която винаги бе имала. Каквото и да правеше, то бе най-поглъщащото нещо на света в този момент и с когото и да беше, той бе най-интересният човек. Дали беше Роберто, който й разказва последните си подвизи в областта на полото, или Васконсейос, който се оплаква, тя го фиксираше с тези чудни кехлибарени очи, слушаше го с леко отворени устни и с такова внимание, че забравяше да диша, а той се чувстваше най-интересният и най-важният човек на света. Амели притежава опустошителен чар, който сега е напълно невинен, мислеше си Изабел, но щом веднъж се научи как да го използва, ще загазим. Или бихме загазили, ако не бе така отдадена на Роберто.

— Е, бабо? — настоя Амели. — Аз наистина не искам да постъпвам в колеж. Искам да остана тук с теб и…

Гласът й замлъкна. Едуар ли щеше да каже, зачуди се Изабел… или Роберто?

— Ще говоря с Едуар — обеща Изабел, — макар че не съм сигурна, че това ще му хареса, Амели. Знаеш, той смята, че ти трябва да продължиш в колеж.

Амели грейна.

— Ако му кажеш колко съм ти полезна, той сигурно ще отстъпи.

— Ще видим. О, между другото, има писмо за теб от Себастиау. Тази сутрин пристигна. На полицата ей там е.

— Фантастично! — Амели грабна писмото и го пъхна в джоба си. — Ще се видим по-късно, бабо — извика тя и се запъти към плажа.

Винаги носеше писмата си на плажа да ги прочете. Отваряше ги обърната към зеления необят на Атлантика, защото така имаше чувството, че сякаш гледа към Франция и това някак си я приближаваше до него. Разбира се, бе глупаво, но винаги го правеше, а сега, когато бе пораснала, то се бе превърнало в нещо като суеверие. Тя захвърли сандалите си под едно палмово дърво и боса се насочи към топлия пясък, сливащ се с водата, обърна се символично с лице към морето и разкъса плика. Три страници — о, Господи, беше дълго… Бил е в Италия! Гледай ти, какъв късметлия — Париж, а сега и Италия… пътувал с приятеля си, ходили във Венеция — бе нарисувал няколко скици за нея — мостовете, гондолите, палатите и пиаците. Мислел си за нея и тя му липсвала, можела да му пише до поискване в Рим, където щял да замине след това… надявал се нещата между нея и Роберто да са се подобрили…

Тя пъхна писмото обратно в плика и седна на пясъка по турски, подпря брадичката си с ръка и се загледа към хоризонта. Роберто. Не го беше виждала повече от седмица. Разбира се, той учеше за изпитите си, а тя знаеше, че те са много важни. От тях зависеше дали ще влезе в добър университет. „Оксфорд“, високомерно бе казал той, „или Хайделберг“ — избираше места с романтични имена, но не беше съвсем сигурен какво иска да учи. Щеше да мисли за това по-късно, бе казал той, след изпитите. Оксфорд, с тъга си спомни тя, забравен някъде в центъра на Англия — щеше да го загуби, ако отиде там, както бе загубила Себастиау, само дето на Роберто не можеше да му има доверие, че ще й пише така последователно като него. Единственото предимство бе, че щеше да се махне от Диего. Това не е състезание помежду ни, в което Роберто е наградата, помисли си тя, просто аз го обичам. Какво ще правя, когато замине? Тя се изправи и изтупа пясъка от полата си. Е, все пак още не е тръгнал, щеше да отиде да го види тази вечер, да му пожелае късмет на изпита утре.

 

 

Диего и Роберто крачеха по Руа Овида, потънали в разговора, без да забелязват минувачите. Бяха привлекателна двойка, Диего — тъмен и наперен, а Роберто — рус и атлетичен, и двамата силно загорели от лятото, прекарано във фазендата и живота на открито в продължение на около една година.

Спряха пред кафене „Милтиньо“ и седнаха на една маса навън.

— Две кафета и две кашаси — поръча Диего на минаващия келнер.

— Аз няма да пия кашаса^[1] — каза Роберто — и ти не бива да го правиш.

