Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Private Desires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Елизабет Адлър. Скрити страсти

ИК „Прозорец“, 2002

Художник Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Оформление: Калина Павлова

ISBN 954–8079–78-X

История

  1. — Добавяне

51.

„Старата вила“. Името се появи като стилен надпис над малката дървена порта в дъното на каменистата пътека и Джим го свери с написаното на листчето в ръката му. Да, това беше. Той затръшна вратата на жълтия мерцедес бенц и си облече сакото. Трябваше да изглежда елегантен, въпреки че беше горещо. Не можеш да предлагаш на една жена да се омъжи за теб само по ръкави — дори и вече да те познава много по-добре без дрехите ти. Той се усмихна, щом отвори портата и закрачи по пътеката.

Къщата си стоеше бяла и квадратна, със зелени капаци, сред изобилие от цветя върху осеяния с маслинови дървета склон, спускащ се към морето. Той се усмихна удовлетворен. Това синьо море му харесваше. Харесваше му и това място. Цялото. Естествено тя щеше да живее тук. Запъти се към входната врата, която стоеше отворена на слънцето, заобиколена от големи пръстени саксии със здравец, но изведнъж се спря. Продължи по пътеката, която заобикаляше къщата и извеждаше на широка тераса, гледаща към морето. Друга малка пътечка водеше от стъпалата надолу към склона, минавайки покрай един тих басейн, който отразяваше синьото на небето, и една градинска беседка, обрасла с лоза. Това бе градина, в която да седнеш и да помечтаеш на сянка, пилеейки си времето или възстановявайки се от тежките удари на живота. Това бе градината на Леони и той знаеше, че тя трябва да е там.

Тръгна по пътечката, докато не я откри. Грижеше се за цветната леха под цъфналото дърво, а Шоколад преследваше краката й. Смехът на Леони се разнесе към него.

— Поне е хубаво, че те чувам отново да се смееш — каза й той.

Леони бе облечена в проста синя памучна пола и блуза, лицето й бе златисто от слънцето и грейнало от изненадата. Никога не бе изглеждала по-красива.

— Джим Джеймисън — отвърна тя, — какво правиш тук?

— Знаеш ни нас, американците… никога не знаем кога да спрем.

Той се спусна към нея надолу по пътечката и я взе в прегръдките си под цъфналото дърво.

— Недей да ме напускаш вече така — прошепна й, докато я притискаше по-близо до сърцето си. — Винаги ще те намеря.

По дяволите, помисли си тя, докато му подлагаше бузата си за целувка, той е неустоим!

— Не се съпротивлявай, Леони Бахри — каза й той и я целуна, — ние си принадлежим. Ти ще се омъжиш за мен.

* * *

Те спореха около седмица, когато не правеха любов, не пиеха вино или не похапваха обилно и освен страстта към нея, той откри и страстта си към провансалската храна.

— Това е нещо реално — заяви той, спускайки се върху чинията със задушено агнешко с розмарин и маслини. — Свикнал съм с френската храна в Ню Йорк с пикантните сосове — като хотелска стая — фалшива.

— Ще напълнееш — предупреди го тя — от всички тези наденички и супи.

— В никакъв случай — самодоволно отвърна той, — ще видиш, ще имам същата талия и на седемдесет.

Тя въздъхна.

— Ето още нещо, по-възрастна съм от теб.

— И какво от това?

— Моята линия първа ще се развали.

Той се разсмя.

— Леони, ти винаги ще бъдеш красива.

Той щеше да сломи съпротивата й и тя го знаеше.

— Не мога да напусна Франция — започна да му противоречи тя, — не мога да живея на място, където винаги ще си остана „чужденка“.

— Тогава аз ще пътувам всеки ден… или пък ще разпродам фирмите си и ще започна отново тук… както пожелаеш.

— Как ще пътуваш всеки ден между двата континента? — бе удивена от енергията му тя.

