Нора Робъртс
Всичко е любов (1)

Първа глава

Шелби знаеше, че Вашингтон е луд град. Затова го обичаше. В него можеше да намери всичко, което поиска — и елегантност, и история, и опушени мрачни клубове, и долнопробни заведения със стриптийз. Ако пресечеше града от край до край, можеше да премине от изискаността и стила до бедняшките улички, винаги имаше избор — блестящо бели паметници, внушителни държавни сгради, улички от стари тухлени къщи, масиви от стъкло и стомана, статуи, ръждясали толкова отдавна, че не помнят какви са били, преди да ръждясат, калдъръмени улички или Уотъргейт.

Но градът ненапразно бе построен около един общ център. Капитолия бе неговата сърцевина и тук се ковеше голямата политика. Вашингтон бе в трескава суматоха — не с безгрижното бързане на Ню Йорк, а с една предпазлива, озъртаща се полуда. За повечето мъже и жени, които работеха тук, работата бе от избори до избори. Затова Шелби обичаше този град. Сигурността означаваше самодоволство, а самодоволството означаваше скука. Тя си бе поставила като цел номер едно никога да не скучае.

Джорджтаун й подхождаше, защото беше и в същото време не беше същият град. Той имаше енергията на младостта — университета, бутиците, кафенетата, бирата на половин цена в сряда вечер. Имаше достойнството на възрастта — елегантни улици, обрасли с бръшлян червени тухлени стени, боядисани капаци на прозорците, изискани жени, разхождащи изискани кучета. Тъй като не можеше точно да се определи като част от нещо друго, тук Шелби се чувстваше удобно. Магазинът й бе на една от тесните калдъръмени улички, а жилището й бе на втория етаж. Имаше балкон, така че можеше да седи на открито през топлите летни нощи и да слуша движението на града. На прозорците си имаше бамбукови щори, за да се усамоти, когато поиска. Рядко искаше.

Шелби Кембъл бе създадена за хора, за разговори и тълпи. Бе й точно толкова приятно да говори с непознати, колкото й със стари приятели, а шумът й доставяше по-голямо удоволствие от тишината. И въпреки това тя обичаше да живее със своята собствена скорост, така че съквартирантите й не бяха представители на човешкия род. Моше Даян бе едноок котарак, а Леля Ем бе папагал, който не искаше да разговаря с никого. Двамата живееха заедно в относително примирие в безпорядъка, който Шелби наричаше свой дом.

Шелби бе керамичка по професия и търговка по приумица. Малкият магазин, който бе нарекла „Калиопа“, преуспяваше през трите години, откак го бе отворила. Бе открила, че да се занимава с клиентите й бе почти толкова приятно, колкото да седи пред грънчарското си колело с буца глина и със своето въображение. Досадно й беше да се занимава с документи, но пък си струваше. За изненада на роднините й и на много от приятелите й, тя се бе заела с търговия и безусловно бе успяла.

В шест затваряше магазина. От самото начало Шелби твърдо бе решила да не отдава вечерите си на бизнеса. Можеше да работи с глината и глазурата до ранните утринни часове или да излезе и да се смеси с минувачите, ала като продавачка не оставаше да работи извънредно. Тази вечер обаче й предстоеше нещо, което избягваше винаги, когато бе възможно, и приемаше напълно сериозно, когато не можеше да го избегне — едно задължение. Тя изгаси лампите, излезе и се изкачи по стълбите на втория етаж.

Котаракът скочи пъргаво от перваза на прозореца, протегна се и се запъти към нея. Когато Шелби влезе у дома си, бе почти време за вечеря. Птицата накокошини крилата си и започна да кълве пръчката на кафеза.

— Как е? — тя разсеяно погали Моше зад ушите, където той най-много обичаше.

Моше измърка одобрително, погледна я с единственото си око и наклони глава така, че превръзката пред другото изглеждаше пиратска и съвсем на място.

