Серия
Макгрегър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Man’s Art, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 150 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
peppinka (2009)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Зовът на сърцето

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 1998

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-006-8


Първа глава

Джени разбра, че най-сетне бе открила мястото, щом подмина първата дъсчена постройка. Селото се казваше Уинди Пойнт и съответстваше на представите й за крайморско селище в Мейн. Предишните й спирки по изрязаното крайбрежие й се бяха сторили живописни, съвършени като пейзажи на пощенски картички. Може би именно това съвършенство бе техния недостатък.

Беше предприела тази работна ваканция, с цел да изследва различна страна на таланта си. Докато преди винаги бе разчитала на въображението, на склонността си към известна мистичност и тайнственост, сега щеше да се придържа към реализма, бил той и груб. Багажникът й бе пълен с платна и скицници с изображения на вълни, скали и пясък.

Имаше нещо особено в Уинди Пойнт, нещо повече. Или по-скоро, нещо по-малко. Бе сурова местност. Нямаше буйна зеленина, нито меки контури и мъгляви очертания. Нямаше листати дървета, хвърлящи дебели сенки, а само недорасли ели и смърчове, изкривени, проскубани и побити от природните стихии. Пукнатините и дупките по шосето бяха повече от достатъчно.

В селцето, макар да не бе съвсем порутено, се носеше полъхът на старостта с всичките й болежки. Соленият вятър бе олющил боята на дървените къщи и бе напрашил прозорците им. Гледката обаче не беше размита и невзрачна. Джени съзираше в нея функционална красота. Никакви кокетни сгради, натруфени и пищни като коледни къщички сладкиши с джинджифил. Всяка постройка имаше своето предназначение — магазин за хранителни стоки, галантерия, поща, аптека… Малкото къщи на главната улица свидетелстваха за онази прословута, типична за Ню Инглънд практичност със семплите си силуети и непретенциозни размери. Тук-там някое цвете придаваше изненадващо весели краски на строгия им вид. Почти във всеки двор Джени съгледа грижливо отглеждани зеленчуци. Петуниите можеха да си никнат където им падне, но морковите задължително бяха подредени в прави лехички и старателно оплевени.

През отворения прозорец на колата Джени долови мириса на селото. Беше чисто и просто мирис на риба.

Първо го прекоси цялото, за да опознае главната улица. Спря до двора на старата черква, където всред избуял треволяк и бурени мрачно се издигаха гранитни надгробни плочи. Зави и се върна по същия път. Макар че селото не бе голямо и улицата бе тесничка, на Джени й се стори някак просторно. Тук човек едва ли би се натъкнал и на собствения си съсед, освен ако не си го поставеше за цел. Доволна, тя паркира колата си пред галантерийния магазин. Предполагаше, че той бе и главното звено в информационната мрежа на Уинди Пойнт.

Мъжът на верандата не я зяпаше, макар Джени да знаеше, че я бе забелязал да минава на два пъти по улицата. Седеше на люлеещ се стол, съсредоточен върху поправката на капан за омари. Имаше загоряло лице, сериозен поглед, оредяла коса и груби, силни ръце. Джени си науми някой ден да го скицира тъкмо в тази поза. Грабна чантичката си и слезе от колата.

— Добър ден — поздрави.

Той кимна в отговор и продължи да се занимава с летвичката на капана.

— Нещо да ви помогна? — проточи мъжът.

— Да. — Тя се усмихна на протяжния му, ала бодър тон. — Знаете ли къде мога да наема стая или къща за няколко седмици.

Продавачът я премери с поглед, люлеейки се на стола. Градска, реши той, не напълно неодобрително. И южнячка. Макар според него дори Бостън да бе „юг“, за нея прецени, че ще да е от някой влажен район по-надолу от Пенсилвания. Беше хубава, при все, че смуглата кожа и светлите очи й придаваха вид на чужденка. Всъщност за него всичко по̀ на юг от Портланд вече си беше чужбина.