— Един месец тук, един месец там — и един месец пътуване — ако обещаеш, че ще пътуваш с мен.

Това беше. Далеч от действителността. Тя не можеше да пътува с него. Не можеше да се омъжи за него. Трябваше да продължи да работи, докато публиката я иска… замъкът гълташе много пари… ала от каквото и да имаха нужда, тя щеше да им го осигури.

— Не мога да направя това, Джим — тихо каза тя, — аз имам моята работа.

Той я погледна проницателно.

— Имам чувството, че вече ти е дотегнало от Леони… че вече нямаш нужда от нея. Не съм ли прав, мис Бахри?

Тя избягна погледа му.

— Разбира се, че не. Това ми е работата. Казах ти, че съм независима жена. Така ми харесва.

Той хвана ръката й.

— Добре, кажи ми истината. Криеш нещо от мен и аз искам да знам какво е то.

Ясните му сини очи не се смееха, очакваха отговора й.

— Трябва да печеля пари — простичко отвърна тя. — Не, не казвай нищо… това не са просто някакви пари. Трябва да печеля много пари. Четиридесет деца зависят от мен… ето къде отиват парите на Леони.

Той се втренчи в нея, опитвайки се да разбере какво иска да каже.

— Четиридесет деца… чии деца?

— Те са сираци. Осигурих им дом. Мои деца са.

И в най-дивите си мечти никога не си бе представял това. Четиридесет деца стояха между него и женитбата! Какво още щеше да изникне?

— Никога не съм се замислял за това — бавно каза той, — но си представям, че доходите ти трябва да са солидни — ти сама ми каза, че работиш по девет месеца всяка година. Сигурно досега са се събрали много пари?

Тя безпомощно сви рамене.

— Направих няколко неуспешни инвестиции. Послушах съвета на моите попечители… много пари бяха загубени завинаги. — Тя въздъхна. — Не знам, Джим, колкото и да печеля, сякаш никога не са достатъчно.

Той се наведе към нея през масата.

— Спомняш ли си, че когато се срещнахме, аз ти казах, че няма нещо, което да не би могло да бъде разрешено? Остави го на мен, Леони Бахри… ще се погрижа за децата ти… за всичките. Ще оправя тези инвестиции — и ще добавя допълнително към тях. Господи, Леони, парите ли са единственото нещо, което застава между мен и теб? Това е най-лесният за разрешаване проблем.

Можеше ли наистина да го направи? Надежда проблесна в очите й.

— Повери ми отговорността — каза й той с усмивка — и няма да има вече никакви проблеми.

И когато го каза, тя знаеше, че трябва да е истина. Облегна се отново на стола си и се отпусна, сега всичко щеше да бъде наред.

— Обичам те, Джим Джеймисън — въздъхна тя, — какво щях да правя без теб?

— Ами нали точно това казвам през цялото време! — триумфиращо извика той.

 

 

Заради Сахмет тя най-накрая каза, че ще се омъжи за него. Статуята ги гледаше през нощта от мраморния си постамент точно срещу леглото и той за пореден път също я погледна.

— Да я обърнем с лице към стената — предложи Джим, — тя винаги ни наблюдава!

— Не! Не, не може така.

Той я изгледа, изненадан от разпалената й реакция.

— Това беше просто шега, Леони.

— Знам. Съжалявам, но това е важно за мен.

— Защото са били на баща ти ли?

— Затова — и по други причини — неясно му отвърна, облягайки се отново на възглавниците.

Той се подпря на лакът и я погледна.

— Е?

— Какво е?

— Ще ми кажеш ли? Или има някаква ужасна тайна, която никой никога не бива да узнава… проклятието на Сахмет! — през смях говореше той.

— О, Джим! Не говори така!

Тя извърна лице, така че той да не може да види страха в очите й.

— Ей, почакай малко. Какво става? — Той внимателно я обърна с лице към себе си. — Да не искаш да ми кажеш, че вярваш, че наистина има някакво проклятие на Сахмет?

