Елизабет Адлър
Скрити страсти (2)

1.

Леони Бахри спря, за да се успокои. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите, а леденият вятър караше сълзите й да замръзват по бузите. Чакаше я пустият, окъпан в лунна светлина път към Мазард и железопътната станция. Зад гърба й остана домът. Усети, че сълзите й потичат отново и бързо ги забърса с ръкава си. Нямаше смисъл да плаче, вече беше взела решение. Загърна по-плътно яката на овехтялото си палто, мушна непослушните кичури руса коса обратно под вълнената шапка, вдигна торбата с оскъдните си вещи и решително закрачи напред. Бе много тъмно, а пътят до Мазард бе дълъг. Тя никога преди не бе ходила в Париж. Беше чувала за него да си приказват в кафенето, където работеше. Струваше й се прекрасно място с величествени мраморни къщи, богати хора, музика, кафенета, театри… но до ушите й стигаха и боязливо прошепваните думи за младите момичета на улицата. Леони потръпна. Разбира се, подобни неща не се случват на шестнадесетгодишни девойчета като нея, нали? Тя нервно погледна назад към своето село. Светлините на лампите блещукаха през прозорците на каменните къщурки, а димът от комините се къдреше в нощното небе, обещавайки топлина и уют, влезеш ли вътре. Но това не се отнасяше до нея. Тя се извърна и бързо закрачи по дългия път към Мазард.

Нейна ли беше вината? Не смяташе, че е така. В края на краищата, винаги се случваше едно и също, нали? Майка й открай време бе пристрастена към мъжете и бутилката. И не за пръв път, връщайки се у дома, намираше някой непознат да седи пред огнището с ботуши върху парцалената черга. Но днес бе Бъдни вечер, тя бе работила усилено в кафенето на Мазард и не се бе прибирала в къщи два месеца. Беше спестила цялото си възнаграждение, купила бе пиле, сирене, плодове, вино и дори подарък специално за майка си — любимите й захаросани кестени. Представяше си, че ще се прибере у дома с парите, триумфираща, представяше си коледната наздравица и как майка й ще се зарадва да я види, ще бъдат само двете — майка и дъщеря, събрали се отново.

Направи опит тази вечер, наистина направи. Приготви коледната вечеря, а през цялото време усещаше погледа на онзи непознат — Мишел, да пълзи по гърба й. Украси масата с борови шишарки и клончета и запали дебелата червена свещ. Наля на всички от хубавото вино, купено в Мазард, и постави малката кутия захаросани кестени до чинията на майка си. Отблясъците на огъня и ароматът на вкусната храна придаваха спокойствие на тази домашна сцена.

Емили не спря да пие цяла вечер, избута настрана чинията си, недокосната, опита да си сипе още вино, но половината разля по покривката. Леони й извика да бъде по-внимателна и тогава започна тирадата. Емили не млъкваше: натякваше й, че е нейна вината за смъртта на малката й природена сестричка Мари-Луиз миналата година; че Мари-Луиз страдала от хронична кашлица и че Леони е трябвало да се грижи винаги тя да е добре облечена. Леони стоеше там и агонизираше, болката от загубата на Мари-Луиз бе непоносима, за нея тя бе по-скоро собствено дете, отколкото сестра, толкова мъничка, толкова сладка. После продължи за самата Леони, подигравайки се на нейното „образование“, разправяйки на непознатия как старото кюре отначало само я обучавало, а после настояло да я дадат в училището на манастира:

— Но аз си я взех обратно, щом той умря — похвали се Емили, — имахме нужда от още една заплата, за да изхранваме три гърла. То пък голяма полза имаше от нейното образование — каква работа си намери с него? Кухненска помощничка в кафенето на Мазард!

Леони се изчерви под снизходителния поглед на непознатия. Той напълни отново чашата на майка й, макар тя да го бе помолила да не го прави.

— Само разваляш удоволствието на хората, Леони — изръмжа майка й. — Не ми е ясно защо въобще си правиш труда да си идваш у дома. Откак си се родила, си просто едно голямо бреме за мен… сигурно така ми се пада, задето избягах с онзи циркаджия.

Тя погледна Леони над чашата си, струйка вино се стичаше по брадичката й:

— Какво друго можеш да очакваш от копеле на чужденец? Беше египтянин — напусна ме на другия ден, щом тя се роди. Просто ей така си тръгна, сигурно се е върнал в цирка. А аз трябваше да се прибера обратно в Клода — заедно с копелето му.

Потресена, Леони се бе втренчила в майка си. Какво искаше да каже — копеле? Никога преди не й го бе споменавала.

— Шокирана си, нали? — победоносно се усмихна Емили. — Не си си представяла, че имаш истински баща? Само дето не те искаше… както и аз.

После се обърна към Мишел:

— Затова Леони изглежда така — по-особено, — нали виждаш? Защото баща й беше чужденец. Хубав бе все пак.

Тя погледна към Леони:

— Одрала си му кожата… но нямаш неговия чар. Ти си просто още едно копеле. Сигурно той има цяла дузина такива, във всеки град, през който е минавал циркът.