Диего сви рамене с безразличие.

— Какво има? Мислиш, че можеш да се напиеш от една кашаса ли?

Роберто въздъхна.

— Знам, че няма да се напия — каза той, — но също знам, че няма да спрем с една, а трябва да учим за изпита утре.

— О, хайде, Роберто, прекалено навътре го взимаш… знаеш, че ще вземеш изпитите без проблем.

— Това е проблемът, че не знам и ако продължавам да си губя времето с теб, знам, че няма да ги взема! Слушай, Диего. Колко време сме си пропилели тази седмица? Баща ми мисли, че уча с теб у вас — а вашите мислят, че ти си при мен!

Диего се засмя.

— Хайде… стига си се тревожил… ще попаднеш в „С“, ти винаги успяваш.

— Но имам нужда поне от „В“, за да замина за Европа… а само това ще удовлетвори наистина баща ми.

— Защо се притесняваш, Роберто, той ще е доволен и от „С“ — колкото повече се пънеш, толкова повече ще очакват от теб. Просто направи достатъчно, че да са щастливи, повече не ти трябва.

— По дяволите, Диего, аз искам да отида в Европа следващата година!

Диего ядосано се прегърби, изпивайки кашасата на екс.

— Ужасно — намръщи се той, — ти ще се забавляваш в Европа, а аз ще си стоя при диваците във фазендата.

— Може би, ако се постараеш малко повече, и ти ще успееш.

— Няма шанс! В имението е истинска лудница! Баща ми казва, че се нуждае от помощта на всички — с отвращение добави той. — Емигрантите китайци не стават, италианците са даже по-лоши… никой от тях не може да работи… и сега той очаква аз да се прибера у дома и да му помагам. По дяволите, не е честно!

Роберто знаеше, че фазендата на Бенавенте има проблеми, и то не малко; сериозните проблеми с работната ръка и няколкото лоши сезона си бяха отмъстили опустошително на много от старите кафеени плантации.

— Ако баща ми е в беда, аз бих му помогнал — каза той.

Диего го погледна преценяващо… сериозно ли говореше? Да, сигурно. Той би се отказал от Европа, за да работи във фазендата, ако баща му се нуждаеше от него. Роберто имаше една несъмнено глупава страна — или може би „мека“ бе по-точната дума… но тя можеше да се използва.

— Вината за това, че има проблеми във фазендата, е на баща ми — защо тогава, по дяволите, аз трябва да страдам заради него?

— Работата във фазендата едва ли е страдание.

— Страдание, когато я мразиш така, както аз. И двамата ми братя извадиха късмет, бяха достатъчно големи да избягат преди да се случи това. Сега останах само аз — и сестра ми — но тя не е от полза. Господи, не мога да я понасям — тя дори не е хубава.

— Това не е вярно — тя е много приятна и Амели казва, че е сладка.

— Сладка! Амели би казала точно това! По дяволите, защо трябва да ни се трупват такива безполезни момичета? Слушай, Роберто, помниш ли какво ти казах преди — за мадам Сузана? Да отидем там, където има истински момичета!

Роберто го зяпна. Образът на алените жартиери върху нежни бели бедра, обути в дълги черни чорапи, изникна в съзнанието му… той ги сънуваше всяка нощ, бедрата, нежните гърди и усещането от допира до тях, уханието им…

— Сузана ме познава — похвали се Диего, долавяйки колебание в очите му, — ще ни уреди с истински красавици. Казвам ти, Роберто, онази шведка, при която бях миналия път, е фантастична… неутолима е… трябваше да я чукам цяла нощ.

Роберто глътна кашасата.

— Нямам време, знаеш, че трябва да уча довечера. Освен това, ние нямаме никакви пари.

Диего извади от джоба на ризата си една пачка мазни банкноти.

— А на това как му викаш? — каза той и ги размаха пред носа на Роберто.

— Откъде ги намери?

— Спестих ги за черни дни! Господи, какво значение има откъде съм ги намерил? Тук са, имам ги. Да вървим!

— Във всеки случай мога да се обзаложа, че няма да са достатъчни за мадам Сузана.