— То не е точно проклятие… нещо повече… О, не мога да ти кажа. Ти само се смееш и казваш да не ставам глупава.

Джим покровителствено я прегърна. Щом така се разстройваше от това, значи нещо наистина не бе наред.

— Опитай, Леони. Просто ми кажи какво е то.

Тя седна и отметна назад косата си.

— Много добре, ще ти кажа. Но първо трябва да прочетеш нещо. — Тя се приближи до бюрото и издърпа оттам лист хартия. — Това е препис на йероглифите под статуята.

Той го прочете и въпросително вдигна поглед към нея.

— Нямам представа откъде ги е взел баща ми, но аз ги имам от дете. Те бяха моите кукли, нощем спяха в леглото ми и аз ги обичах. Когато станах на осемнадесет, открих тайната на Сахмет, коя е тя и каква е. И когато го направих, всичко се промени. Сякаш Сахмет доби власт над живота ми. О, по дяволите — каза тя, избухвайки в плач. — Когато ти го казвам, звучи глупаво. Затова и не съм го казвала на никого преди, дори на Каро.

— Разкажи ми — подтикна я той, — продължавай. Аз те слушам.

— Ти смяташ, че ме познаваш, но не е така — прошепна тя. — По-добре е да разбереш каква жена искаш да ти стане съпруга. Не мога да се оженя за когото и да било, Джим. Обсебена съм от моето минало и никога няма да се освободя — докато… докато не стана като Сахмет. Докато не убия враговете си.

Той взе халата й и с любов я загърна в него.

— Хайде — каза й, хвана ръката й и я изведе навън на терасата. — Нека просто да поседим заедно тук в тъмното и ти ще можеш да ми кажеш всичко. Не пропускай и най-малката подробност. Искам да знам всичко.

Тя се загледа в профила му, очертан на топлото синьо-черно нощно небе. Щеше да изпита такова облекчение да му разкаже, да се освободи от бремето на страха си. Историята се изля от нея, за Мосю, за Амели… за страховете, свързани с нейната безопасност.

— И аз знам, Джим — накрая завърши тя, — че един ден някое случайно съвпадение ще отведе Мосю при Амели — и когато той я открие, аз ще трябва да го убия. Съдбата на Сахмет е и моя.

Думите й се понесоха в кадифената нощ. Нервно зачака реакцията му, но той не каза нищо, загледан в тъмния хоризонт през леко развълнуваното море. Знаех си, отчаяно си помисли тя, знаех си, че ще си помисли, че съм полудяла… и че ще го загубя. По-добре да тръгна — просто да се махна. Ще сляза до плажа, ще се разхождам и когато се върна, той ще си е отишъл. И отново ще остана сама — само с Мосю. И Сахмет. Тя бързо се изправи и се обърна. Той хвана ръката й.

— Къде отиваш? — попита я Джим.

— Отивам долу на плажа — трябва да се поразходя… може да останеш тук, ако искаш.

— Да остана тук? Разбира се, че няма да остана тук. Просто се опитвам да осъзная как животът ти се е объркал така и какво можем да направим, за да го оправим.

Той я прегърна през рамо и те заедно заслизаха надолу по стъпалата към плажа. Пясъкът бе хладен и влажен, усещаха го с босите си стъпала, докато вървяха по края до умълчаната вода.

— Добре — каза той, — сега е мой ред да говоря. Първо на първо, този човек — Мосю. Той все още ли те шпионира — все още ли някой те следи?

— Да. Където и да съм… и самият той ме следва. Той винаги е там, в театъра, или пък го виждам в ресторанта, или пред магазина… а когато съм тук, е на яхтата си и чака.

— Какво чака?

— Чака ме да кажа, че ще се върна при него. Или пък да го отведа при Амели.

— А това „убийство“… сигурна ли си? Убийство ли е било наистина?

