Елизабет Адлър
Скрити страсти (14)

13.

Беше се събудила късно и през целия ден изпитваше раздразнение. Мадам Френар, мила както винаги, й бе донесла кафе и пресен хляб, но на нея не й се ядеше. Намери монетата от пет франка под възглавницата си и заедно с онази от чорапа я даде на мадам Френар, това можеше да стигне, за да покрие малка част от наема.

— Ще си намеря работа — увери я Леони. — Скоро ще мога да ви платя и останалото.

Беби я следваше по петите, докато тя се разхождаше по варовиковите пътечки към нос Сен Хоспис, обикалящи полуострова, и си мислеше за „Мосю“ дьо Кормон.

— Жил — на глас произнесе тя, а Беби се спря изненадана — Жил.

Струваше й се някак си неестествено — прекалено фамилиарно за такава важна личност. „Мосю“ звучеше по-добре. Спусна се по склона, седна на ръба на малкото заливче сред скалите и заклати крака във водата, докато наблюдаваше как Беби предпазливо прави напразни опити да улови с лапа множеството дребни морски създания, спотайващи се под зеления мъх. Често бяха идвали тук с Рупърт. Спомняше си го проснат по корем, съсредоточено да разглежда водата, очарован от изобилието на животинки в нея. Те се любеха там, скрити зад тревите на брега под синьото небе, където никой не можеше да ги види. Тялото й си припомни усещанията — как лежаха голи на слънцето, напечени, изпотени, как нежно се любеха, като че ли сами бяха част от земята. Тя бързо се изправи, нямаше да мисли за това.

— Хайде, Беби — извика на котенцето. — Време ти е за вечеря, макар че тази вечер няма да ядеш прясна сьомга.

 

 

Помагаше на мадам Френар в кухнята да приготвят голяма тенджера татен от тиквички, патладжани и домати, всички откъснати от градината на склона под къщата. Подправиха го с чесън и стръкчета дива мащерка, добавиха и прясно приготвен зехтин от старата преса на двора. Сложиха го да се пече и Леони, доволна от себе си, усети апетитния му мирис, докато седеше на терасата. Поне бе свършила нещо полезно, а и мосю Френар й обеща следващата седмица да я заведе до Ница да си потърси работа.

Седяха на чаша пастис^[1] с Френар на терасата, за да не изпуснат последните вечерни лъчи на слънцето, когато се появи колата. Леони бързо прочете бележката. Бе съвсем формална, нищо прекалено лично. Със сигурност не беше любовна бележка. Просто Мосю дукът я очакваше за вечеря в осем и половина и колата щеше да я откара до хотел „Метропол“.

Тя се втурна да се приготви, чудейки се какво да облече, нервно преравяйки оскъдния си гардероб, докато накрая се спря на бяла блуза, украсена на раменете с английска бродерия. Бе семпла, но поне откриваше шията и рамене й. Бялата пола нямаше да бъде достатъчно елегантна, трябваше й нещо в наситено розово — препаса кехлибарения шал около кръста, той бе приятен, с необичайни цветове, които си подхождаха. После завърза около врата си кадифената розова панделка на Беби. Панделката чудесно си отиваше с полата и правеше шията й да изглежда по-дълга и елегантна. Трябваше да прибере и косата си на кок, този път по-стегнат. Тя засука русите си къдри нагоре и ги закрепи с дълги фуркети, колкото можеше по-здраво.

Е, това беше. Надзърна в огледалото, за да види резултата. Надяваше се да му хареса. Беби очаквателно я наблюдаваше от поста си върху перваза на прозореца.

— Разбира се, че ще дойдеш и ти — щастливо й извика Леони. — Не се тревожи, Беби.

Малко по-късно, когато седеше в колата, клатушкаща се по пътя към Монте Карло, Леони започна да се пита дали изобщо трябваше да тръгва. Дали трябваше да приема толкова бързо? Той можеше да я попита предишната вечер. Изведнъж се намръщи, ядосвайки се на себе си, че така лесно се е съгласила… и на него, задето е допускал, че тя ще приеме.