— Да, ще те нахраня — Шелби също притисна длан към корема си. Умираше от глад, а най-доброто, на което можеше да се надява тази вечер, бяха солени бисквити и черен дроб, увит в бекон. — Ох, добре — въздъхна тя и тръгна към кухнята да нахрани котарака.

Бе обещала на майка си да се мерне на коктейла на конгресмена Райт, тъй че бе вързана. Дебора Кембъл бе вероятно единственият човек, който можеше да накара Шелби да се чувства вързана.

Шелби обичаше майка си и това бе нещо много повече от вродената любов на всяко дете към родителите си. Понякога ги вземаха за сестри въпреки двадесет и петте години разлика във възрастта им. Косите им бяха с един и същ цвят — яркочервени, прекалено ярки, за да се нарекат кестеняви, прекалено тъмни, за да са рижи. Докато майка й носеше своята къса и пригладена, Шелби оставяше гривата си да се накъдри естествено, а бретонът й винаги изглеждаше мъничко по-дълъг, отколкото трябваше. Тя бе наследила гладката бяла кожа на майка си и тъмносивите й очи, но докато тази комбинация правеше Дебора нежно елегантна, Шелби повече приличаше на бездомно дете, продаващо цветя на ъгъла на улицата. Лицето й бе тясно, с леко хлътнали бузи. Тя често разнообразяваше външния си вид с умело поставен грим и със слабостта си към старинни дрехи.

Може би бе наследила външността си от майка си, ала характерът й си бе лично неин. Шелби никога не се опитваше да бъде ексцентрична — тя просто беше. Бе израснала и възпитана във Вашингтон и детството й бе минало под знака на политиката. Напрежението в година на избори, предизборните кампании, които отнемаха баща й от дома понякога за цели седмици, лобирането, да се прокара или не даден законопроект — всичко това бе част от нейното минало.

Имаше внимателно подготвени детски тържества, които бяха част от играта не по-малко, отколкото една пресконференция. Децата на сенатора Робърт Кембъл бяха много важни за неговия имидж, старателно подготвян като подходящ за Овалния кабинет. А този имидж, спомняше си Шелби, до голяма степен бе просто факт. Той бе добър човек, честен, любвеобилен, отдаден на работата и семейството си, с тънко чувство за необичайното. Това не го бе спасило от куршума на онзи луд преди петнадесет години.

Тя бе убедена, че политиката бе убила баща й. Смъртта застигаше всеки — разбираше го още тогава, макар че бе едва единадесетгодишна. Но при Робърт Кембъл бе дошла твърде рано. И ако можеше да победи него, когото бе смятала за неуязвим, значи можеше да победи всекиго. Шелби бе решила с целия плам на едно малко дете, че ще се наслаждава на всеки миг от живота си и ще получи от него всичко, което може. Нищо не бе променило мнението й оттогава досега. Значи щеше да отиде на коктейла на Райт в просторния му дом отвъд реката и щеше да намери нещо, което да я развесели или заинтригува. Тя никога не се съмняваше, че ще успее.

Шелби закъсня — но пък тя винаги закъсняваше. Причината не бе някаква съзнателна небрежност или желанието да направи впечатление. Винаги закъсняваше, защото никога не довършваше нищо толкова бързо, колкото мислеше. Освен това, бялата тухлена сграда в колониален стил бе пълна с достатъчно хора, така че да не се забележи идването на закъснял гост.

Стаята бе широка колкото целия апартамент на Шелби и два пъти по-дълга. Бе издържана в бяло, слонова кост и кремаво, и цветовете задълбочаваха чувството за простор. По стените висяха няколко отлични френски пейзажа в красиво украсени рамки. Шелби одобри обстановката, макар че тя самата не би могла да живее в нея. Хареса й и ароматът — тютюн, смесени парфюми и одеколони и лек намек за пот. Това бе ароматът на празненство и хора.

Разговорите бяха типичните за повечето коктейли — за дрехи, за други приеми, за резултатите от голфа — ала между тях се дочуваше шепот за индекса на цените, за последните преговори за НАТО, за най-новото интервю на министъра на финансите в предаването „Лице в лице“.