Докато мъжът се люшкаше напред-назад и размишляваше, Джени търпеливо чакаше. Соленият бриз повдигаше гъстите черни коси от раменете й. За месеците прекарани в Ню Инглънд, бе научила, че макар местните да бяха общо взето разбрани и дружелюбни, повечето от тях не бързаха да го демонстрират.

Не прилича на туристка, разсъждаваше той. По-скоро на някаква фея, като онези от картинките в книжките с приказки на внучка му. Фино изваяното лице завършваше с волева брадичка. Ясно очертаните скули й придаваха леко високомерен израз, но лъчезарната усмивка го смекчаваше. Очите й бяха с цвета на морето.

— Тук не идват много летовници. И без това всички вече си заминаха.

— Аз не съм точно летовничка, господин…

— Феърфийлд. Джошуа Феърфийлд.

— Дженвиев Грандо. — Тя му подаде ръка, която той сметна за задоволително здрава. — Художничка съм. Искам да поостана малко тук, за да рисувам.

Художничка, замисли се мъжът. Не че имаше нещо против изкуството, обаче нямаше особено доверие на хората, които си изкарваха хляба с него. Рисуването не бе зле за хоби, ала като работа… Е, все пак това момиче имаше красива усмивка и не ходеше прегърбено.

— Има една вила на три километра извън селото. Вдовицата Лорънс още не я е продала. — Столът скърцаше под него, докато се клатушкаше напред-назад. — Може и да ти я даде под наем.

— А къде мога да намеря госпожа Лорънс? — попита Джени.

— Отсреща, в пощата. — Той се люшна още два-три пъти и допълни: — Кажи, че аз те пращам.

Джени му се усмихна любезно и отвърна:

— Благодаря, господин Феърфийлд.

Пощенската станция представляваше един тезгях между четири стени. Дървени преградки на една от стените образуваха тесни отделения, по които възрастна жена разпределяше писма. Та тя прилича досущ на някоя вдовица Лорънс, удиви се Джени, щом видя тънката й памучна рокля и стегнатия кок на главата й.

— Извинете…

Жената се извърна, хвърли й бърз поглед и се приближи към тезгяха.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — запита тя.

— Надявам се — отвърна Джени. — Вие ли сте госпожа Лорънс?

— А, да…

— Господин Феърфийлд ми каза, че бихте могли да ми дадете вила под наем.

Жената присви устни.

— Вилата е за продан.

— Да, той спомена… — Джени реши да опита с усмивка. Трябваше да получи вилата заради близостта й до селото и в същото време заради трите километра, които я деляха от него. — Въпреки това се питах, дали не бихте ми я дали под наем? Имам препоръки, ако желаете такива.

Госпожа Лорънс огледа Джени с преценяващ поглед. Не й трябваха препоръки — тя сама си съставяше мнения.

— За колко време?

— За месец, месец и половина, не повече.

Вдовицата сведе очи към ръцете на Джени. Съгледа златна халка с изящна плетка, но не на безименния й пръст.

— Сама ли сте?

— Сама съм. — Джени се усмихна отново. — Не съм омъжена, госпожо Лорънс. От няколко месеца пътувам из Ню Инглънд и рисувам. Смятам да се установя за известно време тук, в Уинди Пойнт.

— Рисувате ли, казахте?

— Да.

Вдовицата Лорънс реши, че харесва младата жена, а и съзнаваше, че няма смисъл вилата да стои необитавана.

— Къщата е чиста и водопроводната инсталация е добра. Покривът е здрав, ремонтиран е преди две години. Печката обаче нещо не е в ред. Има две спални, ала едната е празна.

Това я натъжава, осъзна Джени, макар че гласът на жената остана равен и спокоен. Навярно си спомняше за годините, изживени във вилата.

— Съседи няма наблизо — продължи вдовицата. — Телефон също няма, обаче можете да си включите, ако искате.