Един лакей я чакаше на стълбите на хотел „Метропол“.

— Мосю дукът ви очаква, госпожице — любезно й съобщи той. — Моля, насам.

Терасата, покрита с тента, гледаше към моравата долу и палмите с поклащащи се листа, а в далечината нощните светлинки по брега на залива сияеха като огърлица в тъмносиня кадифена кутия на витрината на бижутерски магазин. Жил се изправи, щом тя се приближи. Не бе забелязала, че е толкова висок. Той силно стисна ръката й.

— Леони, толкова се радвам, че успя да дойдеш.

— Но аз не съм сигурна, че трябваше да идвам — отвърна тя и остави Беби на стола до себе си.

— Но защо?

Той й се усмихна мързеливо, сякаш се шегуваше.

— Ами не е ли по-редно предварително да поканите една дама, ако искате да вечеряте с нея?

— Аз съм делови човек, Леони… времето не винаги ми принадлежи — сви рамене той. — Тази вечер бях свободен. А и на теб ти се искаше да дойдеш, нали?

Докато говореше, се бе навел над нея и тя се загледа в тъмносините му очи, осъзнавайки близостта му, удивлявайки се на неговите широки рамене и силни ръце.

— Да — призна си Леони.

— Ами тогава — отмести се той и седна срещу нея. — Какво ще кажеш, да започнем ли отново с шампанско?

Този път вечерята бе по-спокойна, тя се отпусна, той се постара да я забавлява, разказваше й случки от пътуванията си в Ню Йорк и Чикаго, за странните навици на американците. И този път поръча и за двама им, увещаваше я да опита черния хайвер.

— Може би някой ден ще ми хареса — оправда се тя.

Но пилето й се стори великолепно — пълнено с ориз, раци и трюфели. Тя се хранеше с такова удоволствие, че той с усмивка поръча допълнително.

— О, не, моля ви, недейте.

Леони бе смутена. Спомни си колко вкусно миришеше татенът на мадам Френар и се засмя, а после му разказа как се бе опитала сама да сготви.

— Разбира се, не може да се сравнява с това — добави накрая.

— Хубавата храна е като красотата — отвърна той. — Трябва просто да комбинираш необходимите съставки по подходящ начин. Може би ще ми сготвиш някой ден?

— Не съм сигурна, че ще ви хареса — възпротиви се тя. — Вие сте свикнал на много по-добра кухня.

— Знаеш ли, че в Париж всеки ден обядвам в хотел „Риц“ и си поръчвам винаги едно и също нещо — омлет?

Леони го погледна поразена.

— Но защо, след като можете да имате всичко, каквото поискате?

— Може би точно затова.

— Мисля, че разбирам — отвърна тя, макар и не много убедена в думите си.

Той си наля вино, без да откъсва поглед от нея. Тя приличаше на красив златист звяр в тази блуза, разголваща златистите й рамене, толкова изящни и същевременно закръглени… и буйната руса грива. Загледа се в извивката на устните й, плътни и издължени, разкриващи здрави бели зъби, щом се усмихнеше, и върха на розовото й езиче, когато ги облизваше както сега. Той си я представи отрупана с диаманти — обеци, спускащи се към хубавия й врат, пръстени, украсяващи ръцете й… и кожено палто, приласкаващо гладката й кожа. Искаше му се да изтича и веднага да й ги достави, а после да я съзерцава гола, но отрупана с бижута, загърната само с една пищна златиста кожа.

— Кажи ми, Леони — започна той, като хвана ръката й, — какво искаш най-много на света? Кое ще ти достави най-голяма радост?

Отговорът веднага изникна в съзнанието й. Да си върна Рупърт! Но това бе невъзможно. Знаеше го със сигурност, сега бе уверена в това.