Шелби познаваше повечето хора тук, облечени в тънки коприни и добре скроени тъмни костюми. С бързи усмивки и поздрави тя се измъкваше от опасността да бъде заловена, докато с добре тренирано умение си проправяше път към бюфета. Храната бе едно от нещата, които приемаше много сериозно. Когато забеляза нежните апетитни аспержи, реши, че вечерта в края на краищата нямаше да е напълно загубена.

— О, Шелби, аз дори не знаех, че си тук. Колко се радвам да те видя! — Керъл Райт, елегантна в бледоморавата си ленена рокля, се бе провряла през тълпата, без да разсипе и капка от своето шери.

— Закъснях — обясни Шелби с пълна уста и отвърна на прегръдката й. — Имате прекрасна къща, госпожо Райт.

— О, благодаря. С удоволствие ще те разведа малко по-късно, ако успея да се измъкна — тя бързо и доволно огледа тълпата — гордост за всяка вашингтонска домакиня. — Как върви твоят магазин?

— Прекрасно. Надявам се, че конгресменът е добре.

— О, да. Той ще иска да се срещне с теб. Нямам думи да ти опиша колко му харесва онази ваза, която направи за кабинета му — въпреки лекия си южняшки акцент, Керъл можеше да говори бързо като пазарящ се нюйоркски продавач. — Все още твърди, че това е най-хубавият подарък за рожден ден, който някога съм му купувала. А сега трябва да се поразмърдаш малко — хвана я за лакътя, преди Шелби да успее да грабне още една аспержа. — Никой не може по-добре от теб да поддържа разговора, докато се движи между гостите. Прекалено много професионални разговори могат да убият един прием. Тук има няколко души, които разбира се познаваш, но… А, ето я Дебора. Ще те оставя за момент с нея, за да се направя на домакиня.

Почувствала се на свобода, Шелби се запъти обратно към бюфета.

— Здравей, мамо.

— Бях започнала да мисля, че си се отказала — Дебора огледа дъщеря си, изненадана как полата в цветовете на дъгата, селската риза и болерото й стоят толкова добре, след като върху всеки друг биха изглеждали като маскараден костюм.

— Ммм, нали ти обещах — Шелби огледа с очи на познавач бюфета, преди да направи следващия си избор. — Храната е по-добра, отколкото очаквах.

— Шелби, престани да мислиш само за стомаха си — въздъхна Дебора и хвана дъщеря си под ръка. — Ако не си забелязала, тук има няколко симпатични млади мъже.

— Още ли се мъчиш да ме омъжиш? — Шелби я целуна леко по бузата. — Почти ти бях простила за педиатъра, който се опита да ми пробуташ.

— Той беше един много представителен младеж.

— Хм! — Шелби реши да не споменава, че представителният младеж имаше шест чифта ръце, и всичките много пъргави.

— Освен това, не се опитвам да те омъжа. Искам само да бъдеш щастлива.

— Ти щастлива ли си? — прекъсна я Шелби и в очите й проблесна бързо пламъче.

— Ами да — Дебора разсеяно намести диамантената обеца на лявото си ухо. — Разбира се, че съм щастлива.

— И кога ще се омъжваш?

— Вече съм била омъжена — напомни й тя малко намусено. — И имам две деца…

— Които те обожават. Имам два билета за балета в „Кенеди сентър“ другата седмица. Искаш ли да дойдеш с мен?

Лекото раздразнение изчезна от лицето на Дебора. Колко жени, помисли тя, имаха дъщери, които можеха едновременно толкова да ги ядосат и да им доставят удоволствие?

— Хитър начин да промениш темата, но ми харесва.

— Може ли първо да дойда на вечеря? — попита Шелби и се усмихна наляво: — Здрасти, Стив — хвана мускулестото му рамо. — Смяташе да се измъкнеш, а?

