Елизабет Адлър
Скрити страсти (73)

72.

Жерар управляваше голямата тъмносиня кола в нощта, а на таблото пред него се появяваха километър след километър, увеличавайки разстоянието между него и баща му в Монте Карло. Никога не беше лесно да прекарва времето си с него, макар сега, когато Жил отново бе способен да говори, ужасното усещане за неговата откъснатост от света да бе намаляло. Изпълних задължението си към него, мислеше си Жерар, докато зората огряваше покрайнините на Париж, моят старец е борец — и куражлия. Как иначе щеше да преживее всичко, което му се струпа. Най-горчивият удар бе, че вече не можеше да ходи. Жил дьо Кормон не свикна лесно с живота на инвалид, той презираше количката си, мразеше безполезните си крака. За втори път в живота си той се пребори с всекидневните упражнения, които биха сломили и много по-млад мъж, и най-големият триумф за последните няколко години бе денят, в който без чужда помощ се изправи до количката си — на собствените си два крака за пръв път от пет години насам. На шестдесет и четири той бе още красив мъж, критично си помисли Жерар; на човек с неговата външност и положение би подобавало да се наслаждава на живота с някоя хубавица в прегръдките си… макар че сигурно не и баща му, той вероятно още щеше да е вкопчен в миналото и в единствената любов в живота си — Леони. Никога не споменаваше за нея — баща и син не водеха съкровени разговори, — но Жерар подозираше, че тя още присъства там, в обсебеното съзнание на баща му.

Той премина моста, а после продължи по Ке д’Орлеан към голямата къща. Откак баща му се бе преместил за постоянно в Монте Карло, Мари-Франс бе поела в свои ръце семейната къща в града, отваряйки широко прозорците й, за да влиза чист въздух и освежавайки мрачните й стени с нов пласт боя, нова мебелировка и красиви нови завеси. За пръв път от години и въпреки размерите и величието си това място бе заприличало на дом.

Бе едва шест и половина, когато Жерар влезе в салона. Имаше време за закуска и за половин галон^[1] кафе, а после щеше да потегли към офиса. Плановете за новото му разширяване в галерия причиняваха някои интригуващи проблеми, свързани с осветлението.

Куп писма го чакаха на бюрото му и той набързо ги прегледа… едно от Себастиау — добре, не му бе писал отдавна. Какво ли имаше да му съобщи? Значи, малката Амели д’Орвил пристигаше в Париж. Той си спомни как Себастиау му показваше писмата й с весели рисунки — Амели с кръглото лице и къдравата коса — с широка усмивка, когато е щастлива, и нацупена гримаса, когато не е.

Жерар хвърли писмото на бюрото. Питаше се дали е щастлива сега — млада вдовица с две малки деца. Е, бе много зает, но щеше да намери време да я види, заради Себастиау.

 

 

Париж се бе разтворил пред тях като цвете, мислеше си Амели, докато се носеха спокойно през града под старите мостове по Сена, чудейки се как са се сместили толкова много прекрасни сгради покрай реката, за да им се любуват случайните посетители като нея. Ле и Леонор се бяха провесили над баржата, а гувернантката им ги стискаше здраво за ръцете — просто в случай, че се наведат прекалено много.

Амели се облегна на дървената седалка; бе много приятно да се плъзга просто така, заслушана в монотонната лекция на екскурзовода, който произнасяше непознати имена и изброяваше дати, приятно бе да е в Париж отново. Този път й се искаше наистина да го опознае, миналото посещение бе толкова кратко. Наистина бе странно, мислеше си тя, че сега, когато бе тук, във Франция, нямаше защо да бърза да заминава на юг, просто й харесваше да бъде с децата, а и на тях им бе добре да я имат само за себе си — всъщност те разцъфнаха под вниманието й и може би дори малко се разглезиха? А и защо не, снизходително продължи мислите си тя, макар че наистина трябваше да подремнат този следобед, защото нямаше да изтраят до вечеря.

Хубавата баржа се прилепи до кея, децата изскочиха от нея и хукнаха нагоре по сивите каменни стълби с гувернантката, която ги следваше по петите. Да, определено бе време за един кротък обяд, а после тези две малки момиченца трябваше да си легнат в леглата!