Тя се изсмя гръмогласно:

— Представи си само всички малки копеленца… пръснати из цяла Франция.

Кутията захаросани кестени тупна на земята, небрежно пометена от лакътя на майка й.

Леони се бе надвесила над мивката в кухнята, обляна в сълзи, загубила представа за очертанията на стаята. Не знаеше това… и през ум не й бе минавало, че родителите й изобщо не са били женени, мислеше си, че баща й си е отишъл, неудържимо притеглен от света на цирка, а не защото не я е искал. Възможно ли бе да е истина? А и това подигравателно подмятане за другите копелета на баща й по цяла Франция. О, Боже, нека не е истина!

Кухненската врата полека се отвори. Преди да успее да се обърне, ръцете на Мишел я бяха сграбчили през кръста и се плъзнаха нагоре към гърдите й. Той я притисна тъй силно към себе си, че тя усети възбудата му. За миг Леони застина паникьосана, ала после гневът нахлу в цялото й тяло. Ритна Мишел заднишком, успя да разтвори пръстите му и го блъсна с лакти в стомаха. Той рязко отскочи назад, а тя се извърна с лице към него.

— Още не съм свършил — прошепна й Мишел с лукава усмивка, — а на теб ти харесва, нали? Също като на майка ти?

Той сграбчи брадичката й и светкавично притисна устните си до нейните. Напъха гадния си език в устата й, докато фамилиарно прокарваше ръка по гърдите й.

— Хайде, хайде — продължаваше да й говори. — Отвори си устата. Все същата история — дъщерята като майката… а в твоя случай — изхили се той — и като бащата.

Леони никога нямаше да разбере откъде намери сили да го удари с юмрук в лицето и да забие коляното си в слабините му. Докато, стенейки, той падна на пода, ръката й докопа един голям кухненски нож. Налагаше ли се да го използва? Още не знаеше… Мишел повдигна глава с изкривено от болка лице:

— Ще ми паднеш в ръчичките някой ден, малка кучко — смотолеви той. — Още не съм свършил с теб.

Страхът я тласна към вратата. Майка й си стоеше замаяна, с леко отворена уста, на масата, където я бяха оставили. Леони отчаяно се втренчи в нея. Едва ли можеше да очаква да й помогне. През всичките тези години все пак се бе надявала, че нещата ще се оправят един ден: че Емили ще стане истинска любяща майка, а тя предана, обичлива дъщеря. Това се оказа само мечта, уморена стара мечта.

Тихичко, като че ли в къщата имаше покойник, тя запълзя по тясното стълбище към нейната някогашна стая. Само няколко минути й отне да събере… другата си рокля, малко бельо и кърпените вълнени чорапи. Върху скрина бе поставена снимка на Емили, държаща в скута си Мари-Луиз. Леони за миг се загледа в нея, а после я пъхна в торбата. Отвори най-горното чекмедже и потърси старите червени ръкавици, закачени с дълга лента една за друга. Бяха на сестра й, а лентата тя бе зашила собственоръчно, за да не ги губи Мари-Луиз. Лекичко ги изтупа, припомняйки си нещо, а след това и тях мушна в торбата. Както и куклите — странни създания, които никак не приличаха на кукли за момиченца, малки фигурки с чудноват профил. Те бяха всичко, което имаше — някога бяха принадлежали на баща й.

Прокара пръсти по декоративните символи, обточващи поставката… предполагаше, че са египетски, макар да не бе сигурна в това — все пак тази котка никак не приличаше на познатите й котки от френските ферми. Бе малка и лъскава, с дребно триъгълно лице и скосени очи, излъчваше аристократизъм. Като дете я обожаваше. Другата кукла представляваше лъвица — или жена. По малко и от двете — лъвска глава върху женско тяло. Винаги й се бе струвала много красива. За кой ли път се зачуди дали тези символи означават нещо, и ако е така — какво? Прибра ги внимателно в торбата, завърза я здраво, грабна палтото си и с един последен откраднат поглед назад мълчаливо заслиза по стълбите.

Най-долу се спря и се ослуша. От кухнята се чуваше как Мишел стене и я проклина. За миг се поколеба, вглеждайки се тъжно в майка си. Трябваше да я целуне за довиждане, нали никога вече нямаше да я види. Но нещата бяха отишли твърде далеч. Нямаше място за целувки. Нито връщане назад.

Тя здраво затвори вратата зад гърба си и се затича.

Торбата бе тежка и Леони я прехвърляше ту в едната, ту в другата си ръка. Светлините на Мазард блещукаха в далечината. Ръката й, пъхната в джоба, стискаше малкото банкноти и монети, които й бяха останали. Нямаше нужда да ги брои, знаеше точно колко са, единствената й собственост. Но в Париж щеше да си намери работа, по-добра работа. Изправена, с вдигната руса глава и закърпени вълнени чорапи, навити около тънките й глезени, тя крачеше напред по мрачния път.

Коледните камбанки огласиха нощта, а в далечината се чу локомотивната свирка. Леони се затича.