Включено в книгата
Оригинално заглавие
Thursday’s Child, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 117 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Сандра Браун. Дете, родено в четвъртък

ИК „Коала“, София, 1994

ISBN: 954–530–014–0


Първа глава

— Да не си полудяла?

— Това е страхотна идея.

— Идеята ти е глупава. Не сме правили такова нещо, откакто бяхме деца.

— Но тогава винаги успявахме.

Алисън Лемън погледна вбесено сестра си. Като се изключи изражението — Ан беше в очакване — Алисън сякаш виждаше собственото си отражение.

Ан седеше с кръстосани крака в средата на леглото на сестра си. Алисън се обърна с гръб към нея и започна да сваля фибите от кока си. Тръсна гъстата си червена коса, която — подобно на косата на сестра й — се разпиля върху раменете й.

— В няколко от филмите си Бет Дейвис изигра ролята на близначки, които разменяха местата си. И винаги нещо ужасно се случваше.

— Така е във филмите, а не в реалността.

— Изкуството не пресъздава ли живота?

Ан въздъхна раздразнено.

— Хайде, Алисън. Ще го направиш ли или не?

— Не. Първо, не мога да повярвам, че сериозно си решила да се подложиш на тази операция — каза Алисън, докато разресваше косата си.

— Не желая до края на живота си да остана с плоски гърди.

— Ние не сме с плоски гърди — възпротиви се Алисън, преценявайки собствената си фигура в огледалото.

— Но не сме и извънредно надарени.

— Че кой желае да бъде? Гърдите ти ще увиснат след няколко години и тогава ще ти се иска изобщо да ги няма — тя се обърна към Ан, след като остави четката върху чантичката за тоалетни принадлежности. — Моля те, Ани, помисли отново. Недей да го правиш.

Ан се засмя.

— Винаги си била ужасно предпазлива и практична. Никога ли не ти е идвало нещо лекомислено наум? Огледай се сега, след като разпусна косата си. Ти си великолепна. Нима не искаш да бъдеш такава?

— Не съм великолепна. И не ми се иска всъщност да бъда такава. Външността не е важна.

— Знам, от значение е душата на човека — каза Ан с театрален жест, като притисна ръка към сърцето си и вдигна глава към тавана.

— Можеш да ми се присмиваш колкото си искаш, но аз така чувствам нещата. Бих желала по-скоро да ме смятат за умна жена, отколкото за някаква сексбомба.

Ан се намръщи раздразнено. Сестра й беше безнадежден случай. Всичко, което интересуваше Алисън, беше нейната лаборатория — електронният й микроскоп, бунзеновата горелка, всякакви стари организми, които можеха да бъдат отгледани в чашата за вкаменелости.

— Ще ми направиш ли тази услуга или не?

— Не. Не искам да се замесвам в това. Защо Дейвис не може да знае предварително?

— Защото искам това да бъде изненада.

— Той те харесва такава, каквато си. Иначе защо ще се жени за теб?

— Познаваш ли някой, който не би искал жена му да има големи гърди? — В мига, когато думите излязоха от устата й, Ан поклати глава. — Забрави за това. Оттеглям въпроса. Ти не познаваш нито един мъж.

— Познавам достатъчно много мъже — заяви надменно Алисън.

— И всички те са умни и малко особени — избърбори в отговор Ан.

— Те са учени.

— Както казах, умни и малко особени — измърмори Ан, докато дърпаше един конец от покривката на леглото. Продължи да се цупи за съвсем кратко време, преди търпението й да се изчерпи. — Искам да уголемя гърдите си. Това е, за да мога сама да уважавам себе си. Дейвис направо ще пощурее, когато види подобрението. Моля близначката си да ми помогне малко при затруднението ми, а тя прави голям въпрос от цялата работа.

— Надявам се, че това не е само игра на думи — каза иронично Алисън, но при заплашителния вид на Ан някак си омекна. — Едва ли ме молиш да ти помогна „малко“. Искаш да се преструвам на теб, докато се измъкнеш и се подложиш на операция.

— Само за няколко дни. Само докато ми свалят превръзките.

Алисън закри гърдите си с ръце и потръпна. Самата мисъл я отвращаваше, но това си беше работа на Ан. Как искаше Ан да не я беше забърквала във всичко това.

— Ами работата ти?

— Вземам си седмица отпуск. Там няма никакъв проблем. Ти ще ходиш на работа, както обикновено. Трябва само вечерите да бъдеш с Дейвис.