— Чудесно, госпожо Лорънс. — В тона на младата жена прозвучаха разбиране и съчувствие. Вдовицата се изкашля притеснено. Цената, която назова, бе значително по-ниска от онази, която Джени очакваше. Както обикновено, тя не се колеба и заложи на инстинкта си. — Ще я взема — рече.

— Как, без да сте я видели?

— Не е необходимо.

Госпожа Лорънс се възхити на сръчността и деловитостта, с които новата й наемателка извади чекова книжка от дамската си чанта и драсна сумата. Тя огледа чека.

— Дженевийв — прочете.

— Дженвиев — поправи я Джени с подчертано френско произношение. — Кръстена съм на баба ми. — Усмивка отново стопли чертите й. — Всички ми викат Джени.

Един час по-късно тя потегли към вилата с ключовете в чантата си, с два кашона покупки на задната седалка на колата и с нарисувано упътване в ръка. Бе преминала под любопитните погледи на клиентите в магазина и едва се бе сдържала да не се изкиска заради кльощавото хлапе, което я зяпаше прехласнато, докато Джени се двоумеше над керамичен сервиз.

Смрачаваше се. Облаци се спуснаха ниско над земята, вятърът засвири враждебно. Това само засили усещането за приключение. Джени пое по тясното шосе, извеждащо към морето, въодушевена и с предчувствието, че нещо ново я чакаше на хоризонта.

Авантюристичната й натура бе наследствена. Прапрадядо й Филип Грандо бил пират, безскрупулен морски разбойник. Кръстосвал моретата на своя устремен кораб и плячкосвал всичко на пътя си. Бордният му дневник бе едно от най-скъпите съкровища на Джени. В него той бе описал подвизите си със завиден талант и тънка ирония, които я очароваха. Тя откровено си признаваше, че въпреки рационалността, наследена от аристократичния род на майка й, с радост би придружавала разбойника Филип на палубата.

Колата се друсаше по неравния път. Младата художничка се наслаждаваше на гледката. Пред нея се разгръщаше друг свят, толкова различен от родния й Ню Орлийнс. Тук не съществуваха дългите лениви дни и лудите нощи на градския живот. В тази камениста, обрулена местност, човек трябваше винаги да е нащрек.

Освен твърда почва и скали Джени забеляза и друго. Природата бе едно неделимо цяло. Слети, морето и земята неуморно си съперничеха. Земята постепенно губеше двубоя, поглъщана от водата сантиметър по сантиметър, година подир година, но не се предаваше.

Джени не устоя на изкушението да нахвърли върху хартия онова, което виждаше. Без да обръща внимание на удължаващите се вечерни сенки, тя спря колата и грабна молив и скицник.

На няколко метра от шосето се намираше заливче, развълнувано поради наближаващата буря. Джени подуши гниещи водорасли и риба, ала не сбърчи нос. Знаеше, че миризмата бе част от онова обаяние, което векове наред теглеше волни души към морето.

Тук пръстта бе рохка и влажна, а камъните — гладки. Скупчените край пътя боровинкови храсти бяха натежали от плод. Тя чуваше стенанията на ветреца. Усещаше в него вкуса на морето.

Сега не гонеше срокове, не спазваше разписания, не бе пленница на времето. Отдавна бе отвоювала свободата си. Но уединението бе съвсем ново преживяване за нея. Някой ден, вдишвайки горещите пари на реката и праха на цивилизацията в Ню Орлийнс, щеше да си спомни с носталгия за часа, прекаран на това усамотено прохладно местенце.

Тръпнеща от възбуда, ала със сигурна ръка, Джени рисуваше. Включваше много повече детайли, отколкото бе имала намерение да отрази отначало. Липсата на градски шум и хорска глъч й допадаше. Да, несъмнено щеше да хареса Уинди Пойнт и виличката.

Когато приключи, тя прибра скицника в багажника. Здрачаваше се, инак би останала още. Очакваха я дълги дни за рисуване. И други неща. Кой знае какво можеше да се случи за един месец.

