Елизабет Адлър
Скрити страсти (7)

6.

— Няма причина да си толкова нервна — каза Бела, нагласяйки буйните алени пера върху главата на Леони.

— Това е просто сценична треска — успокои я Лулу. — На всички ни се е случвало — особено преди премиера. Запомни само, че трябва да стоиш по начина, по който са те поставили и да си хвърлиш наметката в подходящия момент.

Леони притисна до себе си синята кадифена наметка и унило се сви в дървеното си кресло пред огледалото. Останалите шоу гърли непрекъснато влизаха и излизаха от гримьорната, разсъблечени до различна степен, и тя смутено отвърна поглед от безгрижно извадената им на показ голота. Чудеше се колко ли време минава, преди да свикнеш до такава степен други хора да те виждат без дрехи, че това изобщо да не ти прави впечатление.

— Стани сега и да порепетираме още малко — търпеливо я подкани Лулу.

Леони покорно се изправи със свити рамене, а перата на главата й се бяха килнали встрани.

— О, Леони — изхлипа Лулу. — Я се стегни. Имаш ли нужда от тази работа или не?

Леони се опомни:

— Имам.

— Добре тогава. Направи нещо, за да я получиш. Спомняш ли си, веднъж ти казах, че имаш страхотно тяло, но трябва да го покажеш — е, сега е време точно това да направиш. Единият крак пред другия, точно така… сега! Хвърли наметката назад, изправи глава и се усмихни!

Спонтанно всички започнаха да й аплодират и да се смеят как Леони послушно отмята глава назад и се усмихва, облечена в обсипано с пайети трико в червено, бяло и синьо. Покачени върху нестабилни високи токчета и обути в чорапогащник в телесен цвят, краката й изглеждаха дори по-дълги, а трикото плътно прилепваше към задника й, съблазнително показвайки част от него.

— Браво! — извика Лулу — Така е по-добре. Но пак изглеждаш скована!

— Виждаш, че не е чак толкова лошо — Бела я прегърна с разбиране. — Първият път винаги е така.

— Моля, всички на сцената — подаде главата си през вратата едно момче. — Остават пет минути до вдигането на завесата.

Перата върху главата на Леони леко затрепкаха, понеже и тя се бе разтреперила… пет минути до вдигането на завесата!

 

 

Рупърт устремено крачеше по улица „Монталиве“ към „Сера“. Най-накрая Каро му беше казала къде работи Леони. Един господ знае какво си бе помислила тя за него, не би я обвинил, ако не пожелаеше никога повече да му проговори. Сигурно си бе помислила, че не го е грижа за нея — а съвсем не беше така. О, тя значеше толкова много за него! „Сера“ — трябваше да е това. Бързо взе стъпалата. Вътре бе пълно с жени и той за миг се поколеба на вратата, смутен, че се е оказал единственият мъж в луксозния магазин за дамско бельо.

— Господине, мога ли да ви помогна? — усмихна му се една висока, слаба жена. — Подарък за някоя дама, нали?

— Ами, не. Всъщност търся Леони Бахри. Казаха ми, че работи тук.

Усмивката изчезна от лицето на жената толкова бързо, че той се зачуди да не би да е казал нещо погрешно.

— Госпожица Бахри не работи вече тук.

— Не работи вече тук? — смутен повтори Рупърт. — Тогава къде?

— Опасявам се, че нямам ни най-малка представа. „Сера“ не се интересува вече от госпожица Бахри — високомерно добави тя.

— Но сигурно вие знаете домашния й адрес?

— Не сме упълномощени да даваме адресите на нашите работници, господине, дори след като са напуснали.

— Не ме разбрахте — хвана я настойчиво той за ръката. — Трябва да я видя. Казаха ми, че вие знаете къде е.

— Страхувам се, че не са ви осведомили добре. А сега, извинете ме, имам купувач.

Рупърт остана на вратата. Тази жена сигурно знаеше къде живее Леони. Как да разбере той? Заслиза обратно по стъпалата и на улицата се обърна, за да погледне още веднъж магазина, като че ли се надяваше да стане чудо и да я види вътре.