— Бих искала да имам дом — отвърна тя. — Никога не съм имала истински дом, място, което наистина да е мое. Струва ми се, че домът трябва да е място, което да те посреща, твое убежище. Като старата Вила на носа. Някак си — добави замислено тя, — чувствам, че там принадлежа. Това означава да имаш дом.

Жил остана изненадан. Мислеше си, че ще отговори бижута, пари или яхти, та не искаха ли повечето жени точно това? А единственото, което искаше тя, бе дом!

 

 

Леони пак бе сама по пътя към къщи. Махна му за довиждане, след като той просто й целуна ръка и отново не спомена нищо за следваща среща. Но щом денят превали, към шест шест и половина тя се улови отново да чака, ослушвайки се за шума от колата по пътя над Вилата. В седем най-сетне го долови, получи същата бележка, но този път я прочете с усмивка. На леглото я чакаше бяла пола, колосана и изгладена… как ми се иска да имам нещо копринено, мислеше си тя, докато трескаво се бореше с копчетата на полата, а не да нося само чист памук. Представи си се в изумителна червена коприна, плътно прилепнала по тялото и разкриваща прелестите му, но се изчерви, щом осъзна, че й се иска да изглежда по-екстравагантно — по-съблазнително. Как можа да й хрумне? Рупърт би я намразил в червена коприна. Единствената й друга блуза бе черна, с висока яка, която й придаваше сдържан вид. Беше й топло и неудобно в нея, когато седна в трапезарията на хотел „Ермитаж“. Щом мина през фоайето, я пронизаха погледите на елегантните дами, облечени в коприна, а сега от съседните маси в нея се бяха втренчили отрупани с бижута матрони. В сравнение с тях се чувстваше смотана и обикновена. Искаше й се да не беше идвала. Той закъсняваше, а тя седеше сама на масата пред чаша вода. Отказа шампанското, не й се пиеше без него. Беби се беше свила отегчена и полузаспала под масата.

Управителят на хотела се приближи до нея.

— Страхувам се, че Мосю дук се забави, мадам — почтително й съобщи той. — Помоли да започвате без него и да ви предам, че ще бъде тук възможно най-скоро. Вече е поръчал за вас, мадам.

— Но…

— Да? Мадам?

— Ами, нищо…

Нямаше желание да седи там и да се храни сама, а всички да я гледат втренчено, но щом той смяташе, че тя трябва… изглежда, нямаше избор. Почувства се толкова глупаво.

Келнерът й поднесе желирано месо с яйца в пръстено гювече върху сребърна чиния. Желето примамливо трепкаше. Той й отряза едно парче и го постави пред нея. Леони го погледна отчаяно.

— Не ви ли харесва гювечето, мадам?

— О, не, не… напротив, благодаря ви.

Тя веднага хвана вилицата си и го опита. Вкусно беше, но бе прекалено нервна, за да яде.

Келнерът прибра чинията й. Появи се втори с огромна количка, върху която бяха наредени различни главозамайващи с вида си ордьоври.

— Ще си избере ли мадам? — предложи й той.

— Струва ми се не, благодаря ви.

Ордьоврите я ужасяваха; бяха прекалено изискани, никога не знаеше дали да ги яде с пръсти или трябва да използва нож и вилица… освен това имаше толкова много видове ножове и вилици. Всичко изглеждаше така просто, когато той бе там, тя изобщо не се чувстваше по този начин, дори не мислеше за това. О, къде се губеше той?

— Позволете ми да избера вместо вас.

Отрупаха чинията й с дребни рибки, аспержи, парченца месо, завити на руло и зрънца грозде, пълнени с меко сирене, пюре от млени патладжани и сърцевина на артишок… но тя не сложи хапка в уста. Не знаеше какво да прави с всичко това.

След десетина минути отместиха чинията й и келнерът предложи да й налее вино.

— Много добра реколта, мадам — каза той и пъргаво й показа етикета на бутилката. — Мосю дук разбира от вина.

