Нора Робъртс
Сърцето на Девин Макейд (1)

Пролог

Девин Макейд смяташе двайсетгодишнината за досаден период от живота на един мъж. Беше достатъчно голям, за да го възприемат като отговорен за действията и делата си, достатъчно голям, за да си изкарва хляба сам или да се влюби. И въпреки това в очите на закона не беше достатъчно голям, за да го възприемат наравно с възрастните.

Радваше се поне, че този период щеше да трае само дванадесет месеца.

Като трети от четирима братя той бе наблюдавал как Джаред и Рейф навлизат преди него в света на възрастните, а и Шейн не изоставаше кой знае колко след него. Не че бързаше, всъщност. Девин беше доволен от прекараното време и от живота си, но вече започваше, по своя методичен начин, да прави планове за бъдещето.

Малкото градче Антиетам в щата Мериленд би се изненадало, ако узнаеше, че той бе решил по-скоро да прилага законите, отколкото да ги нарушава или да ги пренебрегва.

Вярно, майка му насила го убеди да постъпи в колежа, ала веднъж хванал се на хорото, Девин реши да го играе докрай. Курсовете по правораздаване, криминология и социология буквално го увличаха. Как се творят закони, защо и как се прилагат. От самото начало изглеждаше, че тези учебници, тези думи, тези идеали просто го чакаха да ги преоткрие.

И така, той бе решил да стане полицай.

Но все още не искаше да го сподели със семейството си. Без съмнение, братята му щяха да го вземат на подбив. Дори Джаред, който вече беше поел пътя към адвокатството, нямаше да го пожали. Не че това имаше някакво значение за него. Девин знаеше, че винаги може да устои на своето пред тримата си братя — било то с думи или с юмруци. Ала засега въпросът бе твърде личен и той не отваряше дума пред никого.

Девин съзнаваше, че не всичко, което желаеш дълбоко в сърцето си, се сбъдва. И едно живо доказателство за това присъстваше тук, пред очите му — в кафето на Ед, където той заедно с братята си бяха влезли да хапнат набързо, преди да се запътят към таверната на Дъф, за да поиграят билярд. Да, доказателството беше тук и му сервираше специалитета на заведението, изчервявайки се срамежливо от безобидните закачки на Рейф.

Малко по-висока от метър и половина, тежаща към четиридесет и пет килограма, нежна и крехка като розова пъпка. Ангелски коси като виещ се ореол около лицето й, озарено от огромните тихи сиви очи. Носле съвсем леко вирнато на върха. Най-красивите устни в околността, с онази дълбока трапчинка в средата на горната устна — досущ като кукленски. Малки ръце, които можеха да поднасят чинии, кани с кафе и чаши с прецизна пъргавина.

Ръце, които носеха пръстен с миниатюрен диамант, едва-едва проблясващ на пръста й.

Тя се казваше Касандра Конър и на него му се струваше, че я обича откакто се помни. Със сигурност я познаваше откакто се помни — беше я наблюдавал как израства, с искрица интерес, който се превърна в сериозно увлечение, прекалено смущаващо, според Девин, за да предприеме нещо.

И тъкмо тук беше проблемът. Докато той се реши да действа, стана твърде късно. Джо Долин вече си я беше избрал. Щяха да се женят през юни — две седмици, след като тя завършеше гимназия.

И Девин нищо не можеше да промени.

Постара се да не гледа подире й, докато тя се отдалечаваше от масата им. Братята му имаха набито око, а той никога не би допуснал да го подиграват за нещо толкова лично и унизително като една несподелена любов.

Затова се загледа през прозореца към Главната. Ето какво би могъл да промени, помисли си Девин. Един ден и той щеше да даде нещо на този град, който имаше толкова сложна и важна роля в неговия живот. Един ден щеше да служи на този град и да го защитава. Такава бе съдбата му. Чувстваше го.

По същия начин, както го чувстваше в сънищата си, сякаш вече го е правил и преди — или поне се е опитвал да го прави — в онези далечни дни, когато градът е бил опустошен от войната, раздиран и разкъсван помежду враждуващите групировки. В сънищата си Девин виждаше всичко както си е било, виждаше го като на старите снимки от Гражданската война. Каменни къщи и църкви, коне и карети. Понякога почти дочуваше как мъжете се събират зад ъгъла или в бръснарницата, за да обсъждат войната между щатите.

