Елизабет Адлър
Скрити страсти (50)

49.

Фоайето на „Уолдорф“ не бе мястото, където искаше да прекара остатъка от живота си, реши Джим Джеймисън, след като се опита още веднъж да се свърже по телефона с мис Бахри и още веднъж бе информиран, че тя не приема никакви обаждания. Той тресна слушалката от безсилие. Какво, по дяволите, ставаше? От три дни вече тя не бе напускала хотелския апартамент… носеха й цветя, но посетители не приемаше. От кого, питаше се той, бяха цветята? Дали не беше болна? Не бе повикала лекар, знаеше това. Но защо да дойде в Ню Йорк и да прекарва цялото си време в хотелския апартамент?

Той влезе в големия салон, седна зад едно бюро и й драсна на бърза ръка нещо на едно листче от хотела. Подписа го енергично, върна се във фоайето и закрачи надолу по коридора към цветарския магазин, където избра една съвършена прасковена на цвят закръглена роза с къса дръжка, която едва бе започнала да разцъфва и да придобива своята пълна мекота — не искаше някоя от онези високи остри алени пъпки за мис Бахри. Тя бе жена на летните рози, които растат в градините и ухаят на слънце и вятър.

Прекалено нетърпелив да чака асансьора, той се изкачи по извитото стълбище до четвъртия етаж и намери сервитьора от румсървиса в неговата малка стаичка в дъното на коридора. С няколко думи и щедър бакшиш постигна целта си.

— Ще я оставя точно тук до чинията й.

Джим погледна подноса — на него имаше само чаша кафе, малко сок, препечен хляб… не твърде обилна закуска.

— Болна ли е мис Бахри?

— Не, не е болна, сър. Тя винаги отсяда тук, когато е в Ню Йорк и обикновено е много жизнена, но не и този път.

Джим се обърна замислен, какво можеше да не е наред? На кораба тя бе добре — бе може би единствената жена на борда, на която не й прилошаваше. Е, не му оставаше нищо друго, освен да почака. Това не бе лесно за човек на действието, но ако то бе единственият начин, щеше да почака.

 

 

Розата е красива, помисли си Леони, взе я и я поднесе към лицето си. Миришеше чудесно, сладък тежък аромат, който й напомняше за градината във Вилата през ранно лято — зелена, свежа и влажна. О, искаше й се да се прибере у дома… как й се искаше да се прибере у дома. Беше си свършила работата. Събота нямаше да дойде скоро.

С розата имаше и една бележка, тя я погледна незаинтересовано. Беше от Джим Джеймисън, мъжът от кораба — онзи с приятната усмивка. „Джеймз Омир Александър“, я бе подписал той. Колко странно име!

Стоя на пост във фоайето на „Уолдорф“ от три дни насам, скъпа мис Бахри, зачете тя, и сигурно ще бъда арестуван за безделничене. Бихте ли се съжалили над мен и дали съгласието си да закусим заедно? Или да пием чай! Или да обядваме или вечеряме? Моят цветен дар може да не е така щедър, както някои, които ви бяха изпратени, но той ви изразява най-добре. Моля ви, кажете да! Ще ви телефонирам в дванадесет за отговора.

Погледна розата с усмивка. Той смяташе, че розата я изразява. Е, отличен избор, бе от любимия й сорт. Но искаше ли да се срещне с него? С въздишка остави розата настрана.

* * *

Шоколад мъркаше доволно, свила се в извивката на ръката на Леони, почти скрита в дългите косми на голямото й кожено палто. В асансьора имаше само още един човек и Леони му кимна любезно за добро утро, после вдигна яката на палтото си и се скри под периферията на шапката. След като асансьорът лекичко се раздруса при спирането, тя се забърза надолу по коридора и излезе през страничния вход. Студеният въздух я блъсна в гърдите и със сведена на вятъра глава, тя гушна Шоколад по-близо до себе си. Това беше грешка, реши Леони, напредвайки с усилие, прекалено студено е и Шоколад изобщо няма да се разходи в този вихър. Освен това котката не обичаше градските тротоари, предпочиташе трева, градини и плажове… като самата нея.

— Какво правим в този студен град, Шок? — прошепна тя, минавайки напряко по една пресечка и пробягвайки последните няколко метра до хотела, за да се скрие по-бързо от силния вятър.

Въртящата се врата по инерция продължи обиколката си след нея, а тя закрачи през фоайето, свали шапката си и прекара ръка през косата си.

— Знаех си, че ако чакам достатъчно дълго, ще извадя късмет. Добро утро, мис Бахри.

