Елизабет Адлър
Скрити страсти (30)

29.

Няма начин да се отложи сега, мислеше си Леони, прокарвайки доволно ръка по изпъкналия си корем. И аз го обичам, обичам го. Искам да имам една дузина бебета. И през остатъка от живота си да бъда майка.

— Представи си, Беби, че мога да отгледам това дете. И ти трябва да опиташ, котенцето ми. Трябва да ти намерим съпруг.

Съпруг. Твърде често, откак се бе настанила в дървената къщичка в парка на санаториума, настроенията й се сменяха от въодушевление до униние. Понякога се чувстваше толкова изолирана и й се искаше да умре, а понякога се издигаше така и усещаше, че е непобедима, обещаваше си, че ще задържи детето, че Мосю ще го приеме като свое и всичко ще бъде чудесно. Но, разбира се, това беше просто мечта. Реалността бе, че тя беше вече бременна в осмия месец, а детето й нямаше баща. Нещо по-лошо, трябваше да се откаже от него, веднага щом го роди.

Всичко вече бе уредено. Сестрата щеше да й вземе бебето при раждането и то щеше да отиде при приятели на сестрата на мадам Френар, която живееше в Мантон и която й бе обещала да се грижат за него, сякаш е тяхно собствено. Те бяха добри хора, прости и мили и вече имаха три деца — едно в повече само щеше да направи семейството им по-щастливо. И, разбира се, тя бе направила така, че да разполагат с прилична сума в банката в Мантон, достатъчна за цялото семейство. Детето на Леони не трябваше да бъде лишено от нищо, тя щеше да се погрижи за това.

Безброй пъти вече бе пребродила отрупаните с евкалипти и борове хълмове зад дървената къщичка, размишлявайки за живота — за нейното бебе, което щеше да се появи безпомощно на света, нежелано, както тя някога — бе плакала с горчиви сълзи, че и това дете ще бъде родено без любов. Но поне за теб ще се грижат добре, ще те обичат, обеща тя.

Времето минаваше бавно в малкото швейцарско селце, сгушено в подножието на острите планински върхове, пронизващи небето с назъбените си заснежени краища. Бе ранна есен, въздухът беше кристално чист и студен, тя седеше на верандата топло облечена, наблюдаваше как катеричките се гонят по клоните и хранеше вечно гладните ярки червеношийки с трохи от закуската си. С приближаването на зимата се чуваше вече дрънченето на кравешките хлопки — прибираха стадата от високото пасище, преди да падне снегът.

Руменината се върна на бузите й и тя се хранеше с всичко, което й препоръчваха лекарите, правеше дълги разходки с Беби по хълмовете зад къщичката, докато тялото й стана прекалено тромаво за подобно усилие, тогава излизаше само в парка на санаториума, избягвайки селцето… в случай, че там е пристигнал някой непознат. Макар да бе уверена, че едва ли е така.

Мосю можеше да й пише веднъж месечно и тя с нетърпение отваряше писмата му. Винаги бяха едни и същи, кратки бележки, в които казваше, че се надява тя да е закрепнала и да се чувства по-добре и че с нетърпение очаква да я види, когато вече е напълно оздравяла. Винаги бяха подписани просто с „Мосю“. Какво ли прави, измъчваше се тя, крачейки по самотните хълмове. Искаше й се всичко да свърши по-скоро, за да може отново да е с него, вече уверена в това, че я обича, сигурна, че всичко ще бъде наред, щом пак се съберат.

Мислеше си и за Шарл д’Орвил, бащата на детето й.

— Какво ли щеше да бъде — фантазираше си тя на глас пред Беби през една самотна снежна вечер пред камината, — ако онази нощ, когато се срещнахме, се бяхме влюбили лудо и ако после се бяхме оженили, а аз бях станала д’Орвил? Това дете щеше да е дарено с любовта на всички д’Орвил — също както някога Шарл, — щеше да има братовчеди, баба и дядо, приятели и голямо любящо семейство. И баща. О, Беби — заплака тя, — как ми се иска да беше станало така.

