Елизабет Адлър
Скрити страсти (74)

73.

Слънцето светеше от безоблачното небе, докато Леони вървеше по варовиковата пътечка покрай нос Сен Хоспис, а Шоколад я следваше по петите. Бе пет часът, скоро слънцето щеше да започне да губи силата си и вечерта да стане мека и уханна, време за едно питие на терасата с Джим. Животът бе почти съвършен; дори отсъствията на Джим по време на пътуванията му до Америка само ги правеха по-щастливи, когато се върнеше и те отново бяха заедно. Миналото й изглеждаше толкова отдалечено! Онова, което й бе останало, бе солидно и реално, работата й с децата в Шато д’Орвил, нейните добри приятели, нейният дом и нейната земя и най-вече любовта й към Джим. Той бе радостта на живота й, с него споделяше всичките си удоволствия, независимо дали се отнасяше за чиния пресни лангусти от залива или пътуване до непозната страна, или пък просто някоя звездна нощ на терасата на Вилата, заслушани в шума на морето. Дори образът на Мосю бе избледнял и останал някъде в миналото, макар често да виждаха яхтата му в залива. А и колкото по-малко осезаема ставаше неговата заплаха, Сахмет сякаш отпускаше хватката над въображението й. Леони вдигна Шоколад и положи умореното й малко телце на рамото си, а тя я възнагради с благодарно мъркане.

А дали беше въображение? Беше ли се убедила през всичките тези години, че Сахмет управлява съдбата й? Тя ускори крачка, нямаше да мисли за това сега. То бе далечно, останало назад — в отдавна погребаното минало — реалността бе тук, слънцето искреше по гребените на малките вълнички в синия залив, в маслиновите горички ухаеше на цветя и диви билки. Тя бързо изкачи широките стъпала, свързващи плажа с къщата, спря се по средата и се ослуша. Какво беше това? Прозвуча й като детски смях. Да! Ето пак. Две еднакви засмени личица я гледаха над парапета на терасата — Ле и Леонор се бяха облегнали там и й махнаха.

— Здравей, здравей, бабо — извика Леонор, — дойдохме да те видим.

За миг Леони не можеше да повярва, а после с радостен възглас се затича по стълбите към внучките си.

Сияещите им усмихнати лица очакваха да ги целуне, а ръцете им бяха нетърпеливи да я прегърнат. Тези деца нямат никакви задръжки, помисли си тя, опитвайки се да преглътне радостните сълзи, като ги притисна да себе си.

— Я да ви видя — каза тя и тихо се засмя, хванала ги за ръцете. — Ти си Леонор, защото имаш кехлибарените очи на майка си, а ти — Ле — със сини очи като баща си.

— А ти много приличаш на мама — каза Ле.

— Само че си по-хубава — добави Леонор, увиснала на ръката на Леони. — Мама каза, че си била много хубава и много дълго си чакала да ни видиш.

— Откакто сте се родили — потвърди Леони, стискайки по-здраво малките им ръчички в своите.

— Не си ли ни видяла тогава, когато сме се родили? — попита Ле.

— Не. Сега ви виждам за пръв път… и бях толкова щастлива, когато ви зърнах на терасата. Но къде е майка ви?

— Тя е вътре и говори с Джим. — Ле се втурна в къщата. — Ще я доведа.

Леони погали меката кафява козинка на Шоколад, котката се потърка о крака й и се обърна по гръб с извита настрани глава и свити лапички, в очакване да я почешат по корема.

— О, колко е хубава — Леонор погали с нежна ръка мекичкото пухкаво коремче.

— Мамо!

Погледът на Леони срещна този на дъщеря й и сякаш годините на раздяла загубиха силата си като затворени страници на вече прочетена книга.

— Мамо, трябваше да те видя.

Амели прегърна Леони и сълзи започнаха да се стичат по бузите й.

— Имам нужда от теб — прошепна тя.

— Разбира се, разбира се, скъпа — ръката на Леони успокояващо загали копринената коса на Амели. — Ти си тук сега, всичко ще бъде наред.

Хвана Амели за ръката и я въведе в прохладния салон. Само преди час си бе мислила, че животът е почти съвършен — и сега той наистина беше такъв. Най-сетне дъщеря й бе при нея. Тя имаше нужда от нея. И я беше нарекла „мамо“.

