Елизабет Адлър
Скрити страсти (20)

19.

На Леони й се струваше, че къщата поглъща цялото й време. Вече нямаше значение, че Мосю излиза в зори, самата тя ставаше в седем, обличаше се и се приготвяше до осем, нетърпеливо чакаше да се появи Каро и да се заловят с първата задача за деня. Екипът от землемери и експерти на Мосю бе открил загниване на горните етажи на къщата и влага на долния и бе посъветвал да я ремонтират. Това означаваше много работа.

— Ако това е къщата, която искаш, ще е необходим ремонт — каза й той.

Разбира се, че я искаше, вече си я представяше завършена… щеше да бъде прекрасна. Къща, появила се от мечтите на едно бедно момиче. Тя, която през целия си живот се бе къпала в студено метално корито, бе поръчала вана от розов кварц, с кранчета, наподобяващи делфини с тюркоаз в центъра — не бе пропуснала да поръча и златен монограм върху дъното — макар Мосю да бе отказал да слагат инициалите му и златни кранчета на неговата кремава мраморна вана. С образа на обзаведената къща в главата си тя си поръча копринен брокат, специално тъкан в Лион, а във фабриките в Обюсон — меки килими в пастелни цветове. Леони бе убедена, че къщата трябва да има уникален стил, създаден от самата нея. Нямаше да има друга такава къща в Париж.

— Прави каквото искаш — беше й казал Мосю. — Това е твоята къща.

— Нашата къща — поправи го тя.

Тя мина през двора на тяхната къща, изкачи няколкото стъпала и отвори голямата двойна врата със собственическа ръка. Салонът бе тих тази сутрин; основната работа бе привършена, оставаше само да се приключи с боядисването. Тя се разхождаше из стаите, вече започнали своя нов живот, представяйки си себе си и Мосю. Бяха заедно вече почти шест месеца, а тя още не го познаваше истински. Той я държеше на дистанция. Това я тревожеше. Надзърна в стаята, която щеше да бъде негов кабинет. Вече бе завършена — единствената стая в къщата, освен неговата гардеробна, с мъжко излъчване. Бе намерила прекрасен вълнен кариран килим от Шотландия, а стените бяха с цвят на слива — бе накарала бояджиите да изсветлят боята с малко кремаво, така че цветът й да стане топъл — а завесите бяха от лен в зелено райе с карирани ширити по края. В аукционната зала на Друе бе открила прекрасно старо абаносово бюро и огромно кресло, облицовано с тъмнозелена кожа. Тя се приближи до бюрото и разопакова комплекта за писане. На прост сребърен поднос бе поставена закръглена кристална мастилница, сребърна писалка и молив, както и малко преспапие с дръжка. Беше ги купила предния ден при Картие и възнамеряваше да му ги подари, когато му покаже завършената къща, но бе решила сега да ги подреди на бюрото, за да го изненада. В жлеба, където се поставяше писалката, имаше тъничък надпис. „На Мосю, бе написано там, с любов от Леони“. Тя замислено прокара пръст по него. Надяваше се, че ще му хареса.

„Воазен“ бе оживен както обикновено, а Леони щастливо оглеждаше препълнения салон от тяхната маса в ъгъла. Тази вечер бяха сами, само двамата. Не можеше да си спомни кога за последен път бяха прекарали вечерта само двамата, винаги имаше нещо организирано, театър или парти или вечеря в ресторант с дузина приятели.

— Спомняш ли си — каза му тя, хвана ръката му и я стисна, — спомняш ли си всички онези вечери в най-големите ресторанти по крайбрежието?

— Разбира се, че си спомням, ти изяждаше такова огромно количество храна.

Тя се засмя, разглеждайки менюто.

— Не знам какво да избера — каза и най-накрая го затвори. — Мисля, че ще си поръчам просто някаква риба.

— Спомням си и как по време на една от онези вечери ти ме попита защо винаги си поръчвам едно и също, когато има такъв голям избор.

Леони го погледна с широко отворени очи, изненадана, че се е преситила за толкова кратко време.

— Отегчена ли си вече? — попита я той.

— Разбира се, че не — просто съм развълнувана, че сме сами — започна да флиртува тя, — и ти трябва да избереш и за двама ни, както направи през онази първа нощ.

— Тогава ще си поръчаме същото като през онази първа нощ — каза той и поръча стриди и сьомга.

Имаме нещо като годишнина, бе му обяснила тя сутринта, защото се навършват шест месеца, откакто сме заедно. Тогава, бе й отвърнал той, ще отидем да го отпразнуваме във „Воазен“. И ето че бяха отишли. Той поглеждаше часовника си и тя се намръщи, нали нямаше да се прибира в къщи при Мари-Франс точно тази вечер? Усети искрица ревност към непозната си съперница — не съвсем истинска съперница, защото нямаше никакво състезание. Той принадлежеше на съпругата си. Те седяха един до друг в облицованото с червено кадифе сепаре, тя се премести по-близо до него и лекичко постави ръката си на бедрото му. Погледите им се срещнаха и Леони затаи дъх. Той отмести ръката й, целувайки пръстите й, а тя се върна на старото си място — усещаше се слаба, желаеше го. Винаги го желаеше, Мосю притежаваше магическа власт над тялото й, а тя не искаше да се освободи от нея — просто искаше да го усеща до себе си точно сега…

— Страхувам се, че утре трябва да замина — каза той, докато келнерът наливаше от любимото им шампанско.

— Да заминеш? Но къде?

— На първо време във Виена, но е възможно после да се наложи да отида до Санкт Петербург.

— Но това е в Русия!

Келнерът им поднесе стридите. Те блестяха сочни в собствения си сос.