А след това започна отначало, представяйки се, че детето е на Мосю… но бързо прогони тази мисъл от съзнанието си. Мосю не искаше повече деца. Неговите деца бяха негови наследници — нямаше място за копелета, които да позорят името им.

Съвсем неочаквано в осмия месец започнаха болките. Отначало бе просто слабо пробождане в гърба, на което тя не обърна особено внимание, но после получи силни контракции, дъхът й секна от изненада… това дете сякаш щеше да се роди сега. Като майка си бе чакало достатъчно дълго.

Сега, когато настъпи моментът, тя се почувства изплашена, взе Беби и за малко седна на верандата, взирайки се в познатите хълмове. Величествеността им я успокояваше и всичко, което предстоеше да се случи, заемаше вярното си място — смъртните даваха живот и сами умираха, а хълмовете винаги щяха да се извисяват там. Актът на сътворението се извършваше всеки ден — тя бе просто една жена, която щеше да изпълни своето предопределение — да даде живот на детето си.

Нощта й се стори безкрайна, периодите, в които бе спокойна и отпусната се редуваха с тези, в които водеше отчаяна битка с болката. О, не бе очаквала тази болка. Трябваше ли това дете с такава мъка да намира пътя си навън, нямаше ли по-лесен начин? Загуби представа за времето, унасяйки се между контракциите, натрупвайки сили за следващия пристъп — щеше да се справи, нямаше да се предава и да плаче, но не издържаше повече. Задъхана и с усилия успя да извърви пътя си през изпълнената с болка нощ и накрая неочаквано със зората бебето се появи. Чу го да проплаква, щом сестрата го пое, и триумфираща се засмя, проснала се изтощена със сплъстена от потта коса.

После за пръв път видя дъщеря си — и тутакси я обикна.

— Просто ме оставете с нея за малко — умоляваше тя, прегърнала мъничкото, увито в одеяло еднодневно вързопче, наречено Амели. — Нека да й се порадвам само една седмица.

Сестрата я погледна безпомощно.

— Но вие казахте, мадам…

— Знам, знам… но сега, не мога. Не виждате ли, тя е най-красивото бебе на света? Имам нужда да я подържа, да се грижа още малко за нея.

Тя докосна ръчичката на бебето, засмивайки се на изящните пръстчета, които стискаха нейните с изненадваща сила. Нежно целуна тънкия кичур руса коса на челцето. Да, помисли си тя, това е моето бебе и никой няма да ми го отнеме.

Докторът дойде да я увещава, тя взе детето от креватчето, поставено до нейното легло, и го прегърна закрилнически като някоя разтревожена женска, в случай че той се опита да й го отнеме със сила.

— Разбира се, че няма да постъпя така, Леони — внимателно й каза той, — но ти сама можеш да прецениш обстоятелствата. Знам, че ти е трудно точно сега, току-що си му дала живот — но не трябва да забравяш кое е най-добро за детето. Спомни си причините, поради които дойде тук. Решението си е твое. Никой няма да ти я отнеме — ти трябва сама да се разделиш с нея.

Бе много мъдро от негова страна, мрачно си мислеше тя, колкото повече минаваха дните; разбира се, че никой нямаше да й отнеме бебето. Само тя можеше да вземе решение. Ами ако напуснеше Мосю? Можеше да задържи бебето. Тръпки я полазиха от страх. И как щеше да живее това дете — като незаконна дъщеря на една държанка? Не, по-добре бе Амели да има нормално семейство с братя и сестри, с които да си играе, и майка и баща, които да я обичат. Нямаше избор.

Но можеше да остане с нея поне още малко — един месец може би. Един месец не бе чак толкова много. Можеше да я заведе на юг, във Вилата, на слънце. Сега там щеше да е пролет, мимозата щеше да цъфти. На чист въздух бебето щеше да порасне хубаво и здраво. Само един месец, обеща си тя, и после мадам Френар може да я заведе в Мантон.