Елизабет Адлър
Скрити страсти (39)

38.

Дните на Леони бяха разделени между продължителните срещи в задушните, облицовани с дърво адвокатски кантори и голата студена стая, където учеше занаята, наставлявана от екипа на Пол Бернар от хореографи, учители по солфеж, писатели и дизайнери на костюми. Те се упражняваха с нея, танцуваха с нея и пееха с нея, докато стигнеше пълно изтощение, плачейки от яд пред Пол, обвинявайки го, че отново се опитва да я унижава.

— Не е така, Леони — уверяваше я той, докато тя седеше на голите дъски, изпотена и отпусната, а сълзите се стичаха по бузите й. — Обещах ти, че няма да бъде като последния път — и наистина няма — даже напротив, защото сега знаем, че имаш глас.

— Но той е толкова слаб — те изобщо няма да ме чуят.

Наистина гласът й бе слаб, но притежаваше дрезгавост, издаваща емоционалност, която бе много привлекателна, а това бе качество, което той не можеше да подмине. Разбира се, той си даваше сметка, че трябва да я приведат във форма, така че тя да знае как да се държи и да е способна да се справя с някои прости танцови стъпки — това щеше да е достатъчно за публиката, която просто искаше да зърне известната Леони — но гласът й бе добър.

— Избърши си сълзите — изкомандва я той, — има един човек, с когото искам да те запозная.

— Не искам да виждам никого. Уморена съм.

Тя изтощено отметна влажния кичур коса от челото си.

— Той пише песни — ще напише песни специално за теб.

— За мен? Но защо, тъкмо научих всички тези?

Тя бе прекалено изморена, не искаше да я безпокоят — единственото, което искаше, бе да се прибере у дома и да забрави за всичко. Но не можеше, трябваше да продължи. Заради Амели.

Жак Миел бе може би на нейната възраст, нито привлекателен, нито непривлекателен, бе просто обикновен — с изключение на това, че пишеше най романтичните песни. Песни за любов и за раздели — еротични песни. Интензивен вътрешен живот гореше зад тези очила с тънки рамки и в това слабо тяло. Сякаш цялата му енергия и емоции се изливаха в неговата музика и стихове. Бог може би бе създал чертите му обикновени, но той бе един от най-вдъхновените таланти, които тя някога бе познавала. Бе очарователен. От мига, в който го срещна, сценичната игра, която бе започнала да й се струва почти отчайваща, придоби различен аспект и за пръв път тя усети, че може наистина да успее. И всичко заради песните на Жак.

Започна да прекарва вечерите си в неговия апартамент, преглеждайки стиховете с него — той знаеше как точно да ги фразира… бе по-добър от учителя по солфеж.

— Гласът ти не е обработен — каза й той, — но онова, което правиш, има особено качество — той е неравен на долните тонове, малко груб и чувствен… това трябва да използваме. Не искаме от теб да пееш сладникави песни — това не си ти, Леони.

— Наистина ли? — тъжно попита тя. Би било хубаво да е сладка и простичка.

— Не си ти на сцената — поправи се той.

— Това е проблемът. Бих искала да не съм аз на сцената. Страхувам се от всички тези дебнещи ме очи — вперени в Леони Бахри. Какво мога да им предложа? Това просто ме кара да искам да се скрия.

— Погледни — каза той, — живея с актьори и актриси от четиринадесетгодишен и рано се научих, че никой не е себе си на сцената. Забавният комедиант е тих, скромен и немногословен човек извън сцената, арогантната актриса става мило младо момиче, когато не е пред публика, красивата ефирна балерина се гърчи от болка зад кулисите поради обтегнатите си мускули. Те приемат друг образ, стават някой друг, а не самите себе си. Ти никога не трябва да предлагаш на публиката себе си, Леони, предложи им онова, което искат да видят. Това е образът, зад който трябва да се скриеш.

Той бе прав, разбира се. Искаше й се да бъде някого другиго на сцената — не Леони. Искаше й се да бъде нова личност. И в края на краищата, не очакваше ли точно това публиката — не очакваха ли да видят нещо необикновено, нещо различно от себе си — Леони от вестниците, по-екзотична, по-бляскава и по-вълнуваща? Но коя бе тя?