Джим ги очакваше в салона, а двете малки деца вървяха след тях. Лицето на Леони бе спокойно и леко усмихнато от задоволство, докато Амели сядаше на дивана до нея, но момичето плачеше. Той бе усетил напрежението на Амели, докато чакаха Леони да се върне, тя изглеждаше уморена и разстроена, макар децата да бяха достатъчно енергични след уморителното пътуване. Те стояха на вратата, Леонор смучеше палеца си, а Ле подскачаше от крак на крак.

Слава Богу, Леони добре се оправяше със ситуацията. Това бе сигурно един от най-щастливите дни в живота й и той трябваше да направи нещо, за да помогне. Трябваше да ги остави насаме, да си кажат една на друга всичко, което им бе необходимо.

— Елате с мен, вие двете — извика той и хвана децата за ръце, — да отидем да видим какво има за нас в кухнята на мадам Френар, тя пече страхотни курабийки — а после какво ще кажете да слезем до плажа?

Амели изтри сълзите си с опакото на ръката си.

— Той е толкова мил човек, твоят съпруг — каза тя, — така изпълнен с разбиране.

Леони се питаше какво ли е причинило тези сълзи — имаше нещо повече от повторната им среща, сигурна бе в това. А и Амели не изглеждаше като човек, който лесно се разплаква.

— Не мога да ти опиша колко съм щастлива, че сте тук, Амели — ти и децата. Те са толкова хубави! Надявам се, че ще останете за известно време?

Тя изведнъж се уплаши, че може да ги загуби така изневиделица, както се бяха появили.

Амели си пое дълбоко въздух.

— Бяхме в Париж. Тръгнала бях да те видя, но… срещнах един човек там… О, всичко е толкова объркано, мамо — сълзите отново нахлуха в очите й и тя заподсмърча ядосано. — Съжалявам, нямах намерение да плача. Исках да бъде щастлива среща. Доведох децата си, за да се срещнат с теб. Но, разбираш ли, мамо, срещнах един човек в Париж и се влюбих.

Сълзите се стичаха незабелязано по бузите й и Леони й подаде кърпичката си.

— Е, скъпа, та това е толкова естествено и ме радва. Защо плачеш тогава?

Амели лекичко изтри очите си.

— Не искам да те наранявам, като ти задавам въпроси — не искам да се ровя в живота ти, мамо. — Тя дълбоко си пое въздух. — Името на човека, в когото съм влюбена, е Жерар дьо Кормон.

Леони с усилие сподави пристъп на истеричен смях. Само до преди малко сама се бе поздравила, че миналото най-сетне е забравено и че Мосю е изчезнал от живота й. Жерар дьо Кормон! По-големият син, малкото момче в кафенето преди толкова много години — той приличаше на Мосю, спомни си тя, тъмносини очи, тъмна коса, същият надменен профил. Амели се беше влюбила в сина на Мосю!

Амели с тревога наблюдаваше реакцията на майка си. В погледа на Леони се долавяше умора и тъга — но не и ужас, какъвто бе очаквала, ако…

— Мамо — ръката й се протегна и хвана ръката на Леони. — Аз знам само част от историята, само повърхността, и не се ровя в живота ти, нито пък те критикувам, но разбираш ли, аз трябва да знам истината. — Тя отново си пое дълбоко въздух. — Наистина ли съм д’Орвил… или… или аз също съм дьо Кормон?

Майка й я погледна изненадана, без никакво колебание, без никакъв опит да се скрие евентуалната тайна.

— Защо, разбира се, че си дъщеря на Шарл д’Орвил, как иначе щях да те дам на семейството му да те отгледа? — Изводът от въпроса на Амели внезапно стигна до нея. — Бедното ми момиче, бедничката ми, нека да ти разкажа какво се случи, ти трябва да знаеш.

— Не — Амели изпита такова невероятно облекчение, че не се нуждаеше от повече обяснения. — Не, няма значение. Това е единственото, което имах нужда да узная. — Очите й се напълниха със сълзи на щастие. — Би било твърде ужасно. Мамо, Жерар иска да се омъжа за него — той ме заведе в дома си и ме запозна с майка си… ето как научих.