— Господине, господине… — тичаше към него задъхан Марок. — Извинете ме, господине. Аз съм Марок. Работя в „Сера“. Току-що ви чух да питате Мариан за Леони. Знам къде е тя.

— Знаете?

— Да, господине. Тя е моя приятелка.

Рупърт се втренчи в него. Това странно момче в сатенен костюм и окичен с перо тюрбан бе приятел на Леони? Марок се озърна, надявайки се, че е постъпил правилно — спомни си колко тъжна бе Леони след партито.

— Можеш ли да ме заведеш при нея — сега?

— Сега — не. Трябва да се върна в магазина. Но мога да ви дам адреса й.

Рупърт бързо си го записа на гърба на една визитна картичка. „Мадам Артоа, Улицата на артистите номер 59.“

— Марок — каза той и му подаде ръка, — сега си и мой приятел, не само на Леони.

 

 

Кабаре „Интернационал“ се оказа по-голямо, отколкото бе очаквал Жил дьо Кормон. И по-добре осветено, затова той реши да остане прав отзад, вместо да седне в залата… никога не знаеш кой може да бъде там, а той предпочиташе анонимността. Крещящият театър бе в стил рококо, целият в плюш. Арката над авансцената бе украсена със скулптурни гирлянди от цветя и летящи амурчета, а по съседните ложи и балкони пълзяха позлатени филизи. Седалките от червено кадифе започваха да се заемат от шумната публика — предимно младежи, прекарващи вечерта „в града“, дошли тук да видят момичетата. А на бара в мецанина кипеше оживена търговия, тъй като всички бързаха да си вземат последно питие, преди да се вдигне завесата. Улови се, че машинално започва да пресмята разходите по поддържането на подобно място, както и евентуалните печалби… бе рисковано начинание, бързо прецени той, големи разноски, непостоянна публика… собственикът трябва да е голям късметлия, за да го поддържа в такъв добър вид и да привлича тълпите тук. Но няма да е необходимо много време, само няколко лоши месеца, за да излезе от играта. Оркестърът зае местата си и настъпи голяма суматоха, когато в последния момент хората се втурнаха към своите. Жил изчака да започнат първите тонове на увертюрата и се запъти към вече опразнения бар за чаша уиски.

— Ще изпуснете началото, господине — каза барманът, докато му подаваше питието.

— Да.

— Шоуто е хубаво, господине, но предполагам, че и преди сте чували Лулу — винаги съм смятал, че е по-добра от Глорие.

— Наистина — гласът му бе равен, безизразен. — Чух, че този път има нови момичета.

— Да, шоу гърли… те са във втората част, господине, участват в Парада на нациите.

Барманът се наведе поверително през бара.

— Трябва да видите краката им, господине — намигна му той. — И гърдите, в тези костюми всичко се вижда.

Дьо Кормон глътна питието си и се отдалечи, неочаквано ядосан от този мъж. Запъти се към тъмния участък зад редовете, без да гледа какво става на сцената, докато не чу, че обявяват Парада на нациите. Оркестърът засвири казачок и завесата се вдигна, за да открие трупата подскачащи руски танцьори. В двата края на сцената, досами публиката бе застанало по едно момиче с голяма казашка шапка на главата, високи бели кожени ботуши и скандално къси бели сатенени шорти. Едноминутното им болеро бе примамлива гледка за гласовитата публика, която започна да аплодира и подсвирква в знак на одобрение. Момичетата вдигнаха ръце над главите си и застинаха неподвижни, щом музиката стигна финалните си акорди. Жил поразен наблюдаваше спектакъла, бе толкова ужасен, че чак те очароваше. Две тъмнокожи момичета, варварки, окичени с мъниста и гривни, и нова група танцьори изпълниха племенен танц под звуците на африкански ритми. Момичетата съблазнително залюляваха мъниста и бедра. Жил почти загуби търпение, докато се изредят Япония, Индия и останалите неразгадаеми страни и най-сетне накрая дойде ред на добрата Франция.