— Няма нищо друго освен мен, Жак. Аз съм точно като тях.

— Това не е истина… ти дори не изглеждаш като някой друг, когото познавам. Освен че си красива, ти си различна, имаш чуждоземен вид.

— Това е от баща ми, който е египтянин.

— Ето! Отлично.

— Какво?

— Египетският образ. Скрий се зад него, ако това искаш — предложи им да видят нещо екзотично, отклони вниманието им от любовницата на дук дьо Кормон.

Тя си помисли за Сахмет и прилепналата роба като дреха на Съдбата, която много обичаше — може би дори тогава, несъзнателно, тя бе приемала египетски образ.

Жак развълнувано издърпа няколко книги от лавиците и те започнаха да разглеждат заедно илюстрациите, изобразяващи древните египтяни, той й посочваше дрехите и орнаментите в косите им, странните сини линии, подчертаващи очите им, и меките прилепнали роби. О, да, отлично… можеше да се скрие зад предците си.

— Жак — хвърли се на врата му тя, — ти си чудесен. Мислех си, че никога няма да мога да се справя с това… но ако съм някой друг, тогава може би ще бъде по-лесно.

— Ще направиш ли нещо за мен? — попита той, все още прегърнал я.

Тя го погледна очаквателно.

— Запази Леони за мен.

Тя се поколеба, взряна в очите му; те бяха тъмни и с дълги мигли зад дебелите стъкла. Лекичко свали очилата от носа му.

— Част от мен, Жак — въздъхна тя, — само част от мен.

Бе толкова хубаво да бъде отново в мъжки прегръдки… толкова хубаво… а той бе толкова мил и нежен любовник, внимателен с нея отначало, целуваше я, галеше косата й, шепнеше й колко е хубава. А после тя се съблече за него и гола се обърна да го погледне. Той бе слаб, но мускулест, със стройни бедра, малък стегнат задник и изненадващо дълги крака. Бе готов да я люби… и тя бе готова за него. Той я целуваше, приласкаваше и галеше, докато тя поиска още, а после проникна в нея, изпълнен със страст, равна на нейната. Дълго време бе минало — не бе имало друг мъж, откакто бе напуснала Мосю, но и в този сюблимен момент тя мислеше за него — и си спомняше усещането за неговото тяло върху нейното онзи пръв път.

Беше забравила колко е приятно да се събудиш, сгушена до любимия мъж, и да правиш любов рано сутрин, а после да пиеш кафе — сгушени заедно под намачканите чаршафи.

— Заслужава си препечения хляб — усмихната каза тя, — за целия нов период в моя живот. Той повдигна чашата си с кафе.

— За новия живот на Леони — изрече тържествено — и за нейното щастие.

— О, Жак, щастлива съм тук с теб. Доволна съм.

Той остави кафето и я целуна.

— Доволна или не, скъпа, ти си работеща жена — време е да ставаме.

— Експлоататор — засмя се тя, спомняйки си, че наистина в десет трябва да бъде в залата за репетиция, а после има среща с адвокатите в два — после трябва да се върне и да продължи репетициите. Сега, разбира се, щеше да има много повече за какво да си говорят с Пол — новите идеи за костюми и сценография — целият нов образ. За пръв път тя бе заинтересована, дори развълнувана от тази идея. Това дори я накара да забрави за малко Мосю.

 

 

Жил бе нащрек, внимателно наблюдаваше, как, вбесена Мари-Франс крачи из стаята. Никога не я бе виждал така разгневена. Бе нещо повече от яд, бе направо ярост. Тя бе разярена. Преди няколко седмици й бе обещал, че ще се откаже от делото, но, разбира се, не го направи. Не знаеше откъде бе разбрала, че адвокатите му още се занимават с иска — не смяташе да й казва, докато не стане прекалено късно. Тя го бе заплашила с цялото семейство — а със семейството зад гърба й той не би имал избор. Съществуваха няколко неща, над които дори той нямаше финансов контрол — и семейният клан със своите тръстове и фондации бе едно от тях. Ако решаха, че той върви против интересите им, щяха да предприемат нещо. Мари-Франс продължаваше да крачи из стаята и да му говори за умствената му нестабилност, за това, че ще го лиши от грижата за децата. Неговите синове! Трябваше да намери начин да я укроти… но никога нямаше да се откаже от шанса да си върне Леони!