— Да, сигурна съм. Когато разбрах, че Шарл е мъртъв, аз знаех какво се е случило. Той дори ме заведе в Довил… искаше да присъствам там! Скарах се с него за това и тогава той заплаши Амели, защото знаеше, че ще му повярвам.

— Но ти не си имала доказателство?

— Не. Само описание на човека, който го е извършил. Той бил на борда с Шарл, случаен моряк, нает в Довил — върнал се сам и казал, че Шарл бил паднал зад борда. Черепът му бил разбит. Аутопсията минала набързо — само за един ден. Мосю бе уредил всичко — добави горчиво тя. — Каро, Алфонс и аз търсихме навсякъде този човек, но без успех.

— А Амели? Знае ли за теб?

— Не — уморено отвърна Леони, — съмнявам се дали дори знае, че съществувам. Така бе най-безопасно.

— Добре, сега знам фактите. Мосю още не знае къде е момичето — въпреки постоянната си бдителност. Така че в момента тя е в безопасност… и е била в продължение на почти петнадесет години. Макар че е достатъчно луд, за да върви по петите ти, да те шпионира и следва навсякъде. Той още вярва, че може да те принуди да се върнеш при него. Има само един начин да спреш такъв човек и това е противодействието… трябва да открием кой е убиецът на Шарл. Мосю трябва да му е плащал — и то добре да му е плащал, — за да си затваря устата през всичките тези години.

— Но ние опитахме — отчаяно каза тя. — Пък и всичко се случи толкова отдавна. Кой ще си спомня?

— Ще ми позволиш ли да опитам? — внимателно я попита той. — Обещавам ти, ако е още жив, ще го намеря. А после ще се погрижа за Мосю.

— Ти не познаваш Мосю… представа си нямаш какъв е. Не забравяй, че той е обществена фигура, Джим… притежава такава власт, може всичко да направи.

— Леони, никой — нито дори човек, притежаващ власт — не може да избяга от отговорността за убийство. Ще му се наложи да се изправи срещу това… или ще трябва да се откаже. Прилича ми на горд човек. Тези двама синове, които спомена, сигурно вече са пораснали — как може да ги остави да смятат, че баща им е убиец! Не, ние го държим в ръцете си, Леони. Ще проследя този човек. Остави това на мен.

Тя се отпусна до него, изпитвайки огромно облекчение. Как изобщо някога бе живяла без този мъж… но дали наистина той можеше да оправи нещата?

— Има и друг проблем — каза Джим, като я прегърна през рамо. Косата й, подхваната от морския бриз, обгръщаше и двама им и той повдигна лицето й, осветено от звездите и плъзгащата се по небето луна. — Лице на богиня? Или на жена? Смъртна като всички нас. Леони, не можеш сериозно да смяташ, че си някакво превъплъщение на една египетска богиня… не разбираш ли, това е нещо, което сама си си внушила? Съдбата на Сахмет не е твоята — ти си тази, която позволява на стихотворението да влияе върху живота ти. Сама ми каза, че има две Леони. Не е ли вярно, че на сцената излиза Сахмет, а не ти?

— Но това не е измислица — не разбираш ли…

— Не! — твърдо й отвърна той. — Това е измислица и аз няма да ти позволя да й вярваш повече. Не разбираш ли какво правиш… подготвяш се да убиеш Мосю!

Той беше прав. Тя се подготвяше. Винаги бе знаела, че един ден ще го убие.

— Ти си Леони Бахри — строго продължи Джим, — не си Сахмет и съдбата ти не се управлява от някаква мистериозна сила от Египет. Поради онова, което се е случило, ти си позволила да мислиш, че нейната съдба е твоя. Тази мисъл е живяла в теб с години, докато накрая не е започнала да ти изглежда реалност. Но сега всичко свърши. Разбираш ли, Леони — свърши!

Толкова й се искаше да му повярва — той винаги бе прав, винаги знаеше как да разрешава проблемите. Дали в изолацията си не бе заменила своята идентичност с тази на Сахмет?