 

 

Апартаментът в хотел „Крийон“ бе окъпан от слънчева светлина и потънал в спокойствие, докато Амели препрочиташе бележката от Жерар дьо Кормон. Това бе приятелят, за който Себастиау й бе разказвал — неговият „много добър приятел“, както го наричаше той. Така се наслаждаваше на усамотението и на дъщерите си, че за миг почти съжали, задето Жерар я бе поканил на обяд на следващия ден, но все пак струваше й се, че ще е добре, ако за един-два часа се откъсне от децата. А и, в края на краищата, няма ли да е забавно да обядва с един французин в Париж?

Амели отиде до гардероба и разгледа редицата рокли, окачени там. Защо Париж винаги успяваше да я накара да се чувства смотана и без никакъв стил? Нямаше какво да облече за утрешния обяд с този мъж. Съвсем определено имаше нужда да пообиколи магазините. А освен това може би трябваше да си направи прическа — да опита нещо ново, нещо по-изискано?

 

 

Жерар наблюдаваше високата руса жена, облечена в жълта лятна рокля, приближаваща се към него във фоайето на „Крийон“, с известен потрес от разпознаването. Думите на Себастиау отпреди години изникнаха в съзнанието му… Амели изглежда като Леони, бе казал той, точно като нея. И наистина! Не беше ли споменал Себастиау, че й е някаква роднина?

— Мадам ду Сантус?

Амели му се усмихна щедро с коралови устни, а кехлибарените й очи заискриха и на Жерар му се стори, че те осветяват хотел „Крийон“ повече от всички лъскави полилеи, взети заедно.

— Вие трябва да сте Жерар дьо Кормон — проговори му това видение на перфектен френски без никакъв акцент. — Бих ви разпознала навсякъде заради описанието на Себастиау — а то бе много ласкаво, мосю дьо Кормон. Каза, че сте най-красивият мъж, когото е виждал.

Смехът на Амели се разнесе из безмълвните коридори на „Крийон“, докато Жерар поемаше ръката й.

— А разбира се, вие можете да бъдете само Амели — каза той и усмивка озари неговото лице. — Бих ви познал навсякъде.

— Тогава, радвам се, че Себастиау не е излъгал нито един от двама ни, би било много неловко, ако имаше двама красиви мъже в това фоайе и те се окажеха обсадени от непозната чужденка!

Жерар усети как въодушевлението му нараства, щом двамата се спогледаха с взаимно одобрение. Хвана ръката на Амели и я поведе към вратата, отлагайки наум плановете за изискан официален ресторант. Бе с едно красиво и интригуващо момиче в един прекрасен летен ден и имаше само едно място, където можеше да я заведе — Булонският лес.

Лимоновите отблясъци на слънцето се процеждаха през короните на дърветата, докато вървяха през парка, и обагряха в зеленикаво косата на Амели с цвят на шампанско, хвърляйки сенки сякаш от малки облачета върху прасковената кожа на лицето й. Устните й бяха присвити в израз на удоволствие, докато се оглеждаше наоколо си, а жълтата рокля отразяваше цвета си под деликатната й брадичка като коронка на лютиче.

Тя е най-красивата, мислеше си Жерар, най-привлекателната жена, която някога съм срещал. Себастиау винаги бе казвал, че е влюбен в нея, и сега той разбираше защо.

Масите в ресторанта бяха поставени под сянката на едно разпростряло клоните си кестеново дърво, заобиколени с много цветя.

— Това е най-прекрасното място за обяд в такъв чуден ден — отбеляза Амели, почувствала се неочаквано срамежлива от това, че седяха точно един срещу друг. Той наистина бе много красив, висок и широкоплещест, а лицето му, макар че й се усмихваше, бе на сериозен мъж. Очите му бяха индигово сини, дълбоки като тайните на океана, а черната му коса, пригладена назад и леко чуплива, разкриваше високо умно чело. У него се долавяше някаква интензивност, създаваща усещане за освободена сила, която я правеше малко неспокойна, но това бе много приятно.