Вярно е, заключи той с хладна разсъдливост, че из града или из части от него витаят духове. Старата къща на Барлоу — на хълма в покрайнините на града, гората, собствения му дом, нивите, които помагаше да изорат и засеят всяка пролет. Из тях ехтяха отгласи от живота и смъртта, отгласи на надежда и страх.

Човек само трябваше да се заслуша.

— Мама го прави по-добре! — Шейн напълни устата си с картофено пюре и трапчинката, характерна за всички от фамилията Макейд, се появи заедно с усмивката му. — Почти като нейното е. Какво ли правят жените, когато са свободни вечер?

— Клюкарстват. — Опразнил чинията си, Рейф се облегна и запали цигара. — Какво друго?

— Мама има право — коментира Джаред.

— Не съм казал, че няма. Старата госпожа Мец сигурно и сега й шушука нещо за нас. — Рейф се усмихна лукаво при мисълта, че майка им можеше да се справи с лекота дори със страховитата госпожа Мец.

Девин извърна поглед от Главната към брат си.

— Да сме правили нещо напоследък?

Всички се замислиха. Не че паметта им изневеряваше, но толкова лесно си намираха неприятности, че се случваше често да забравят за последствията.

Който и да минеше покрай огромния прозорец на кафенето на Ед щеше да види четиримата Макейд — чернокосите, зеленооки дяволи, чиято красота би накарала всяко женско сърце да трепне, било то на десет или на осемдесет години, и чието безразсъдство би накарало повечето мъже или да се наежат, или безславно да отстъпят назад.

Поспориха известно време за това, кой какво е извършил, и то в най-близкото минало — предизвикани сбивания, нарушения на закона или поне на реда. Накрая се съгласиха, след като спорът се разгорещи, че Рейф печели наградата заради ралито с шевролета на Джо Долин по шосе номер 34.

Не бяха ги хванали, ала се беше разчуло. Особено след като Рейф се оказа победител, а Джо се оттегли, мърморейки за отмъщение.

— Смахнат тип! — Рейф изпусна дима от цигара си. Никой не понечи да спори, но погледът му се плъзна към Каси, която сервираше на една от масите зад тях.

— Какво толкова му намира малката сладурана Каси — не знам?

— Ако питаш мене, тя иска да се махне от къщи. — Джаред отмести чинията си встрани. — Заради майка й си заслужава да се чупиш при първа възможност. Не се издържа.

— Може пък да го обича — тихо рече Девин.

Мнението на Рейф по въпроса бе кратко и безцеремонно:

— Та тя е седемнайсетгодишно хлапе. Колко има да се влюбва тепърва…

— Не всеки има меко сърце.

— Меко сърце! — Шейн прихна в смях от тази фраза. — Не сърцето му е меко на Рейф, Дев, а…

— Млъкни, глупчо — каза меко Рейф, ала лакътят му се вряза в ребрата на Шейн. — Готов ли си за бирата, Джаред?

— Разбира се.

Рейф се усмихна злобно.

— Жалко, че вие двамата ще трябва да си останете на газирана вода. Но, обзалагам се, при Дъф ще има цяла каса като за вас, хлапета.

Това естествено засегна Шейн. Каквато беше и целта. Първо идваха хапливите реплики, после юмруците. От своя обичаен пост — зад бара, Едуина Кръмп им викна да се изнасят навън.

Така и сториха, а Девин остана, за да се разплати.

От другата страна на прозореца братята му се блъскаха и дърпаха помежду си повече по навик, отколкото от истински гняв. Без да им обръща внимание, той се усмихна на Каси.

— Само вдигат шум — рече й тихо, като добави бакшиш, който да не я притесни.

— Шерифът се отбива понякога по това време… — Гласът й бе прошепната тревога. И така погали слуха на Девин, че той едва не въздъхна.

— Ще отида да ги разтърва.

Девин се измъкна от сепарето. Помисли си, че майка му вероятно знаеше за неговите чувства. От нея нищо не можеше да се скрие. Господ им беше свидетел, че и четиримата се бяха опитвали, ала все не успяваха. Помисли си какво ли би му казала тя.

Че още е млад, че ще има други момичета, други жени, други любими. И щеше да му го каже от най-добро чувство.

Той знаеше, че макар да не беше още съвсем възрастен, имаше мъжко сърце. И вече го беше отдал.

Но все пак се стараеше да не слуша прекалено сърцето си, защото не би понесъл съжалението на Каси. Девин безгрижно излезе от заведението, за да разтърве братята си. Стисна главата на Шейн под мишницата си, смушка Рейф в корема, кимна на Джаред и дружески предложи да отидат да поиграят билярд.