— А ти какво ще правиш? Ще се криеш в задната спалня ли?

— Ще остана в клиниката. Скъпичко е, но предпочитам да бъда там, отколкото вкъщи.

Алисън се отдръпна от тоалетната масичка и закрачи из стаята.

— Ани, това е лудост. Ти и Дейвис… ами той не очаква ли нещо, е, ти знаеш…

— Имаш предвид привилегии в леглото?

Алисън се изчерви, а Ан се засмя.

— Тук съм те прикрила. Казах му, че гинекологът ми е сменил противозачатъчните лекарства и че не трябва да спим заедно в продължение на три седмици, преди да се убедим, че ще действат.

— Това е абсурдно.

— Ти като биолог, занимаващ се с генетика, и аз като жена го знаем, но Дейвис не знае, че е така. Доста мърмореше, но прие положението. Затова няма да се безпокоиш, че ще се опита да те вкара в леглото. За бога, само за три или четири дни!

Алисън кършеше нервно ръце. Ан винаги успяваше да я придума да направи нещо в противоречие с разума.

— Беше забавно, когато изигравахме мама и татко, дори и учителите, като сменяхме местата си, но сега имам предчувствието, че нещо ужасно ще се случи.

— Ти си фаталистка. Нищо няма да стане.

— И искаш да се преместя в твоя апартамент?

— Така ще бъде най-удобно. Дейвис ще може винаги да ме намери, тоест теб, там.

Това, за което не бяха споменали, но се подразбра, бе, че отсъствието на Алисън от нейния апартамент ще остане незабелязано. Никой не я търсеше вечер по телефона.

— Ще трябва да нося твоите дрехи — каза без много ентусиазъм Алисън.

— Което доста ще подобри гардероба ти.

Ан погледна с явна неприязън тъмносинята тиролска пола на Алисън и ушитата по поръчка бяла блуза.

— Ще трябва да нося лещите си през цялото време, а това ми причинява главоболие.

— По-добре с главоболие, отколкото с онези очила, с които приличаш на кукумявка.

— А косата ми?

— Ще престанеш ли! Косата ти изглежда страхотно, пусната свободно и естествено, отколкото когато я навиваш на кок като някоя стара мома.

Ан отскочи от леглото и застана пред Алисън с ръце на кръста.

— И така — ще го направиш ли или не? Моля те, Алисън. Това е важно за мен.

Всичко беше важно за Ан. Тя живееше от криза до криза. Не правеше нищо, преди да е станало твърде късно. Попадаше точно във всяко критично положение, като обикновено повличаше след себе си пряко волята й своята сестра, която беше по-малко склонна към приключения.

Алисън се обърна към огледалото и се взря в отражението си. Дали можеше да мине за Ан? Ан, която откриваше във всеки срещнат не някой напълно непознат, а един потенциален приятел. Ан, която във всяко едно положение се чувстваше като в свои води. Ан, която имаше ведър характер, а очарованието на цялото тяло на Алисън се събираше на малкото пръстче на сестра й.

Ан пристъпи напред и застана до нея. Сега, когато Алисън не беше с очила и косата й падаше на кичури върху раменете й, както Ан носеше своята коса, двете бяха абсолютно еднакви.

А и това щеше да бъде само за няколко дни. Ан беше нейна близначка, единствената й родна сестра. А бе толкова трудно да промени изградените досега навици.

Алисън направи кисела физиономия и се засмя.

— Разбираш ли, че отсега нататък хората ще ни различават по гърдите?

— О, Алисън! Ще го направиш ли? — Ан завъртя Алисън и я прегърна възторжено. — Знаех си, че мога да разчитам на теб. Ето ти годежния ми пръстен — каза тя, като свали пръстена си и го сложи на пръста на Алисън. — И да не си посмяла да го загубиш. Хайде сега да ти обясня за довечера.

— Довечера?

— Дейвис и аз ще се срещнем на вечеря с най-добрия му приятел. Израснали са заедно, като кръвни братя са и прочие. Никога не съм го срещала и Дейвис иска да се изфука с мен.

— О, Ани! — изстена Алисън.

 

 

— Само изчакай да я видиш, Спенсър. Тя е прекрасна, направо страхотна. Толкова е сладка и интелигентна. Има страхотно тяло. А лицето й! Господи, какво лице! Прелестна е.

— По твоите думи наистина е така — Спенсър Рафт закачливо намигна на приятеля си.

