Елизабет Адлър
Скрити страсти (60)

59.

Изабел се вгледа в колоните, обграждащи портата на Шато д’Орвил — грифоните, които някога ги бяха увенчавали, сега украсяваха входа на Вила д’Орвил в Рио.

— Пренесохме ги с нас — каза тя, посочвайки на Амели мястото, където бяха стояли в продължение на триста години.

— О, бабо — въздъхна Амели, — как сте могли да напуснете това място?

Паркът се разгърна пред тях, първо горите, после шубраците от бук, сребърна бреза и ясен, а след това блясъкът на реката през дърветата, лъкатушеща по края на имението, докосвайки голямата полегата южна ливада с малкия си приток, убежище за патици, лебеди, диви гъски и чапли, както и за речните видри и стотиците други малки създания. Ливадите приличаха на гладки кадифени покривки, осеяни със сенчести дървета, дъб и кестен и укрепени от засадени с цветя тераси в синьото, лилавото, розовото и жълтото на късната пролет.

— Сега ще видиш къщата — каза тя на Амели, стисна ръката й по-здраво и нетърпеливо се наведе напред, — точно след този завой. И ето я, познатият жълто-сив камък, солидните очертания, високите прозорци, в които винаги се отразяваха слънчевите лъчи… тя усети, че в очите й се появяват сълзи. Хубаво бе да се завърнеш.

— Прекрасно е — извика Амели, — много красиво.

През прозореца на колата Роберто гледаше безразборно построените стари къщи, покрай които се виеше пътят. Тя бе права, бе прекрасно. Място като това даваше усещане за солидност и сигурност… имаш чувството, че тук не може да се случи нищо извънредно, че животът е подреден и планиран и не съществува тъмна страна на нещата. Въздухът бе чист и свеж, нямаше я влажната тропическа жега, която те възбужда, надсмива се над тялото ти, събуждайки у него все по-диви желания. Какво ли е, мечтателно се замисли той, да си човек, който живее в тази къща, следва традициите, пази семейната чест… с жена като Амели до себе си, прям, честен и силен?

Те последваха Изабел по широките стъпала на нейния някогашен дом, внимавайки да не смутят спомените й, но изведнъж тя се спря, за да се полюбува на позната гледка.

— Дойдох тук като млада булка — каза тя с лека усмивка, — когато бях на осемнадесет. Преживях много щастливи години… години, изпълнени с любов, но не искам да си мислите, че това завръщане е печално. Откакто отведох Амели в Бразилия, животът ми се промени и обогати, самата аз също съм се променила. Не съм същата жена, която някога живееше тук. Моят дом е с всички вас, в Рио.

— Бабо — извика Амели и я прегърна, — не знам какво бих правила без теб.

Голямата входна врата стоеше отворена в топлия пролетен ден, но Изабел натисна звънеца и отново чу познатия му звън да отеква из старата къща. Прекрасно бе, че Леони им бе предложила да дойдат тук… всичко си бе същото, по-късно си помисли тя наум, само че сега пълно с деца. Макар че не й бе лесно да приеме, че Леони няма да може да види отново Амели. Ако не беше нейният мил съпруг, Изабел нямаше да може да повярва, че това е истина след всичките тези години, но той я бе убедил. Колкото и странно да бе това, Амели го бе приела спокойно.

— Запознах се с нея, бабо, и съм щастлива — бе казала тя. — Леони е моя майка и аз винаги ще я смятам за такава, но ние сме си непознати. Не знам какво да й кажа. Тя не знае нищо за мен и за моя живот… откъде да започнем? Как? Бабо, аз почти се радвам, че няма да я видя отново.

На Изабел й стана мъчно за нея, тя бе спечелила нещо само за да го загуби отново.

— Ти пак ще я видиш, Амели — бе й казала тя, — по-късно, когато си по-голяма. Един ден ще имаш нужда от майка си и тогава ще отидеш при нея.

Те с нежелание напуснаха Париж същия следобед и съобщиха на изненаданите Себастиау и Роберто, че са решили да посетят замъка и после да продължат на юг към Италия… ще отидем във Флоренция и Венеция, бе обещала Изабел на Амели.

Шум от забързани стъпки се разнесе от дъното на салона и изведнъж се напълни с деца. Те се наредиха от двете страни на гостите и една усмихната млада монахиня дойде да ги поздрави.

— Съжалявам — извини се тя, — искахме да сме готови за вас. Децата си бяха намислили поздравления, но ви очаквахме малко по-късно.

