Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Private Desires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Елизабет Адлър. Скрити страсти

ИК „Прозорец“, 2002

Художник Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Оформление: Калина Павлова

ISBN 954–8079–78-X

История

  1. — Добавяне

55.

Бе пет и половина през един августовски следобед в Ки Уест и денят бе преминал както обикновено. Отначало приятна ранна утрин, а после постепенно засилване на горещината и покачване на влажността, докато вечерта бе станало задушно. Амели седеше до отворения прозорец на нейната стая във Вила Енкантада и се взираше в пурпурните облаци, скупчващи се над залива, докато земята се бе спотаила в неподвижно мълчание. Не се чуваха птиците, нито жуженето на насекомите и дори шумоленето на палмовите листа бе затихнало. А после към шест часа една нащърбена флуоресцираща светкавица пъргаво разцепи притъмнялото небе, а брилянтно синьото й зигзагообразно очертание се гмурна в залива, докато тътенът от гръмотевицата огласяше небето, карайки дърветата на Вила Енкантада да шумолят. Едновременно с това започнаха да падат първите дъждовни капки, очертавайки ядосаното море, барабанейки по покрива, отскачайки от терасата, спускайки се по водосточните тръби и стълбите и тичайки надолу по хълма.

Ритуалната вечерна буря продължи около час, а после съвсем внезапно дъждът спря и небето започна да се прояснява, вечерното слънце се показа отново, а от просмуканата земя започна да излиза пара, сякаш изсъхваше от топлината. Птичките започнаха да извиват щастливи трели, насекомите продължиха оттам, докъдето бяха стигнали, а палмите отново шумоляха на лекия свеж бриз. След съвсем малко терасата щеше да изсъхне и те отново щяха да седнат навън, наслаждавайки се на по-прохладния въздух и на уханията от градината, освежени от дъжда, докато размишляват дали да слязат надолу по хълма към „Сен Джеймз“ за вечеря или да си направят барбекю с рибата, която тя и Едуар бяха уловили днес. Ставаха много добри в риболова. Веднъж Едуар дори бе хванал малка акула, която лодкарят суеверно бе пуснал обратно във водата.

Тази вечер Ксара изглеждаше особено изморена и Амели тревожно я погледна. Тя седеше в голямото кресло от палмови клонки, а краката й бяха вдигнати на един стол. Напредналата й бременност бързо я уморяваше. Ксара бе станала огромна и дори собствените й учудени очи се удивляваха на това как тялото й успява да се справи с увеличените потребности на двете бебета, които ритаха и доволно се въртяха в нея.

— Наистина не съм гладна тази вечер, Амели — каза тя с усмивка, — отидете с Едуар в хотела да вечеряте и ми донесете само малко сладолед с манго.

В местния салон за сладолед вече добре ги познаваха. Внезапната страст към мангото на Ксара, както и страстта на Амели към шоколада с бяла ружа се бяха превърнали, като бурята, във всекидневен вечерен ритуал.

— Сигурна ли си, че си добре? — загрижено я попита Едуар.

Тя изглеждаше толкова уморена и той знаеше, че й е трудно да заспива.

— Защо да не останем тук с теб? — каза той, взе ръката й и я целуна. — Не искам да те оставям сама.

— Добре съм, Едуар… Просто съм бременна. Със сигурност не ми е зле — и ще заспя по-лесно, ако ти не си тук.

— Много добре тогава, щом си сигурна. Хайде, Амели — ще ти купя най-голямата пържола в „Сен Джеймз“.

Прегърнати, те закрачиха надолу по песъчливата пътека и се обърнаха на завоя да помахат на Ксара, която им махна в отговор, благодарейки наум на бога, че най-накрая нещата между нея и Амели бяха тръгнали толкова добре. Беше много трудно, докато Амели разбере, че тя не е заплаха за отношенията между нея и Едуар и въпреки че Амели едва ли би могла да я смята за майка, те бяха приятелки. Тя щастливо затвори очи. Имаше нужда от няколко часа само за себе си. Знаеше, че тези бебета ще се родят довечера, знаеше го през целия ден.

 

 

Едуар отпиваше от виното си и наблюдаваше как Амели дъвче с апетит пържолата. Тя все още се луташе между несигурно девойче и млада дама, макар напоследък, със съжаление си помисли той, по-често да бе млада дама. След необяснимото наказание на Роберто във фазендата Амели бе много разстроена и самотна и Ксара предложи да я вземат със себе си във Флорида.

— Амели ще ми бъде компания — бе казала тя, — когато ти си зает да преглеждаш плановете с архитектите или се налага да пътуваш до Маями.

— Едуар — прекъсна мислите му Амели, — как мислиш, защо Роберто не ми е писал?

Лицето й бе тревожно и той усети онова съжаление и безпомощност, което изпитва всеки мъж към дъщеря си, когато тя вече не е дете и става невъзможно да я предпази от ударите на живота. За миг си пожела тя още да е безгрижната шестгодишна мъжкарана… всичко бе било толкова лесно тогава.

— Не съм сигурен, Амели, но може би защото има много работа.