— Онова, което не разбирам — ядосваше се тя, — е защо ти е притрябвало това дете. Леони дори твърди, че не е твое. Защо? Защо искаш едно чуждо копеле? Готов ли си да пожертваш собственото си семейство — децата, за които със сигурност знаеш, че са твои — само за да измъчваш тази жена? Ти си полудял, Жил. Напълно си откачил!

— Не разбираш, Мари-Франс — отвърна й той с преднамерено спокоен глас. — Тя е мое дете и аз трябва да си я взема. Не мога да понеса мисълта, че е захвърлена в някакъв селски дом просто защото Леони не я иска.

— Тя твърди друго — казва, че е трябвало да крие Амели от теб — че я е било страх.

— Мари-Франс, ти си майка… детето е дьо Кормон — тя е моя дъщеря!

— И ако получиш правата над нея — тогава какво? Какво възнамеряваш да правиш? Да я доведеш тук?

— Нуждая се от нея, Мари-Франс. Тя също е мое дете.

Тя се втренчи в него, гневът я напусна. Изглеждаше болен, остарял. Отчаян. Дали бе искрен… наистина ли е бил такъв глупак, за да направи дете на Леони? Само един човек можеше да знае истината. Тя изтощена се отпусна в креслото. Сигурно бе унижение, но тя трябваше да попита Леони.

 

 

Леони се протегна продължително. Тази сутрин нямаше репетиции — и след пробите на костюмите предния ден, които се бяха проточили до полунощ, бе благодарна за това отлагане. Пол не изглеждаше много притеснен, дори когато осветлението не заработи както трябва и се оказа, че костюмите не стават. Течаха последните акорди, когато една красива пантера, черна и мълчалива през по-голямата част от нощта, се бе дръпнала от веригата си и се бе хвърлила върху него с оголени зъби и нокти.

— Всичко е наред — философски бе заключил той, — просто й липсвах — и те всички се бяха разсмели гръмогласно и облекчено. Пол бе прекрасен, спокоен и невъзмутим пред лицето на всеки нов повод за отчаяние.

— Какво ли не съм виждал преди, миличка — каза той, отваряйки бутилка шампанско. — Ето, да живнеш.

— Това, от което се нуждая, са по-устойчиви нерви — отвърна тя, отпивайки с благодарност от шампанското.

— Леони, ти си чудесна. Ти си точно такава, каквато трябва да бъдеш. Повярвай ми, знам го със сигурност. Всичко останало — осветлението, костюмите, декорите — са просто технически подробности, те могат да бъдат изработени. Но ти и музиката сте точно това. Не искам да се тревожиш повече. Върви си в къщи и добре си поспи.

Той знаеше, че тя спи с Жак — всички го знаеха вече, — и се радваше за това. Тя бе станала различна жена, откакто го срещна… само се молеше да продължи така до представлението.

Жак й донесе закуска в леглото, появявайки се на вратата с пълен поднос.

— Ммм — гладно каза тя, поглеждайки кроасаните, докато той сядаше на леглото до нея, изхвърляйки лекичко Беби на пода.

— Поне не си загубила апетита си — изкоментира той, докато тя топеше кифла в кафето си.

Леони се усмихна.

— Опитай по-късно… точно сега не мисля за нищо друго освен за закуската — и теб. — Тя се протегна назад и измъкна малко пакетче изпод възглавницата. — Това е един нощен подарък за теб.

— За мен? — кафявите му късогледи очи се озариха от удоволствие, докато търсеше очилата си, преди да разкъса хартията.

Беше му купила копчета за ръкавели — златни с тюркоаз, египетският камък — и виждаше как на лицето му се изписва удоволствие.

— За да ти благодаря, Жак — целуна го тя, — за това, че ми помогна. Може още да се отчайвам, но поне няма да бъде заради музиката — а и сега мога да скрия страховете си зад новата Леони.