Леони усети, че се задушава, докато той отваряше бутилката и пълнеше чашата й. Тя остана безучастна, не искаше никакво вино. Искаше само да се прибере в къщи. Усещаше погледите и коментарите на хората от съседните маси, където всеки вечеряше в компанията на още четирима-петима. Никой не беше сам, единствено тя и очевидно не принадлежеше на това място… сигурно се чудеха коя е и какво прави тук.

— Няма ли да опитате виното, мадам? — нетърпеливо я подкани келнерът.

Леони покорно отпи една глътка.

— Много е добро.

Той доля чашата й и постави бутилката върху безупречно бяла салфетка на една странична масичка.

Искаше й се да избяга, да се скрие в дамската тоалетна, но не знаеше къде се намира, а бе прекалено изнервена, за да попита; пък и това означаваше да мине покрай всички тези маси, пълни с хора, приковали погледи към нея… ако излезе, трябваше да избяга — не можеше да се върне. Просто стани и тръгни към вратата, каза си тя, това е всичко.

Метр д’отелът се появи с двама помощници и като повелител на пламъка разбуди духа на алкохола. Останалите келнери пристигнаха с блюда пресни зеленчуци, половин дузина вида, под сребърни похлупаци и преди да й ги поднесат, я помолиха за позволение, от което тя остана още по-смутена. През това време метр д’отелът бе зает с невероятна скорост да задушава в масло парченцата месо в един меден тиган, посипвайки ги със сметана и зрънца зелен пипер, пръснати сред нагорещеното бренди, което той запали с театрален жест и после, щом пламъците затихнаха, го пресипа в нагрята чиния.

— Мадам — постави той блюдото на масата пред нея, — бон апетит, мадам.

Леони седеше със сведен надолу поглед, опитвайки се да не поглежда храната. Беше й прилошало. Искаше й се да е някъде другаде, само не тук.

— Леони?

Беше той. Тя с облекчение стисна ръката му.

— Не ти ли харесва вечерята?

Той погледна бутилката на страничната масичка.

— Ммм, „Леовил“… хубаво вино, нали?

Седна на стола си, без да каже поне една извинителна дума за закъснението си, и тя поразена го погледна.

— Но аз ви чаках… Помислих си, че няма да дойдете…

— Обясних ти, че моето време не ми принадлежи, Леони. Но все пак съм тук.

Усмихна й се и я хвана за ръката.

— Колко си студена — каза й загрижено. — Трябва да изядеш вечерята си.

— А вие?

Той повика келнера.

— Донесете ми малко грозде, пълнено със сирене и минерална вода „Евиан“.

— Разбира се, господине.

Келнерът се завтече да изпълни поръчката.

— Но няма ли да вечеряте? — тя посочи към чинията с месо в екзотичен сос, чиито зеленчуци лъщяха като бижута под блясъка на маслото.

— Това бе за теб — отвърна той. — Исках да се наслаждаваш на вечерята, дори мен да ме няма. Аз не съм гладен.

Тя се втренчи в чинията си като виновно малко дете, което не си е изяло месото.

— Продължавай — усмихна й се той. — Сигурен съм, че е вкусно, това е един от най-добрите ресторанти по крайбрежието.

Тя предпазливо опита месото. Вкусно беше, сосът бе по-лек, отколкото очакваше. Хората от съседните маси ги гледаха, но сега това нямаше значение. Отново всичко бе наред. Сега той беше там.