Дебора наблюдаваше как дъщеря й облива с чар помощник-секретаря по печата и веднага след това се насочва към новоназначения енергиен шеф. Колко е искрена и естествена, помисли тя. Никой не обичаше повече тълпата, никой не бе по-обичан. Защо тогава толкова внимателно се пазеше от лични отношения? Ако Шелби избягваше само брака, майка й би я разбрала. Ала тя отдавна подозираше, че я спираше нещо друго.

Дебора никога не би пожелала дъщеря й да е нещастна, но дори това би я успокоило. Тя от петнадесет години наблюдаваше как Шелби избягва емоционалните болки. А без болка, както знаеше Дебора, никога няма истинска пълнота в живота. И все пак… Въздъхна, когато Шелби се засмя със своя безгрижен смях. Тя бе толкова жизнена, толкова лъчезарна. Може би нямаше причини да се безпокои. Щастието бе нещо много лично.

 

 

Алън гледаше жената с пламтящата коса, облечена като богата циганка. Чуваше как смехът й се носи из стаята, едновременно чувствен и невинен. Интересно лице, помисли си, по-скоро неповторимо, отколкото красиво. На колко ли години беше? На осемнадесет? На тридесет? Изглежда не бе постоянна посетителка на вашингтонските приеми — той бе присъствал на достатъчно, за да познава всички. В нея нямаше нищо изискано и преднамерено. Дрехите й не бяха от някой от магазините, на които съпругите на политиците бяха постоянни клиентки, а косата й определено не бе оформена в моден салон. Ала й отиваха. Въпреки че в нея прозираха лосанджелиски нюх и нюйоркски шик, тук изглеждаше съвсем на място. Но коя, по дяволите…

— Е, сенаторе! — Райт силно го тупна по гърба. — Радвам се да те видя извън арената. Рядко успяваме да те подмамим да излезеш.

— Въпросът е в доброто уиски, Чарли — Алън отново вдигна чашата си.

— Обикновено то не е достатъчно — възрази Райт. — Много работиш.

Алън спокойно се усмихна. Във Вашингтон ничии ходове не оставаха в тайна.

— Изглежда в момента всички много работят.

Райт кимна в знак на съгласие и отпи.

— Интересува ме мнението ти за законопроекта на Брайдърман, който ще се гледа следващата седмица.

Алън спокойно посрещна погледа на сенатора. Знаеше, че той бе един от основните поддръжници на Брайдърман.

— Аз съм против него — отвърна той. — Не можем да си позволим повече да орязваме образованието.

— Е, Алън, ние с теб знаем, че нещата не са само бяло и черно.

— Понякога сивото става прекалено голямо. Тогава е най-добре да се върнем към основата — не искаше да спори. Откри, че изобщо не му се водят професионални разговори. Не беше хубаво да се скара с един сенатор на политически прием. Ала Алън Макгрегър бе достатъчно дипломатичен, за да избегне въпросите, когато това му беше удобно. — Знаеш ли, мислех, че познавам всички тук — той огледа стаята. — Онази жена, която прилича на съчетание между Есмералда и Хайди… Коя е?

— Коя? — повтори Райт, достатъчно заинтригуван от описанието, за да забрави подготвения си отговор и да проследи погледа на Алън. — О, не ми казвай, че не познаваш Шелби — той се усмихна. Описанието му хареса още повече, когато разбра за кого се отнася. — Искаш ли да те представя?

— Мисля, че ще се справя и сам — измърмори Алън. — Благодаря.

Започна да се разхожда непринудено между групите хора, като спираше, когато се налагаше. И той като Шелби бе създаден за тълпи — ръкостискания, усмивки, нужната дума в нужния момент, добра памет за лица. Това бе основен капитал за човек, чиято кариера зависеше от прищявката на обществото толкова, колкото и от собствените му умения. А умения той имаше.

Алън познаваше правото с всичките му гледни точки и полусенки, макар че за разлика от брат си Кейн, също юрист, повече го привличаше теорията на правото, отколкото практиката. Очароваше го общото — как законите, или тяхната основа, Конституцията, работят за хората. Политиката бе пленила въображението му още в колежа и дори сега, на тридесет и пет години, с един мандат в Конгреса зад гърба си и по време на първия си мандат в Сената, му бе приятно да изследва безкрайните й възможности.