— Себастиау ми каза, че скоро сте загубила съпруга си — промълви той, а думите увиснаха болезнено в лекия следобеден въздух. — Исках да изкажа съчувствието си.

Амели бе поразена — не бе очаквала от него да й каже такова нещо. Защо просто не водеха най-обикновен разговор, както подобава на един обяд?

— Благодаря ви — сепнато отвърна тя, — бе преди три години.

— Амели, ако искаме да се опознаем, трябваше да го кажем — в противен случай щяхме просто да прекараме един приятен обяд заедно — можехме да си бъбрим за Париж, за пътуването ти и това щеше да е всичко. Но аз бих искал да те опозная по-добре.

За пръв път в живота си Амели загубваше дар слово, тя се бе втренчила в този убедителен непознат, който искаше да я опознае по-добре, а очите й се бяха разширили от изненада.

— Макар че — продължи Жерар — имам чувството, че вече те познавам. Себастиау винаги ми показваше писмата от теб — онези с малките рисунки.

— Спомням си, чертаех карти на местата, където сме яздили или пък рисувах котките си.

— Имаше и такива, на които бе нарисувала себе си — малко кръгло личице и рошава коса — не съвсем точно, съдейки по това, което виждам сега.

Лицето му се озари, щом Амели се засмя.

— Ето, така е по-добре, сега се отпусна и можем да си приказваме като стари приятели — вместо като нови познати.

Той дълго задържа погледа си при нейния.

— Ти си много прям, Жерар дьо Кормон — отвърна Амели, свеждайки очи към менюто пред себе си.

— Просто чувствам, че можем да бъдем приятели, ти и аз. Париж може да бъде самотен град за чужденеца, но аз искам да ти го покажа — ако ми позволиш.

Погледите им отново се срещнаха, а сърцето на Амели започна да бие по-силно и руменината на щастието се разля по бузите й.

— Струва ми се, че това ми харесва — смотолеви тя.

За мъж, който бе сметнала за така сериозен, докато се запътваше към него във фоайето на „Крийон“, Жерар се оказа твърде забавен, разказваше й истории за студентските години със Себастиау и тя изведнъж видя тях двамата в една напълно нова светлина — като безгрижни студенти по архитектура, участници в глупави младежки лудории. А с Жерар се разговаряше с такава лекота, че случките сами се изплъзваха от устата й, детските спомени от Вила д’Орвил на Копакабана със Себастиау, Роберто, Едуар и баба. Тя откри, че си спомня неща, които бяха правили заедно и които трябва да са били погребани в гънките на подсъзнанието й, и смехът й се разнесе наоколо, когато ги сподели с Жерар дьо Кормон.

— Знаеш ли, странно е — каза той накрая, — но винаги съм мислил, че Себастиау иска да се ожени за теб.

Амели погледна надолу към купата с горски ягоди пред себе си. Захарният им ален сок бе изплескал сребърните й стени и ухаеха на лято. Този мъж с тъмносини очи, застанал насреща й, знаеше прекалено много за нея — знаеше дори за Себастиау. По някаква причина не й се искаше да знае, че Себастиау я е помолил да се омъжи за него… не и сега.

— Не, това беше Роберто. Себастиау го знаеше.

Жерар загреба едно плодче от купата и й го подаде. Тя го пое с деликатния си розов език. Хубавата й кожа имаше цвета на праскова, а той се догаждаше, че и ароматът й е прасковен.

— Кажи ми, Амели, защо дойде в Париж? И защо сама?

— Но аз не съм сама; децата ми са с мен.

Жерар искаше да я целуне, самата тя бе като дете в своето простодушие, не знаеше как да флиртува с него.

— Смятам да прекарам една седмица тук и после заминавам на юг — на Лазурния бряг — името прозвуча екзотично, откъснало се от устните й, притежаващо загадъчност, като някоя обаятелна непозната.

— И това не е място, където човек отива сам.

Амели се изчерви, до какво се домогваше той?

— Не съм сама — отивам при някого… при един стар приятел там.

Не можеше да му каже за Леони, тя едва го познаваше.