Дейвис изглеждаше малко огорчен.

— Прекалено много ли говоря за нея?

Спенсър потупа Дейвис по рамото.

— Влюбен си. Естествено е да говориш само за нея. Кога ще се жените?

Дейвис беше посрещнал Спенсър на летището в Атланта. Обсъждаха движението по магистралата на път към ресторанта, където бе уредено да се срещнат с Ан за вечеря. Беше задушен следобед и колите се движеха бавно, което се прибавяше към голямата влажност на въздуха.

— Сватбата ще е скоро, слава богу. Последната неделя на юни. Искам да ми станеш кум. Ще бъдеш ли тогава тук или скоро ще си тръгнеш?

— Ще бъда тук. Не мога да оставя без подкрепа най-добрия си приятел, когато той ще се жени.

Дейвис погледна мъжа до себе си.

— Знаеш ли, ако не беше Ан, щях да ти завиждам. Плаваш с яхтата си навсякъде по света, имаш различни жени във всяко пристанище, приключения и никакви задължения, които да те обвързват. Това е живот — въздъхна той.

Спенсър оглеждаше мрачно облаците, надвиснали над хоризонта.

— Не е толкова привлекателно, колкото си мислиш — каза унесено той.

— Дявол да го вземе, човек, разкажи на стария си приятел някои пикантни подробности. — Изкарваш сума пари, работиш самостоятелно и пътуваш по целия свят. Наемник си, нали?

— Това е поверително, Дейвис.

Дейвис изсвири през зъби.

— Сигурно си свързан с ЦРУ или нещо такова, така ли е? Все едно. Разбирам, че е поверително. Само искам да се уверя в едно нещо.

— Какво е то?

— Че каквото и да правиш, то е законно. Нищо, свързано с наркотици или контрабанда на оръжие или нещо подобно.

Спенсър гръмко се засмя.

— Определено няма да ме вкарат в затвора за това, което върша.

— Този отговор не ме успокоява. Може да си твърде предпазлив, за да те хванат.

— Работя законно.

Дейвис въздъхна замечтано.

— Да, понякога наистина ти завиждам за живота, който водиш.

— Недей — каза тихо Спенсър. — Аз ти завиждам за щастието с Ан.

— Е, добре, сега сигурно ще се изядеш от завист, защото ето я и нея. Не ти ли казах, че е нещо по-особено?

Той спря колата пред ресторанта в момента, в който забеляза Ан да завива зад ъгъла на сградата. Изскачайки от кабриолета, Дейвис извика името й.

Тя повдигна глава, направи още една крачка и в следващия миг политна напред и се просна по очи.

 

 

По дяволите!

Алисън се подпря на ръцете си. Ударът я разтресе и от него зъбите й изтракаха силно. Дланите й бяха ожулени и горяха като огън. Най-малко три слоя от епидермиса им бяха одраскани върху тротоара. Беше се опитала да предотврати падането, подпирайки се на коляно, и желязната решетка се бе забила в капачката й. Сигурно щеше да я чувства натъртена около месец.

Косата й се бе спуснала като червено перде от двете страни на лицето й. Задните й части стърчаха във въздуха и тя доста трудно фокусира погледа си.

Не стига, че се бе ударила, но и бе станала за смях пред всички. Не можеше да не чуе минувачите, които размишляваха на глас коя от контролираните стимулиращи напитки я бе развеселила така. Дейвис и приятелят му хукнаха към нея, докато тя засрамена се опитваше да се изправи.

По дяволите тези високи токчета! Никога не слагаше обувки с високи токчета, но Ан носеше. Щеше да се убие с тези сандали с каишки. Но какво друго можеше да обуе, след като бе с прозрачна рокля от шифон, която Ан й беше казала да облече? Своите мокасини ли?

— Ан, скъпа, удари ли се?

Тя стъпи върху крака, който все още беше обут. Токчето на другия сандал се бе заклещило в желязната решетка, а босият й крак се поклащаше във въздуха няколко сантиметра над тротоара.

— Не, не, добре съм — измърмори тя, като държеше главата си наведена.

Нещо не беше наред, но не можеше да разбере какво точно. Предметите около нея не изглеждаха естествено. Подпря се с цялата си тежест върху удареното си коляно. Но не успя да се задържи на него и усети как политна отново напред.

— Ан! — извика Дейвис и посегна да я хване.