Диего се намръщи и бързо ги преброи. Роберто имаше право.

— Ами тогава, знам едно друго място — малко по-евтино — малко по-грубо, повече — но е много възбуждащо! Там те оставят да правиш, каквото искаш. — Той се усмихна. — Хайде, Роберто — прошепна му, — ще се погрижат за нас… хубави момичета, две — може три наведнъж. — После се наведе по-близо. — Не можеш да си представиш докъде могат да стигнат… ще ти хареса, Роберто.

Роберто усети, че се разтреперва при тази мисъл, но не можеше да отиде — не биваше да ходи… о, Господи, две момичета или дори три… какво ли правеха с теб?

Диего отмести стола си назад и хвърли няколко монети в чинийката на масата.

— Е — каза той, — аз отивам…

— Чакай — каза Роберто и също бързо отмести стола си назад, — чакай ме.

Старото мраморно стълбище, водещо към хотел „Орфео“, бе защитено от погледа на любопитните минувачи чрез шумоляща завеса и един як портиер. Той се бе облегнал на стената, скръстил мускулестите си ръце, шапката с козирка бе дръпната пред очите му и, изглежда, той не забелязваше никого и нищо. Пот се стичаше по масивните му гърди и от нея бялата му риза бе станала на петна, той замислено почеса еднодневната си брада, загледан в прашния тротоар.

Диего уверено се приближи до вратата и внезапно спря, втренчвайки се в големите обувки, които бяха изникнали между него и стълбите.

— Вие, деца, имате ли пари? — стрелна поглед към тях портиерът.

Роберто нервно го загледа, равният му тон съдържаше заплаха.

— Разбира се — извади пачката банкноти Диего. — Колкото искаш. Ти ме знаеш, идвал съм тук преди.

Обувките се отместиха безразлично и портиерът отново се зае да размишлява над онова, което вижда по тротоара.

— Сигурен ли си за това място? — прошепна Роберто, докато се качваше зад него по стълбите. — Изглежда ми прекалено грубо.

— Почакай — каза му Диего през рамо, — ще видиш, това е най-доброто място в Рио.

Една прашна кадифена завеса висеше пред входа, той я отметна и уверено влезе в стаята. Роберто вървеше с широко отворени очи след него. Мястото бе окичено с гирлянди от пода до тавана от прашно червено кадифе, обхванати като в мрежа от златисти лентички и ресни. Полилеи с матови абажури хвърляха слаба светлина, която падаше върху отегчените гримирани лица и разголените гърди на около дузина момичета, насядали по диваните покрай стените. Бе непоносимо горещо. Няколко флегматични вентилатора на тавана бръмчаха монотонно, без да постигат нещо друго, освен да дигат прах. Вадичка пот се стичаше между подчертаните гърди на момичето, което се приближи до тях.

На Роберто разочарованието му подейства като шок… нямаше черни чорапи и алени жартиери… нито весело смеещи се руси жени в сатенени кюлоти и с по чаша шампанско в ръка. Тези момичета не бяха тук, за да флиртуват, изкушават и примамват — те искаха да пристъпят веднага към действие. А аз искам ли, панически се питаше той. Какво ще правим сега?

— Сеньори.

Устните на момичето бяха начервени и изглеждаха влажни, когато им се усмихваше. Има хубави зъби, разсеяно си помисли той, бели и равни… и гърдите й са прекрасни. Никога преди не бе виждал момичешки гърди… бързо сведе поглед. Един шал, шарен като опашка на паун, бе вързан около кръста й, носеше обувки на високи токчета. И това беше всичко. Бедрата й бяха тежки, а рошавият триъгълник между краката й бе тъмен и къдрав… почувства се хипнотизиран от този триъгълник… от това тайно място.

— Добре дошли в „Орфео“ — каза тя, — какво да ви донеса за пиене?