— Знаеш ли — неочаквано каза Жерар, — в Люксембургската градина има куклен театър и прекрасен магазин за играчки на Фобур Сен Оноре, а и знам едно страшно подходящо място, където могат да обядват децата ти.

Амели се облегна назад, той бе пълен с изненади.

— Къде? Да обядват имам предвид?

— На пикник — тук, в Булонския лес. А после тук е и циркът…

Амели избухна в смях, той бе и умен! Най-сигурният път към сърцето й минаваше през децата.

— Утре? — въпросително се повдигнаха веждите му.

— Утре — съгласи се тя, все още усмихната. — Ще го очаквам с нетърпение.

 

 

Бе късен следобед, когато Жерар я заведе обратно в хотела.

— Нека те изведа за вечеря — каза той, докато минаваха през фоайето.

— Не мога да направя това, децата ще ме чакат.

— Тогава ще вечерям с теб и децата ти.

Амели поклати глава.

— Не, наистина — ще са уморени, затова ще вечерят рано в апартамента.

Шикозният малък асансьор с позлатени стени спря и вратата му се отвори. Жерар й подаде ръка:

— Не казвай не — с умолителен тон продължи да настоява той, — сигурно децата трябва да си лягат по някое време! Ако не можеш да вечеряш, може би бихме могли да отидем на театър или дори на разходка — Париж през нощта?

Амели отстъпи на убедителния му чар с усмивка.

— Много добре, защо не дойдеш да се запознаеш с дъщерите ми тази вечер, преди да си легнат, а после няма да откажа разходката. Не съм виждала нищо от нощния Париж.

— Тогава аз ще ти покажа — възкликна той със задоволство.

 

 

Ще си спомням тази разходка винаги, помисли си Амели, докато с Жерар вървяха, хванати за ръка покрай Сена. Париж бе покрит със синия блясък на лятното нощно небе, а жълтите лампи сякаш оставяха следа зад гърба им, осветявайки и други двойки, които се наслаждаваха на мекия вечерен въздух и един на друг. Само че те сигурно бяха любовници, мислеше си Амели, а ние не сме. Ние сме просто приятели. А така ли бе наистина? Нима ръката й не усещаше всеки милиметър от допира с неговата? Не усещаше ли начина, по който пръстите й се бяха преплели с неговите? Не се ли любуваше на ръста и силните му рамене? Тя погледна профила му, очертан на фона на небето; бе приятно надменен, всъщност долавяше се някаква сила у него, която я привличаше. Той изглеждаше като човек, който знае какво иска.

Жерар я водеше през града и сам го виждаше с нови очи. Всичко изглежда различно, когато се влюбваш, мислеше си той, а сега знам, че никога преди не съм бил влюбен.

Масите на кафененцата се бяха пръснали на тротоара под дърветата и те седяха като другите двойки, отпиваха по малко от питиетата си с вкус на лакриц и се гледаха в очите, без да разменят много думи. Случва се прекалено бързо, мислеше си Амели. Не може да е истина. Просто съм сама в Париж и това е първият мъж, когото срещам от толкова време, а и той е много привлекателен.

— Трябва да се връщам — каза тя и грабна чантичката си, — става късно.

— Моля те, остани с мен.

Очите му я гледаха синьо и настойчиво, сякаш проникваха до най-съкровените й мисли.

— Не мога — децата…

— Моля те, Амели?

Тя решително отмести стола си назад:

— Не. Трябва да вървя.

Седеше близо до нея в таксито, но не се опита да я целуне. Ръката й се бе отпуснала в неговата, докато крачеха към хотела.

— До утре тогава — каза той и й целуна ръка.

Дълбоките сини очи на Жерар бяха последното нещо, което видя, преди асансьорът да я отнесе от него. Амели остана загледана в ръката си, където само преди миг устните му я бяха докоснали така леко. Като някоя ученичка не искаше да си измие ръцете, за да не заличи целувката му.