Тя остави ножа и вилицата си и се загледа в покривката. Не знаеше какво бе направил Роберто, знаеше само, че две нощи не се бил прибрал в къщи… дори не се бил явил на толкова важните си изпити — и когато накрая се върнал в къщи, изглеждал ужасно. Никой нямаше да й каже, но тя сама си сглоби историята от клюките на слугите и откъслечните разговори между Изабел, Едуар и Ксара. Прибрал се разчорлен, било му зле и една седмица останал затворен в къщата. Не й беше позволено да го вижда — на никого не беше позволено, и тогава за пръв път в живота си тя видя Франциско ду Сантус разярен. Луиза се бе опитала да го успокои, да му каже, че това е просто момчешка лудория, но той бе непреклонен. Нямаше да има никакъв европейски университет за Роберто — с отсъствието си той автоматично бе провалил изпитите си. Беше наказан във фазендата за три месеца, докато баща му размисли какво да прави с него.

— Може да работи на полето с мъжете — бе казал той, — тежката работа ще го оправи — ще му дам време да си избистри ума.

Но Диего също беше във фазендата.

— Всичко е по вина на Диего Бенавенте, знаеш ли — сериозно каза тя, — каквото и да се е случило, то е било заради него. Той има лошо влияние над Роберто. Но тъй като Тео Бенавенте е добър приятел на семейството на Франциско, сякаш никой не забелязва това. Диего е лош, Едуар… Знам го.

— Сигурна ли си, че просто не ревнуваш от него, Амели? Винаги си смятала Роберто за свой приятел, само вие двамата заедно. Това беше добре, когато бяхте деца, но сега пораствате. Скоро ти ще станеш на шестнадесет — а Роберто е на осемнадесет. Той е млад мъж, ще трябва да открие собствения си път в живота.

Тя нетърпеливо отметна косата си назад. Защо никой друг освен Себастиау не виждаше колко лош е Диего?

— Струва ми се, че той е дявол — разгорещено продължи тя, а в очите й вече проблясваха сълзи. — Знам, че Роберто ще има свой живот, но всичко това се е случило заради Диего и аз съм сигурна, че заради Диего той не ми пише. Не разбираш ли? По-добре да беше заминал в някой университет в Европа.

Едуар въздъхна.

— Може би си права, Амели, но Роберто е във фазендата за наказание. Смятам, че едва ли се забавлява с Диего. Трябва да изчакаме, докато се върне, и тогава ще видим какво ще стане. Хайде — каза той и я хвана за ръка, — да идем да погледаме залеза над залива, а после ще занесем сладоледа на Ксара. Обзалагам се, че ще позная какъв ще си избереш.

— Не се обзалагай — оживи се тя.

— Шоколадов с бяла ружа?

— Не! — отвърна му, мушвайки ръката си в неговата. — Днес ще бъде праскова. Ядат ми се праскови.

 

 

Сладоледът, забравен на кухненската маса, бе заприличал на топяща се локва. Като се върнаха, разбраха, че болките на Ксара са започнали.

— Момичетата ми са вече на път — усмихна се Едуар.

— Нашите момчета — нежно го поправи Ксара.

— Момчета или момичета, все ще бъда щастлив — обеща той.

Амели чакаше на терасата с Едуар и заедно наблюдаваха трепкащите светлини на града под тях. Беше се питала как ли ще се чувства, когато времето наближи, а сега вече знаеше… бе чула Ксара да вика, бе ужасно, плашещо… не я интересуваше нищо друго, нито бебетата — нищо… О, Господи, молеше се тя, нека само Ксара да бъде добре.

Едуар я прегърна през рамо и тя се сгуши в него, скри лицето си до гърдите му.

— Всичко е наред, Амели — каза той, галейки я лекичко по косата, — тя ми каза да ти предам, че всичко е наред.

Винсент д’Орвил бе роден в три сутринта. Едуар стоеше до Ксара, усмихвайки се над малкото парче месо, което представляваше техният син.

— Не е ли най-хубавото бебе, което някога си виждал? — гордо промълви тя.

— Най-хубавото е — усмихна се той, — а ти си най-хубавата майка. Обичам те, Ксара — и него обичам.

— Почакай — усмихната го предупреди тя, — запази малко любов и за Жан-Пол — той е следващият.

Така си и беше.

Той се роди точно два часа след Винсент и тежеше един паунд по-малко, но бе също толкова красив и толкова съвършен, помисли си Амели, втренчвайки се в него със страхопочитание.

Те лежаха в двойната люлка — набръчканите им розови личица приличаха на още неразцъфнали цветя — очите им бяха здраво стиснати под враждебната нова светлина, изтощени като майка си от дългото им пътуване към живота.

— Ксара, прекрасни са — въздъхна тя, докосвайки малката ръчичка, дивейки се на съвършенството на ноктите, изпълнена със страхопочитание към необикновената им миниатюрност. — Вече ги обичам. Не мога да чакам да пораснат, за да ги подържа.

— Ще трябва, скъпа, поне докато се събудят… те са и твои също — твои братя.

Амели ги погледна съжалително. Държи се мило, помисли си тя, всъщност са ми братовчеди… не братя. Погледна Ксара, облегната на възглавниците. Изглеждаше изтощена, но хубава, в свежа синя нощница, с дантелен шал около раменете й. Моята майка сигурно е изпитвала същото, когато ме е родила, помисли си тя, а Шарл, баща ми, трябва да е стоял до креватчето ми и да ми се е възхищавал точно по същия начин.

— Ксара — каза тя, като седна на леглото и хвана ръката й, — какво е да си майка?

— О, Амели — нежно й се усмихна Ксара, — не можеш да си представиш какво е, това е най-прекрасното усещане на света.