— Сам ли си, Алън? — Майра Дитмайър, съпруга на съдия от Върховния съд, го дръпна за ръката, докато той се отделяше от една групичка.

Алън се усмихна и с привилегията на стар приятел я целуна по бузата.

— Това предложение ли е?

Тя се разсмя със своя гръмогласен смях и така се разтресе, че висящите от ушите й рубини затанцуваха.

— О, дявол такъв, де да можеше. Да бях двадесетина години по-млада, шотландски сърцеразбивачо. Само двадесет годинки — капка в морето — усмивката й бе искрена, а проницателните й очи го гледаха внимателно. — Защо тази вечер не си с някоя от твоите лъскави космополитки?

— Надявах се да те подмамя за два дни в Пуерто Валярта.

Този път Майра със смях заби дългия си пурпурен нокът в гърдите му:

— Заслужаваш да го приема на сериозно. Мислиш си, че съм безопасна, нали? — тя въздъхна и кръглото й лице с фини бръчици стана тъжно. — Трябва да ти намерим нещо по-опасно. Мъж на твоята възраст и още сам… — изцъка с език. — Американците обичат президентите им да са женени.

Алън само се усмихна още по-широко:

— Говориш също като баща ми.

— Този стар пират — изсумтя Майра, но очите и светнаха весело. — Все пак ще постъпиш умно, ако понякога го слушаш. Добрият политик е семеен.

— Трябва ли да се оженя, за да се издигна в кариерата?

— Не се опитвай да ме надхитриш — сгълча го Майра и забеляза как очите му се насочиха по посока на един познат смях.

Добре, добре, помисли тя, няма ли това да е интересна двойка? Лисица и пеперуда.

— Следващата седмица давам вечеря — реши тя в момента. — Само няколко приятели. Секретарката ми ще се обади в кабинета ти за подробностите — потупа го по бузата с натежала от пръстени ръка и се оттегли да намери стратегическо място за наблюдение.

Алън видя, че Шелби се отдели от тримата души, с който разговаряше, и се насочи към нея. Когато се приближи, първото, което забеляза, бе нейният аромат — нито цветен, нито пикантен, нито мускусен, а възбуждаща смесица и от трите. Това бе по-скоро аура, отколкото парфюм и бе незабравимо. Тя бе приклекнала пред един старинен шкаф и бе пъхнала носа си в него.

— Порцелан от осемнадесети век — промърмори Шелби, почувствала, че някой е зад гърба й. — Пясъчна глазура. Впечатляващо, нали?

Алън погледна купата, която изглежда я бе очаровала, после короната от яркочервени коси.

— Определено привлича вниманието.

Тя погледна през рамо и се усмихна. Усмивката й бе също толкова зашеметяваща, примамлива и неповторима, както и ароматът й.

— Здравейте.

— Здравейте — той пое протегнатата й ръка, неочаквано силна и твърда като за жена, която изглеждаше така, и й помогна да се изправи. Не я пусна, както би направил нормално, а продължи да я държи, докато Шелби му се усмихваше.

— Разсеях се по пътя към целта си. Ще ми направите ли една услуга?

Алън вдигна вежди. В говора й се долавяха и завършеното образование, и улицата.

— Каква?

— Просто стойте тук — с едно бързо движение тя се огледа около него, измъкна една чиния от бюфета и започна да я пълни. — Всеки път, когато се опитам, някой ме вижда и ме отмъква. Изпуснах си вечерята. Готово — хвана го доволно под ръка. — Хайде да излезем на терасата — Шелби заобиколи масата и се измъкна през големите остъклени врати.

Топъл въздух и дъх на ранни люляци. Лунната светлина падаше върху прясно окосената и внимателно подравнена трева. Над плочите се надвесваше стара върба с нежни зелени вейки. С откровено лакома въздишка Шелби се нахвърли върху ордьовъра.

— Не знам какво е това — измърмори тя и се вгледа по-внимателно в малкото парче. — Опитайте и ми кажете.