Гласът на американеца бе бодър и не можеше да се сбърка с никой друг. Леони се обърна и погледна право към светлосините очи на Джим Джеймисън. Те й се усмихваха и бяха толкова жизнерадостни, колкото и гласът му и тя усети как също му се усмихва в отговор. На такъв уверен чар бе трудно да се устои.

— Добро утро, мистър Джеймисън. И благодаря ви за розата.

— Въпросът е щяхте ли да ми благодарите, ако не ви бях издебнал така? С розата имаше и писмо. Спомняте ли си?

Дори в настоятелността му се усещаше увереност.

— Спомням си.

Тя натисна копчето на асансьора.

Той се премести така, че застана между нея и вратата му.

— Не ми приличате на жена, която дълго остава мълчалива — каза той, — така че ще ви кажа онова, което имам да ви казвам, докато все още имам този шанс. Исках да се запозная с вас още от мига, в който ви видях да играете покер на кораба. Вися в това фоайе от няколко дни вече. Аз съм много решителен човек, мис Бахри. А вие не отговорихте на молбата ми. Обяд? Чай? Вечеря? Дори можем да разходим котката ви.

Леони отметна глава назад и се засмя.

— Много добре, мистър Джеймисън. Защо не дойдете на чай в апартамента ми? В пет часа.

Джим погледна часовника си.

— Но сега е едва дванадесет и половина — можем да обядваме? И после чай. Не можете да искате от един мъж да чака толкова много.

Вратата се затвори след нея и асансьорът започна да се качва.

— Пет часа, мистър Джеймисън.

Гласът й стигна до него и той се загледа нагоре след изчезващия асансьор, усмихнат. Значи в пет часа.

 

 

— Настанете се удобно — извика Леони от спалнята, — идвам при вас след минутка.

Тя огледа лицето си в огледалото. Ако Джим Джеймисън бе тук, за да види Леони, тогава точно това щеше да получи. С умела ръка оправи очната си линия, размазвайки я в светла сянка, добави малко руж и пудра, докато Жули вчесваше назад златната й грива. Върза една златиста лента около челото си и критично се погледна в огледалото. Да, добре беше. Бе готова за мистър Джеймисън. Бе й отнело точно пет минути, за да се превърне отново в Леони.

 

 

Джим крачеше из гостната. Въпреки твърде пищния интериор, претрупан с прекалено много изящни позлатени столове, стаята истински й подхождаше. Снимки в сребърни рамки бяха наредени по масите, а от диваните и креслата преливаха възглавници от моаре с пролетната свежест на ментово зеленото, бадемово розовото и лилавото. Големият диван пред камината бе покрит с кадифен молескин, а обичайните цветни трофеи Леони бе преместила в коридора, изпълвайки стаята с живи зелени растения — нежно разклонени папрати и малки грациозни бонзаи. Розата от Джим посипваше венчелистчетата си от една тънка сребърна ваза върху покривката на дивана. Купища книги бяха пръснати по масите, столовете, на пода, върху стойката до рояла бяха поставени партитури. Чифт златни сандали още лежаха там, където ги бе захвърлила Леони и Джим се усмихна, докато ги вдигаше, а после ги постави чинно един до друг.

Той се вгледа отблизо в снимките — тъмнокоса красавица с испански вид, а до нея по-нисък очилат мъж заедно с друга по-възрастна двойка стояха в градината пред бяла квадратна вила на един хълм, заобиколен от кипариси и маслинови дръвчета. Нямаше снимка на мъж — сигурно ако в живота й имаше мъж, тя щеше да носи снимката му със себе си.

Едно платно бе закрепено на малък позлатен триножник близо до прозореца и той се приближи до него, за да го разгледа по-внимателно… голо момиче в разбъркано легло, прекрасен акварел от светлина и цвят, бе чувствен, красив…

— Е? Харесва ли ти?

Джим не я бе усетил, че е влязла и се обърна с усмивка.

Господи, какъв глупак беше! Как не бе разбрал коя бе тя? Мадмоазел Бахри, облечена само по риза, среднощната играчка на покер с разрошена коса и блеснали очи, бе известната Леони. Как можа да не я разпознае!

Леони наблюдаваше обърканото изражение, пробягало по лицето му. Неговото смущение бе толкова явно, че тя се засмя. Бе сгрешила. Джим Джеймисън искаше да види мадмоазел Бахри. Имаше някаква невинност в него. Не наивност — просто истинска невинност.