— И аз имам подарък за теб — каза той, — но той е в театъра — ще го отвориш по-късно.

Тя се засмя.

— Аха, изненада… може би той трябва да отклони вниманието ми от сценичната треска.

— Няма да се случи нищо друго освен грандиозен успех.

— Ще си го спомня довечера — обеща тя, сгушвайки се до него.

 

 

Към два часа вече бе неспокойна. Жак бе тръгнал към театъра, за последната репетиция с оркестъра, а тя крачеше из апартамента му с Беби за компания, неспособна да остане на едно място. Приближи се до огледалото и разгледа лицето си. Изглеждаше както обикновено — с изключение на бръчката между очите й, причинена от напрежението. Въздъхна и се извърна. Поне гримът бе добър — Пол бе прав, като не й бе позволил да е прекалено драматичен и приличащ на маска. Бяха очертани само очите с тъмносин контур, както някога са правили древните египтянки, а косата й бе сплетена на стотици малки плитчици, всяка с пера и тюркоазени мъниста. Господи, това й бе отнело часове. Тя погледна часовника… два и половина… фризьорът щеше да бъде в театъра в четири… трябваше да тръгва. Щом стигнеше там, можеше да се почувства по-добре — и нямаше да има вече къде да избяга!

 

 

Мари-Франс трудно откри Леони, тя не притежаваше способите на мъжа си за сдобиване с информация. Знаеше много малко за любовницата на Жил, така че представа си нямаше къде да я търси. Не можеше да попита адвокатите му по очевидни причини и макар да знаеше името на адвоката на Леони, не искаше да я търси чрез него. Нямаше представа кои са приятелите на Леони или къде живее сега тя… не бе имала причина да мисли за нея, откакто я бе посетила в къщата й преди години. Докато не прочете във вестника, че Леони има премиера в театър „Роял“ довечера, а тя дори не знаеше, че Леони има нещо общо с театъра. Е, помисли си тя, премиерата може да не е най-подходящият момент, за да се срещна с нея, но нямам никакъв избор. Нуждите ми са по-неотложни от нейните.

Портиерът пред изхода за сцената разпознаваше класата, щом я срещнеше, и скочи от обичайното си място на стола, за да я посрещне.

— Моля, предайте тази бележка на мадмоазел Леони — заповяда му тя.

— Да, мадам, да съобщя ли от кого е?

Мари-Франс го погледна, очаквайки той веднага да разбере коя бе тя. Имаше достатъчно клюки. Но това засягаше само нея и Леони.

— Не — хладно отвърна тя, — няма нужда.

Той се затътри надолу по коридора и тя нетърпеливо се загледа след него. Никога преди не бе попадала зад кулисите в театъра и с интерес разглеждаше опърпаните лющещи се стени и прашния под, нямаше желание да вижда нищо повече.

Портиерът се върна след няколко минути.

— Оттук, моля, мадам — кимна й той.

Коридорът към гримьорната на Леони бе малко по-чист и по-осветен. Вратата бе скоро боядисвана в ярко блестящо златисто и когато тя почука на нея, мигновено се отвори, за да разкрие друг свят. По стените и тавана бе окачен бронзовочервеникав плат на златисти шарки, така че стаята приличаше на палатка. Ниско долу до стените бяха поставени отрупани с възглавници дивани, а от свещите, горящи в бронзови свещници, се разнасяше сладък аромат на мускус. Леони я очакваше, седнала в позлатено, приличащо на трон кресло пред големия осветен прозорец.

Очите й бяха огромни и бляскави като диаманти, очертани с тъмносиньо. Скулите й блестяха под кораловия руж и златистата пудра, а устните й бяха начервени и влажни. Тя се приближи към Мари-Франс, отмятайки назад украсените си с пера плитки и й подаде ръка. Бе облечена в свободно копринено кимоно, а краката й бяха боси, ноктите им бяха лакирани в червено, за да отиват на боядисаните с къна пръсти и на червилото.

— Не знам защо сте тук — каза Леони, когато Мари-Франс пренебрегна протегната й ръка. — Битката е със съпруга ви, а не с вас.