Леони внезапно се изпълни с подозрения. Синът на Мосю твърдеше, че е влюбен в Амели — но дали наистина бе така? Може би просто играеше игра, може би бе в съюз с баща си — може би Мосю най-накрая бе хванал Амели в капана си. О, господи… но тя не можеше да сподели съмненията си с Амели, момичето вече бе преживяло достатъчно. Какво трябваше да направи?

— Жерар иска да се омъжиш за него?

— Да — о, той е прекрасен, мамо, не мога да ти опиша. Никога преди не съм се чувствала така. През целия си живот съм обичала Роберто, но не беше същото. Знам, че ти и бащата на Жерар — ами, че се мразите един друг — но вече това не е ли минало? Толкова много години са минали, наистина ли това още има значение?

Горката Амели, горкото, горкото момиче. Тя не знае, че Мосю е отговорен за смъртта на собствения й баща… за неговото убийство! А Жерар — не е ли като Жил дьо Кормон и не търси ли отмъщението, за което бе жадувал Мосю? Амели доверчиво я гледаше в очите в очакване на отговора й — как би могла да й каже тези ужасни истини? А и ако го направи, нямаше ли да загуби дъщеря си отново, този път завинаги? Това бе риск, който не бе готова да поеме. Леони дълбоко си пое въздух, трябваше сама да се справи с това, макар и съвсем да не знаеше как.

— Тъкмо одеве, докато вървях, си мислех, че вече всичко ми изглежда толкова далечно — погребано в миналото. Единствено настоящето има значение сега, Амели, ти си напълно права. Ами кога ще се запозная с Жерар дьо Кормон?

Амели сведе поглед.

— Не знам. Разбираш ли, аз просто избягах. Искам да кажа, че не можех да остана в Париж, не можех да бъда с него — докато не узная истината. О, скъпа мамо, той сигурно си мисли, че го мразя, какво да правя? Може би трябва да му се обадя и да му обясня.

Леони се засмя накриво.

— Ако Жерар прилича малко на баща си, той съвсем точно ще е преценил къде си и вече ще е на път за насам.

 

 

Нещо не беше наред. Джим наблюдаваше как Леони се усмихва на цялото семейство, докато седяха на масата за вечеря, за пръв път заедно. Някаква сянка бе паднала над природната й ведрина, нещо се спотаяваше в дъното на очите й, някаква едва доловима тревога. Сигурно не бе старият страх от Жил дьо Кормон? Човекът бе инвалид, безпомощен и вероятно още живееше в страх, че убиецът, който се опита да го изнуди, ще се върне да го заплашва отново.

— Е, това е истинско празненство — потупа Джим ръката на момиченцето до себе си. — Ти Ле ли си или Леонор? — усмихнат я попита той.

Детето се разкиска.

— Ле.

— Добре, Ле, ето ти малко лимонада — и малко за Леонор. — Джим напълни чашите им от една голяма кристална кана, в която плуваха блестящи късчета лимон. — Сега ще вдигнем тост. За майка ви и за баба ви — най-сетне заедно.

Той се чукна с децата и всички се разсмяха, когато лимонадата се изплиска на покривката.

— Днес сигурно е най-щастливият ден в живота на майка ти — каза той на Амели, — с години чакаше да се случи това.

Амели се отпусна; сякаш винаги ги бе познавала, чувстваше се толкова спокойно с тях и толкова уютно.

— Може би ще ни виждате много по-често вече — сега, когато ще се омъжвам за французин. Или поне така си мисля — ако той още ме иска.

— За французин ли?

Амели приличаше на Леони, когато се усмихваше, цялото й лице се озаряваше.

— Жерар дьо Кормон. Мама не ти ли каза?

Погледът на Джим срещна този на Леони. Значи това беше. Господи, момичето смяташе да се омъжи за сина на Мосю!

— Радвам се да го чуя, Амели — каза той, докато помагаше на децата да се справят с печеното пиле. Как се отнасяше към това Леони? Той я погледна как отпива от виното си, сякаш прекалено силно стискаше чашата. Е, ето че това бе нещо, което не бяха предвиждали. Какво ли щеше да е следващото?