Леони стоеше в центъра на сцената, навела накичената си с пера глава, цялата загърната в синя кадифена наметка, докато танцьорите маршируваха край нея и пееха патриотични песни. Постепенно, щом музиката стигна кресчендо, тя изправи глава и се втренчи в публиката, без да се усмихва, дистанцирана. Бе красива и горда и публиката я наблюдаваше мълчаливо. Когато музиката стигна върховата си точка, Леони пристъпи напред, захвърли назад наметката си и озари всички със своята усмивка — бляскаво видение сред червени, бели и сини пайети. Въпреки безвкусната сцена дьо Кормон затаи дъх. Погледът му бе прикован в нея — необичайният символ на Франция, когато тя вдигна ръцете си над главата и изпъна победоносно и триумфиращо крака, хвърли наметката на земята, раздавайки усмивката си — и себе си — на публиката.

Обичаха я. Подсвиркваха и крещяха, искаха да я видят още веднъж. Щом завесата се спусна, дьо Кормон се обърна, а до ушите му достигаха грубите им неприлични коментари.

Той закрачи по улиците на града, прекалено напрегнат, за да чака кабриолет, а и освен това имаше нужда да повърви. Осъзна как се бе чувствал, докато гледаше Леони преди малко, знаеше, че по същия начин се бе чувствал и всеки друг мъж в театъра. Един господ знаеше как го правеше — това невинно шестнадесетгодишно момиче излъчваше повече сексапил, отколкото всяко друго от момичетата на сцената — тези надменно изпънати крака… той раздразнено ускори крачка. Разбира се, именно това бе доловил на партито, скрито зад невинността… кипяща енергия, сила, която иска да бъде освободена. Той прекоси двора на имението си, а после салона и влезе в кабинета, затръшвайки вратата зад гърба си, и трескаво се пресегна за бутилката с уиски върху сребърния поднос.

Отпусна се в голямото зелено кожено кресло, мислейки си за Леони. О, искаше я веднага — всеки мъж в театъра я бе пожелал. Но освен това имаше и нещо друго, нещо повече, свързано с нея, нещо познато — един спомен се криеше в подсъзнанието му. Той въздъхна нетърпеливо. Разбира се, можеше да отиде при нея, да я покани на вечеря, да й купува подаръци — но тогава щеше да бъде прекалено открит. Щеше да я купува и тя щеше да го знае — а на него му се струваше, че тя не можеше да бъде купена. Не, имаше по-добър начин от този… много по-добра игра. Той дълго остана в голямото си кожено кресло и отдаден на мислите си, отпиваше от уискито.

 

 

— Леони! — взе на един дъх последните няколко стъпала Бела. — Леони!

— Какво има, Бела? — подаде глава през вратата Леони. — Нещо не е наред ли?

— Имаш посетител, един мъж! Страхотен мъж! Русокос, синеок. Рупърт фон Холенсмарк!

Не можеше да е той, как би могъл да бъде? Та той не знаеше къде живее тя.

— Чака те в салона. Мадам Артоа сама го покани там. О, Леони — и тя я прегърна развълнувано, — той е прекрасен. Това е той, нали? Мъжът от партито… онзи, в когото си се влюбила?

Леони бавно кимна с глава.

— Тогава побързай, облечи си другата рокля, вчеши си косата, сложи си малко парфюм. О, побързай, Леони, той те чака. Твоят Рупърт чака.

Бела бе развълнувана, че най-сетне нещо хубаво се случва на Леони; тази нощ я бе видяла да плаче.

— Хайде — каза й тя. — Ще ти помогна.

Тя среса косата на Леони и й сложи малко парфюм. Щом беше готова, я хвана за ръка и заедно заслизаха по стълбите.

— Не се показвай прекалено заинтересована — спря се на втория етаж, за да я посъветва Бела. — Бъди малко дистанцирана. Накарай го да си помисли, че имаш тълпа обожатели, които само чакат да излезеш с тях.

