Елизабет Адлър
Скрити страсти (71)

70.

През юни 1914 Леони бе отхвърлила заплахата от война в Европа като нелепа. Кой можеше да си представи война, когато слънцето грееше, Средиземно море изглеждаше по-синьо от всякога и лекият бриз охлаждаше прекрасните летни нощи? Кой, питаше се тя, би могъл да пожелае да разруши такова съвършенство?

И как можеше да има война, когато юлските улици на Париж бяха оживени и пълни с красиви млади хора, облечени по последната мода, които винаги изглеждаха сякаш отиваха или пък се връщаха от някакво бурно, екстравагантно парти? Музика се стелеше като мараня над парижките тераси и тротоари, а вкусният мирис на кафе и току-що опечен хляб изкушаваше ранобудните минувачи. Но в кафенетата французите четяха вестниците в напрегнато мълчание, а слуховете се пренесоха от жените върху войната, от ваканциите в Довил върху проблемите на Балканите.

— Ще дойде, Леони — каза и Джим, потропвайки с пръсти по големите заглавия във вестниците на масата между тях.

Леони отпиваше от кафето си, загледана към препълнената тераса на „Кюпол“, избягвайки погледа му. Не искаше да разваля тази съвършена сутрин с приказки за война.

— Няма смисъл да избягваш темата или пък да се надяваш на чудеса, Леони, ситуацията е трагична.

— Но всички казват, че вестниците преувеличават, че всичко ще се оправи.

— Прекалено късно е, скъпа, техниката е вече в движение. Трябва да вземем решение.

— Решение ли?

— Да те отведа ли обратно в Америка? Или да останем тук и да се изправим срещу това?

Да напусне Франция, когато ще има война? Да напусне дома си? По дяволите, бе страдала и се бе борила за своето убежище, а сега той й предлагаше просто да замине и да го остави на врага!

— Никога — избухна тя, — никога няма да напусна Франция. Ще убия всеки, който се опита да ми отнеме Вилата!

Джим се усмихна, той знаеше какво иска да каже тя.

— О’кей. Това решава всичко! Ще останем. Следващият въпрос е как ще погледнат на един американец във френската армия?

Леони егоистично се бе надявала, че няма да го приемат в армията — мисълта да остане без Джим и дори по-лошо, той да участва в битка, я ужасяваше, — но го приеха, макар и не като офицер от кавалерията, както се бе надявал. Джим бе станал офицер от разузнаването и изведнъж Леони бе опознала една друга страна на безгрижния, жизнерадостен мъж, който я бе ухажвал и спечелил. Винаги веселата му усмивка вече не можеше да скрива тревогата в очите му, смелите планове за тяхното бъдеще бяха затъмнени от нарастващо усещане за безсилие, а любовта му към нея се бе превърнала в страст на човек, който не знае колко още дни им остават да прекарат заедно.

Макар да го бяха очаквали, то се случи сякаш изневиделица. Армиите бяха поели своя поход към Европа, войски се струпваха по границите, а френските младежи скоро облякоха униформи и заминаха на фронта.

Леони бе сама във Вилата. Тази сутрин Джим бе заминал за Париж и сбогуването им бе минало спокойно и без сълзи, макар за пръв път оптимизмът на Джим почти да го бе напуснал.

— Не знам колко ще продължи, Леони — бе й прошепнал той, прегръщайки я силно, — не знам и кога ще те видя пак, но помни, че те обичам… ще узнаеш ли някога колко много те обичам?

— Нищо няма да ти се случи — разпалено каза Леони, — сигурна съм. Никоя война не може да ни раздели!

Котенцето, усещайки, че нещо не е наред, бе скочило в ръцете й и се бе сгушило разтреперано там, а силното му мяукане се превърна в дрезгав вой, докато колата на Джим изчезваше в далечината.

Бе почти невероятно, че на следващия ден й се обади от Париж и продължи да й се обажда всяка следваща нощ в продължение на един месец. А после цели седмици нищо. След това внезапно се върна у дома — само за няколко дни — и те се преструваха, че животът пак е нормален, докато не настъпи ужасният миг, в който той трябваше отново да замине.

След няколко месеца Леони вече не можеше да издържа на чакането и бездействието. Войната се водеше на север, по хълмовете и в окопите далеч от любимия й син и златен Прованс, но нещастието й се виждаше по изпитите лица на жените на пазара, които се тревожеха за синовете и мъжете си, на площада на топки си играеха вече само старци и по улиците не се мяркаха младежи.

Отне й два дни да се свърже по телефона с Каро в Париж, но с този разговор успя да свърши точно онова, което искаше. След час вече бе събрала дрехите си, Шоколад бе напъхана в кошницата си на задната седалка в колата, взе на заем бензин от един стар приятел от гаража и потегли за Париж — а после към фронта.

— Няма да ни оставят да се бием — бе й казала Каро с блеснали от вълнение очи, — но има други начини, по които можем да бъдем полезни.

— Искам да бъда там — настояваше Леони, — на фронта, а не да се крия тук и да навивам бинтове. Не можем ли поне да помагаме на ранените? Те имат нужда от линейки, нали? Тогава нека им осигурим линейки, Каро.