 

 

Историята, която майка му най-сетне му бе разказала, продължаваше да преминава през съзнанието на Жерар, докато управляваше в нощта голямата синя кола, модел на дьо Кормон. Нищо чудно, че Амели бе избягала, но имаше само един човек, при когото можеше да е отишла — Леони. Той не бе осъзнал ужасния страх, обхванал съзнанието й, не и докато Мари-Франс не му разказа всичко, макар да се бе заклела, че Леони й е казала истината, сигурна бе в това. Мосю е бил любовник на Леони — но не и баща на детето й. Жерар ядосано натисна педала за газта. Нищо не можеше да застане на пътя му — нито баща му, нито Леони, — той и Амели принадлежаха на бъдещето и имаха право да бъдат щастливи. Намали скоростта, щом влезе в покрайнините на Ница и се отправи към крайбрежния път — почти бе стигнал, само още няколко километра и щеше да бъде с Амели.

Слънцето огряваше склона, когато той най-сетне зави покрай старата Вила. Жерар погледна часовника на таблото — показваше едва седем, прекалено рано за подобно посещение. Ами ако Амели не беше там? Той отхвърли тази идея, докато излизаше от колата, затръшвайки вратата след себе си. Разбира се, че беше там, къде другаде можеше да отиде? Външната врата стоеше отворена и той чуваше звук от движение на мокър парцал по пода. За миг се поколеба, преди да натисне звънеца.

— Здравейте — тихо извика той.

Едно лице се мярна през процепа на вратата в отдалечения край на салона.

— Здравейте — извика Жерар, — съжалявам, че ви безпокоя толкова рано, но идвам чак от Париж. Има ли някой буден?

Мадам Френар кимна.

— Вие сте Жерар дьо Кормон. Мадам Джеймисън ви очаква, ще й кажа, че сте тук.

Жерар се загледа след нея изненадан, тя го очакваше?

Мадам Френар се върна.

— Мадам Леони ви моли да я почакате в салона, господине. Ще ви донеса кафе, а мадам ще дойде след няколко минути.

Тя го въведе в салона и отново изчезна. Жерар седна на дивана, а после отново се изправи, нервно закрачи из шикозната стая. Странна щеше да бъде първата среща с жената, чието присъствие в сянка бе белязало целия му живот.

Леони се изправи на вратата, а Джим стоеше зад гърба й. Той отказа да я остави да се оправя с това сама.

— Вече не можеш да решаваш само за себе си — противопостави й се той, — това засяга и мен, както и теб, а и освен това усещам, че имаш нужда от някого, който да застане зад теб.

Тя бе благодарна, че можеше да се предаде, изобщо не бе сигурна какво ще се случи. Впечатленията на Джим от честността на Жерар щяха да бъдат решаващи.

— Добро утро — гласът на Леони бе нисък и Жерар стреснат се обърна.

— Мадам.

Той пристъпи напред и й подаде ръка. Прилича на Мосю, по времето, когато се запознах с него, помисли си Леони и долови същия силен характер, същата могъща воля, която бе накарала Мосю да преуспява в бизнеса. Но очите му имаха по-мек блясък и весели гънчици в ъгълчетата си. Сега й се усмихна открито — и тревогата и умората от лицето му изчезнаха.

— Това е моят съпруг, мистър Джеймисън.

— Е — каза Джим, докато наливаше кафе — да чуем, каквото имате да ни кажете, мосю дьо Кормон. Амели е тук с майка си, но ни се струва, че ни дължите известно обяснение, преди да я видите.

Той изучаващо разгледа Жерар, докато разбъркваше кафето си, подобно баща, преценяващ евентуалния кандидат за ръката на дъщеря си, с благодарност си помисли Леони.

Жерар се поколеба.

— Не е лесно…

— Можете да говорите свободно, Жерар — тихо каза Леони, — в тази къща нямаме тайни.

— Много добре, мадам, макар че имам да кажа съвсем малко неща. Обичам Амели. Срещнахме се в Париж преди няколко седмици, макар че може да се каже, че я познавам от години, благодарение на приятелството си с братовчед й Себастиау ду Сантус. Нямах представа, че е ваша дъщеря, докато майка ми се запозна с Амели и тогава, естествено, тя разбра. Тя ми каза за делото, което баща ми някога завел срещу вас и как вие сте скрили дъщеря си от него. Вашата дъщеря, мадам — не неговата.

Жерар спря, за да подчертае момента.

Леони бавно кимна.

— Продължете.

