Елизабет Адлър
Скрити страсти (26)

25.

Мъжът бе почти невидим, бе толкова обикновен — един от милионите, които изглеждаха точно като него — с кестенява коса и малки рошави мустаци, облечен в кафяво. Минаха седмици, преди Марок да осъзнае факта, че вижда този човек почти всеки ден и макар че очевидно не бе богат, той нищо не работеше. Висеше по цял ден в кафене „Сен Жорж“ на един от ъглите на площадчето или пък седеше на някоя пейка в градинката, преструвайки се, че чете вестник, но винаги така, че да не се набива на очи. И когато Марок отново погледнеше към него, вече си бе тръгнал. Това ставаше винаги когато Леони излизаше от къщи. Днес Марок се канеше да разбере защо.

Облечен така, че да не се набива на очи като своята жертва, той седна през четири маси в кафенето и си поръча кафе, без да изпуска от очи мъжа. Той четеше вестник и се прозяваше, очевидно не бързаше за никъде. Марок знаеше, че Леони ще излезе от къщи в десет часа, дотогава оставаха пет минути. Келнерът се появи с горещ кроасан в една чинийка и кафе, мъжът остави вестника си настрана и започна да маже кроасана с масло, точно тогава Леони се показа на входа на къщата. Проклинайки я, мъжът си отчупи голямо парче от кроасана, натъпка го в устата си, хвърли някакви пари на масата и хукна надолу по улицата след нея. Спря едно такси и се качи в него точно когато Леони завиваше зад ъгъла на площадчето.

Значи така. Мосю следеше Леони. С известен страх Марок си спомни за посещенията й при художника… не, Мосю се бе върнал още преди няколко седмици и всичко си бе както обикновено. Той тревожно се взря в кафето. Щеше да й каже, разбира се, но какво щяха да правят?

 

 

Леони с лекота се изкачи по познатото прашно стълбище към ателието и почука на вратата.

— Отвори ми — извика тя нетърпеливо, — аз съм.

Но не получи никакъв отговор.

— Ален!

Тя натисна дръжката, но вратата беше заключена. Остана изненадана, той никога не заключваше. Бързо заслиза надолу по стълбите, пресече калдъръмената улица и влезе в бар „Елзас“.

Мястото си беше все същото, големите прозорци пак бяха запотени, а старците в ъгъла още играеха на домино. Те й кимнаха любезно, щом я разпознаха. Тя бързо се огледа наоколо. Ален не беше там, нямаше и никой от неговите приятели. Още бе рано, те сигурно нямаше да се появят преди дванадесет. Мосю Люсиен я поздрави от обичайното си място зад цинковия тезгях.

— Мосю Люсиен… виждали ли сте Ален? Бях в ателието му, но то е заключено.

Той я погледна изненадано. Да не би Ален да беше заминал, без да й каже? Би било много непочтено, не бива човек да се отнася по този начин с такова хубаво и великодушно момиче като нея.

— Мислех, че трябва да знаеш — каза той. — Ален замина за Лондон преди няколко седмици.

— За Лондон!

На Ален му бе провървяло… някакъв англичанин галерист видял негово платно при Марешо и отишъл в ателието да го купи. Бил толкова впечатлен от таланта му, че му предложил да направят изложба от негови картини в Лондон. „Всъщност, госпожице, предложил на Ален да му стане меценат — уверил го, че ще му осигури ателие и всичко, което му е необходимо и че ще продава картините му в своята галерия. Но настоявал Ален да се премести в Лондон за една година — това бил единственият начин да продължи работата си, казал той. Ален бил развълнуван от неочаквания си късмет… същата вечер имаше такова празненство, госпожице. Съжалявам, че сте го пропуснали.“

— Но как толкова внезапно, мосю Люсиен? — плахо попита Леони.

Той сви рамене, разтваряйки ръце в недоумение.

— Ех, госпожице, такава е тя съдбата. Една картина може да промени живота на човек.

Леони надмогна егоистичното чувство на съжаление за загубата на Ален и за щастливото време, което бяха прекарали заедно.