Той беше там, стоеше в салона на мадам Артоа, същият, какъвто тя си го спомняше, очите му бяха точно толкова сини, а косата — точно толкова руса — въртележката на света се завъртя пред очите й както преди.

— О, Рупърт — възкликна тя, забравяйки съвета на Бела, — мислех, че никога повече няма да те видя.

Бела въздъхна раздразнено, когато Рупърт хвана ръцете на Леони, погледна я в очите, а после я прегърна. Лекичко затваряйки вратата зад себе си, тя се качи по стълбите умислена.

— Глупачка — промърмори тя. — Малка глупачка.

 

 

Английското кафене бе тяхното място. Срещаха се там всяка вечер за вечеря и всяка вечер Рупърт чакаше търпеливо, чудейки се защо тя настоява срещите им да бъдат толкова късно. Но забравяше всичко, щом тя се появеше на вратата, а хубавото й лице се взираше тревожно, докато го забележи и тогава нежна усмивка разцъфваше на устните й, кехлибарените й очи блестяха от щастие, докато той се приближаваше към нея, хващаше ръцете й и я отвеждаше в тяхното специално сепаре в ъгъла, далеч от тълпата и любопитните очи, където можеше да държи ръката й и да си открадне целувка, без някой да го забележи. Беше луд по нея, тя бе най-красивото момиче, което познаваше. Бе толкова сладка. И невинна. Нямаше съмнение за това. Тя бе напълно откровена, без ни най-малко лукавство. Но бе и загадъчна. Не знаеше с какво се занимава, когато не беше с него — имам задължения, неопределено му отговаряше тя. Мислеше си, че е може би нещо, свързано със семейството й, че трябва да се грижи за него, но не иска той да научава. Не я разпитваше прекалено настойчиво… искаше само да бъде с нея. Искаше да бъде с нея завинаги. Приспа съзнанието си за Пуши и семейството си… единственото, което съществуваше в този момент, бе Леони.

Днес бе с нова рокля! Синя, като Средиземно море през лятото, и той тутакси си я представи да плува в топлото море, а дългата й златиста грива да се носи след нея — това трябваше да стане реалност! Идеалното място бе старата варосана вила на нос Фера. Непременно щеше да я заведе там.

— Много закъснях — извинително се усмихна Леони. Грехота бе да губи безценните мигове, които можеше да прекара с него, но шоуто започна по-късно тази вечер. Кабарето бе друг свят, за който не искаше той да научава. Какво щеше да си помисли за нея, ако знаеше, ако можеше да я зърне на сцената как се показва пред публиката? Тръпки я побиха.

— Какво има, миличко, да не ти е студено?

Той бе внимателен, взе ръката й в своята.

— Не, не — засмя се тя. — Не ми е студено, просто съм щастлива.

Напълни чашата й с шампанско. Пиеха само шампанско — отиваше си с цвета на косата й.

— Имам страхотна идея — започна той. — Но ще я оставя за после, първо ще хапнеш.

— Не, сега, моля те, кажи ми я сега — тя целуна пръстите му, обгърнали нейните.

— По-късно — упорстваше той. — Първо си изяж вечерята като добро момиче.

Жил дьо Кормон ги наблюдаваше от своята маса до прозореца. Той бе там почти всяка вечер, дискретно скрит зад декоративните палми. А Вероне чакаше отвън, за да ги проследи… Жил пиеше първокласно „Лафит“, пренебрегвайки храната пред себе си. В сметките му не влизаше Рупърт фон Холенсмарк. Без да разбере, че тази игра има други правила, той бе загубил. Но само първия рунд. Който умееше да чака, обикновено печелеше накрая. Той обмисляше следващите си стъпки.

 

 

— Сядай! — въздъхна Каро, щом излъчващата щастие Леони прекрачи прага на гостната й.

— Той иска да замина с него, Каро, в една малка вила на Лазурния бряг. Казва, че там е красиво, тихо и спокойно. Ще бъдем само двамата, ще има слънце, морето ще е топло и дори по-синьо от небето.