— Тук съм, за да помоля Амели да се омъжи за мен — и да помоля вас да не позволявате миналото да накърни нашето съвместно бъдеще. Това е вашето минало, мадам, и миналото на моя баща. Умолявам ви да не позволявате на грешките му — на греховете му — да повлияят върху вашата преценка. Тук съм единствено, защото обичам Амели — може би по начина, по който баща ми ви е обичал някога.

— Вашият баща никога не ме е обичал. — Думите избликнаха от устните й, сякаш бяха трептели там в очакване да бъдат изречени след години.

— Простете ми, мадам, но мисля, че грешите. Трагедията на моя баща е, че е бил прекалено свързан с вас — и поради някои изкривявания на характера си е бил неспособен да го покаже.

Леони избягваше погледа на Джим. Защо така лудо туптеше сърцето й?

— И как смятате, че баща ви ще реагира на факта, че вие възнамерявате да се ожените за дъщеря ми — момичето, което някога обяви за свое дете?

Жерар изразително сви рамене.

— Никога не съм знаел какво изпитва баща ми, но каквото и да е то, няма да повлияе на моето намерение да се оженя за Амели. Моят живот си е мой собствен.

Леони му повярва, лицето му бе искрено и разтревожено. Той бе отчаяно влюбен млад мъж. Не й се щеше да го казва, но трябваше.

— Има и нещо друго, което трябва да знаете за баща си и тогава ще разберете защо толкова се тревожа за вашите намерения и безопасността на Амели. Трудно ми е да ви кажа това, Жерар, но баща ви беше… замесен в смъртта на Шарл д’Орвил.

Жерар се заинтересува.

— В смъртта му?

— Стана един нещастен случай — нищо не е доказано и досега, но имам причини да вярвам, че той е бил… замесен.

Нямаше ли да има край всичко това? Жерар хвана главата си с ръце. Чуваше Леони да говори сякаш от много далеч.

— Баща ви ме накара да се страхувам за безопасността на Амели — заради него трябваше да я скрия в Бразилия при семейство д’Орвил… заради него не можех да живея с детето си…

Жерар отчаяно се бе втренчил в пода. Бе по-лошо, отколкото можеше да си представи. Той достатъчно добре познаваше баща си, за да знае как трябва да я е измъчвал, но да е „замесен“ в смъртта на Шарл д’Орвил…

— Баща ми ли го е убил?

— Не… не, не го е убил той… той е бил замесен…

Леони не можеше да го наранява повече, не беше негова вината… как можеше да му каже, че баща му е убиец?

— Мадам Леони, баща ми е един старец — по-стар от годините си. Той е инвалид. От години не може дори да говори и само с горчиви усилия успя малко да овладее немощта си. Каквото и да се е случило в миналото, мога да ви уверя, че сега е неспособен дори да се грижи за себе си, постоянно се нуждае от грижи. Не мога да кажа, че е забравил миналото, защото не знам дали е така. Никога не съм бил близък с него, никой никога не е бил, освен може би вие. Но мога да ви обещая нещо. Нищо никога няма да нарани Амели. Тя е в безопасност сега, мадам, сигурен съм в това. Не мога да ви моля да простите греховете на баща ми — но ви моля да не им позволявате да ни повлияят. Нека тази война да не продължава, мадам, защото Амели и аз ще бъдем единствените жертви!

Джим се приближи до Леони и я прегърна през рамото.

— Жерар е прав, миналото си е минало. Ако той и Амели се обичат, това е единственото, което има значение.

Жерар го погледна с благодарност — ако някога бе имал нужда от съюзник, то това бе точно в този момент.

Леони стисна ръката на Джим, искаше й се да му повярва, наистина й се искаше да му повярва.

— Жерар! — Амели бе застанала на вратата, а децата надзъртаха иззад дългите поли на роклята й. Сънят изчезна от очите им, щом го разпознаха.

— Жерар, това е Жерар — извикаха те и се затичаха към отворените му обятия.

Леони видя как любовта озарява лицето на дъщеря й. После погледна Жерар и внучките си, които се бяха покачили на коленете му, докато той се усмихваше на Амели над главите им. Разбира се, той я обичаше. Те си принадлежаха и тя нямаше право да ги разделя. Миналото си беше минало — нейно и на Мосю. Жерар се закле, че той е безсилен сега. Тя вдигна глава към Джим и неговият поглед я увери в правотата на мислите й.