 

 

Леонор и Ле вървяха хванати за ръка с Жерар и с набраните си рокли на цветчета, едната синя, а другата розова, приличаха на две разрошени руси ангелчета. Чорапите им се бяха смъкнали чак до белите обувки и всеки няколко стъпки Леонор подскачаше лекичко, за да ги дръпне нагоре. Но не и Ле, тя бе твърде заета с живота, за да се занимава с някакви чорапи, а и из главата й се прескачаха ездачи на неоседлани понита и акробатки на трапец, облечени в украсени с пайети костюми. Вълнението й се освобождаваше с кратки пристъпи на смях и откъслечни спомени, докато кръжеше край Жерар, стиснала ръката му.

— Не ми харесаха клоуните, Жерар — каза Леонор, стискайки по-силно ръката му. — Бяха страшнички.

— Страшнички ли, Леонор? А пък аз си мислех, че те разсмиват?

— Понякога, когато падаха на земята, но не и онзи тъжния, с бялото лице и острата шапка… той наистина беше страшничък.

— Тя се страхува — презрително каза Ле. — Разбира се, че не са страшни, глупачке.

Горната устна на Леонор затрепери и Жерар стисна ръката й с разбиране.

— Понякога наистина са страшни — увери я той. — Струва ми се, че е така, защото Пиеро винаги изглежда толкова тъжен. Но всъщност не е, той е обикновен човек — и сигурно си има също такива малки момиченца като вас.

— Наистина ли? — разтревоженото лице на Леонор се озари от облекчение. Хубаво беше с Жерар, той разбираше всичко. Тя започна весело да подскача, улучвайки пукнатините по пътеката.

Амели им махна, щом се появиха иззад ъгъла. Съдейки по чорлавия им вид, трябва добре да си бяха прекарали. Бе много мило от страна на Жерар да ги заведе на цирк, макар че отначало тя изпитваше резерви към тази идея. Искам да ги опозная, беше й казал той, както искам да опозная и теб. Тя се изчерви, като си спомни погледа му, докато й го казваше. Нямаше никакво съмнение, че бяха започнали да се опознават твърде добре — няколкото дни в Париж се бяха проточили във вече близо две седмици. Жерар прекарваше всеки следобед с нея и децата и те вече го обожаваха. Той бе очарователният чичко, който ги водеше на куклен театър и на езда с понита, возеше ги с лодка в езерото в парка, носеше им пълни кошници сладкиши, които знаеше, че обожават, и никога нямаше нищо против лепкавите отпечатъци от пръсти по елегантното му сако.

Амели ги гледаше как се затичват към нея, овесени на ръцете му и изпаднали в луд смях от някаква споделена шега. Ле и Леонор бяха приели Жерар в семейството така спонтанно, сякаш го бяха познавали през целия си живот. Тя бе онази, която се спираше. Онази, която искаше приятелството им да не прерасне в по-голяма близост. Дори не го бе целунала още. Ако го направя, мислеше си Амели, докато го гледаше усмихната, това може да промени всичко… може вече да не бъде такова, каквото се надявам да е…

Развълнуваните гласове на децата привлякоха вниманието й с разказите за цирка.

— Е, по всичко личи, че сте прекарали добре — погали ги по главичките Амели и ги целуна, оправи коланчетата на рокличките им и им вдигна чорапите нагоре. — Ето, така е по-добре. А сега, какво ще кажете за чаша мляко, а и в това кафене правят най-хубавата шоколадова торта на света.

Очите им се разшириха при вида на дебелото парче торта, покрито със стичащ се шоколад, а Ле се опита да загребе с пръст шоколада от своето парче.

— Да не си посмяла Ле ду Сантус — намръщи се Амели, — имаш си вилица!

Жерар се засмя при вида на разочарованото лице на Ле, лепкавият шоколад бе такова изкушение за малките пръстчета.

— Аз съм щастлив мъж да се влюбя в жена, която има две такива възхитителни деца. Като майка им, не е трудно да ги заобича човек.

Амели затаи дъх.

— Не бива да казваш такива неща — смотолеви тя, а погледите на децата се отместиха от тортата към поруменялото й лице.

— Какво значи това, мамо, че ни обича ли? — попита Леонор със сериозни кехлибарени очи и изцапана с шоколад уста.