Но нечии други ръце — широки и стабилни като стена — подпряха гръдния й кош като в люлка и предотвратиха падането. Тя се облегна за секунда върху здравата опора, проклинайки влиянието на сестра си върху нея и своята собствена вина. Защо не бе останала вкъщи да чете някакъв хубав роман?

— Скъпа, удари ли се? — попита Дейвис.

— Не, добре съм. Само съм…

Повдигна глава. Това не беше Дейвис. Дейвис имаше светлокестенява коса. Стори й се, че косата е тъмна. Тъмни вежди. Спортно сако от естествена коприна и синя вратовръзка. Всичко беше замазано. Премигна, като се опита да събере отделните образи в една ясна картина. Но не успя да ги фокусира.

Боже мой! Загубила съм контактната си леща!

— Ох, обувката ми.

Изплъзна се от силните ръце и още веднъж падна на колене и започна да търси, уж опипвайки обувката си, но се молеше по някакво чудо да открие контактната леща, която вероятно бе изхвръкнала при падането.

— Ето ти дамската чанта, скъпа — каза Дейвис и бутна в ръцете й чантата на Ан, обшита с мъниста.

— Аз ще взема обувката й.

Гласът беше дълбок, не като на Дейвис. Горкият Дейвис, помисли си Алисън. Сигурно е унижен от нехарактерната за „Ан“ несръчност. Какво страхотно впечатление направи годеницата му още първия път на най-добрия му приятел.

Но сега не трябваше да се тревожи за това. Безпокоеше я мисълта как ще изкара вечерта, без да може да вижда каквото и да било.

Дъхът й секна, когато една топла ръка обгърна глезена й и намести обувката, която се бе заклещила в решетката и това бе причината да падне.

— Извинете. Нараних ли ви? — Той внимателно докосна прасеца й.

— Не. Само съм… — заеквайки, тя се опита да каже нещо. Не, просто не съм свикнала мъж да ми помага да сложа обувката си. Много умно, Алисън. Чудесно начало. По-добре да не казвам нищо.

Той отново се изправи спокойно в целия си ръст. Сякаш това му отне доста време. Тя разтърси косата си назад. Не бе привикнала с тежестта й върху раменете и около лицето си, а още по-необичайно за нея бе да почувства мъжка ръка върху глезена и прасеца си.

Надяваше се леката гримаса, която правеше с уста, да прилича на усмивка.

— Чувствам се такова дърво.

— Е, наистина изглеждаше малко непохватно — каза Дейвис и нежно обгърна с ръка раменете й. После целуна слепоочието й. — Сигурна ли си, че си добре?

— Разбира се — отговори тя весело, като отчаяно се опитваше да фокусира неясния му образ. — Това ли е приятелят ти? Спенсър?

Алисън се обърна към замъглената масивна фигура пред нея и подаде ръката си. Тя се удари в ръкава му.

— Спенсър Рафт, представям ти Ан Лемън, годеницата ми — каза Дейвис.

— Ръката ти кърви.

— О, съжалявам — ахна тя. — Изцапах ли те с кръв?

— Всичко е наред. Ето така.

Същата силна ръка пое нейната, същите топли пръсти, които бяха обгърнали глезена й. Беше здрава ръка. Здрава, но чувствителна. Усети нещо меко, което докосваше леко дланите й, и когато погледна надолу, различи бяла носна кърпичка от фин лен.

— Дейвис, мисля, че би било по-добре да я заведем вкъщи — каза тихо Спенсър.

— Не, не — възпротиви се тя.

Ан ще я убие, ако провали вечерта на Дейвис.

— Добре съм, наистина. Само да отида до дамската тоалетна, за да се пооправя малко и всичко ще бъде наред.

Помисли си, че провидението може би ще я подсигури също и с бастун или с куче-водач.

— Сигурна ли си? — попита Дейвис.

— Да, разбира се.

— Хайде тогава, скъпа.

Дейвис я поведе към вратата на ресторанта, като собственически държеше ръката си около раменете й. Тя чу, че Спенсър ги последва.

Веднага щом влязоха в изискания ресторант, Алисън се извини и отиде до тоалетната. Надяваше се, че накуцването й бе добро извинение за несигурните стъпки, които правеше, докато вървеше по тъмния коридор. След като влезе в тоалетната, свали другата леща и набързо сложи очилата си. Носеше ги в дамската си чанта.