— Е — весело съобщи той, — малко е рано за шампанско, но ви предлагам да го отпразнуваме на закуска. Хайде, Леони, да оставим тези двамата насаме. Ле, Леонор — елате да видим какво се приготвя в кухнята.

Жерар и Амели се гледаха в очите от двата края на стаята.

— Значи вече знаеш историята?

Той кимна.

— Това е тяхната история — не нашата.

Жерар прекоси стаята и я взе в обятията си, на които тя принадлежеше.

— Обичам те, Амели — прошепна той, — никога вече недей да бягаш от мен.

— Никога.

Тя притисна лице до рамото му и той усети уханието на косата й.

— Амели, баща ми е бил мъжът, от който майка ти се е страхувала през всичките тези години, онзи, който е усещала като заплаха за теб. — Тя се размърда и го погледна смутено. — За нас е трудно да разберем подобни чувства, но аз не се и съмнявам, че те са били истински — тогава. Всичко е минало, Амели. Той сега е един безпомощен старец. Искам да освободя живота ни от това бреме веднъж завинаги. Ще дойдеш ли с мен след обяда да те запозная с него — като негова бъдеща снаха? Моля те, Амели, заради мен?

— Разбира се.

Амели не се поколеба дори за миг. Щом Жерар казваше, че всичко ще бъде наред, значи наистина щеше да бъде така.

Жерар въздъхна с облекчение. Миналото можеше да бъде погребано и с него да се свърши още днес.

 

 

Апартаментът на Жил дьо Кормон в Хотел дьо Пари заемаше половин етаж. Големите му балконски прозорци, гледащи към тропическите градини и залива, бяха със спуснати щори срещу силното следобедно слънце, което потапяше стаята в един твърде хладен сумрак. Жерар настани Амели в едно кресло до прозореца и отвори капаците на прозорците, за да влезе слънцето, докато прислужникът отиде да уведоми Мосю дук, че вече са там.

— Всичко е наред — увери я Жерар, — когато го видях тази сутрин, той бе в добра форма. Каза, че това е най-добрата новина, която е чувал от години и че ще е щастлив да се запознае с теб. Той просто се надява да не бъдеш разстроена от неговата слабост — и от нещастията на миналото.

Макар да му се усмихваше, Жерар усещаше, че тя е много нервна, нямаше съмнение в това. В края на краищата, баща му бе причината, че тя никога не бе могла да бъде с майка си.

— Мосю дук ще ви приеме сега, господине, мадам.

Жил ги очакваше зад широко, облицовано с кожа бюро, отрупано с книги и документи, а очилата за четене бяха поставени на страницата, до която бе стигнал в томчето, разтворено пред него. Един от капаците на прозорците бе отворен и светлината се процеждаше през него, така че отначало бе трудно да се открои лицето му и Амели застана несигурна пред бюрото.

— Простете ми, че не съм способен да ви поздравя както подобава, но чувствайте се добре дошла, скъпа моя. Много отдавна чакам този момент.

Гласът му бе нисък и леко дрезгав, а изреченията му бяха накъсани, за да може да си поеме дъх. Усилието, което трябваше да полага, бе огромно и Амели изпита безкрайно съчувствие към него.

— И аз съм щастлива да се запозная с вас, Мосю.

Тя неволно го бе нарекла както някога Леони и Жил потръпна. Тя толкова много приличаше на майка си, че бе болезнено, косата й бе също така златиста — с цвят на добро шампанско… спомни си как го бе наричала така през всичките тези години… Насила върна мислите си към настоящето, Жерар говореше за нея.

— Ти ще заобичаш децата, татко, две готови внучки, какво повече може да иска човек?

Внучките на Леони! Разбира се! Жил се облегна назад с усмивка, размишлявайки над добрия си късмет. Тук стоеше момичето, което бе търсил повече от двадесет години и бе негова най-сетне — бракът с Жерар щеше да подсигури това. И не само това, децата й също щяха да бъдат негови — под неговата власт, щеше да ги моделира, както си поиска. Доволна усмивка се появи на устните му и щом я забеляза, Жерар също изпита задоволство. Старецът изглеждаше щастлив за пръв път от години. Това сигурно бе най-доброто нещо, което можеше да се случи.

Един келнер пристигна с изстуден чай и Жерар подаде чашата на баща си, забелязвайки неволното потрепване на ръцете му. Надяваше се, че вълнението не е било прекалено голямо за него — в края на краищата, много неща му се струпаха за един ден.