— Точно това означава — категорично отвърна Жерар, — а сега, изяжте си тортите и ме оставете да поговоря с майка ви. Ще вечеряш ли с мен довечера?

— Разбира се.

Тя вечеряше с него всяка вечер — той сякаш познаваше всяко малко уютно бистро в Париж, в което се срещаха влюбени на светлината на свещи. Държаха ръцете си, приказваха си и той я целуваше по бузата. Тя познаваше уханието на одеколона му, сякаш бе неин собствен, начина, по който сериозното му лице се озаряваше от очарователна усмивка, и движенията на строгите му устни, когато говореше. Докосването на ръцете му до нейните я въодушевяваше и плашеше едновременно, усещаше всяка отделна тяхна костица, дори очертанията на ноктите му.

Леонор сънено се облегна на нея.

— Трябва да се връщаме — каза Амели, повдигайки дъщеря си от стола.

Жерар взе Ле на ръце.

— Хайде тогава — нежно промълви той на малкото момиченце, — време е за вана.

 

 

Пищната продавачка на касата насред бистрото ги гледаше доброжелателно. Идваха тук три вечери подред — бяха толкова привлекателна двойка, и така влюбени. Попиваха всяка своя дума, сгушени в сепарето в ъгъла, ръцете им се пускаха само заради земното задължение да изядат храната пред себе си. Със завистлива въздишка тя прие парите, които й подаде един отиващ си посетител. Сигурно бе хубаво да си млад и безгрижен, и влюбен като тези двамата.

— Аз наистина скоро трябва да отпътувам от Париж — каза Амели, отмествайки настрана чинията си. Чувстваше се прекалено задъхана, за да яде, прекалено… напрегната.

— Недей. Моля те — тъмносините очи на Жерар я гледаха умолително. — Остани тук с мен.

— Трябва, затова съм дошла тук.

— Толкова скоро ли ще те очакват приятелите ти? Не можеш ли да им кажеш, че ще закъснееш? Моля те, Амели — не искам да те загубя точно сега — та ние едва започнахме.

Тя не го попита какво иска да каже с това — знаеше какъв ще бъде отговорът и не беше сигурна, че е готова за него. Познаваше го едва от две седмици… можеше ли да се влюбиш само за две седмици? С Роберто бе траяло през целия им съвместен живот. Да, но сега бе различно — нали?

— Но аз трябва скоро да замина.

Гласът й прозвуча неохотно и Жерар въздъхна облекчено. Победата бе малка, но поне нямаше да изчезне още утре.

— Да вървим — каза той и я дръпна, — искам да те заведа на едно място, където можем да потанцуваме.

Така поне можеше да я задържи в прегръдките си по-дълго.

Касиерката въздъхна, когато й платиха, погледът й ги проследи навън в топлата лятна нощ. Да, животът бе хубав, когато си влюбен така.

 

 

Жерар я целуна на Плас де ла Конкорд, в три часа сутринта, докато, прегърнати, пеша се прибираха заедно след танците. Докато притискаше горещите си устни към неговите, страстта се заизкачва по тялото й като животворен сок по стъблото на пролетно дърво. Най-накрая Жерар я пусна и те се взряха един в друг, търсейки отговор на тайните въпроси, които влюбените си задават.

— Искам да те любя — прошепна й той. — Искам да те прегръщам, да те галя, да те целувам. Не искам никога да те оставя, Амели. Искам да си до мен, когато се събуждам сутрин. Остани, моля те, остани с мен.

Амели усети как коленете й се разтреперват и ако той не я държеше в прегръдките си, сигурно щеше да се свлече на земята. Децата й спяха в хотела, трябваше да е там, какво правеше — целуваше се с Жерар насред Плас де ла Конкорд? И още по-лошо, какво я караше да се чувства така? Та тя едва го познаваше.

— Трябва да се прибирам — думите прозвучаха глупаво дори за самата нея; това, което наистина й се искаше да каже, бе, че го обича, че и тя го желае.

Жерар я прегърна през кръста, докато вървяха, а лекото полюшване на бедрата й изпращаше посланието си към него.

— Утре — промълви той — искам да те заведа на едно специално място.