— Леони, сега е декември — реалистично й напомни Каро.

Леони за миг се загуби в мечтите си, представи си Рупърт и себе си в скромна варосана стая с изглед към синьото море и едно голямо бяло легло.

— О, Каро, ти как смяташ? Да замина ли?

— Разбира се, че не! Леони, помисли си, и то внимателно. Това е най-решителната стъпка, която едно момиче може да предприеме, и после няма връщане назад.

Не искаше да я наранява, но трябваше да й каже истината, да я накара да разбере, че Рупърт няма да се ожени за нея. Любовта бе нещо съвсем отделно.

— Сигурна съм, че те обича толкова, колкото и ти го обичаш. Но Рупърт е сгоден за едно момиче в Германия. Той ще се ожени за нея, Леони.

— Знам за това момиче, той ми каза, разбира се. Не иска да имаме никакви тайни един от друг. — Леони продължи уверено: — Но той ще й обясни, че не може да се ожени за нея. Не и сега, когато ме обича.

— Баща му е подготвил този брак за него — това е нещо повече от брак, Леони, това е съюз между две могъщи семейства. Трябва да спечелиш не само Рупърт, а и… Германската империя!

Леони се засмя.

— О, Каро, толкова си забавна. Не трябва да се безпокоиш за мен. Рупърт ще се погрижи за всичко.

По дяволите, помисли си Каро, вината е изцяло моя и всичко това ще свърши с нещастие. Дори Рупърт да се изправи срещу семейството си и да се ожени за нея, ще остане без пукната пара, няма да е в състояние да си позволи съпруга. Любовницата е нещо съвсем различно. Всеки мъж би могъл да има любовница.

Леони погледна часовника. Щеше да закъснее за театъра. Слава богу, налагаше й се да ходи там само още няколко седмици; беше обещала на мосю Бриа, че няма да си тръгне, докато не направи цирковата си роля. Прииска й се да може да сподели с Каро, че работи в кабарето. Спря по-дълго погледа си на нея, но устоя на изкушението да й се изповяда. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре… тя никога не би искала Рупърт да научи. А Каро можеше, дори да се закълне, че ще пази тайна, просто да каже на Алфонс, а Алфонс да го спомене пред някой приятел… не, по-добре беше да не знае.

— Къде изчезваш непрекъснато? — заоплаква се Каро. — Толкова си заета. Трябва да идваш да ме виждаш по-често. Ела с нас на вечеря у Жил дьо Кормон следващия четвъртък. Сигурна съм, че няма да има нищо против да те вземем.

Искаше да я откъсне от Рупърт, да я изведе малко навън, да я срещне с повече хора.

В четвъртък бе премиерата на новото шоу.

— Съжалявам, Каро, не мога. Но все пак ти благодаря. Ще те посетя пак следващата седмица.

Леони импулсивно я целуна по бузата.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря, че ме запозна с Рупърт.

— О, скъпа — въздъхна Каро, — мила Леони, иска ми се да не те бях запознавала.

 

 

Дьо Кормон водеше двойствен живот: един формален в къщи със съпругата си и по светските сбирки, където трябваше да се появяват заедно и където тя украсяваше масата му и служеше на неговите бизнес и политически цели, и втори, съвсем отделен, където той следваше собствения си път, винаги сам, срещайки се с хора, които сам избираше, изпълнявайки ролята на домакин в изискани ресторанти, връщайки гостоприемството на онези, чиито партита или вечери бе посещавал. А необикновеното е, мислеше си Вероне, докато чакаше пред „Воазен“, кръстосвайки студената декемврийска улица, за да не замръзне, че никой не отказва поканата му. Независимо дали го харесваха или не, те винаги идваха. Не би се обзаложил, че на голямата кръгла маса сега седяха много приятели. А там имаше две дузини хора. Това означава, че си силен, самодоволно се усмихна той, уверен в подобна сила, никой не може да ти откаже, когато си толкова силен.