— Съжалявам — каза Джим, усмихвайки се обезсърчено. — Сигурно съм единственият човек в Америка, който нямаше да те разпознае. Ще ми простиш ли?

Леони се настани на дивана пред камината, а Шоколад се сви в ъгъла до нея.

— Поласкана съм — каза му тя — и се радвам, че ти различи двете Леони. Само най-близките ми приятели знаят тази тайна.

— Тогава, надявам се, това ме поставя в същата категория? — ясносините очи на Джим й се усмихнаха.

Погледът му изразяваше близост. Или може би тя я усещаше? Леони реши да не се задълбочава над този въпрос.

— Харесва ли ти картината?

— Прекрасна е.

— Познавах художника — преди много години.

— А сега?

— Не. Не и сега.

Той е и умен, помисли си тя, улавя всички нюанси.

Сервитьорът пристигна с чая — количката бе отрупана с малки сандвичи, тънки и препечени — с краставица и сьомга, — а също и препечени кифли, от които се стичаше масло, още топли кроасани с плънка от ягодов конфитюр и намазани отгоре с крем, както и тъмна сочна шоколадова торта. Леони и Джим се спогледаха, предвкусвайки удоволствието от пиршеството, което ги очакваше. Огънят пращеше в камината, а студеното небе вече притъмняваше навън зад високите прозорци. Отрупаната количка и сребърната кана с чая придаваха на хотелската стая усещане за домашен уют, сякаш двамата бяха възрастна двойка, седнала на чай в студения зимен следобед. Само дето не сме женени, помисли си Леони, а тя едва познаваше този мъж.

— Имам чувството — каза Джим, дръпвайки един висок позлатен стол с истинско отвращение, — че се познаваме от години.

Той пое инициативата в свои ръце, вдигна каната и наля чай на двама им. Коравите му четвъртити ръце изглеждат способни да се справят дори с такава деликатна задача, помисли си тя, загледана в тях. Те имаха дълги пръсти, покрити с малки черни косъмчета.

— Но аз не те познавам, Джим Джеймисън. Не знам на коя част от името си съответстваш наистина. Омир ли си — класикът? Или Александър — военачалникът? И ако не си никого от двамата, тогава кой си, Джим? Не знам с какво се занимаваш или дори къде живееш.

— Точно сега живея в Сан Франциско, но мисля да се преместя.

— О? Къде?

Той й подаде чашата с чая.

— В Париж.

Леони се засмя.

— Мислех си, че само златотърсачите живеят в Калифорния — дивите типове, покрити със златен прах!

Погледите им се срещнаха над чашата.

— Много зависи от това какво търсите, мадам — каза Джим с усмивка.

Тя почувства този топъл трепет на взаимност. Харесваше й Джим Джеймисън. Харесваше хубавите му усмихнати устни и сините му очи с дълги клепки, неговата снажност, широките му рамене, които изглеждаха достатъчно силни да се справят с всяко нещастие, и това, че тялото му бе така жилаво и стегнато. Би могла да състави безкраен списък с нещата, които харесваше у него. Питаше се как ли се усещат тези копринени мустаци, когато го целуваш.

Шоколад скочи от дивана, бавно протегна една по една лапичките си, а после се приближи към Джим с вдигната като знаме опашка. Скочи на коляното му, подпря се с лапички на гърдите му и надникна към изненаданото му лице, душейки го любопитно. После започна доволно да мърка.

— Е — самодоволно каза той, — сякаш семейството ме прие. Сега ми остава само да убедя теб.

— Какво да ме убедиш?

— Имам планове — загадъчно отвърна той.

Леони разбърка чая си и усмивка се плъзна към краищата на устните й, въпреки неговото безочие. Тя го наблюдаваше как намазва една кифла с ален конфитюр и крем.

— Изяж това — заповяда й той, — имаш нужда от още малко плът по костите си, Леони Бахри. Това, от което се нуждаеш, е мъж, който да се грижи за теб.

— Така ли? — промърмори тя, отхапвайки от кифлата.

Джим бе човек, готов да поеме отговорност и това бе много привлекателно, караше я да се чувства добре. А и я разсмиваше. Освен това й пращаше големи прасковени рози. Тя щастливо отхапа от кифлата и облиза крема по устните си.

Джим се наведе напред на стола си и се загледа в нея. Всяко нейно движение бе истинско удоволствие. Дори когато ядеше кифла, начинът, по който розовият й език се стрелкаше между устните й, а дългите й клепки се притваряха върху бузите, наслаждавайки се на вкусното удоволствие, пърхането на косата й, която се бунтуваше срещу прилежното сресване. Странно е, помисли си той, че такава успяла жена може да изглежда толкова самотна и толкова уязвима.