— След малко ще си тръгваме, татко — каза той, отпивайки от чая, — не искаме да те изморяваме.

— Глупости — отвърна Жил с груб тон. — Не съм уморен. Може би скоро мога да видя внучките си. Доведете ги на яхтата утре — мисля, че ще им хареса там.

— Сигурна съм, че ще им хареса.

Амели леко приближи стола си, за да може да го вижда по-добре. Любовникът на майка й посрещна погледа й с хладина. Очите му бяха като тези на Жерар, само малко по-тъмни, а погледът му бе по-интензивен — но това сигурно бе заради лошото му зрение — ползваше очилата си само когато четеше. Още бе красив мъж, но се долавяше и някаква крехкост, свидетелстваща за продължителната болест. Макар че раменете му бяха широки и тя успя да съзре у него силния мъж, който бе бил някога. „Силен и груб“ го бе описала Леони… и може би точно такъв бе бил той с нея. Но сега бе просто един човек, остаряващ в самота, жертва на опустошителния удар, направил го инвалид.

— Сега те оставяме, татко — достатъчно бе за днес. Ще се върнем утре с децата.

— Елате по-рано — ентусиазирано каза Жил, — по-рано.

— Ще дойдем за закуска — засмя се Амели, — децата ще го очакват с нетърпение.

Този път тя заобиколи бюрото, за да му стисне ръката, отвръщайки поглед от инвалидната количка, тъй като очевидно той не искаше тя да я вижда.

Мосю почувства хладна ръката на Амели и я погледна в очите, понесен в света на спомените от погледа й, който бе като този на Леони.

— До утре тогава — каза тя, навеждайки се импулсивно, за да го целуне по бузата.

Жил наблюдаваше как двамата минават хванати за ръка през кабинета, обръщайки се да му махнат на вратата. Значи синът му бе спечелил там, където той загуби! Пръстите му лекичко докоснаха мястото, където го целунала Амели. Но той още не бе свършил. О, не! Още не бе загубил — всъщност играта едва сега започваше.

 

 

Хоскинс лично занесе бележката, шофирайки от Монте Карло до Вилата и изчака за отговора. Леони бе сама, от терасата виждаше Джим в малката лодка на носа да лови риба, а Жерар и Амели бяха завели децата в Ница в остатъка от следобеда.

Голямата синя кола бе паркирана на алеята и Хоскинс нетърпеливо чакаше отговора.

Тя отново погледна тежката бяла картичка, в горния край на която бе гравирано просто „дьо Кормон“. Почеркът му бе малко по-остър, но въпреки това познат и отново я прониза внезапен страх.

Леони, пишеше в бележката, струва ми се, че трябва да се срещнем и да обсъдим това положение. Сигурен съм, че ще се съгласиш, че има много неща за казване — ще ме удостоиш ли с честта да пийнем заедно по нещо на яхтата довечера — да кажем в 18:30?

Жил.

Тя развълнувано крачеше по терасата. Той бе прав. Разбира се, че трябваше да се срещнат и да обсъдят ситуацията — та нима децата им не смятаха да се женят? Тя препрочете бележката, думите бяха съвсем безобидни. Но не им се доверяваше. Жил бе умен — никога не се е случвало да не замисля нищо. А тя бе сигурна, че още не е приключил с нея.

Загаси лампите на терасата и в спалнята. Един кратък отблясък от слънцето освети статуята на Сахмет и Леони за миг застана пред нея, втренчена в невиждащите й очи. Тя колебливо протегна ръка и докосна познатата й фигурка; камъкът бе затоплен от слънцето, приличаше на жива плът.

Шоколад сънено се обърна по гръб на леглото, където дремеше, ала за пръв път Леони я пренебрегна. Измъкна един празен лист и набързо надраска на него:

Ще бъда там — Леони.

И преди да е променила решението си, се забърза по пътечката и го подаде на Хоскинс.

Той докосна шапката си и й благодари.

— Мосю каза да дойда в шест, за да ви взема, мадам — каза той и се качи в колата. — Веднага се връщам.

Леони се загледа след колата, докато тя се отдалечаваше надолу по алеята, следвана от облак прах. Мосю е знаел, че тя ще отиде.