— Няма да има повече Сахмет — нито Леони… нито дори Леони Бахри. Ще започнеш нов живот като мисис Леони Джеймисън.

— О, Джим… наистина ли можеш да оправиш всичко? Можеш ли да ме освободиш поне от Мосю?

— Обещавам ти. А без Мосю няма нужда от Сахмет.

Тя се облегна на здравите му гърди, а той я притисна по-силно, така че никога вече да не бяга от него.

— Обещавам ти и още нещо, Леони… един ден ти ще се срещнеш с дъщеря си… ще я намерим.

— Амели… но как? Ами ако тя не знае, че съм жива?

— Штт — успокояващо каза той, — остави всичко на мен.

Бремето, което сама бе носила толкова време, споделено с Джим с неговите широки рамене и хладнокръвното му логично мислене, внезапно, магически й се стори по-леко.

— Джим Джеймисън — каза тя и го прегърна по-силно, — майка ти е била права да те нарича Омир или Александър… ти си мислител и борец… и не знам как изобщо съм живяла толкова дълго без теб.

— Тогава омъжи се за мен, Леони — прошепна той.

— Да — каза тя. — Искам да бъда Леони Джеймисън.

 

Първото нещо, което направи той, бе да обърне Сахмет с лице към стената.

— Трябва да се отървем от нея — твърдо й каза, но Леони бе толкова разстроена от тази идея, че той се отказа.

— Така е, защото тя е на моя баща — започна да го умолява тя, — трябва да я задържа…

— Не и защото е Сахмет? — попита той. — Сигурна ли си?

Тя бе почти сигурна.

— А тази — котката?

— Това е Баст — свещената котка.

Той се усмихна.

— Не долавям ли странна прилика с Шоколад? Затова ли си я взела?

— О, не… не — каза тя, спомняйки си как Беби я беше намерила сама.

Така статуйките останаха и той насочи вниманието си към друго.

С лекота убеди кмета на Ница да им даде специално разрешение. После се върна в къщи и триумфиращо й махна с ръка.

— Можем да се оженим утре — съобщи й щастливо.

— О, но аз не мога… не и утре.

— Защо не? — простена той. — Какво пък не е наред сега?

— Просто никога преди не съм се омъжвала… и искам да бъда наистина твоя булка. Искам да бъда красива и особена. Освен това не мога да се омъжа без най-скъпите си приятели.

Той се усмихна.

— Сега ще ми кажеш, че всички те живеят във Виена или Санкт Петербург и ще им трябват няколко седмици, за да стигнат до тук!

— Не. Просто в Париж. Ще бъдат Каро и Алфонс — и Марок, разбира се.

— И освен това трябва да отидеш да си купиш нова рокля.

— Да, разбира се, че ще го направя.

— Добре. Ще изпратим телеграми на всички, за да им кажем да бъдат тук в четвъртък, ако искат да присъстват на твоята сватба. Но те предупреждавам, не мога да чакам повече от това. Искам да те заведа на сватбено пътешествие… където пожелаеш — на лодка вила на някое езеро в Кашмир, в дървена хижа в горите на Валмон или на остров в южните морета — къде да бъде?

— Сватбено пътешествие? Но, Джим, не мога. Трябва да бъда в Париж следващата седмица на репетициите. Турнето започва след няколко седмици… предстоят проби на костюми, подбиране на музика — всичко.

— Леони Бахри — изрева той, — проблемите ни никога ли няма да свършат? Отложи проклетото турне.

— Разбира се, че няма да го отложа — ядосано го погледна тя, — и ти нямаш право да ме молиш за това. Тези концерти са мое задължение. Билетите са разпродадени — и аз ще бъда там. Не просто заради себе си, Джим, много хора са ангажирани с това — то е прехрана и за тях. Ако аз не работя, и те остават без работа.