— Ти не ме попита какви са плановете ми? — изведнъж каза той.

— Кажи ми — засмя се тя. — Не мога да чакам.

Тези сияйни кехлибарени очи гледаха право в неговите.

— Смятам да те помоля да се омъжиш за мен — каза той, без да отмества поглед от нея.

Леони усети, че сърцето й забива по-силно. Този непознат бе намислил да се ожени за нея? Или поне смяташе да я помоли за това. Беше ли й предлагал някой друг да се омъжи за него? Рупърт й бе обещал, че ще се ожени за нея, а Жак достатъчно я обичаше, за да го направи, но обстоятелствата ги бяха разделили, преди да стигнат дотам. Останалите — е, те бяха просто любовници. А Мосю? Не, Мосю никога не бе произнасял подобни думи — той никога не я бе обичал истински. Едуар д’Орвил я бе обичал, тя го бе усетила онази нощ край реката, когато той я целуна. В тази целувка се долавяше някакво бъдеще, но то бе невъзможно. Трябваше да бъде внимателна с Джим Джеймисън, той се движеше прекалено бързо.

— Не се тревожи — каза й той и докосна намръщеното й чело, — не исках да те смущавам. Просто исках да ти кажа, че намеренията ми са честни.

Напук на себе си, Леони се разсмя. Той бе много привлекателен.

— Защо просто не започнем от началото? — предложи тя, отпускайки се отново.

— Отлична идея — засия той, — просто остави всичко на мен, Леони.

 

 

Марок остана много учуден, че Леони отлага съботното отплаване.

— Но защо? — попита я той. — Мислех, че с нетърпение очакваш да се върнеш във Франция.

— Но сега се чувствам по-добре… намерих си приятна компания.

— Джеймисън?

Леони му се усмихна.

— Джеймисън.

— Има среща на попечителите на Шато д’Орвил на двадесет и девети — напомни й той.

За пръв път тя съвсем беше забравила. Тръстът на Шато д’Орвил бе най-важното нещо в живота й. Все пак имаше на разположение две седмици — още две седмици с мистър Джеймисън.

* * *

Джим я ухажваше с типично американска настойчивост и целенасоченост, изпращаше й цветя всяка сутрин, все едни и същи много ароматни прасковени на цвят рози и се появяваше по пладне, за да я заведе на обяд в някой специален ресторант в града или на разходка покрай брега, където похапваха омари, миди или малки вкусни стриди. Вечерите ходеха на концерти, а после късно пийваха шампанско в модерните кафенета и той я засипваше с разкази за случки от своя живот.

Джим беше от Савана, Джорджия.

— Истински американец — така той описа себе си, докато оглеждаше претъпкания ресторант, — не като тези янки.

— Но за французите всички американци са янки — отвърна Леони, разсмяна от престорено шокираното му лице.

Беше й казал, че е на тридесет и пет, но тя знаеше, че лъже, едва ли би могъл да бъде на повече от двадесет и шест двадесет и седем, но това я впечатли, то издаваше, че той бе достатъчно чувствителен, за да разбере, че възрастовата им разлика може да я смути.

И всяка вечер я молеше да се омъжи за него. И всяка вечер тя отказваше.

Докато лежеше сама в леглото, Леони се питаше защо. Защото бе по-възрастна от него ли? Тя отметна завивките и стана от леглото, съблече нощницата си и се заоглежда в голямото огледало. На тридесет и три тялото й все още бе стегнато и закръглено, разгледа го със задоволство, спомняйки си онези тежки сутрини в студеното студио, когато се бе насилвала да изпълнява обичайните си упражнения и танци. Повечето жени на моята възраст са вече отпуснати, налага им се да ползват корсети, помисли си тя, плъзгайки ръце по тялото си. Приятно бе да имаш гърди, които още сочат нагоре и задник, който е закръглен и прибран.

Не, не възрастта й я притесняваше, нито, че тялото й можеше да я предаде. Тогава защо не? Бе имала други любовници. Но този път бе различно. Джим не бе такъв тип, който можеше да играе второстепенна роля в живота й. Той бе много отговорен. А това не е ли прекрасно, тъжно си помисли тя. Обичаше да се грижат за нея — да се отпусне в ръцете му сигурно също бе така приятно. Тя пропъди тази мисъл. Не можеше да прави компромиси с мъж като Джим. Той сигурно се нуждаеше от повече, отколкото тя бе готова да му даде. И без това нямаше да стане. Той беше американец, живееше и работеше в Америка. Тя живееше в Европа. И трябваше да работи. Децата зависеха от нея.