— Радвам се, че му се е отворила такава прекрасна възможност — промълви тя. — Може би портретът ми един ден ще струва скъпо. Той не ви ли го остави, мосю Люсиен?

— Доколкото знам, госпожице, взе всичко със себе си — просто опакова всичко на следващия ден и замина. Стана много бързо — преди да е променил решението си. — Мосю Люсиен се засмя при мисълта за подобна глупост. — Като че ли Ален би могъл да отхвърли такова предложение.

Леони слезе от стола си пред тезгяха.

— Предполагам, тогава го е задържал.

Може би все пак го е задържал, помисли си тя, спомняйки си Мосю.

Тя бавно закрачи надолу по мрачната уличка, която не й изглеждаше толкова мрачна, когато бе част от нея заедно с Ален и неговите приятели. Някак си те й придаваха колорит и я оживяваха. Сега пак си беше сива… една мрачна уличка в беден квартал. Мъжът бе там, присъстваше незабележимо в кафявия си костюм, който почти се сливаше с мрачния фон, невидим за нея.

 

 

— Разбира се, че е способен на това, Леони — разгорещи се Каро. — Нали ти казвах още отдавна? Мосю е способен на всичко! Освен това е хитър — никога няма да направи нещо демонстративно, ти просто няма да знаеш какво да очакваш.

— Но да ме следи, Каро! Как е могъл да го направи? О, иска ми се Марок да греши.

Не й се щеше да повярва в това.

— Той не греши, Леони. Разбира се, ако не беше започвала тази глупава връзка, нямаше да има за какво да се притесняваш. Онова, което не знаем, е кога е започнал да те следи — и защо! Не смяташ ли, че има нещо странно във внезапното изчезване на Ален, Леони? В това, че така неочаквано му е провървяло, че е имал този шанс — шанс, който би могъл да се превърне в реалност само ако замине за Лондон. Ако се махне оттук…

Леони се втренчи в нея потресена. Не можеше да бъде!

— Не вярвам — възпротиви се тя.

— Не вярваш, защото не искаш да вярваш. Дори само Мосю да те е заподозрял за тази афера — да не смяташ, че нямаше да намери начин да се отърве от него? Той се занимава само с бизнес. Разбира от какво се нуждае всеки, осигурява му го, а после му го отнема. Алфонс е прозрял неговия начин на действие. Винаги е успешен.

Леони са разсмя.

— Тогава се радвам, че поне Ален има някаква полза от моята глупост — каза тя. — Винаги съм искала да бъда меценат!

— Леони — разгневи се още повече Каро. — Изглежда, не разбираш положението си. Вярвам, че ако Мосю знае със сигурност за връзката ти с Ален, може да те убие или него, или и двама ви.

— Никога не би го направил — Леони бе твърде сигурна в това. — И знаеш ли защо? Не заради мен — заради децата си. Той има двама синове, Каро и те са винаги на първо място. Не би позволил нещо да опетни името им, не бива да има и намек за скандал. Мари-Франс дьо Кормон ще се погрижи за това. Както и да е, ако го забавлява да ме шпионира, тогава нека го прави. Отсега нататък животът ми ще бъде безупречен.

— Надявам се — въздъхна Каро.

* * *

Бе странно усещане да знае, че е следена. Сега, когато си даваше сметка за това, като че ли винаги забелязваше мъжа, постоянното му присъствие навсякъде — дори и само с крайчеца на окото си, как е скрит зад вестника, как чака в някое такси или безцелно се мотае по улицата. Някой път я обземаше желание да спре и да му каже къде отива — това толкова би улеснило нещата… ала друг път я изпълваше горчив гняв. Искаше й се да се изправи срещу Мосю и неговия шпионин, да му покаже колко жалко е това, колко непочтен и слаб е той. Но как би могла? Чувстваше се виновна. Подобен скандал би повлякъл след себе си втори — заради Ален, — а тя не искаше това, не и сега, когато нещата вървяха така гладко.