Четиридесет нетърпеливи малки личица им се усмихнаха и в един глас извикаха: „Добър ден!“ Най-малкото момиченце припряно започна да си вдига чорапите и подари на Изабел букет полски цветя, набрани рано сутринта по ливадите около замъка и завързани с тънка трепкаща панделка на фльонга.

— Колко е хубав — извика Изабел и целуна по бузата четиригодишното жадно за одобрението й момиченце, — това са най-прекрасните цветя, които някога съм виждала.

Познатият слънчев аромат я върна десетилетия назад в пролетните ливади и постланите с див зюмбюл горски полянки.

— Мислехме, че ще е най-добре децата сами да ви разведат наоколо — каза сестра Агнес, — макар че, разбира се, едва ли има нужда. Ако предпочитате, просто можете да обиколите, където пожелаете… не бих искала да смущаваме усамотението ви.

Изабел хвана за ръка четиригодишното момиченце.

— Не бих могла да си представя по-добър начин да видя някогашната си къща от компанията на децата — отвърна тя с усмивка, докато вървяха през салона, — а след това бих искала да посетя параклиса сама.

Амели се изниза през вратата на малкия параклис и закрачи обратно по пътечката, която водеше към замъка, спирайки се за малко, за да погледне гробницата на д’Орвил. Нейната бледа мраморна повърхност бе украсена с крилати ангели, възвестяващи с тръби славата на Бога, а белите закръглени херувимчета, които играеха по края, можеха да утешават с вида си. Букетът от диви цветя на Изабел лежеше там, под надписа в памет на нейния съпруг, Жан-Пол, и сина й, Шарл. Импулсивно Амели претича през тревата към гробницата, наведе се над нея и допря топлата си буза до хладния мрамор.

— Щях да те обичам — прошепна тя. — Сигурна съм, че щях да те обичам, татко, ако те бях познавала.

Отстъпи назад, загледана в ангелите, които сякаш очакваха някакъв знак, а после се обърна и закрачи през тревата към алеята, която водеше към замъка.

Изабел бе поискала да остане за малко сама в параклиса и Амели я бе оставила със спомените й. Покой, мислеше си тя, докато бавно крачеше по алеята под жълто-зелените дървета, това усещам тук. Близо съм до баща си, тук е израснал той, аз познавам всички тези места — алеите, брега на реката, терасите с цветя — от разказите на баба. Сякаш тук е моят дом. А сега си имам истинска майка — не някаква неясна мечта. Един ден с нея ще се опознаем, но засега съм доволна — и знам коя съм.

— Амели.

Роберто й махна от другия край на тунела от листа, тя се затича и се хвърли в прегръдките му, а той я завъртя във въздуха.

— Роберто, толкова съм щастлива — извика тя, — това място е прекрасно, сякаш разрешава всичките ти проблеми.

Ръка за ръка те закрачиха надолу към реката.

— Бих искал да остана тук завинаги — каза той, докато гледаха как дивите патици се плъзгат по повърхността на водата и пляскат с криле — и наум добави: — никога повече не искам да виждам Диего.

Буйната коса на Амели се развяваше от бриза и тя сякаш едва се сдържаше да не политне, изпълнена с енергия, готова за онова, което ще се случи после.

— Амели д’Орвил — нежно каза той, — обичам те. Ще се омъжиш ли за мен?

Кехлибарените й очи се разшириха от изненада, последвана от изражение на такова задоволство и щастие, че той не можа да се сдържи и целуна усмихнатите й устни. Тя се засмя под целувката му и се измъкна, затича се към брега и застана неподвижна за миг, загледана в него, усмихната от истинската радост, която изпитваше.

— Разбира се, че ще се омъжа за теб — триумфиращо извика тя, разтвори широко ръце и ги вдигна към небето. — Винаги съм знаела, че ще се омъжа за теб, Роберто ду Сантус. — После заподскача като младо животинче напролет. — На моя седемнадесети рожден ден!

Той изтича при нея, а тя, смеейки се, побягна по пътеката и закачливо се обърна да го види.

— Мога да тичам по-бързо от теб — извика му през рамо.

— Не можеш — отвърна й той, настигайки я. — Виждаш ли!

Хвана я за ръцете и я обърна през смях към себе си, прегърна я, а тя покри лицето му с целувки. А после той я целуна, вкусвайки сладките й свежи устни, а Амели се притисна по-близо в прегръдките му. Това бе истинското щастие и сега то бе негово. Никога вече нямаше да вижда Диего.