Отново се пъхна в леглото. Шато д’Орвил поглъщаше много пари, а инвестициите, които бе направила, не се бяха оказали успешни. Силното честно лице на Джим я преследваше и смущаваше сънищата й. Той бе мъж, на когото можеше да се опре, мъж, на когото една жена можеше да разчита. Но тя нямаше право. Съдбата й бе различна.

 

 

Подходът на Джим бе директен и безкомпромисен, но все пак повлиян от южняшкото обаяние и неудържимото му чувство за хумор, което непрестанно я караше да се смее.

— Леони, ела в Калифорния с мен — каза й той една вечер, когато се прибираха след вечерята. — Ще ти хареса Сан Франциско, той повече прилича на твоя тип град, отколкото Ню Йорк.

Леони бе потресена.

— Но кога трябва да заминеш?

— Следващата седмица — той хвана брадичката й, погледна я в очите и й се усмихна. — Не искаш да кажеш, че ще ти липсвам, нали?

Следващата седмица, панически си помисли Леони. Следващата седмица той заминаваше за Сан Франциско. А тя се връщаше във Франция.

— Може би ще ми липсваш — призна си тя. Знаеше, че ще бъде така.

— Тогава ела с мен.

Гласът му бе убедителен и той я гледаше в очите, очаквайки отговора й. Наистина смяташе, че тя може да замине с него. Животът на Джим бе толкова прост, толкова неусложнен.

— Не мога да дойда с теб, Джим. Какво ще кажат хората?

Тя забеляза малките бръчици, които се образуваха около очите му, когато се смееше — а той се смееше често. Животът с Джим Джеймисън сигурно щеше да бъде истинско забавление.

— Със сигурност нищо повече от това, което вече разправят. Почти цял Ню Йорк смята, че сме любовници, знаеш ли? В края на краищата, ние прекарваме толкова много време заедно — и аз вече ще повярвам на приказките!

Леони въздъхна.

— Вие, американците, винаги сте толкова забързани.

Той умолително я прегърна през раменете.

— Леони, поне ме покани на чашка, преди да ме отпратиш тази нощ.

— Много добре — каза тя, подавайки му ключовете, докато вървяха по коридора, — но само по едно.

Брендито ги очакваше на масичката близо до камината, жаравата още светеше с топъл червен блясък. Джим си наля и закрачи из стаята, премествайки раздразнено един позлатен стол, изпречил се на пътя му.

— Всички тези френски джунджурийки — започна да мрънка той, — а всъщност няма къде да седнеш.

— Седни тук, до мен — предложи му тя, сгушена в кувертюрата от молескин на дивана.

Той внимателно се отпусна до нея.

— Сигурна ли си, че няма да се счупи? — попита я с престорена загриженост.

Леони въздъхна раздразнена.

— Джим, престани да се преструваш. Ти прекрасно знаеш, че не си някой необуздан тип от Калифорния. Ти си истински, добре възпитан джентълмен от Юга.

— Струва ми се, че съм на път да забравя южняшките си маниери — каза той и плъзна ръка през раменете й.

Погледите им се срещнаха и Леони се наведе към него. Тя леко го целуна по устните. Минаха няколко секунди, равни на вечността, преди да повдигне главата си и да го погледне. После той я прегърна, докато тя се почувства сякаш част от него, и я целуна протяжно, вкусвайки устните й, сладки като ягоди през юни. Косата й ухаеше на свежо окосена трева, искаше му се да напълни шепите си с нея, да обгърне тялото си с дългите й копринени кичури, да я привърже към себе си завинаги със собствената й прекрасна коса.

Само една целувка, помисли си Леони, прокарвайки ръце надолу по гърба му, усещайки стегнатите му мускули, когато я притискаше. Само една целувка.

Джим се усмихна, щом кехлибарените й очи се изпълниха с изненада, когато той постла пред камината мекото кожено килимче, а после започна да я съблича, сваляйки всяка дреха, сякаш разбулваше скъпоценна статуя от някакъв рядък прасковен мрамор. Единствено на допир кожата й не приличаше на мрамор, бе топла и безкрайно нежна и той искаше просто да я притисне гола до себе си, завинаги.