— Но какво ще правя по цял ден без теб, Мосю?

Той сви рамене.

— Каквото правиш и сега по цял ден, предполагам.

Тя го погледна настойчиво.

— Вземи ме с теб.

— Не мога.

— Защо не?

Той нетърпеливо сви рамене.

— Това е делово пътуване.

— Но сигурно…

Той грубо я прекъсна.

— Още в началото ти казах, че моето време не винаги ми принадлежи. Не знам колко дълго ще отсъствам. Но предполагам, че можеш да се забавляваш, докато се върна.

Леони сведе поглед към стридите. Защо да не може да я вземе със себе си, можеше да го чака в някой хотелски апартамент във Виена, както го чакаше в хотелския апартамент в Париж? Усети сърцето й да се свива от някогашния страх. Може би той нямаше да се върне при нея. Тя вдигна поглед, думите й бяха на устата, но се овладя навреме. Нямаше да мисли за това… разбира се, че щеше да се върне. Ами ако не се върнеше? Сърцето й се смрази при тази мисъл. Но нали уж този път се беше погрижила за себе си? Имаше нова къща, която бе почти готова, имаше и пари в банката… само че още нищо не бе научила за акциите и сделките и за това как да увеличава капитала си. Мосю винаги бе толкова зает, а тя бе погълната от обзавеждането на къщата. С копнеж си помисли за Вилата, толкова бяла и скромна… не се нуждаеше от нищо, за да я разкрасява. Там тя би посадила градина и може би добавила малък басейн с няколко сенчести дървета.

— Имам подарък за теб.

Беше още една от онези кутии, като тази, която й бе дал на яхтата. Оттогава не й бе подарявал бижута, само огърлицата на Беби, а и тя не се нуждаеше от тях, макар че си бе накупила много дрехи. Харесваше й да ги носи, защото обичаше допира на материите, докосването им и начина, по който тялото й свикваше с хубавите платове, усвояваше ги. Останала без дъх от възхищение, тя се загледа в двойния ред съвършени перли, чиято голяма закопчалка от нешлифован сапфир бе заобиколена с диаманти и си подхождаше с висящите обеци.

— Сгреших преди, че ти подарих диаманти — каза той, закопчавайки огърлицата на врата й. — Първите бижута на едно момиче трябва да бъдат перли.

Образът на Рупърт изплува в съзнанието й. Той бе поставил друг наниз от перли около врата й, като повдигна нагоре косата й и я целуна по врата… и каза същите думи. Те бяха толкова влюбени, а тя — толкова млада.

— Не ти ли харесват? Можеш да ги върнеш, ако искаш, да ги смениш за нещо друго.

— О, не, не — тя взе обеците и си ги сложи, обръщайки глава, за да му се покаже. — Много са красиви, Мосю. Благодаря ти. Ще ги пазя.

Странно момиче бе тя. Той си спомняше как през живота си бе подарявал бижута на други жени, как те алчно ги грабваха и хукваха към огледалото, за да ги изпробват. Питаше се какво ли щеше да прави тя, когато той заминеше. Това щеше да бъде една проверка — за него, както и за нея.

Той ядеше малко, предпочиташе да я наблюдава как си взима с пръсти горски ягоди, една по една, отхапваше ги внимателно, а зениците й се разширяваха от удоволствие… о, тя бе създадена за удоволствие. Понякога я гледаше в огледалото, докато си завързва вратовръзката, как мързеливо лежи в леглото, сгушила се с котката, или я наблюдаваше иззад вратата как си оправя косата, без тя да го види, точно както някога бе гледал майка си.

Започна силно да вали, докато караха през осветените улици на Париж и уличните лампи мъждукаха в тъмнината с ореол от дъждовни капки, а те седяха в топлата интимност на кабриолета, без да се докосват, но със съзнание за близостта си. Хвана я за ръката, докато минаваха през фоайето на хотела и мълчаливо зачакаха асансьора. Когато желязната решетка се хлопна и те останаха затворени в клетката му, той я прегърна, силно я притисна към себе си, разгърна кожената й пелерина, за да стигне до гърдите й, смъкна презрамките от раменете й, разсъблече я до кръста и започна жадно да я целува, а тя се облегна на облицованата стена и вик на удоволствие се изтръгна от гърдите й. Асансьорът спря на техния етаж и това ги извади от опиянението, той загърна голите й гърди с пелерината и те невъзмутимо закрачиха, хванати под ръка и още разтреперани, по коридора под любопитните погледи на камериерките нощна смяна.

Щом затвориха голямата врата зад себе си, той свали пелерината й, откопча тежкия златен колан около кръста й, смъкна роклята надолу покрай бедрата й и я остави само по тънки копринени кюлоти, златисти като цвета на кожата й — това бе всичко, което тя обикновено носеше отдолу. На него така му харесваше. Въведе я в салона. Лампите бяха запалени, а завесите на големите прозорци не бяха спуснати и те гледаха към мокрите от дъжда улици. Стаята бе тиха, разнасяше се единствено звукът от дишането им и тропотът на дъжда по прозорците. Свали сакото си и внимателно го постави на облегалката на стола, докато тя го чакаше с ръце на гърдите, предвкусвайки докосването му… приближи се до нея, гол и готов, желаеше я, нуждаеше се от нея. Тя потъна под тежестта му в мекотата на синия килим и жадно се отвори, приемайки страстта му, а той устремено се гмурна в нея. Тя се бореше, дращеше го ненаситно по гърба с маникюра си, молеше за още, докато се търкаляха сплетени на килима, запотени и крещящи като две животни в схватка, стремящи се към своята крайна цел и като че ли несигурни, че някога ще я достигнат.