Докато се оглеждаше, видя, че не се е наранила много лошо. С няколко сресвания косата й доби предишната си форма. Изми дланите си със студена вода и ги подсуши с хартия. Драскотините не бяха толкова лоши, колкото си беше помислила. Имаше дупка на чорапа с големина на монета от двадесет и пет цента над коляното, което бе ударила в решетката. Бримка от два-три сантиметра се спускаше надолу по крака й, а друга се изкачваше по бедрото, но нямаше как да се оправят.

Благодарение на прическата, грима и дрехите отражението на Ан се взираше в нея от огледалото. Беше се ужасила, когато премери морскозелената рокля от шифон. Незабавно бе взела слушалката и бе набрала номера на клиниката, където Ан бе вече приета.

— Взеха ми кръв, а след няколко минути трябва да ми направят рентгенова снимка на гърдите. След това ще си лягам. Операцията е определена за утре рано сутринта.

Въпреки че Алисън бе загрижена за сестра си, тя попита:

— Ан, къде е сутиенът, който слагаш с тази рокля? Всички, които пробвах, си личат.

— С тази рокля не се носи сутиен, глупачето ми.

— Но аз… толкова е разголено.

— Роклята нарочно е ушита така.

— Ще облека нещо друго. Какво ще кажеш за…

— Не. Това е любимата рокля на Дейвис. Той ме помоли да бъда с нея тази вечер.

Премеждието й на тротоара бе отклонило вниманието й от роклята. Сега, като се бе втренчила в себе си, си спомни за нейната оскъдност. Беше с тънки презрамки, а изрязаното деколте стигаше до над бюста й. Не можеше да разбере защо Ан искаше да направи гърдите си по-големи, отколкото тези, които имаха. Почувства се така, сякаш плътта и се разливаше от роклята, но и в този случай нямаше какво да направи.

Неохотно свали очилата си и ги постави в чантата. След като си пое дълбоко въздух, излезе от тоалетната. Благодарение на управителя на ресторанта стигна до масата, иначе никога нямаше да забележи Дейвис и Спенсър в тази подобна на лабиринт зала, осветявана само от свещи. И двамата станаха, когато тя приближи.

— Всичко наред ли е? — попита загрижено Дейвис, докато й помагаше да се настани.

— С изключение на една бримка на чорапа ми.

— Това няма значение. Изглеждаш възхитително.

Дейвис се наведе към нея и нежно я целуна по устните. Трябваше да се съсредоточи напълно, за да не се отдръпне рязко назад.

— Благодаря ти. Съжалявам, че се изложих така. Не знам какво стана. Погледнах нагоре, когато ти извика името ми, и в следващия момент вече се опитвах да стана от тротоара.

Съжаляваше заради Дейвис. Дейвис Лъндстръм не беше завъртял главата на Ан, но тя го боготвореше. Беше красив по характерния за американците начин, великодушен, любезен, със спокоен нрав, преуспяващ в работата си, която беше свързана с компютрите. Нямаше да й е приятно да постави в неудобно положение бъдещия си зет.

— Стана случайно — каза нежно Дейвис и сложи ръката си върху коляното на Алисън под масата. Когато тя се отдръпна, той попита: — Какво има?

— Това е нараненото ми коляно.

— О, извинявай, мила.

Дейвис махна ръката си и Алисън се отпусна.

— Радвам се, че не си се ударила — каза Спенсър. Тя се обърна към него и остана леко разочарована, че не може да види ясно чертите му. Имаше привлекателен глас — възбуждащ и дълбок. Знаеше, че е висок, защото когато я беше изправил до себе си, върхът на главата й не успя да достигне брадичката му. Сигурно беше мускулест. Беше се отпуснала върху гръдния му кош и се бе уверила, че е широк.

— Дейвис очакваше с нетърпение твоето посещение.

— А аз изгарях от желание да се срещна с теб. По пътя от летището Дейвис не спря да говори за теб — каза Спенсър, смеейки се. — Но дори неговото възторжено описание не беше справедливо към теб. Прекрасна си и аз поздравявам приятеля си в избора му на годеница.

— Бла-благодаря — заекна Алисън.

Наистина рядко получаваше комплименти от мъже. Ан щеше умело да се справи със ситуацията, като измисли някакъв очароващ, предизвикателен и духовит отговор. Алисън само седеше там с все още туптящи длани и коляно. Езикът й сякаш бе залепнал към небцето единствено защото човекът имаше глас като добре настроено виолончело. Не можеше да каже абсолютно нищо — нито нещо очароващо и предизвикателно, нито нещо остроумно или каквото и да било друго.