Каро винаги бе харесвала „Воазен“, нравеше й се пълната интимност, която предлагаше ресторантът, неговите тъмнокоралови стени и украсените с гирлянди драперии, тежките пискюли и позлатените огледала, в които се оглеждаха най-елегантните мъже и жени на Париж. А за онези, които предпочитаха уединението, имаше специални сепарета, предназначени за интимни срещи — свещи, канапе и маса за двама, скрити от любопитните погледи с тежки кадифени завеси, заглушаващи прошепнатите любовни слова и тихия звук от целувките. Имаше много спомени от тези сепарета.

Жил бе ангажирал целия салон и както обикновено, всичко бе перфектно. Във „Воазен“ бяха свикнали с него. Той бе любезен, пъргав и непретенциозен — просто очакваше най-доброто и персоналът бе щастлив да му го предостави. „И Господ да ни е на помощ, ако не можем“, каза управителят развълнувано.

Дьо Кормон поздрави гостите си, предвкусвайки вечерта. Предварителното очакване бе огромно удоволствие, то винаги увеличаваше възбудата му, независимо дали ставаше въпрос за удар в бизнеса или за спечелването на някоя жена — очакването, съзнанието, че всичко предстои, че накрая той ще спечели, беше поне половината от удоволствието.

Обичаше да дава тези вечерни празненства, те му осигуряваха поредната възможност да манипулира хората, поставяйки някой млад мъж до по-опитна зряла жена или пък чуждестранен бизнесмен до най-привлекателните момичета, жонглираше с красотата на Париж, със съперниците си и с чувствата на хората. Резултатите бяха очарователни за наблюдение. Тази вечер щеше да сложи Рупърт фон Холенсмарк до Марла и още отсега усещаше какъв щеше да бъде ефектът.

Марла бе четиридесетгодишна много богата благородничка, с пищно тяло и арогантно поведение, придобила печална слава поради страстта си към младите мъже. Той видя, че се бе наклонила по-близо до Рупърт, разкривайки му голяма част от вълнуващия си бюст. Дори един влюбен мъж като Рупърт не можеше да остане безучастен към такова тяло, нито към слуховете, че тя никога не носи бельо. Марла разпалваше фантазиите на всеки мъж. Тя се наведе още по-близо, пръстите й вече лекичко пълзяха по бедрото на Рупърт, докато му задаваше някакви тривиални въпроси. Жил се усмихна. Никой младеж не беше в безопасност до Марла. Добре я бе подбрал.

Каро флиртуваше с един американски милионер. Защо американците непременно държат да разбереш колко милиона притежават, питаше се той. Този бе натрупал своите от производството на масла и железопътни релси — полезна комбинация. Бе оставил яхтата си в Монте Карло и прекарваше времето си, харчейки долари в Казиното там и отдавайки се на по-земни удоволствия в Париж. Каро вече така го бе омаяла, че той сигурно се смяташе за най-привлекателния мъж на света — тя бе отлична флиртаджийка. Вдигна поглед и улови неговия, а той й се усмихна.

Разговорите бяха шумни, от време на време над тях се извисяваше смях, а виното се лееше; той усещаше как жените вече са се отпуснали като котки на припек, а мъжете се наслаждават на добрата храна и благополучието. Две дузини хора. Можеше ли да нарече поне някои от тях приятели? Повечето мъже бяха негови бизнес познати, а жените — е, някои от тях познаваше по-интимно, отколкото други… Жил се усмихна. Партито му си го биваше. Но най-хубавото тепърва предстоеше.

— Дами и господа — привлече вниманието им той. — Приятели — добави с по-мек глас. — Имам една изненада за вас. Ще отидем на кабаре.

— На кабаре? Колко забавно! Къде? — оживиха се гостите, тутакси прегърнали тази вълнуваща идея.

— Тази вечер започва ново шоу, чух, че било много ефектно — странни костюми, необикновени момичета, отлични танцьори. Струва ми се, че може да ни позабавлява.

Той самодоволно се усмихна на Рупърт.

 

 

Леони влезе в гримьорната, обута във високите си бели кожени ботуши, просълзена и ужасно ядосана на собственика.