Леони се чувстваше сигурно до твърдото му тяло. Бе стегнато и мускулесто, а кожата му имаше бронзов загар от калифорнийското слънце, гладка и копринена под разтрепераните й ръце, любенето с него бе радостно и без задръжки. Джим обсипваше тялото й с целувки и ласки, ближеше я, опитваше я, галеше я.

— Отвори очи, погледни ме — каза й той и погледите им се впиха един в друг, дълбоко, както телата им, докато лицето й се сгърчи от страст и тя извика триумфиращо.

Джим се излегна и се разсмя, а Леони объркана му се усмихна.

— Но на какво се смееш? — попита тя. — Нещо смешно ли направих?

— Смея се — отвърна той, — защото съм щастлив. Понякога им се случва на хората да са щастливи, нали.

Леони също се разсмя.

— Исках само да те целуна, Джим Джеймисън, но това е най-хубавото, което ми се случи в Ню Йорк. Трябва да кажа — самодоволно добави тя, — че вие, южняците, наистина знаете какво правите!

Той се претърколи.

— Какво романтично изказване, а ето ме и мен, лудо влюбен в теб.

Внезапно я споходи един ужасен спомен как лежи по същия начин с Мосю, копнеейки той да й каже, че я обича, просто да й го каже — дори и ако не го изпитва наистина. Дотогава и други мъже й бяха казвали, че я обичат — други любовници, — но това не е било толкова важно. А Джим беше важен.

— Настина ли си влюбен в мен, Джим?

— Разбира се, че съм. Не ти ли казах точно това?

— Е, да, но… знаеш ли, мислех си, че просто си галантен.

Той се усмихна.

— Не те чух да казваш, че и ти ме обичаш. Използваше други думи, но не смятам, че някои от тях означаваха това.

Леони се изправи и обгърна коленете си с ръце.

— Не съм сигурна, че мога да го кажа. О, не знам… просто не мога да се посветя на любовта, тя изисква твърде много. Аз съм самостоятелна жена и повярвай ми, за да стана такава, водих дълга и тежка битка. Искам да запазя независимостта си. И освен това имам други задължения.

— И двамата сме имали други любови, водили сме различен живот, Леони. Никой от нас не е пораснал без драскотини и белези. Във всеки случай, твърде късно е, ти вече имаш задължения и към мен. Ще се омъжиш за мен, няма съмнение в това.

— Изкушена съм — неохотно си призна тя.

— Добре — триумфиращ я взе в прегръдките си той, — тогава ела в Калифорния с мен — там ще се оженим. Знам идеално местенце в Мил Вели — една малка църква с червен покрив, ще ти хареса.

— Джим, Джим — запротестира тя, докато той я притискаше към себе си, — не бързай толкова, не мога да съм в крак с теб… ние се срещнахме само преди две седмици.

— Но помисли си — прошепна той, целувайки крайчеца на ухото й, — тази прекрасна малка църква с червен покрив — като дървена къщичка.

Тя наистина си помисли за това — със съжаление, — докато той я целуваше.

 

 

Марок се опитваше да събере смелост в продължение на дни. Сега вече знаеше, че трябва да й каже, макар и да не бе успял. Щеше да е по-добре да го направи, докато Джим Джеймисън е още наоколо и преди да заминат за Франция. Тя щеше да се нуждае от огромна помощ.

— Не ти е лесно да се владееш тези дни — каза той, облегнат на перваза на камината, докато подритваше един пън с крак. Той слабо припламна в оранжево и Марок очарован се загледа в него.

— Какво има, Марок? — загрижена попита Леони. — Изглеждаш… — поколеба се тя, докато търсеше подходящата дума — не беше „болен“, той не изглеждаше „болен“ — „разстроен“, това бе най-точно. И нервен.

— Имам да ти казвам нещо — скръбно започна той — и когато го направя, надявам се, ще си спомниш, че всичките ми постъпки са били за твое добро. Така се бяхме разбрали преди много години, всички ние, които бяхме въвлечени в това. Че няма да търсим връзка с Амели.

Тя се напрегна при споменаването на името на дъщеря й.

— За какво говориш, Марок? — извика Леони. — Какво се е случило с Амели?

— Амели беше тук в този хотел.

Леони го погледна втрещено.

— Беше с графиня д’Орвил. Тръгнаха си точно, когато пристигнахме ние. Случайно забелязах името в регистъра. Почаках. И ги видях.

— Видял си Амели? — гласът на Леони изтъня като кристал, сякаш идваше от някъде много далече.