Джени несъзнателно се усмихна и превъртя ключа, за да запали. Моторът изръмжа сърдито и замлъкна. Тя опита отново. Разнесе се глухо хриптене, последвано от едно подозрително „трак“. Колата й бе създала неприятности в Бат. Тамошният монтьор бе постегнал някой и друг болт, завинтил две-три гайки и оттогава не бе имала проблеми, но лошия път явно пак ги бе раздрънкал. Подразнена, Джени скочи от колата и вдигна капака.

Дори да разполагаше с необходимите инструменти — в жабката държеше само една отвертка и фенерче — тя едва ли щеше да знае как да си послужи с тях. Хлопна капака и се озърна. Шосето бе пусто. Единственият звук беше воят на засилващия се вятър. Вече бе почти тъмно. Според изчисленията си, може би се намираше някъде по средата между селото и вилата. Тръгнеше ли обратно, вероятно би срещнала някой, който да я качи на стоп. Ако пък продължеше, сигурно би стигнала до вилата за петнайсетина минути. Джени взе чантичката си, извали фенера от жабката и стори това, каквото правеше обикновено — пое напред.

Наложи й се да го включи почти веднага. Пътят криеше опасности както за шофьори, така и за пешеходци. А не се реши да се отклони, за да не се загуби или да нагази в някое заливче. Прескачаше дупки, заобикаляше остри камъни и се питаше колко ли често се случваше някой да премине тази пуста отсечка.

Нощта падна бързо. Вятърът развяващ косите й свистеше зловещо. Тя се надяваше, че леката мъгла, виеща се около глезените й, няма да се надигне и сгъсти, преди да се добере до вилата.

В следващия миг бурята се разрази с пълна сила.

При други обстоятелства, Джени не би имала нищо против да се измокри. Ала в тази ревяща тъмнина, едва пронизвана в пороя от слабия лъч на фенерчето, жаждата й за приключения отстъпи. Постепенно досадата прерасна в неудобство, а неудобството — в безпокойство.

От време навреме светкавици озаряваха скали и закърнели храсти и те хвърляха злокобни сенки. Дори човек с оскъдно въображение би се стреснал, а на Джени й се привиждаха уродливи джуджета, кикотещи се в мрака. За да не се паникьоса, тя си затананика и прикова вниманието си върху снопчето светлина от фенера.

Какво като съм вир-вода, да не съм от захар, каза си бодро и отмести мокър кичур коса от очите си. Плъзна тревожен поглед по шосето и реши, че няма по-неприятен мрак от този в безлюдната местност, където бе попаднала. Къде ли беше вилата? Несъмнено вече бе извървяла над километър и половина. Гръмотевици кънтяха над главата й, дъждът шибаше лицето й. Плахо шарейки с фенерчето, Джени осъзна, че щеше да бъде цяло чудо да открие изоставената вила в мрака.

Ама че глупачка, смъмри се тя и обгърна с ръце раменете си. Връх на лекомислието бе да се втурнеш към неизвестното при положение, че имаш друг избор. Обаче Джени винаги го правеше. Сега не й оставаше нищо друго, освен да се върне при колата и да изчака небето да се проясни. Идеята да прекара нощта мокра, свита на задната седалка, не бе примамлива, затова пък бе за предпочитане пред блуждаенето в бурята. Докато размахваше фенера напосоки, тя се сети, че в колата имаше и кутия бисквити. Въздъхна и отправи последен поглед надолу по шосето.

Тогава я съгледа. Премигна, за да изстиска дъждовните капки от очите си и да се увери. Светлина! Да, там, в далечината, нещо светеше, а това означаваше подслон, топлина, компания! Джени закрачи решително.

Трябваше да измине поне още километър и половина, а бурята и пътят се влошиха. Мълнии разцепваха небето и хвърляха страховит лилав отблясък, след което всичко потъваше в още по-дълбок мрак. Джени се движеше бавно с вперен в земята поглед, за да не се спъне. Бе трудно да повярва, че някога пак ще бъде суха и на топло, но ясната неподвижна светлинка отпред й вдъхваше кураж.