Заинтригуван, той отхапа от малкото парченце, което Шелби поднасяше към устата му.

— Пастет в тесто с… С привкус на кестени.

— Хм. Добре — тя лапна остатъка. — Аз съм Шелби — съобщи просто, постави чинията на една стъклена маса и седна до нея.

— Аз съм Алън — той седна срещу нея и по устните му заигра усмивка. Откъде се бе взела тази бездомница? Реши, че може да си прекара добре времето, докато го установи, а пролетният въздух бе приятно облекчение от миризмата на тютюнев дим и оранжерийни цветя вътре. — Ще ми дадеш ли нещо от това?

Шелби се загледа в него, обмисляйки въпроса. Бе го забелязала в другия край на стаята, може би защото бе висок и с естествено атлетично тяло, каквото рядко се виждаше на вашингтонските приеми. Там се срещаха старателно поддържани фигури, издаващи редовни тренировки три пъти седмично, ала неговата бе повече като на плувец — плувец в открито море — дълга и стройна. Той без много труд би се справил с всяко течение.

Лицето му не бе гладко. Няколкото замислени бразди допълваха аристократичния вид на това лице с големи тънки устни. Носът му бе леко крив и това й харесваше. Тъмната коса и тъмните очи й напомняха за някой от героите на Бронте — Хийтклиф или Рочестър, не бе сигурна на кого точно. Но в него имаше нещо замислено и мрачно, което бе едновременно успокояващо и тревожещо. Тя отново се усмихна:

— Разбира се. Мисля, че си го заслужи. Какво пиеш?

Алън посегна към чинията:

— Уиски, чисто.

— Знаех си, че може да ти се вярва — Шелби взе чашата от него и отпи.

Над ръба очите й се смееха, лекият бриз играеше с косите й. Лунната светлина, звездната светлина й отиваха. За момент му заприлича на елф, който можеше да изчезне в облаче дим.

— Какво правиш тук? — попита я той.

— Майчински натиск — отвърна тя безгрижно. — Изпитвал ли си го някога?

Алън се усмихна накриво:

— Моят специалитет е бащинският натиск.

— Не вярвам да има кой знае каква разлика — реши Шелби с пълна уста, преглътна и опря глава на дланта си. — В Александрия ли живееш?

— Не, в Джорджтаун.

— Наистина ли? Къде?

Лунната светлина блестеше в очите й и му показваше, че това бяха най-ясносивите очи, които бе виждал.

— Улица „Р“.

— Странно как не сме се срещали на пазара. Моят магазин е само на няколко преки оттам.

— Ти имаш магазин?

Модни рокли, кадифени якета, може би бижутерия.

— Аз съм грънчарка — тя му избута обратно чашата през масата.

— Грънчарка ли? — без да се замисля, Алън хвана ръката й и я обърна да я разгледа. Малка и тясна, с дълги пръсти, ниско изрязани нотки без маникюр. Харесваше му усещането, харесваше му и как изглежда китката й под тежката златна гривна. — Бива ли те?

— Страхотна съм — за пръв път, откак си спомняше, трябваше да потисне желанието си да прекъсне контакта. Мина й през ума, че иначе той щеше да я държи, докато вече бе забравила, че има да ходи и на други места. — Ти не си от Вашингтон — продължи Шелби, като за опит остави ръката си да лежи в неговата. — Например… Ню Инглънд?

— Масачузетс. Точно попадение — почувствал лекото съпротивление в дланта й, Алън я задържа в своята, взе още един ордьовър и й го предложи.

— А, долавя се влиянието на Харвард — долови се и лекото пренебрежение в гласа й.

Алън за миг присви очи.

— Не си учил медицина — размишляваше на глас тя, докато позволяваше на пръстите си да се вплетат в неговите. Чувството започваше да става много приятно. — Дланите ти не са достатъчно гладки като за медицина.

Може би някакво изкуство, помисли, отново забелязала романтично замисленото изражение в очите му. Мечтател, подозираше Шелби — човек, който обича да разглежда нещата от всички страни, преди да действа.