— Кашаса — поръча Диего, обгърна раменете й с ръка и започна фамилиарно да гали гърдите й. Тя се разкиска и се притисна до него, а Роберто извърна поглед. Изведнъж завесата се отметна и една карикатура на жена се появи на вратата. Устата й бе безформена алена цепка върху бледото напудрено лице, набръчкано от дебелината и възрастта й. Малките светли очички, твърди и мъртви като захвърлена черупка, надзъртаха иззад острите като шипове тъмни мигли, а рядката й червеникава коса бе вчесана старателно в трудно задържащи се къдри, заграждащи маската на лицето й. Бе облечена в блестяща черна рокля с голямо деколте, а безформеното й тяло бе окичено с бижута — лъскави наградки за професията й, — а пръстените искряха от всеки пръст на пухкавите й ръце. Лицето й се сгърчи, докато с насмешка произнасяше следната реплика:

— Добър ден, сеньори — каза тя, — какво можем да ви предложим този следобед? Виждате нашите момичета… имаме и, разбира се, подбрани „специалитети“. Просто ми кажете какво бихте искали и аз ще се погрижа да го имате, плаща се предварително, разбира се.

— Разбира се — хладно отвърна Диего, обръщайки на един дъх чашата кашаса, докато надменно наблюдаваше как тя се клатушка към бара в прекалено тесни за подпухналите й крака обувки.

— Представя се като мадам Виктория — каза той на Роберто, сякаш й се надсмиваше, — защото смята, че изглежда като някогашната английска кралица — засмя се той, — но това е едно от преимуществата на място като това — стават такива, каквито пожелаеш…

Едно тъмнокосо момиче закрачи из стаята и се спря пред него. Отметна назад косата си и заоблизва подканващо плътните си розови устни.

— Аз съм Мариса — каза тя, като започна да се движи още по-бързо.

Роберто затаи дъх, когато Диего докосна тежките й бедра, опипвайки ги, преценявайки тежестта им, мачкайки ги без нежност в алчните си ръце. Пръстите му стиснаха втвърдените й зърна и жестоко ги усукаха. Момичето изпищя в знак на протест.

— Тя е крава — каза Диего, — да видим какво друго има.

— Господи, Диего, не трябва да я нараняваш така! — извика Роберто.

— Ти не познаваш тези момичета, свикнали са на всичко. Казах ти, можеш да правиш, каквото си поискаш тук.

Роберто бързо допи кашасата си, усещайки върху себе си очаквателните погледи на момичетата от диваните. Почувства как потта се стича по гърба му и се протегна за още едно питие, наблюдавайки как Диего се настанява между две момичета, които се разкискаха и го обгърнаха с голите си бели ръце.

— Хайде, Роберто, донеси тук бутилката и се присъедини към нас — извика му той.

Роберто предпазливо пресече стаята, като леко залиташе, защото силната кашаса го бе хванала, а смехът на момичетата достигаше до слуха му сякаш от далечината. Той се спря и разтърси глава, за да му се проясни. Така беше по-добре. Внимателно седна на крайчеца на червения плюшен диван и се втренчи в тези чакащи очи… кафяви очи, смеещи му се подигравателно, сини очи — мрачни и нетърпеливи, жадни да преминат по-бързо към другото, зелени очи, каквито бе виждал и преди… гостоприемни алени усмивки върху безизразни лица, голи гърди с грапави зърна, хищнически ръце, трепкащи над него, галещи косата му, лицето му, бедрата му. Едно момиче се настани в скута му, обгръщайки врата му с ръце и страстта му се надигна толкова неконтролируемо, че той се уплаши, че ще стане смешен. Дълбоко си пое дъх, докато тя въртеше кръста си одобрително и се смееше.

— Аз съм Романа — прошепна му, — ето, имам още едно питие за теб. — Тя поднесе чашата към устните му. — Позволи ми да го направя за теб… ето, изпий го. О, ама ти си бил хубав. Днес имам късмет. Обикновено не ми се падат толкова хубави момчета като теб.

Тя имаше буйна червена коса, бледосини очи и кожа с цвета на прясно издоено мляко. Той постави ръка на меките й гърди, меки, под кожата им прозираха малки сини венички.

— Така е по-добре — прошепна тя, — не се срамувай.

Облегна се назад и насочи главата му надолу, докато устата му намери твърдите й розови зърна.