— Видях я, Леони. Видях дъщеря ти. — Думите които Марок бе сдържал толкова дълго, се претърколиха в потока на изповедта му. — Спомних си как изглеждаше ти, когато дойде да търсиш работа при Сера, само тънички ръце и крака и облак коса… тя изглежда точно като теб тогава, Леони. Точно като теб.

— Защо не ми каза? Защо не ми позволи да я видя? — Сърцето на Леони отново бе съкрушено. Тя се търколи в агония на дивана и започна да блъска главата си във възглавниците, сподавяйки виковете си в тяхната мекота.

— Леони, не можех… не можех. Има и още нещо. Мосю също бе тук, в този хотел.

Тя замръзна мълчаливо и се втренчи в копринената възглавница, чиято зигзагообразна шарка приличаше на разпилените й мисли. Беше ли намерил най-сетне Мосю Амели? Тя бавно извърна лицето си от възглавницата, страхувайки се от отговора на незададения си въпрос.

— Не! — каза Марок. — Не знае! Бе съвпадение, просто така се случи. Никой друг, освен мен не знае.

Лицето на Леони изразяваше такова отчаяние, че му се искаше да я подундурка в ръцете си, да избърше сълзите й, размазали ружа и очната линия. Тя бе така напълно беззащитна, като котенце, носещо се по течението на голяма бурна река. Не можеше да я остави да потъне, а тя не бе способна да се защити сама в този момент.

— Бе чиста случайност, Леони, кълна ти се. Амели е в безопасност.

— Сигурен ли си, Марок? Напълно сигурен ли си?

— Сигурен съм, Леони.

Тя отново се разплака, този път тихичко, сълзите незабелязано се стичаха по бузите й. — Разкажи ми отново, Марок, как изглеждаше тя?

— Тя е хубава, Леони… хубаво момиче. Висока и много стройна, с твоята коса и точно твоите очи…

— О, трябваше да я видя, трябваше да я видя… само този път — проплака тя, хвърляйки се отново върху възглавниците.

— Нямаш право, Леони — тихо каза Марок. — Амели си има свой живот сега, собствено семейство… всичко свърши, Леони.

Тя потресена се втренчи в него. Но знаеше, че е прав. Всичко бе свършило.

 

 

— Какво, по дяволите, мога да направя? — на глас каза Джим, докато за пореден път пресичаше фоайето на „Уолдорф“. От три дни Леони си стоеше само в стаята. Не приемаше никакви обаждания и не отговаряше на съобщенията. Утре той щеше да заминава за Сан Франциско — трябваше да замине. Но как можеше да тръгне и да остави нещата да висят във въздуха по този начин? Какво, по дяволите, ставаше? Той се запъти към телефона, щеше да опита отново — правеше опити на всеки половин час през последните два дни!

Леони се шмугна през страничния вход на хотела, сграбчила Шоколад в ръце. Дръпна още по-надолу периферията на шапката си и се запъти към асансьорите. Трябваше да извежда бедната Шоколад… но нито една от двете не се наслаждаваше на разходката. Искаше единствено събота да дойде по-скоро, за да могат да си тръгнат. Защо толкова се бавеше асансьорът! Странно, но внезапно краката й омекнаха… зави й се свят… тя уморено се облегна на колоната, стиснала котката.

— Леони?

Тя виновно вдигна поглед. Втренчи се в Джим, неспособна да говори.

— Добре ли си?

Долови загрижеността в гласа му и извърна глава.

— Какво има, зле ли ти е?

За неин ужас сълзи потекоха по бузите й и тя се извърна. Не можеше да плаче тук, във фоайето на „Уолдорф“.

Той хвана ръката й.

— Облегни се на мен, Леони Бахри — твърдо й каза, скривайки лицето й зад яката на сакото си, неспособен да спре сълзите й.

Помогна й да се качи в асансьора.

— Всичко е наред, нали знаеш — прошепна той в ухото й, — сега съм тук, ще се погрижа за теб. За всичко ще се погрижа. Не се тревожи, всичко ще се оправи.

Тя се облегна на него в коридора, благодарна за подкрепящата ръка около раменете й. В апартамента й той нареди на Жули да й помогне да се съблече и да я загърне в топъл халат, докато повика лекар да я прегледа и румсървис за някакъв лек обяд.

Леони се излегна на възглавниците от моаре пред камината и започна да наблюдава как той мълчаливо обикаля стаята в очакване на лекаря. Стори й се толкова голям, толкова суров и решителен. Той бе мъж, на когото една жена можеше да се облегне. От доста отдавна никой мъж не й бе изглеждал такъв… всъщност, грижил ли се бе изобщо някога някой мъж за нея? Джим много й напомняше на Едуар д’Орвил. Едуар бе заклет авантюрист, но и нежен мъж. А под тази сурова фасада Джим също бе нежен мъж.