 

 

Всяка сутрин тя проверяваше пощенската кутия на пътя, все още хранейки надежда, че може да получи писмо от Рупърт. Нямаше писмо и от Каро. Сигурно ме презира, измъчваше се Леони, докато седеше върху голямата бяла скала горе на пътя към Вилата и чакаше пощальона. Сигурно ме мрази, че избягах така, без дори да й кажа. Тя ми беше приятелка… спаси ме преди, когато бях отчаяна. Ако само можеше да поговори с Рупърт за мен, да разбере какво се е случило. Ала Леони се страхуваше, че тя вече знае какво се е случило. В гънките на подсъзнанието й се бе оформил образът на Пуши, представяше си я като засмяно, русо, розовобузо момиче, което обича ездата и забавленията и живее в замък… красива приказна принцеса, чакаща своя принц, за да се омъжи за него. Бе приела, че Рупърт няма да се върне при нея, но не и болката от това, че той изчезна, без дори да й каже. Можеше да й пише, да й обясни — разбира се, че можеше… защо да не може? Нямаше да го обвинява, че се връща при Пуши. На първо място стоеше семейството му. Така беше със семействата, предположи тя.

Тя се улови, че прекарва всеки следобед в състояние на очакване, питайки се дали колата ще дойде. И всяка вечер щом пристигнеше, забравяше за Рупърт, развълнувана от мистериозността на Мосю дук и техните срещи, всеки път на различно място — кафенето на рибарите на нос Д’Ай, някой известен ресторант в Ница или трапезариите на най-големите хотели. Това й харесваше. За малко забравяше за Рупърт, погълната от магията да бъде момичето, хванато под ръка с Жил дьо Кормон, онази, за която снобски настроените метр д’отели отваряха вратите и бутилките с вино, която келнерите ухажваха и на която лакеите поднасяха свежи цветя, а хората се отдръпваха, за да й сторят път. Всичко това бе вълнуващо и той бе вълнуващ. Никога не беше един и същ човек. Всяка вечер изглеждаше различен. Понякога изпълнен със съчувствие и разбиране, друг път — дистанциран и потънал в мислите си, а понякога — мълчалив и съзерцателен, както тогава на партито. Тя бе силно привлечена от него.

Мислеше си за това, докато лежеше на топлия пясък в едно ранно утро. Беше се прибрала толкова късно, че въобще не си легна, а застана на прозореца и зачака зората. После се спусна надолу към плажа, хвърли дрехите си и нагази гола в морето, затаявайки дъх от допира със студената сутрешна вода. Винаги й бе харесвало да плува без дрехи, а Рупърт й се смееше за това. Тя разцепи водата със силен кроул, движейки се бързо и грациозно по протежение на залива, усещайки вълнението на водата под себе си, която повдигаше гърдите й, галеше я между краката… да, Жил дьо Кормон наистина я привличаше. Ами тогава, питаше се тя, ако сега можеше да избираш между Рупърт и „Мосю“, кого щеше да избереш? Чии ръце би искала да те галят? Чие тяло би искала да лежи до твоето? Тя се гмурна в синьо-зелената вода. Знаеше отговора.

 

 

Тази вечер се приготви по-отрано, седна на терасата и се загледа в морето, небето и хубавата бяла яхта, закотвена в залива. Колата обикновено пристигаше към седем. Към седем и половина тя се прибра вътре, върза косата си и отново зае мястото си на терасата. Към осем часа вече започна да се тревожи. В девет и половина още седеше на терасата със заспалата на коляното й Беби и чаша студен пастис в ръка. В десет и половина разбра, че за пръв път от десет дни насам колата нямаше да дойде за нея. Тя остана да съзерцава блещукащите светлинки на яхтата в тъмния залив, чудейки се дали това е неговата „Бел Ами“. Измисляше си извинения за него. Сигурно е бил зает… винаги казваше, че неговото време не му принадлежи.

— Ще го чакам да дойде утре вечер, Беби.

Тя взе котенцето, влезе в стаята си и бавно се съблече, внимателно окачи роклята в гардероба, да е готова за утре.

Дълго време не можа да заспи, но не за Рупърт си мислеше.