— Добре — въздъхна тя. Навсякъде, навсякъде би отишла с него… утре. Жерар я целуна по носа, докато я изпращаше пред вратата на хотела.

— На чай — продължи той — при майка ми. Искам да я запозная с момичето, за което ще се оженя.

Амели замаяна гледаше полегатия му гръб. Какво каза той? Добре ли беше чула? Тя изчезна в асансьора и се облегна на облицованите му с моаре стени. Усмивка озари лицето й, а когато асансьорът спря, тя изскочи и затанцува по коридора, избухвайки в смях. Животът бе прекрасен — прекрасен! Познаваше този мъж само от две седмици, бе лудо влюбена в него, а той почти й направи предложение. От какво повече имаше нужда едно момиче, за да бъде щастливо?

 

 

Къщата бе огромна. Амели се вглеждаше във фреските по високите тавани, докато портиерът ги въвеждаше в мраморната зала на малкия салон, където ги очакваше дукеса дьо Кормон.

— Не знаех, че семейството ти е толкова знатно — прошепна тя на Жерар, чувайки как собствените й стъпки отекват по плочките.

— Не е — отвърна й той също шепнешком, — всички мразим тази къща, но е удобна, когато сме в Париж.

Мари-Франс дьо Кормон бе дребничка, засмяна и хубава, макар и усмивката й да бе малко колеблива, но Амели не го усети.

Мари-Франс пое ръката на Амели с чувството, че вече я познава от някъде. Момичето, застанало пред нея, можеше да бъде самата Леони — преди двадесетина години. Може би малко по-слаба, малко по-стройна, с малко по-тясна брадичка — но това бе Леони. Тя погледна сина си, възможно ли бе да не е забелязал? Но тогава той не познаваше Леони — доколкото знаеше, никога не я бе срещал, макар да я бе виждал на сцената.

Контролирайки емоциите си, тя любезно завърза разговор. Подаде на момичето чаша чай.

— Жерар ми каза, че вашият дом е в Бразилия, мадам ду Сантус?

— Да, мадам — или поне беше. Сега живея във Флорида.

Мари-Франс разбърка чая си за десети път. Момичето се казваше Амели… като дъщерята на Леони, детето, което тя бе принудена да крие от Жил. И за което Жил настояваше, че е негово! Господи, помисли си тя, това, което става, не може да е истина, нали?

— Семейството ми са французи — каза Амели.

Жерар похапваше сандвич и наблюдаваше как хубаво си приказват двете. Дори и майка му да бе изненадана от неочакваното му съобщение, че иска да се ожени за момиче, което познава само от няколко седмици — и не какво да е, а вдовица с две малки дъщери, — тя не го показваше. Всъщност му бе казала, че приветства тази идея, струваше й се трогателно да се сдобие с две вече отгледани внучки.

— Простете, че ви питам — каза изведнъж Мари-Франс, — но фамилията ви не е ли д’Орвил?

Зениците на Амели се разшириха от изненада.

— Да, защо? Но откъде знаете?

Крехката чашка изтрака върху чинийката, щом Мари-Франс я остави на масата.

— Познавах майка ви — беше доста отдавна.

Погледът й срещна озадачения поглед на Жерар. Той не знаеше — никога не бе научил — за съдебния процес, който Жил започна за попечителството над детето на Леони. Не знаеше за твърденията на Жил, че Амели е негова дъщеря… истината бе известна само на Леони. Тя й беше вярвала през всичките тези години. А сега?

— Познавате Леони? — нищо, което дукеса дьо Кормон можеше да каже, нямаше да изненада вече Амели.

— Беше много отдавна. Аз… срещнахме се на някакво парти, струва ми се. — Мари-Франс полагаше големи усилия. — Тя бе забележителна жена, още тогава.

Погледът на Жерар се прикова към майка му. Наистина ли казваше онова, което му се струваше, че казва? Че Амели е дъщеря на Леони? Той потресен се облегна в креслото си. Разбира се, че бе истина, думите излязоха от устата на Амели. Знаците изщракаха в съзнанието му като куршуми в гнездо на зареден револвер. Леони — жената, която се бе надвесила като сянка над детството и младостта му, обектът на бащината му лудост… Господи, това бе ирония на съдбата. Следваше стъпките на баща си, влюбил се бе в дъщерята на Леони.