Джим дискретно ги остави насаме с лекаря, докато той я преглеждаше, за да потвърди, че единственото лекарство, от което се нуждае тя, е почивка и храна, но се върна, за да я наглежда, докато пийне малко консоме^[1]. После я загърна в едно одеяло на дивана, за да си почине.

— По-късно ще се върна — каза той и нежно я целуна по челото, — а ти по-добре да поспиш.

Тя така и направи — за пръв път от няколко дни заспа леко, необезпокоявана от сънища.

 

 

В четири часа той се върна с чай и се надвеси над нея, докато тя похапваше сандвич с краставица. Бе толкова различно от онзи първи чай, че на нея дори й стана още по-тъжно.

— Три дни чаках долу в това фоайе и когато най-сетне се добрах до теб, ти не си вече същата жена. Бледа, измъчена и уморена — дори бурното пътуване през Атлантика не ти причини това… така че, какво се е случило? Какво съм направил? Обзалагам се, че тези сълзи не са просто от умора, но каквато и да е причината, Леони Бахри, няма смисъл да се отчайваш. Няма нищо на този свят, което да не може да бъде оправено.

Тя почти можеше да му повярва, че е истина. С въздишка отмести чинията настрана, а той надзърна вътре, за да провери.

— Всичко е наред — каза тя, — изядох три. Сега мога ли да говоря?

— Моля те, говори… кажи ми какво има, Леони. Искам да ти помогна.

— Никой не може да направи нищо… и аз не мога да ти кажа какво има. То е нещо, което става от много години и няма разрешение за него. Но ти ми помогна. — Тя се наведе напред и хвана ръката му. — Като просто бе тук.

Сините му очи бяха разтревожени.

— Не мога да те накарам да ми кажеш, Леони, но просто си спомни, в случай че промениш решението си, че съм един изпълнен с голямо съчувствие слушател.

Джим се поколеба. Как можеше да я остави така?

— Ела утре с мен — отново настоя той, — моля те, Леони. Ще видиш, на друго място нещата ще ти изглеждат по съвсем друг начин. Моля те, ела.

— Не мога, Джим.

Сините му очи я гледаха толкова умолително и за пръв път лицето му бе сериозно. Ако само беше възможно. Но сега, повече от всякога, тя трябваше да се върне във Франция. Отговорностите й ясно се виждаха.

— Тогава обещай ми, че ще ме изчакаш тук, докато се върна следващата седмица. Обещай ми — гласът му бе заповеднически. Не й оставяше избор.

— Ще видя — уклончиво отговори тя.

Той я прегърна и притисна към себе си. Гърдите му бяха силни, а ръцете — така сигурни.

— Така не е хубаво, Леони, обещай ми.

— Обещавам — каза тя, вслушвайки се в ударите на сърцето си точно до неговото лице.

 

 

Леони препрочете писмото, преди да го сгъне, да го постави в плика и да го запечата добре. Така, свърши с това. Ако не го изпратеше веднага, можеше да промени решението си. Тя огледа стаята. Изглеждаше гола без вещите й. На пода стояха само куфарите за парахода, а Шоколад нервно бе кацнала отгоре им, както правеше винаги, когато отпътуваха — за да е сигурна, че няма по недоглеждане да я оставят, предполагаше Леони. Единственото, което оставяше зад себе си сега, бе Джим… и един живот, който не би могъл да бъде неин.

Тя прокара пръст по името му на плика. Джим Джеймисън. Можеше да бъде мисис Джим Джеймисън. Но беше „Леони“ и трябваше да играе тази роля. Работата я очакваше. У дома имаше и среща на попечителите на Шато д’Орвил — тя трябваше да прегледа списъците с всички цифри, да проучи финансовите доклади и инвестициите — и тогава отново можеше да замине на турне и да спечели още малко пари. Бе обрекла живота си на това, заради Амели.

Джим бе заминал преди два дни, като отново я бе помолил да тръгне с него — а после й бе напомнил за обещанието й да го дочака.

Леони слезе долу, за да пусне писмото до Сан Франциско. Загледа се как то минава през тясната стъклена пролука, отнасяйки съдбата й. Вече нямаше връщане назад. Корабът щеше да отплава, в края на пътуването я очакваше Франция и реалността.