Чуваше как наблизо свирепи вълни се разбиваха на пяна в скали и шисти. С всяка светкавица виждаше къдравите им бели гребени. Дъждът миришеше на море, на разярено, заканващо се море. Ала Джени не биваше да се плаши. Поддадеше ли се на страха, щеше да побегне и тогава щеше да се озове я в някой ров, я в бездната отвъд някоя скала.

Натрапчивото чувство, че изобщо не бе там, където трябваше, я ужасяваше. Щеше да се строполи на пътя и да заплаче, ако не бе тази светлинка, вещаеща спасение.

Скоро тя успя да различи очертанията на постройка зад дъждовната завеса и едва не се засмя с глас от облекчение. Беше фар — едно от онези здрави съоръжения, които показваха, че човекът бе съхранил известна доза алтруизъм. Пътеводната светлина обаче не струеше от прожектора на кулата, а от прозорец под него. Без много да умува, Джени ускори ход. Стопанинът сигурно щеше да е някой съсухрен дядо, стар моряк. Щеше да държи бутилка ром в ръка и да говори с кратки, накъсани изречения. Обаче това нямаше значение. Какъвто и да бе, тя вече го благославяше мислено.

Къщата бе огромна. Сякаш обещаваше закрила и безопасност за всеки залутал се в нощта несретник. Изглеждаше чисто бяла под играещото кръгче на фенера. Осветеният прозорец бе на третия етаж.

Джени откри врата от масивно дърво и почука, но яростната буря заглуши тропота. Вече на ръба на истерията, тя заудря с юмруци. Само това оставаше — да не я чуят сега, когато бе толкова близо до целта. Собственикът е вътре, помисли си Джени, и сигурно дялка корабчета и си свири с уста.

Тя се облегна на вратата, притисна лице към мокрото дърво и заблъска отчаяно. Когато внезапно вратата се отвори, Джени полетя навътре заедно с нея. Нечии силни ръце я сграбчиха за раменете и я подпряха.

— Слава богу! — възкликна тя. — Уплаших се, че няма да ме чуете. — Отметна мократа коса от лицето и вдигна поглед към спасителя си.

Не беше никак стар, още по-малко съсухрен. Беше млад, строен и мускулест. Загорялото му лице бе слабо и ъгловато и й напомняше дръзката физиономия на някой мореплавател от бранша на прапрадядо й. Косата му бе тъмна и гъста като нейната и изглеждаше нехайно разрошена, сякаш развяна от морски вятър. Устните му бяха плътни и безсрамно чувствени. Правият му нос придаваше лека аристократична изтънченост на инак грубоватите му черти. Очи с наситен кафяв цвят я гледаха изпод тъмни вежди. Не гледаха никак приветливо, реши Джени, нито дори любопитно. Гледаха с явно раздразнение.

— Как, по дяволите, се озова тук?

Не бе особено гостоприемен.

— Вървейки — отвърна тя просто, все още зашеметена от скитането в проливния дъжд.

— В тоя порой? От къде?

— От около три километра оттук, на шосето. Загазих с колата. — Джени затрепери, дали от студ, дали от превъзбуда. Все още не бе се съвзела достатъчно, за да му нареди да я освободи от хватката си.

— Къде си тръгнала в такава нощ?

— Аз… Ще наемам вилата на госпожа Лорънс. Двигателят ми изгасна насред пътя и тръгнах пеш, ала в тъмното май съм подминала завоя. Видях светлината ви и… — Тя пое тежко въздух и усети как краката й се подкосяват. — Може ли да седна?

Той я изгледа втренчено, изръмжа нещо и я побутна към дивана. Джени потъна в меките възглавници, отпусни глава назад и се опита да събере мислите си.

Какво да правя тази сега, зачуди се Грант, смръщи вежди. Бе толкова изтощена, сякаш всеки момент щеше да се катурне на една страна върху дивана. Чупливата коса, сплъстена от дъжда, обрамчваше лицето й. Чертите й не бяха меки, а издължени и леко строги, с изисканата прелест на средновековна благородничка. Някоя келтска принцеса с гъвкава атлетична фигура, която той забеляза под прилепналите дрехи.