— Как можа, как можа да постъпи така, Лулу? Само ме погледни — погледни само този костюм!

Лулу се втренчи в нея. Белите чорапогащи прилепваха към бедрата й като втора кожа, а плътното трико от бял сатен бе толкова опнато по тялото й и пристегнато със сребрист колан в кръста, че притискаше гърдите й и те изкачаха от деколтето като две закръглени полусфери. Коланът се провесваше до бедрата, а катарама му бе голямо сребърно сърце. Тя носеше камшик със сребърна дръжка, а русата й коса бе хваната на опашка, в която бяха вплетени сърмени нишки точно като опашката на белия кон, който трябваше да язди. Изглеждаше много ефектно, сребристобяла невинна палавница от някой садомазохистичен сън на дьо Сад.

— Вече е прекалено късно да се променя нещо, Леони. Не разбирам защо не се оплака на репетицията.

— Но на репетицията не беше така. Деколтето бе по-високо, трикото не ми стоеше така опнато, имаше и малка поличка, която да покрива бедрата ми — а не този… катинар… о, Лулу!

Бе на път да се разреве.

— Ако поставим едно парче в телесен цвят тук — каза Лулу и пъхна светло парче плат в деколтето над гърдите й. — Май става. Така публиката ще си мисли, че вижда повече, отколкото наистина им показваш — стар трик, много пъти съм го правила. Но сега вече ми е все едно.

— На мен не ми е — извика Леони.

— Знам, знам, но погледни се сега в огледалото. Вече си напълно покрита.

Леони се загледа в отражението си, сега бе малко по-добре.

— Ами това? — попита тя.

Лулу огледа колана. Бе закачен за трикото, нямаше начин да го махнат.

— Не мога да изляза на сцената така. Ох, просто искам да се скрия някъде.

Сълзите потекоха по бузите й, размазвайки прецизния грим.

Лулу се замисли за миг.

— Точно това ще направиш. Ще се скриеш. Чакай малко.

Тя затършува из голямото чекмедже с шаловете, ръкавиците и останалите сценични атрибути и измъкна оттам сребърно домино.

— Миналата година се появявах с него в номера с Пиеро и Колумбина. Сложи си го — и родната ти майка няма да те познае с него.

Майка ми, отчаяно си помисли Леони, никога не е правила нещо подобно; никога не би се посрамила да се появи на сцената в такъв вид. Тя си сложи доминото и застана пред огледалото. Не скриваше съвсем лицето й, но бе по-добре, поне не се чувстваше толкова изложена на показ.

Чуха, че оркестърът подхваща първите тактове на увертюрата.

— Трябва да вървя — извика Лулу. — Аз съм първа.

Тя хукна по тъмния коридор към сцената, а Леони бавно я последва.

Още само четири седмици, каза си тя, само четири седмици и после ще зарежа всичко това. Ще замина с Рупърт на юг, във Вилата с голямото легло в осветена от луната стая, където ще започнем живота си заедно и никога вече кракът ми няма да стъпи в кабаре.

 

 

Тяхната компания зае първите два реда на целия централен блок в театъра. Движеха се вкупом, смееха се и бъбреха, докато оставяха палтата и пелерините си на гардероб и заемаха местата си, втренчвайки се очаквателно в рекламите върху все още спуснатата завеса.

Публиката на балкона представляваше оживена група, предимно младежи, дошли да видят момичетата, вече наострени и развълнувани, подмятащи си цинични забележки по адрес на танцьорките и шоу гърлите, които вече бяха гледали. В ложите и на първите редове на партера седяха други мъже с блестящи колосани ризи и бели вратовръзки, те чакаха търпеливо, но също бяха дошли заради момичетата.