— Не е ли по-добре така… не е ли хубаво? О, да… харесва ти, нали?

Той бе потопен в усещането на гърдите й, на меката й плът, на нейната голота.

Диего избута чернокосото момиче от скута си, изправи се и за миг ги погледа. Романа му се усмихна съзаклятнически, докато той прекосяваше стаята, за да говори с мадам Виктория. Искаше му се да се смее. Оказало се бе много по-лесно, отколкото си мислеше, Роберто не бе способен да устои.

След изпитата кашаса и услугите на няколко момичета той нямаше да се справи с изпита утре. Щеше да си остане в Бразилия. С мен, триумфиращо си помисли той. Нямаше да издържи, ако Роберто заминеше. Щеше да е вързан за фазендата, съвсем сам, без пари, без момичета — без нищо! Сега имаше него. Ръката му трепереше, докато шепнеше в ухото на мадам Виктория и броеше парите. Романа кимна, когато мадам й посочи коридора.

— Насам, мое русо момче — каза тя и дръпна Роберто да стане, прегърна го през кръста за подкрепа и се запъти с него по коридора.

Коленете му се подкосяваха, а стаята му изглеждаше странно… не бяха ли прекалено близо една до друга стените — или пък леглото беше много голямо? Той легна по гръб на него и извърна глава настрани — светлината пробождаше очите му и му причиняваше болка. Романа развърза шала от кръста си и го метна върху лампата, която заблестя в червено. Сега изглежда топла, замаяно си помисли той, топла и мека. Тя разкопча ризата му, свали я от раменете му, а той постави ръце на гърдите й. После премина към панталоните му и се засмя, когато ги разхлаби и отвътре се показа издутината от ерекцията му.

— О, да — промърмори тя, — о, да, моето момче, ти наистина си готов.

Възседна тялото му и се наведе над него, така че гърдите й гъделичкаха неговите… къдравият червеникав триъгълник се търкаше о него, тя бе топла, отпусната, нежна… струваше му се, че ще умре от възбуда, ще избухне, ще експлодира… тя му правеше нещо, докосваше го, масажираше го… стисна го вътре в себе си, притисна тестисите му с ръцете си… О, Господи, идваше.

Диего и тъмнокосото момиче се търколиха до тях, на леглото, голи… смеещи се… той усети мокрота, когато Романа излезе. Зави му се свят. Почувства се изтощен, изцеден.

Роберто се събуди внезапно. Още лежеше в леглото, гол, долавяше гласове и тихи викове някъде близо до себе си. Отвори очи и видя, че Диего се е свил до него. Той гледаше двете момичета. Те лежаха, сплетени в кълбо от ръце и разтворени крака, галеха се една друга, целуваха се, пускаха си езици, притискаха зърната си едно о друго… опипваха се… тялото на Роберто веднага отговори на това, гърлото му бе пресъхнало, а кашасата пулсираше във вените му… той затвори очи; образът на двете преплетени тела още го възпламеняваше, обагрен в алено на светлината на лампата. Усети, че една ръка се плъзва по корема му, един език се стрелка по бедрата му, по-близо, все по-близо. Друга нежна уста се скачи с неговата и червената коса на Романа падна върху лицето му, а тъмнокосото момиче се смъкна по-надолу и го пое в устата си. О, не можеше да се сдържа… тя бе прекрасна. Той простена и захапа стрелкащия се език на Романа. Видя Диего зад Романа и чу стоновете й, когато той влезе в нея. О, Господи, той я чукаше… отново я целуна, засмука езика й, докато наблюдаваше как Диего я опъва… не можеше да издържи на това, тялото му се разтрепери… затвори очи, потопен в екстаза на плътта и усещанията — извиващ се, докосващ, треперещ. Тъмното момиче се отмести от него… вече беше друга уста, други ръце, по-твърди, по-силни, познати, по-брутални устни… той извика от желание… тялото му бе навлязло в нови дълбини, нови експлозии от светлина, цвят, разкош. Това беше Диего и той го знаеше. И го искаше. Това бе най-върховното удоволствие.