Мари-Франс поддържаше любезен разговор за туристическите забележителности на Париж и за двете деца на Амели, но Жерар почти не ги чуваше за какво си приказват. Баща му достатъчно ги бе ощетил през целия им живот, все някой ден това трябваше да спре. Нищо не можеше да го накара да се откаже от Амели. Тя заминаваше на юг — за да види майка си, разбира се… това беше! Сега знаеше какво трябва да направи. Щеше да оправи нещата с баща си веднъж завинаги!

Този чай като че ли продължи безкрайно, помисли си Амели, докато се сбогуваше с Мари-Франс. Какво му беше на Жерар? Думица не промълви през последния половин час. Може би съжаляваше, че я бе довел тук… може би тя не се вписваше в огромното имение с лакеи и икономи. Господи, в какво ли бе сгрешила? Тя уморено отпусна рамене, докато минаваха през салона.

Жерар я хвана за лакътя и я задърпа бързо напред.

— Искам веднага да си събереш багажа — настоятелно й каза той — и да се приготвиш за тръгване утре.

Амели го погледна объркана, молеше я да си тръгне ли?

— За тръгване — но Жерар…

— Отиваме на юг — каза й той, докато слизаха по стълбите и минаваха през двора. — Ще вземем колата.

— Но защо?

— Защото трябва да се срещна с майка ти, скъпа Амели.

Жерар погледна красивите й очи. Как можеше да каже на дъщерята, че майка й е била любовница на баща му в продължение на много години?

— Искам и ти да се срещнеш с Мосю!

При споменаването на това име нещо изскочи в паметта на Амели. Злобно ухиленото лице на Диего изплува от миналото. „Ти не си д’Орвил, беше й казал той, баща ти е Мосю — и аз знам кой е Мосю.“

— Мосю е баща ми — каза Жерар и я целуна по бузата, — не знам защо винаги сме го наричали просто Мосю.

Тя изглеждаше толкова пребледняла и напрегната, докато седеше до него в колата. Той си помисли, че й е зле.

— Майка ми ли те разстрои? — попита я, завивайки покрай ъгъла на Пон дьо Сюли. — Трябваше да се досетя, че Леони ти е майка — ти изглеждаш точно като нея.

Амели не можеше да продума. Беше й прилошало. Трябваше да избяга от него — от цялата ситуация. Уплашеното й съзнание не можеше да признае ужасната истина… ако Диего беше прав, тогава тя и Жерар бяха деца от един и същ баща.

 

 

Амели се втурна в хотелския апартамент и започна истерично да хвърля нещата в големите куфари, да подканя гувернантката и да успокоява уплашените деца.

— Отиваме на морето — каза им тя. — Баба с нетърпение очаква да ни види.

Бе лежала будна, разплакана, заровила глава във възглавницата си, бе проклинала Диего, а мислите й се блъскаха една в друга, докато мозъкът й не отказа да прехвърля за пореден път възможностите. Няма никакъв смисъл, отчаяно си помисли тя, един-единствен човек знае истината. Трябваше да отиде във Вилата и да попита майка си.

В шест часа сутринта вече бяха слезли долу и Ле и Леонор, вече съвсем разсънени, много се вълнуваха. Влак — а после вила до морето с баба. Колко забавно!

Влакът тракаше по релсите, а във вагона бе горещо и задушно. Щом отвореха прозореца, в купето нахлуваха песъчинки и сажди, а когато го затвореха, настъпваше непоносима задуха. Децата се отегчиха и станаха раздразнителни, Амели имаше страхотно главоболие и си мислеше, че пътуването никога няма да свърши. Най-сетне влакът започна да забавя скоростта си покрай брега на синьото Средиземно море, отминавайки маслинови и лимонови горички. Духът й малко се повдигна при вида на тази умиротворена красота, скоро щеше да види Леони. Тя трябваше да знае — нейната майка трябваше да й каже истината.