Как щеше да се храни, без да изпусне половината от яденето в скута си? Само да останеха насаме с Ан…

Дали Спенсър Рафт гледаше гърдите й?

Боже господи, не можеше да се познае. Тя ли си зададе този въпрос. Заради някакъв си мъж, когото дори не можеше да види много добре. Заради един неясен и изказан повече от любезност комплимент. Ако Ан можеше да я види в момента, сигурно щеше да умре от смях. О, само да й падне! Сега ли точно реши да си оправя гърдите. И защо? Нали Дейвис я харесваше и така. Никога нямаше да разбере сестра си, наистина бяха съвсем различни.

Но сега трябваше да се съсредоточи. Играеше Ан и повече не биваше да се излага.

 

 

Чувстваше се неудобно в присъствието на мъжа до себе си и затова потърси чашата си с коктейла, намери сламката и започна да я върти безцелно. Спенсър Рафт се наклони по-близо до нея. Ухаеше на парфюм, който я караше да потърси източника на миризмата.

— Падна лошо. Сигурна ли си, че си добре? — попита тихо той.

Дъхът му обгърна едната страна на шията й и голата й ръка.

— Разбира се, че съм добре.

Лицето му определено беше мъжествено, с изострени линии, но все още не можеше да различи ясно чертите му. Това я разстройваше и самата тя не знаеше защо.

— Пиеш от две чаши — прошепна той и въпреки че Алисън не можеше да види усмивката му, долови я в гласа му.

— Така ли? — ахна тя, като се опита да имитира очарователния смях на Ан. — Каква глупачка съм.

— И не си изяде цялата баничка, а Дейвис обясняваше колко много я обичаш.

Ан й бе казала, че този стар приятел на Дейвис е някакъв наемник, ангажиран в заинтригуващи бизнес дела, които го отвеждаха навсякъде по света. Каквото и да правеше, не беше глупав и бе много по-проницателен от Дейвис.

— Малко съм неспокойна.

— Защо?

— Заради теб.

— Заради мен?

— Дейвис искаше да останеш очарован от мен.

Само как спокойно го каза. Може би в края на краищата не беше загубена за каузата на един банален разговор. Това щеше да му хареса, да го поласкае, да го накара да се засмее леко и да се отпусне назад в стола си, както би направил всеки мъж, чието его е било поласкано.

Това, което я смути, бе, че вместо да се отдръпне, Спенсър се наведе по-близо.

— Тогава отпусни се. Очарован съм.

Отново не успя да види изражението му, но можеше да го долови. То извираше от гласа му — показателен, намекващ, чувствен. И тя беше тази, която остана поласкана. Можеше да усети очите му, обхождащи с поглед гърдите й, които сякаш се повдигаха безпрекословно под напора на властния му глас.

Беше благодарна на Дейвис, че се върна в този момент. Сърцето й биеше лудо и от вълнение по ожулените й длани избиваше пот. Въпреки че коляното й бе наранено, тя кръстоса крака и здраво ги стисна.

— Разкажи ми за сватбата — каза Спенсър, сякаш досега си бяха говорили за времето.

Това беше неутрална тема. Алисън знаеше плана на сватбата, защото Ан беше обсъдила с нея всяка подробност.

— Ще бъде църковен брак, но в тесен кръг и не много официален. До мен ще бъде само сестра ми. И, разбира се, ти ще бъдеш свидетелят на Дейвис.

— Ти имаш сестра? — попита любезно Спенсър.

— Да — подсмихна се Дейвис, отпивайки от уискито си.

— Какво толкова смешно има? — попита Алисън.

— Само си помислих за Алисън.

— Какво си помисли за нея?

— О, хайде, мила. Знаеш, че не й се подигравам, но трябва да признаеш, че е особена.

— Особена? — обади се Спенсър.

Преди Алисън да успее да отговори, Дейвис се зае сам да обяснява.

— Те са близначки. На външен вид не можеш да ги разпознаеш една от друга, но във всяко друго отношение са различни като деня и нощта.

— Че сме различни, различни сме, но какво имаш предвид, като казваш, че Алисън е особена?

Направила бе всичко възможно вечерта да бъде успешна за Дейвис, а сега той я обиждаше; разбира се, че несъзнателно, но все пак я заболя.