Двете заедно събраха средства за автомобилен парк с една дузина линейки, които пътуваха до фронта с екипа си от някога изискани парижки дами, облечени в елегантни, но удобни сиви и червени униформи, скроени от любимия модист на Каро. Нищо не би могло да ги подготви за ужаса на бойните полета, но те возеха товара си от ранени и успяваха да надмогват сърцераздирателните викове, писъците, звуците и миризмите на войната. Все по-близо до фронта, вдъхновени от ожесточението си срещу един безмилостно жесток враг, те помагаха на разбитите, кървящи останки — онова, което някога бе било младежта на Франция и на Британия. „Крилатите Виктории“ — така ги наричаха мъжете заради начина, по който ги возеха — като прилепи, излетели от ада — пренебрегвайки снарядите и огъня, прехвърчайки над неравните кални полета, сякаш техните линейки наистина имаха криле. А за Леони иронията бе в това, че линейките, които караха, бяха производство на дьо Кормон, пушките на войниците бяха направени в огромните му заводи за оръжие във Валенсиен, а тежките оръдия, чиито постоянни снаряди ги караха да оглушават в продължение на дни, бяха произведени от стомана на дьо Кормон.

Понякога, когато Леони усещаше, че не може да издържа ужасяващата гледка на кръвта, изпълнените с ужас очи на агонизиращите, да пали цигари и да ги поставя между треперещите устни на умиращи, тя и Каро пълнеха линейките с дузина младежи с празни погледи, незасегнати от рани, но изпаднали в шок, които сякаш непрекъснато се взираха в своя ад. Откарваха ги на юг, във винаги гостоприемната Вила и при нежните грижи на мосю и мадам Френар, с надеждата, че покоят там може да ги накара отново да се почувстват човешки същества. И понякога, когато това се случваше, надеждата отново възкръсваше у тях.

От време на време по време на тези посещения Джим се появяваше сякаш от небитието и те прекарваха няколко екстатични дни заедно, добили болезнен вкус поради близкото му заминаване. Той никога не говореше за онова, което вършеше, и на повърхността си бе все същият жизнерадостен и ироничен мъж, но тя усещаше непозната някога горчивина, дълбока като нейната.

Алфонс, чието честолюбие бе понесло горчив удар, когато му бяха казали, че е прекалено стар за военна служба, бе останал в Париж, силно ангажиран в преговорите за международни заеми за подпомагане на военните действия. Работата му бе безценна за Франция, но не бе достатъчна да компенсира физическото му отсъствие от мястото, на което чувстваше, че трябва да бъде — на фронтовата линия в битка за страната си.

Джим бе този, който донесе новината за смъртта му. Каро, която тъкмо се бе върнала от дълго дежурство с линейката, високо вдигна брадичка, докато той й съобщаваше онова, което тя вече сама бе почувствала, че ще й каже. Алфонс бе станал жертва не на вражески куршум, а на инфлуенцата, помитаща страната.

— Не се омъжих за него — тихо прошепна Каро, сълзи на ужас се стичаха по бузите й — и никога няма да си простя това — никога няма да си простя и че не бях там с него. Той не облече униформа, но умря за страната си. Знам, че би очаквал от мен да се държа като съпруга на един смел човек. Надявам се, че знаеше, Леони. Само се надявам, че знаеше, че го обичах.

На следващата сутрин тя бе заминала на фронта с пресъхнали очи и решена, че ако не може да убие врага, то поне ще спаси колкото се може повече французи.

От време на време се промъкваше писмо от Амели от Флорида, сякаш от някоя друга планета, където светът още бе изпълнен с цветове, а не само с всепоглъщащо сиво. Леони се радваше на новините за нейните внучки близначки. Те я изпълваха с надежда за бъдещето, чиито проблеми внезапно й се бяха сторили много по-сериозни, отколкото някога са били личните заплахи на Мосю. Но скръбната вест за смъртта на Роберто, жестока и незаслужена като смъртта на бойното поле, бе стигнала до нея месеци след това чрез една малка, надраскана от Амели, бележка, прибавяща към горчивината й и раздялата с нейната дъщеря, в чиито житейски радости никога не бе могла да участва и за чиито скърби никога не бе при нея, за да я утеши.

Всичко свърши така внезапно, както бе започнало, и през лятото на 1918, с победите на Съюзническата армия, просветля и небето над Франция, възвърна се и надеждата в сърцата им. През ноември същата година Париж и Лондон празнуваха примирието с музика и вино, с танцуващи по улиците хора и фойерверки. За Джим и Леони бе достатъчно да са заедно, да гледат морето на лунна светлина от голямото бяло легло от тяхната стая в старата Вила.

Имаше още един послеслов от войната. В колонката за новините във вестника бяха отделили няколко параграфа, поради това, че семейството на мъжа бе известно — особено поради брачните му връзки с фамилията Крумер, един от най-големите производители на стомана и оръжие в Германия. Бе в деня след като обявиха примирието. Рупърт фон Холенсмарк пътувал към фабриката на Крумер в Есен, когато колата му занесла по шосето поради гъстата мъгла. Той бил убит на място.

Докато се разхождаше сама по плажа, Леони се опита да си възстанови времето, когато бяха заедно… колко млади бяха, толкова страховито млади… и тя толкова го обичаше… Всички важни събития в живота й се бяха случвали тук, във Вилата, където я бе довел той, всички заплетени отношения и любови — Мосю, който бе купил Вилата за нея, Шарл, който я бе дарил с Амели — а сега животът й с Джим. Загубената любов бе оставила сладко-горчиво съжаление, но сега тя тъгуваше заради Рупърт и заради Пуши.