— Право — Алън прие внимателния й поглед, както и леката изненада, изписана на лицето й. — Разочарована ли си?

— Изненадана — макар че гласът му подхождаше като за адвокат — гладък, чист, с нюанси, които можеха да означават драма или хумор. — Обаче в такъв случай трябва да призная, че представата ми за адвокатите е погрешна. Моят има увиснала шия и носи рогови очила. Не мислиш ли, че законът се бърка в много обикновени неща?

Той вдигна вежди и ъгълчетата на устните му трепнаха.

— Като например убийства и телесни повреди?

— Това не са обикновени неща… Е, може би телесната повреда — поправи се тя и отново си пийна от чашата му. — Аз имам предвид безкрайната бюрокрация. Знаеш ли колко формуляра трябва да попълвам, само за да си продам стоката? После някой трябва да прочете тези формуляри, друг трябва да ги обобщи, а трети трябва да ми изпрати нови формуляри, когато му дойде времето. Няма ли да е по-лесно просто да ме оставят да си продавам вазите и да си изкарвам хляба?

— Трудно е, ако работиш с милиони — Алън лениво играеше с пръстена, който тя носеше на кутрето си, забравил, че не искаше да говори за работа. — Не всеки ще спазва търговската надценка, никой няма да плаща данъци и дребният бизнесмен ще има не по-голяма защита, отколкото потребителят.

— Трудно ми е да повярвам, че всичко това ще се постигне, ако попълня в три екземпляра номера си за социално осигуряване — докосването му, наполовина приятелско, наполовина изкусително, бе твърде разсейващо, ала когато той се усмихна, когато наистина се усмихна, Шелби реши, че това бе най-неустоимият мъж, когото бе срещала. Може би причината бе в прозиращата под веселостта му сериозност.

— Винаги има доста голямо припокриване между бюрокрацията и необходимостта — Алън се учуди за момент защо, по дяволите, води такъв разговор с жена, която прилича на бездомница от деветнадесети век и ухае като мечтата на всеки мъж.

— Най-хубавото им на правилата е безкрайният брой начини да бъдат нарушавани — тя се засмя със своя смях, който за пръв път го бе привлякъл. — Предполагам, че това крепи човек в бизнеса.

През отворения прозорец долетя глас — енергичен, студен и властен:

— Нейдънли може и да следи отблизо американско-израелските отношения, но днешната му политика няма да му създаде много приятели.

— А и със старомодните си евтини дрехи изглежда малко несолиден.

— Типично — отбеляза Шелби и през очите й премина сянка. — Дрехите са също толкова политика, колкото и убежденията… А може би и повече. Тъмен костюм, бяла риза — ти си консерватор. Мокасини и кашмирен пуловер — либерал.

И преди се бе срещал с това убедително пренебрежение към професията си — тихо или шумно, в зависимост от случая. Обикновено не му обръщаше внимание. Този път го жегна.

— Май обичаш да опростяваш нещата, а?

— Само когато не ги търпя — призна тя безгрижно. — Политиката е досаден отпадъчен продукт на обществото още от времето, когато Мойсей е спорел с Рамзес.

По устните му отново заигра усмивка. Шелби още не го познаваше достатъчно, за да разбере, че това бе една предизвикателна усмивка. Само като си помислеше, че едва не се бе поддал на изкушението да си остане у дома и да прекара една спокойна вечер с книга в ръка!

— Не харесваш политиците.

— Това е едно от малкото обобщения, към които съм склонна. Те са няколко породи — тесногръди, фанатични, алчни, страхливи. Винаги ми се е струвало страшно, че шепа хора управляват този странен свят. Затова… — сви рамене и избута чинията — ми е станало навик да се преструвам, че наистина владея собствената си съдба — наклони се отново напред, наслаждавайки се как сенките на върбата играят върху лицето му. Бе изкусително да се почувства с пръсти формата на това лице. — Искаш ли да се върнем вътре?