— Ами начинът, по който се държи, как се облича — Дейвис се обърна към Спенсър. — Ако някога някой по собствено желание е искал да се присъедини към редиците на старите моми, то това е тя. От половия живот се интересува само като от процес, който се извършва в нейната лаборатория. Миналия ден се беше развълнувала толкова много, когато две от редките буболечки се бяха чифтосали.

— Бяха мишки. Работата й е изключително важна — избухна Алисън.

— Не казвам, че не е, но…

— С какво се занимава? — прекъсна го Спенсър.

— Генно инженерство — отговори рязко Алисън в самозащита, като почти предизвика мъжа до себе си да направи някакъв ироничен или неприличен коментар във връзка с това.

Но Дейвис се обади вместо него.

— Кой се интересува от сексуалния живот на хлебарките? Тя пипа всички тези отвратителни пълзящи малки твари. Гадост! — Направи физиономия и потръпна.

— Всички трябва да се интересуваме от работата, която аз… Алисън върши. Тя е от значение за качеството на нашия живот и за идните поколения. А Алисън никога не се е занимавала с нещо, свързано с половия живот на хлебарките — довърши раздразнено тя.

Спенсър каза тактично:

— Изследването изглежда интересно.

Дейвис с усмивка поиска извинение от Алисън.

— Съжалявам, мила, може би твърде много се заяждам. На Спенсър сигурно ще му е приятно да се срещне с Алисън. Той също е момче-факир.

Алисън отпи още една глътка от водката „Колинс“ и се зачуди дали питието или това, че избухна в самозащита, я накара да се почувства по-добре.

— Така ли?

— Да, той е невероятен умник. Член на философския кръг „Фи Бета Капа“.

Алисън погледна Спенсър с нов интерес. Предполагала беше, че е от типа мъже, които тя веднага започваше да презира; мъже, които гледаха на жените като на обекти за секс и за тях нямаше нищо по-важно от задоволяването на физическите им нужди. Очевидно той не беше толкова повърхностен, макар че бе своеволен любител на приключенията.

— Бих желал да се срещна със сестра ти, Алисън ли се казваше? — попита Спенсър. — За кого прави изследвания?

— „Мичел-Бърнс“.

— Аха — поклати глава той.

Очевидно бе запознат с компанията, която произвеждаше фармацевтични средства и химикали и спонсорираше всякаква изследователска дейност от медицината до съхраняване на енергията.

Келнерът сервира вечерята. Алисън се насили да яде от кървавочервеното говеждо месо и да пие кървавочервеното вино, защото не харесваше и двете. Би предпочела сервираните напитки със стайна температура, ако се намираше на Северния полюс. Иначе слагаше лед във всичко, което не беше толкова горещо, че да изгори езика.

Виното, комбинирано с водка, изобщо не подобри зрението й. Тя искаше да намери пипнешком чашата с вода в момента, когато ръката й се блъсна в чашата с вино и я събори. Виното се разля върху ръкава на Спенсър и остави яркочервено петно върху естествената коприна.

— О, боже! — каза тя, като повдигна ръка към разголеното си деколте. — Извинявай.

Тя никога не плачеше. Ан бе тази, която винаги можеше да избухне в сълзи, без да има някаква причина. Сега Алисън изпитваше нужда да се разплаче. Сигурно беше или ужасно пияна, или ужасно объркана, или ужасно обидена.

И защо да не се чувства обидена?

Тази вечер разбра, че е била обект на присмех от страна на сестра си и Дейвис. Колко ли други хора я смятаха за странна стара мома, която задоволява сексуалните си нужди чрез лабораторните си животни? Мисълта я отврати и стомахът й заплашваше да се разбунтува срещу храната, която беше насилен да приеме.

— О, петното се разширява — без никакъв ефект тя започна да попива петното със салфетката си.

— Няма значение.

— Скъпа, сигурна ли си, че си добре? — попита Дейвис. — Цялата вечер не приличаш на себе си.

Внезапно й се прииска да се разсмее, така както преди й се искаше да заплаче.

— Чувствам се отлично — помъчи се да каже през истеричния смях, който се надигаше в гърлото й. — Предполагам, че все още ръцете ми треперят от падането. — Усещайки някаква вълна на разкаяние да се надига в нея, тя погледна Спенсър. — Наистина съжалявам за сакото ти.

— Реванширай се за това.

— Как?

— Танцувай с мен.

Алисън моментално изтрезня.

— Да танцувам! — възкликна недоумяващо тя.