Колкото и привлекателни да бяха лицето и тялото й, нищо не го порази така, както очите й — морско зелени, огромни и с леко извити нагоре крайчетата. За миг я оприличи на някакво митично създание от морските дълбини, изхвърлено на брега. Напевната й южняшка реч му звучеше почти като чужд език в сравнение с откъслечния ритмичен говор на местните жители. Когато му се усмихна, той мислено се прокле задето бе отворил вратата.

— Извинете — подзе тя, — не съм на себе си. Стори ми се, че вървях дни наред, а всъщност едва ли е било повече от час. Казвам се Джени.

Той мушна палци в гайките на джинсите си и се начумери.

— Кембъл. Грант Кембъл.

Тъй като той продължи да се мръщи и не прояви желание за разговор, тя се опита да стопи леда.

— Господин Кембъл, нямате представа как се зарадвах, щом видях светещия ви прозорец.

За секунда му мина през ум, че му изглежда позната.

— Отклонението за вилата на Лорънс е на километър, километър и половина оттук.

Джени повдигна вежди, озадачена. Да не би да възнамеряваше да я прати навън да го търси? За човек на изкуството беше доста уравновесена, но сега, уморена и вкочанена от студ, не бе в състояние да запази самообладание.

— Вижте, ще ви платя за чаша кафе и една нощувка тук… — Тя потупа дивана и от възглавницата се надигна облаче прах.

— Не приемам квартиранти.

— Както и не бихте имали милосърдието да помогнете на болно куче, ако ви попадне на пътя — отвърна Джени спокойно. — Обаче аз нямам намерение да излизам повече тази вечер, господин Кембъл, и не ви съветвам да се опитвате да ме изхвърлите.

Тази реакция му бе забавна, макар лицето му да не го издаде, не си направи труда да поправи странното й тълкуване на думите му. Искаше да каже, че не би й взел пари, а не че смята да я гони. Ако не бе ядосан, би се възхитил на гордостта и неотстъпчивостта на тази пребледняла неочаквана гостенка. Той мълчаливо прекоси стаята и затършува из стар очукан шкаф. Джени чу звън на стъкло и бълбукане.

— В момента едно бренди би ти дошло по-добре, отколкото кафе — заяви Грант и пъхна чашата под носа й.

— Благодаря — процеди тя с ледения тон, на който дамите от юга бяха майсторки. Погълна течността на един дъх и почувства как топлината се разлива по тялото й и силите й почват бавно да се възстановяват.

Той погледна празната чаша и едва доловимо се усмихна.

— Още едно?

— Не, благодаря — отговори Джени студено.

Виж ти, рече си Грант, как ме слага на място. Като принцеса — селяк. Залюля се на пети, докато обмисляше положението. Навън бурята се вихреше все тъй необуздано. Пътуването с кола до къщата на госпожа Лорънс би било най-малкото неприятно, ако не и опасно. По-лесно щеше да бъде да я остави да преспи. Той изруга, по-скоро вяло, отколкото сърдито, и се обърна с гръб към нея.

— Хайде — подкани я, без да я погледне. — Няма да висиш тук и да трепериш цяла нощ, я.

Много й се прииска да го халоса с чантата си, ала се въздържа и го последва безмълвно.

Стълбището я очарова. Желязната му спирала се виеше високо нагоре между етажите, разделени най-малко от три метра. Движейки се в тъмното ловко като котка, Грант стигна до втория етаж. Джени стискаше перилото и изчака той да запали лампата, преди да го пусне. Мъжделива светлина пръсна неясни сенки по голия дъсчен под. Грант влезе в спалнята. Беше малка и не особено подредена, но старинното месингово легло бе великолепно. Той отвори красив стар скрин, който с едно полиране би възвърнал някогашната си прелест, и се разрови. Измъкна излиняла хавлия.