— Ти си права, разбира се — въздъхна той, сграбчи я и я прегърна, — но ми се искаше да не трябваше да го правиш.

— Има и още нещо — каза тя с изтънен глас.

Той я погледна леко усмихнат.

— Добре — каза й, — кажи какво.

— Ще имаш ли нещо против, ако отначало запазим женитбата ни в тайна — не за близките ни приятели, разбира се, а за обществеността? Образът на Леони не е на омъжена жена. Тя е просто, как да кажа, жена.

— Това има ли голямо значение за теб?

— Да — отвърна тя, — има, поне за известно време. След това, когато приключа с концертите, ще бъда просто мисис Джеймисън.

— Това не ми харесва — каза й той, — но щом смяташ, че е необходимо…

Усмивката й прикри облекчението, което изпита. Не искаше да му казва другата причина, поради която настояваше да го запазят в тайна. Страхуваше се от отмъщението на Мосю… страхуваше се за Джим.

 

 

Каро седеше с мосю и мадам Френар на входа на малката англиканска църква в Ница. Приятно е, помисли си тя, тъмно и прохладно, с блясък на сребърни свещници и отблясъци от стъклописите. Да, хубаво място да се ожениш. Тя оправи роклята си и се усмихна на мадам Френар, която изглеждаше много елегантно в тъмносинята си рокля, вероятно купена от Леони. А мосю Френар с бронзовия си тен на лицето, придобит от работата на открито, изглеждаше тържествено, както подобава на случая, пременил се в приятен сив костюм. Музиката от органа бе нежна и мелодична — Хендел — двамата мъже, застанали в дъното на пътеката, тихо разговаряха с пастора. Марок, който бе най-преданият човек на Джим, се усмихваше на нещо, което той бе казал. Разбира се, Марок се бе запознал с Джим Джеймисън в Ню Йорк — знаеше повече за него от всички други. Всичко бе толкова внезапно. Но я изпълваше удовлетворение. Тя хранеше добри чувства към Джим. Той се обърна, улови погледа й и се усмихна. Бе много красив… тези светлосини очи и тъмни вежди бяха особени… изглеждаше солиден и някак си надежден. Бе точно това, от което се нуждаеше Леони. Пътят към щастието се бе оказал дълъг, но поне, изглежда, вече то й бе подвластно, надяваше се тя, макар да си спомни за Мосю.

Сноп слънчева светлина падна върху малката пътека между редовете, когато вратата на църквата се отвори и Алфонс въведе Леони, хванал я под ръка. Тя изглеждаше прекрасно — кремавият й копринен костюм бе светъл, плисетата на полата й потрепваха, семплото сако бе пристегнато с кадифена панделка на кръста. Русата й коса бе прибрана назад в хвърлящ отблясъци кок, а на главата й имаше широкопола шапка, украсена с цветя, в ръцете си държеше малък букет прасковени на цвят рози. Каро избърса сълзите в очите си. Не бяха само защото Леони бе толкова хубава булка, тя бе толкова щастлива заради нейното щастие.

Красива е, помисли си Джим, когато тя се приближи до него. Моята хубава булка. Кехлибарените й очи с любов погледнаха неговите. Той хвана ръката й и я поведе напред, усмихнати един на друг. Сега бяха просто двамата, заедно завинаги.

Мадам Френар избърса очите си. Бе казала на Леони, че един ден тя ще намери своето щастие — и ето сега. Тя никога не бе виждала някой да изглежда толкова щастлив. Когато Джим й сложи пръстена, лицето й бе като слънчевата светлина, нахлула при отварянето на вратата — тя вътрешно се озари. Хвана ръката на съпруга си и я задържа в своята. Най-хубавото нещо в живота бе да си с човека, когото обичаш.

Каро последва сватбеното шествие във вестиария[1], където съпрузите трябваше да се разпишат в регистъра, и през сълзи целуна Леони по бузата.

— Не трябва да плачеш — каза Леони и нежно избърса лицето й с дантелената си кърпичка.