 

 

Вероне бе изморен от пътуването с влак напред-назад между Париж и Ница и после шофирането по крайбрежието на Монте Карло. Дьо Кормон бе необходим и в Париж и той го знаеше… нищо не беше постигнал с това продължително отсъствие. Трябваше да се появи. Бе направил сериозни инвестиции в железопътната връзка с Русия, а техните хора щяха да пристигнат в града същата седмица. Имаше и нещо още по-важно, като се има предвид, че дьо Кормон бе напълно ангажиран в автомобилното производство, идната седмица щяха да се състоят решаващите срещи с автомобилни босове от Чикаго. Вероне бе решил, че за пръв път неговият работодател бе заинтересуван отново от правенето на коли. А сега това момиче разваляше всичко. Наистина ли дьо Кормон смяташе да бият целия път до Монте Карло само за да виси там и да я чака… не й ли се беше наситил вече?

Щом се качи на борда на яхтата, той се запъти направо към големия салон. Дьо Кормон го чакаше.

— Нека се залавяме веднага за работа — нетърпеливо му каза той. — Имам среща в три.

Той прегледа документите, вземайки светкавично решение да повдигне въпроси, скрити зад усложнената терминология на договорите. Вероне го боготвореше… каквото и да е, не си е загубил ума по нея, помисли си той.

— Ще се върна в Париж за един ден в края на тази седмица, за да се срещна с руснаците — каза му дьо Кормон. — Но струва ми се, може би американците ще клекнат… ще им организираме някакви развлечения, ще им хареса атмосферата на Казиното.

Знае, че това ще му свърши работа, с възхищение си помисли Вероне. Той знае винаги какво точно да предложи на хората, как да им се услади стръвта.

 

 

Дьо Кормон излезе от канцеларията на Гримо и Ганяк, нотариуси в Ница, и доволен от себе си, закрачи надолу по тясната чакълеста уличка. Нещата се нареждаха точно както ги беше планирал, а това винаги му носеше удовлетворение. Зави, излезе на централния булевард и се спря пред витрината на един бижутерски магазин. На нея бяха изложени колиета, гривни и игли, украсени с рубини табакери и златни чантички, инкрустирани с диаманти… имаше всичко, с което да изкушиш една жена. Той се зачуди какво точно би могло да изкуши тази. Отвори вратата и влезе вътре, представяйки си как тя щеше да се изненада, щом й поднесеше бижутата, как щеше да изглежда, когато си ги сложи, радостните й възгласи и женската алчност при вида на хубавичките, блестящи дрънкулки — и може би тихите й стонове, когато позволеше да бъде съблазнена от него. Очакването е невероятно удоволствие, помисли си той и лениво се надвеси над стъкления щанд, докато продавачът му показваше рафт след рафт изложените бижута.

 

 

Изминаха шест дни оттогава и всяка вечер Леони се приготвяше и чакаше колата, която не дойде повече, а мадам Френар се тревожеше за нея. Не се тревожеше както когато Рупърт замина и те се страхуваха да не би Леони да си стори нещо лошо… сега я безпокоеше гневът й. Той я изпълваше, преливаше от нея, караше я бясно да кръстосва терасата. Каквото и да правеше, го правеше от гняв.

— Да върви по дяволите — изкрещя Леони към безоблачното небе. — Какво иска от мен този човек!

— Не трябва да говориш така — успокояваше я шокираната мадам Френар. — Той ще се върне, ще видиш.

— Да, разбира се — иронизира я Леони, — той ще се върне, както се върна и Рупърт.

Тя изтича по пътечката, все още изливайки яда си към небето, и се върна след около един час, мрачна и с пресъхнали очи. Беби я гледаше от обичайното си място върху перваза на прозореца.

— А ти… предателка такава — измърмори й Леони. — Хареса го, мъркаше му, скочи на коляното му.

Котката се прозя, протегна се върху перваза, завъртя се по гръб и закачливо погледна Леони отдолу. Леони се усмихна и я почеса по брадичката.

— Ах, каква си — въздъхна тя, — знаеш как да очароваш… трябва и мен да научиш, котенцето ми.