— Банята е отсреща в коридора. — Бутна кърпата в ръцете на Джени и излезе.

— Благодаря много — промърмори тя, когато стъпките му вече заглъхваха надолу по стълбата.

Повдигнала волево брадичка Джени се упъти към банята — и отново остана очарована. Ваната беше от бял порцелан и се крепеше върху четири грижливо излъскани месингови крака. Помещението не бе голямо, ала стените бяха облицовани с чам и лакирани. Старинен умивалник се разполагаше върху малък пиедестал. Над него бе окачено тясно огледалце. Лампата се палеше с въженце.

Джени свали подгизналите си дрехи, стъпи във ваната и дръпна завеската. Миг по-късно от душа плискаше гореща вода и обливаше премръзналото й тяло. Трябва да съм в рая, мислеше блажено тя, нищо, че го варди някакъв чудат дявол.

Въпросният дявол в това време приготвяше кафе в кухнята. Досети се, че гостенката му навярно ще е гладна, и отвори консерва супа. Тук, в задната част на фара, шумът на вълните бе по-силен. Колкото и мощен да бе този звук, той никога не пречеше на Грант. Колкото и ожесточено да бе морето, то не смущаваше всекидневния му ритъм. Но ето че сега го бе нарушила една измокрена до кости непозната. Той пресметна, че ще му се наложи да работи един час допълнително, за да навакса изгубеното време. Примири се с мисълта, тъй като първоначалната досада вече бе преминала. Щеше да покрие минималните изисквания в качеството си на домакин — да й предостави храна и подслон — и толкоз.

Бегла усмивка се прокрадна по лицето му, като си спомни изражението й, докато седеше в хола и водата се стичаше от нея на вадички по дивана. Явно младата дама не бе някоя безлична госпожичка, с каквито търпението му бързо се изчерпваше. Грант харесваше хора, които казваха каквото мислят, и отстояваха твърдо позициите си. Затова тази вечер бе допуснал леко отклонение от графика, който сам си бе наложил.

Нямаше и седмица, откак се бе завърнал от Хайанис Порт, където сестра му Шелби се омъжи за Алън Макгрегър. Грант с изненада и безпокойство бе установил, че събитието го бе развълнувало. Макгрегърови лесно го убедиха да остане при тях за ден-два след сватбата. Допадна му цялото семейство, особено буйния старец Дениъл, а Грант не бе човек, комуто мнозина допадаха. Още от малък често странеше от хората, обаче на клана Макгрегър не можа да устои. А и самата сватба разбуди сантиментални чувства у него.

Отвеждането на сестра му до олтара — нещо, което щеше да направи баща му, ако бе жив — го изпълни и с радост, и с болка. Дните, прекарани с будните Макгрегърови, преди да се върне сам в Унили Пойн, му се отразиха добре, разсеяха го. Развеселиха го дори недотам тактичните подпитвания на Дениъл за личния му живот. Затова прие поканата им да ги навести пак. И за свое голямо учудване се канеше да го стори.

Сега го чакаше доста работа, ала Грант предположи, че едно кратко прекъсване не би било фатално. Стига наистина да беше кратко.

Щеше да я сложи да спи на кушетката в свободната стая горе и на сутринта да я отпрати по живо, по здраво. Когато супата на котлона закъкри, той вече бе почти любезно настроен.

Въпреки грохота отвън, Грант я чу, когато тя влезе в кухнята. Извърна се, готов да я удостои с някоя сравнително дружелюбна реплика, но щом я съгледа, загърната в хавлията му, думите застинаха на устата му.

По дяволите, биваше си я. Бе твърде красива, за да остане равнодушен, въпреки усилията си. Голямата хавлия я караше да изглежда дребничка и крехка, макар да бе навила до лакти оръфаните ръкави. Избледнялото синьо на материята подчертаваше медения оттенък на кожата й. Косата й бе сресана назад и лицето й бе открито, като се изключеха няколкото непослушни къдрички край слепоочията. Със светлозелените си очи и влажните тъмни мигли приличаше още повече на русалката, за която той почти я бе взел.