— Ще ви кажа направо — отвърна Мари-Франс. — Не съм тук, за да се разправям с вас. Тук съм, за да науча истината. Може би си спомняте единствения друг път, когато се срещнахме, за да ви предупредя, че ако възникне някакъв конфликт, моите деца — и доброто им име — ще бъдат на първо място. Е, сега има такъв конфликт. Жил петни името ни — името на едно старо и уважавано семейство, а моите синове имат право да наследят това име чисто и незасегнато от никакви скандали. Жерар е в уязвима възраст — той е почти на седемнадесет — момчетата в училище са наясно какво става с баща му… това е нечестно, мадмоазел.

— Тогава защо не го помолите да спре — сигурно можете да направите това? Не мислите ли, че досега щях да съм го спряла, ако можех? Аз съм безпомощна, мадам.

— Има един начин, но аз трябва да знам истината. Жил се кълне, че детето е негово — и ако е така, тогава той има законно право над него. Дайте му я, моля ви, умолявам ви. Можем да приключим това дело — да го разрешим по цивилизован начин помежду си. Обещавам ви — като майка, — че ще се грижа за Амели. Сигурно ще е по-добре, отколкото да я криете… ще можете да я виждате, аз ще се погрижа за това.

— А ако тя не е негово дете?

Мари-Франс я погледна с достойнство.

— Тогава ще използвам цялата си сила — и силата на нашето семейство, — за да го спра да предприеме нещо по-нататък.

Леони отметна назад украсените с пера плитки. Бе голямо изкушение да повярва, че Мари-Франс може да вземе детето и да го защити… но нямаше да е честно. А и не бе истина. Мосю щеше да има власт над нея.

— Амели не е дете на вашия съпруг — ясно отговори тя. — Нейният баща беше Шарл д’Орвил. Той е мъртъв… удави се при нещастен случай по време на регата.

Мари-Франс въздъхна с облекчение. Не знаеше какво да каже, под грима лицето на момичето изглеждаше толкова мрачно.

— Дъщеря ми е Амели д’Орвил — и вие можете да предадете това на Жил. Такава е истината.

— Благодаря ви, Леони — тихо каза тя. — Можете да ми имате доверие, че сега ще направя всичко, за да спра делото. Няма да имате повече неприятности.

Леони остана загледана след нея, докато тя напускаше стаята… никакви неприятности повече! Със слаб смях тя се отпусна в позлатения си трон. Мосю щеше да я преследва през остатъка от дните й… както и Амели.

Жак се втурна в стаята. Трябваше да се справи и с тази премиера. Тя се разтрепери, не знаеше дали ще може.

— О, Жак — прошепна му, докато сълзите се стичаха от очите й.

— За бога, не плачи — изстена той, — ще си размажеш грима.

Тя се разсмя.

— О, Жак, но на мен ми се плаче…

Смехът и сълзите се смесиха и тя трескаво изтри очите си с парченце памук.

— По-добре ме целуни — нареди й той, — по-лесно ще оправим устните, отколкото очите ти.

Тя послушно го целуна, а той пъхна в ръцете й подаръка.

— Ето — каза й ентусиазирано — това е за теб.

Беби се грееше на лампите пред огледалото и любопитно надзърна през рамото на Леони, докато тя разопаковаше подаръка си. Египетска златна монета, стара и изтрита от употреба, датираща от осемнадесетата династия. Той я бе завързал на нежна златиста лента, закачена на тънка златна верижка, така че тя да може да я носи на врата си.

Леони докосна изящния й избледнял рисунък с пръст, свитъка папирус и странните йероглифи… трябваше да й напомня, че ролята, която играе, има корени в реалността. Единствено Жак се бе сетил за това — и единствено той можеше да направи такъв подарък. Това бе дар от един чувствителен, грижовен мъж и означаваше много повече за нея от истински диаманти.

— Благодаря ти, Жак — въздъхна тя и го целуна по бузата, оставяйки следа от червило по лицето му, — ти ме накара да се чувствам по-добре. Винаги знаеш какво да кажеш и какво да направиш.