Мосю прекарваше повече време с нея, най-сетне бе започнал да й показва нещата, които тя искаше да научи. Водеше я да оглеждат имоти не само в Париж, но и в промишлените градове, където купуваше земя на безценица, съзнавайки къде ще има нужда от разширяване на индустрията и къде ще трябва да се строят нови фабрики. Тя инвестираше парите си заедно с неговите, купи си доста акции в автомобилната компания „Дьо Кормон“. Колите бяха неговата страст — за друго говореше малко, пренебрегвайки останалите сфери на бизнес, за да отдели повече време за тях. Първите модели вече бяха по пътищата. Самият той караше яркочервена кола, която й изглеждаше тромава, но бе дълга, отвътре облицована с кожа, с блестящи месингови дръжки и фарове. Имаше кафяви кожени седалки и дори малка кристална ваза за цветя. От Уърт си бе купила специално рокля от алена коприна, бляскава като самата кола, а той я беше откарал до театъра, наслаждавайки се на впечатлението, което правеха с прекрасния автомобил.

„Това е най-добрата реклама, която мога да си направя“, каза й той, докато й помагаше да излезе от колата. „Ще видиш, Леони, скоро Париж ще се напълни с коли — и повечето от тях ще са произведени от дьо Кормон.“ За пръв път й бе позволил да сподели вълнението му от новия бизнес, а тя бе доволна да бъде макар и малка част от това.

Най-хубавото бе, че й беше обещал да я вземе със себе си в Ню Йорк. Заминаваха следващата седмица, затова Леони трескаво пазаруваше, набавяше си подходящите дрехи за различни случаи — за пръв път той щеше да обяви толкова публично, че тя е нещо повече от негова любовница. Щеше да върви под ръка с него като негова жена, онази, с която бе избрал да сподели живота си — жената, която обичаше. Защото тя бе сигурна, че той я обича — нали каза, че му бе липсвала! Бе му липсвала толкова много, че този път щеше да я вземе със себе си! А на нея така й се искаше да я обича. Нужно й беше да е сигурна в любовта му.

Тя се бе забързала към салона на Форшо, надявайки се, че вечерните й рокли ще са вече готови. Избирала ги бе с мисълта за Мосю, бяха все един и същ модел — дълга ефирна роба от плисирана коприна с остро деколте, стигащо почти до кръста, през която изпъкваше фигурата й, щом се раздвижеше, пристегната в ханша с варварски колан от полускъпоценни камъни в същия цвят и копринени пискюлчета. Купи си по една в кехлибарено и нефритово, в аквамарин и аметист, в топаз и кристал. Бяха великолепни.

— Мадам изглежда възхитително в тази рокля — с възхищение смотолеви продавачката, докато Леони се оглеждаше в огледалото, извръщайки глава, за да се види и отзад. Нежната материя меко се спускаше от раменете й. Бе великолепна. Мосю щеше да се гордее с нея в Ню Йорк.

Тя се усмихна на продавачката.

— Идеални са. Изпратете ги у дома, ако обичате — не, почакайте, тази ще взема със себе си.

И тя извади роклята в кристален цвят. Щеше да си я облече довечера, само за него.

 

 

Можеше да й прости каквото и да било, мислеше си той, когато изглежда така. Чакаше го в големия салон, добре бе подбрала обстановката. Роклята имаше същия матов цвят като тапетите, подобно мъгла обгръщаше тялото й, а коланът от кристални маниста блещукаше и подчертаваше тесния й ханш. Дори косата й изглеждаше по-бледа на светлината на лампите. Бе я сплела в дебела плитка, вплитайки и маниста, които блестяха по гладкия й гръб.

Прозорците бяха отворени, за да влезе бризът, и изведнъж той живо си спомни за нощта в хотела, когато се любиха — в синия салон. Пое чашата с уиски от Марок и седна до прозореца. Тази вечер бе много горещо.

— Харесва ли ти? — на лицето й се изписа копнеж за неговото одобрение.

— Прекрасна е.

— Приготвих специална вечеря за днес — ела да видиш.

Тя протегна ръце към него.

— Гости ли ще имаме.