— Сядай — нареди Грант, ядосан от неочаквания прилив на желание. — Можеш да хапнеш супа.

— О, благодаря — промълви Джени и седна до неполираната дървена маса.

В отговор получи неясно мърморене. Той стовари димяща чиния пред нея и се настини отсреща й със своята.

Кухничката бе тясна и ярко осветена. И много, много тиха. Отначало Джени ядеше със забит в чинията поглед, ала след като поуталожи острия си глад, се заоглежда наоколо. Малкото пространство бе използвано най-рационално. По стените бяха закопани полирани дъбови шкафчета. Тя съгледа тостер и електрическа кафеварка върху чамовия плот. Реши, че Грант поддържа кухнята по-добре, отколкото останалите стаи. Никакви немити съдове в мивката, никакви петна или лекета. Печката и хладилника бяха стари и поодраскани, обаче безупречно чисти.

Заедно с глада отмина и възмущението й. Все пак беше нахълтала неканена в дома му. Не всеки посрещаше непознати с широко разтворени обятия. Може да не бе крайно дружелюбен, но поне не бе тръшнал вратата под носа й. Пък и я бе стоплил и нахранил.

Погледът й обходи масата и се спря на ръцете му. Господи, колко са хубави, помисли Джени. Бяха загорели от слънцето и гладки, с дълги, гънки пръсти. Тесните китки не бяха слаби, а загатваха ловкост и грациозна сила. Ноктите бяха прави и къси. Мъжествени, ала изящни ръце, размишляваше тя, които биха изглеждали еднакво естествено, ако държаха флейта или размахваха сабя.

Улисана да разглежда ръцете му, Джени напълно забрави за самия него. Не потисна сладкия трепет, уверена, че всяка жена би изтръпнала при мисълта за допира на тези красиви ръце — опитни, настоятелни… Ръце, които биха могли нетърпеливо да разкъсат дрехите й или да ги снемат тъй нежно и умело, че тя да не усети…

Но какво си въобразяваше? Ама че развинтена фантазия имам, скастри се Джени. Леко замаяна от чувството, което не й се удаваше да пропъди, тя вдигна поглед към лицето на Грант.

Той я наблюдаваше с внимание, присъщо на експериментатор в научна лаборатория. Бе забелязал как внезапно бе престанала да се храни и бе свела поглед към ръцете му, като тежките й ресници прикриваха израза на очите й. Очакваше, когато Джени ги вдигне, да прочете в тях студена учтивост или гняв. Затова, когато наместо това съгледа смущение, се изненада и заинтригува. Уязвимостта й в този миг надигна у него нова вълна на мъчителен копнеж. Дори когато бе нахлула в жилището му измръзнала и отчаяна, не бе имала тъй беззащитен вид.

Грант се запита какво ли би сторила, ако най-безцеремонно я метнеше на рамо и я отнесеше в леглото си… Какво, дявол го взел, му ставаше?!

Навън стихията продължаваше. Морето беснееше, дъждът плющеше по стъклата и стените, а Грант и Джени се гледаха безмълвно, като всеки сам се опитваше да превъзмогне своята вътрешна буря. Отново си я представи като морска нимфа, а тя него — като опасен разбойник от калибъра на Филип Грандо.

Грант се отблъсна от масата и краката на стола изскърцаха по пода. Той се изправи рязко и Джени изстина.

— На втория етаж има стая с кушетка. — Гласът му звучеше равнодушно, обаче стомахът му бе свит на топка от трудно овладяваното желание.

Тя усети дланите си влажни от напрежение и се ядоса.

— Диванът тук ще свърши работа — изрече сухо.

— Както искаш. — Грант сви рамене и излезе.

Джени притисна леко ръка към стомаха си, сякаш да се успокои. Зарече се, че друг път съзре ли светлина в мрака, ще хукне като попарена в обратна посока.