— Това е защото съм толкова щастлива заради теб — заподсмърча Каро, — затова. Щастливи сълзи.

Алфонс хвана ръката й.

— Винаги можем да направим церемонията двойна — предложи й той.

— О, Алфонс… щастлива съм така, както си е. Знаеш, че те обичам.

— Знам — отвърна той и я целуна, — прости ми, казах го просто по навик.

Джим избухна в смях.

— Те винаги ли си говорят така? — попита той Леони.

— Винаги — а винаги са били най-подходящата двойка, за да се оженят.

— Е, мисис Джеймисън, като говорим за женитба, как се чувстваш сега?

Тя арогантно вирна брадичка, очите й му се усмихваха изпод периферията на шапката.

— Мистър Джеймисън — промърмори в отговор, — чувствам се фантастично.

 

 

Шоколад, нагиздена с бяла кадифена панделка, ги чакаше на терасата на Вилата, припичайки се на слънце. Не беше обичайно за тях да излизат и да я оставят сама, но за пръв път Леони бе казала „не“… просто не бе възможно да я вземат в църквата. Приближи се до кухненската врата. Беше затворена и тя започна подозрително да души под нея. Къде бяха отишли всички? Ушите й се наостриха при шума от някакви странни стъпки по пътеката към шосето и тя бързо се шмугна във високата трева. Един мъж се показа, поглеждайки предпазливо през рамо. После опита задната врата — беше заключена. Надзърна през прозорците, а след това заобиколи отпред при терасата. Шоколад мълчаливо го дебнеше, поглеждайки иззад ъгъла след него. Той опита вратата на терасата, но тя също беше заключена. Отново заобиколи къщата, пак погледна през прозорците, а после бързо се отдалечи по пътеката към шосето. Шоколад изскочи на пътеката зад него, но той се качи в колата си и потегли. Тя седна до портата и дълго гледа след него.

— Шоколад! — извика Леони. — Горкичката ми, как мразиш да те оставят сама.

Джим нежно я зачеса под брадичката.

— Няма повече да я оставяме сама — каза той.

Леони му се усмихна.

— Това се казва истинска любов, мистър Джеймисън — всеки друг мъж би казал: „Махни проклетата котка!“

Той също й се усмихна.

— Знам — самодоволно й отвърна.

Смехът им огласи склона.

— Погледни, Марок — каза Каро, — тя се омъжи за мъж, който я кара да се смее — точно така и трябва. Ако се каниш да прекараш остатъка от живота си с някого, то тогава най-добре той да е способен да те разсмива.

— Може би затова аз не се ожених — каза Марок, хвана ръката й и я придружи по пътеката. — Никога не срещнах забавна жена!

— Марок! — разгорещено извика тя. — Бързо — зашепна после, — кажи ми, Мосю наоколо ли е?

— Ще проверя. Има някакви срещи в Париж — но това не означава, че не знае какво става. Никога не съм сигурен колко точно знае.

Каро въздъхна.

— Сега вече нищо не може да направи. Тя се омъжи. Да върви по дяволите, Марок!

Сватбеното тържество е съвършено, помисли си Леони. Мадам Френар бе надминала себе си и масата бе отрупана с добра лека местна храна, приготвена с любов, ухаеща божествено на билки, подредена върху украсената с цветя маса. Френар бяха накичили Вилата с цветни знаменца и много букети от полски цветя, натопени в глинени съдове. Вместо шампанско имаше местно розе, перфектно изстудено, пенещо се на езика — идеално подхождаше на настроението им… бе селска сватба и тя бе искала точно така. Бе щастлива, бе толкова щастлива. Стискаше ръката на Джим в своята и я повдигаше към устните си, за да я целуне, потриваше бузата си в топлата му плът. През целия й живот не бе имало по-щастлив ден, бе убедена в това.

Бележки

[1] Вестиарий — църковна канцелария — бел.пр.