— Никакви гости. Само ти и аз. — Заведе го до масата. — Има омлет, салата и по чаша вино. — После се засмя. — Като възрастна семейна двойка.

— Омлет е много добре — с безразличие отвърна той.

— Да, но какъв омлет ще си избереш — с черен хайвер, с пушена сьомга или с трюфели? Или пък с пикантни подправки?

— Трябва да тръгвам веднага след вечеря — погледна часовника си той. — Всъщност след половин час.

Тя се зачуди какво не беше наред — сигурно децата?

— Мосю, нали децата не са болни?

— Не, не са. Реших известно време да учат в Америка. Заминават с мен следващата седмица. Както и майка им.

— Майка им ли? Тогава… — тя не можа да довърши изречението.

— Точно така, скъпа моя. Страхувам се, че ти няма да можеш да дойдеш. Може би следващия път.

Леони усети как се разтреперва отвътре, като че ли кръвта й потрепера във вените.

— Можеш и да не да оставаш за вечеря — каза тя със съвсем тих глас. — Сигурна съм, че имаш да вършиш по-важни неща.

— Съжалявам, че те разочаровах, Леони, но както виждаш, нямам избор.

— Не желая да го обсъждаме повече. Очевидно животът ти тече и без мен.

Тя напусна стаята като сива сянка, а плитката й се поклащаше отзад.

Погледът му излъчваше студенина, докато я наблюдаваше как се отдалечава. Бих могъл да ти простя почти всичко, Леони Бахри, мислеше си той, спомняйки си Ален Валмон, но не съвсем всичко. Всеки един от нас трябва да изтърпи наказанието си.

Леони го чу, че си тръгва. Безцелно заслиза по стълбите и надзърна в трапезарията. Така примамлива бе масата за двама, на която бяха поставени любимите й чаши от тънък кристал и съдовете от обикновен порцелан, избран нарочно от нея, защото знаеше, че той го предпочита. Гневът й избухна неочаквано, разкъсвайки я, поглъщайки я… с едно замахване на ръката тя помете съдовете и масата остана празна сред трясъка на разбиващо се стъкло и порцелан. „Леони Бахри, проехтя викът й в настъпилата тишина, не си родена, за да бъдеш любовница на някой мъж!“

 

 

На другия ден тя избяга на юг. Със себе си взе само Беби и едно куфарче, в което набързо бе събрала най-необходимите си дрехи.

Разтревожен, Марок я изпрати до перона, където влакът вече вдигаше пара и пуфтеше, приготвяйки се за пътуването.

— Но, Леони, какво да му кажа? Ще се върнеш ли?

Този път бе наистина сериозно, усещаше го по поведението й. Тя бе овладяла гнева си, но той клокочеше в нея като вулкан, готов да изригне всеки момент.

— Никога вече не искам да виждам Мосю. Каро ме предупреди за начина му на действие — той обещава на хората точно онова, което най-много им се иска и после им го отнема. Така постъпи и с мен, Марок — разбра какво бих искала най-много и после ми го отне. Той ме измъчва… как мога да живея с такъв човек!

— Леони — потупа нежно ръката й той. — Ти винаги си се връщала преди. Това се е случвало много пъти… прилича на някаква игра, която играете вие двамата.

— Наистина ли, Марок? И аз ли имам вина?

Може би. Но нейната вина бе човешка слабост.

Тя забеляза онзи мъж, когото презираше, да се появява като сянка на перона.

— Във всеки случай, той със сигурност ще научи къде отивам — горчиво промълви Леони. — Шпионинът ще му изпрати доклада си по телеграфа веднага щом замине влакът. О, Марок — силно го прегърна тя, а сълзите й потекоха, — бедата е, че аз го обичам.

Беби започна да вие със зловещо гласче, Леони я вдигна и я прегърна успокоително.

— Сигурно е от парата — каза тя. — Влакът я плаши.

После се показа от прозореца на купето и подаде ръка на Марок.

— Кой би могъл да си помисли, Марок, когато ти и аз станахме приятели, че животът ни така ще се промени?

— Животът още не е свършил, Леони — отвърна той, а влакът бавно потегли.