— Не — палецът му леко се плъзна по китката й. Той усети мигновеното, почти изненадано забързването на пулса й. — Преди да изляза тук, нямах представа колко ми е скучно там вътре.

Тя го възнагради с една лъчезарна усмивка:

— Най-изискан комплимент, а и толкова убедително изказан. Да не си ирландец?

Алън поклати глава, като се чудеше какъв ли вкус имат тези подвижни елфически устни.

— Шотландец.

— Боже мили, аз също! — по кожата й пролазиха тръпки на предчувствие и през очите й отново премина сянка. — Започвам да си мисля, че е съдба. Съдбата винаги ме е тревожила.

— Обичаш да владееш живота си? — поддавайки се на порива си, както рядко му се случваше, той вдигна пръстите й към устните си.

— Предпочитам шофьорското място — призна Шелби, ала не отдръпна ръката си, с което достави удоволствие и на двамата. — Практичността на Кембълови.

Този път бе ред на Алън да се разсмее — дълго и с нескрито веселие.

— За старата вражда — произнесе той и вдигна чашата си в наздравица. — Без съмнение нашите предшественици са се избивали под стоновете на гайдите. Аз съм от клана на Макгрегърови.

Шелби се усмихна.

— Дядо ми би ме оставил на хляб и вода, задето съм ти обърнала внимание. Проклетият луд Макгрегър — усмивката на Алън се разшири, а нейната бавно угасна. — Алън Макгрегър — каза тя тихо. — Сенатор от Масачузетс.

— Същият.

Шелби въздъхна и се изправи:

— Жалко.

Алън не пусна ръката й, но също стана, така че телата им бяха достатъчно близо, за да се докоснат, достатъчно близо, за да си предадат моментното привличане.

— Това пък защо?

— Можеше да рискувам да си навлека гнева на дядо… — Шелби отново бързо огледа лицето му, заинтригувана от неравномерните удари на собственото си сърце. — Да, сигурно щях… Обаче аз не излизам с политици.

— Наистина ли? — погледът му се спусна към устните й, после се върна към очите й. Не бе искал от нея среща. Разбираше и не одобряваше напълно, че тя бе жена, която сама ще си поиска, когато това й е удобно. — Това едно от правилата на Шелби ли е?

— Да, едно от малкото.

Устните й бяха изкусителни — малки, неначервени и леко присвити, сякаш разглеждаше цялата история като шега и за двама им. Да, устните й бяха изкусителни, ала развеселените й очи бяха предизвикателни. Вместо да направи очевидното, Алън вдигна ръката й и притисна устни към китката й, без да престава да я наблюдава. Почувства как пулсът й прескочи, видя как в очите й проблесна предпазливост, примесена с плам.

— Най-хубавото на правилата е — напомни й той, — че има безброй начини да бъдат нарушени.

— С моите камъни по моята градина — измърмори тя и издърпа ръката си. Смешно е, каза си Шелби, да се развълнува от един старомоден романтичен жест. Но нещо в тези тъмнокафяви очи й подсказваше, че го бе направил не само за да си достави удоволствие, а и точно с тази цел. — Е, сенаторе — подзе тя с по-твърд глас, — много ми беше приятно. Време е отново да се появя вътре.

Алън я остави да стигне почти до вратата и едва тогава се обади:

— Пак ще се срещнем, Шелби.

Тя спря и го погледна през рамо.

— Възможно е.

— Сигурно е — поправи я той.

Шелби за момент присви очи. Алън стоеше до стъклената масичка, осветен от луната зад гърба му — висок, тъмен и създаден за действия. Лицето му бе много спокойно, стойката му отпусната, ала тя имаше чувството, че ако го предизвика, ще се хвърли върху нея, преди да си е поела дъх. Това бе почти достатъчно да я изкуши. Шелби тръсна глава, за да отметне бретона от челото си. Леката му усмивка бе вбесяваща, особено след като я караше да й се иска да отговори на нея. Без да каже дума, тя отвори вратата и влезе вътре.

Това, каза си Шелби, щеше да е краят.