После смирено се запъти към кухнята да се извини на мадам Френар и да й помогне да приготвят вечерята. Поне работеше, за да си изкарва за храна и квартира, славата й на сервитьорка се носеше и местните хора я познаваха… оттам откъдето започнах, цинично си помисли тя.

Не бе чула кога колата е минала по пътя, защото за пръв път не се ослушваше за нея и щом шофьорът се появи на вратата с обичайната бележка, я изненада. Тя обърса ръце в престилката си и невярваща се взря в познатия почерк върху плика. Пак е изпратил да ме вземат, помисли си тя… просто така. И тя щеше да остави всичко, да си сложи най-хубавата рокля и да хукне да задоволява перверзните прищевки на дука. Не и този път… да бъде проклета, ако отиде.

Върна неразпечатан плика с бележката.

— Кажете на Мосю дука — отвърна тя с треперлив глас, — че госпожица Леони отказва поканата му. Много е заета и не може да го види.

— Но, госпожице…

Тя се обърна и го остави на стълбите с отворена уста.

Мадам Френар наблюдаваше неподвижния гръб на Леони, докато тя бъркаше клокочещия доматен сос на печката, и въздъхна. Ще му провърви ли някога на това момиче?

 

 

Колата се върна на другия ден по време на закуска, но този път един млад мъж съпровождаше шофьора.

— Трябва да предам тези документи лично на вас, госпожице — спокойно й съобщи той.

После се поклони и се запъти обратно по пътеката.

— Почакайте — извика тя. — Не се ли нуждаете от отговор?

— Не, госпожице — няма нужда от отговор — отвърна й той и се отдалечи по пътеката.

Отиде на плажа да ги прочете. Почеркът му бе отчетлив и суров, прости букви без завъртулки и директни думи.

Съжалявам, че не можа да вечеряш с мен, Леони, зачете тя, още повече, че бях тук само за една нощ. Надявах се лично да мога да ти предам това, но в такъв случай нека този подарък те ощастливи, макар любовта да не успя.

После с любопитство погледна малкия пакет към писмото, дръпна панделката и припряно разкъса хубавата мраморна хартия. „Крепостен акт и документи за собствеността, наречена СТАРАТА ВИЛА, с площ от десет хектара, с изглед към залива на…“, погледът й се спусна бързо надолу по страницата… „на името на Леони Бахри.“ Нейното име! Крепостният акт на Вилата — на нейно име… спомни си вечерта, в която я беше попитал какво би искала най-много на света и тя му бе отговорила: „Дом… като старата Вила“. Той й даваше този дом… махна с вълшебната си пръчка и накара мечтите й да се сбъднат. И това от човек, който си поръчваше само омлет, защото нямаше никакви желания, никакви мечти, не копнееше за нищо.

Леони се загледа към Вилата. Тя си стоеше квадратна и солидна, варосана и чиста, заобиколена с маслинови дървета. Знаеше, че Френар се грижат за Вилата — както бащата на мосю Френар преди тях, — а собствениците й живеят в Ница. И сега изведнъж тя се оказваше собственичката.

Седна на пясъка и се зачете в документите, прокарвайки пръст по страницата с нейното име. Сега бе жена със своя собственост. Вилата беше нейна. А всички вечери, през които бе седяла в очакване — когато не получи поне една бележка с обяснение? Ти си обречена да чакаш, каза си тя, чакаше Рупърт да се върне, чакаше да дойде колата, чакаш този мъж само да ти подсвирне, добави едно подло малко гласче от гънките на съзнанието й. Тя отново погледна документите — какво се криеше зад тях? Мъжете са едни и същи — в мига, когато ги приемеш, в мига, когато се предадеш, започват да те притежават. Тя бързо се изправи.

— Ще му ги върна, разбира се — решително заяви на Беби. — Ще си намеря работа в някое кафене — дори в музикална зала, ако се наложи, но няма да се оставя да бъда купена!