В края на краищата, мислеше си Пол Бернар от мястото си на последния ред на театъра, кабарето е за това — момичетата. Той зачете програмата, свързвайки имената с лицата, а понякога и с телата, проучвайки с какво разполагат неговите конкуренти. Разбира се, неговото кабаре бе по-класическо и по-изискано от „Интернационал“. Той винаги бе имал отлични певици и най-добрия хор в Париж. Бе дошъл, за да види Леони Бахри — беше я забелязал миналата седмица, когато се отби, за да не изпусне предишното шоу, и веднага разпозна момичето от влака — и, разбира се, тя изглеждаше толкова ефектно, колкото бе очаквал. Щеше да й предложи да участва в следващото му шоу, ако успееше да я примами от „Интернационал“.

 

 

Конят, така напудрен, че бе станал съвършено бял, чакаше в клетката си близо до сцената и нервно започна да се дърпа, щом оркестърът засвири първите тонове на увертюрата и танцьорите се втурнаха на сцената, хванати на хоро. Леони чу публиката да се смее на песента на Лулу и да й ръкопляска, щом свърши.

Бе дошъл ред на втория номер.

Танцьорката, изпълняваща функцията на конферансие, обезпокоена погледна коня, който цвилеше и удряше копита в пода, опръсквайки сценичните работници.

— Ако бях на твое място, много щях да внимавам с него — посъветва я тя. — Не е свикнал с прожекторите и шума.

Леони го потупа по врата, нежно го погали по носа и конят се поуспокои.

— Всичко ще е наред с него — със съчувствие каза тя, напълно го разбираше.

Лулу се появи от сцената и Леони се завтече да я поздрави, оставяйки коня да похапне сено.

— Ето — един от сценичните работници му донесе кофа вода — това е за теб, тъпо животно, пий, може би така ще се чувстваш по-добре.

— Тази вечер публиката е страхотна — усмихна й се Лулу, доволна от успеха си. — Няма да имаш проблеми, Леони.

* * *

Хубавото конферансие излезе на сцената и заплющя с камшика, докато „зверовете“ от цирка подскачаха около нея — дългокраки момичета, маскирани като леопарди, тигри, понита и зебри. Истински малки кученца, облечени с жабо, се премятаха през глава, а клоуни с торбести панталони и червени носове правеха цигански кълба пред очите на изумената публика.

Дьо Кормон наблюдаваше как Рупърт аплодира, присъединил се към общото веселие, наклонил леко настрани глава, за да чуе какво му шепне Марла, за която Жил се бе погрижил отново да седне до него.

Бе ред на хубавия бял кон. В лек тръс обикаляше сцената и грациозно се изправяше на задни крака на фона на музиката, отмятайки сребърна грива като кончето от приказките. Под звуците на фанфари на сцената излезе едно маскирано момиче с чувствени копринени бедра и сатенени гърди. От балкона се разнесоха одобрителни подсвирквания, когато тя изплющя с камшик и отметна глава назад, така че богато украсената й глава заблестя в тон със сребристата конска опашка. Каква прекрасна коса, помисли си Каро, и какви крака… тя се вгледа по-внимателно. Не, не можеше да бъде… или може би? „Това трябва да е Леони!“ прошепна Алфонс. Беше самата Леони! Значи това правеше тя — ето защо винаги бе заета вечерите! Но защо не й беше казала? И защо Рупърт не й каза? Погледът му бе прикован в Леони. Дали самият той знаеше? Тя бързо се обърна и погледна дьо Кормон. А той знаеше ли? Затова ли ги бе довел тук тази вечер? Той не гледаше към сцената, към Леони… дьо Кормон настойчиво наблюдаваше Рупърт. Каро отгатна по напрегнатото изражение на Рупърт, че, разбира се, не е знаел. Леони добре бе запазила тайната си. От всеки, но не и от дьо Кормон — готова бе да се обзаложи за това.

— Това е Леони… Леони, приятелката на Каро от партито. Прошепнатото й име се предаваше от човек на човек, а дьо Кормон усмихнат седна на мястото си.

— Ти знаеше — изсъска му Каро.

Той сви рамене.

— Помислих си, че ще е приятна изненада да видиш малкото си протеже така добре да се справя. Виж, тя тъкмо започва.

Каро се обърна към Алфонс и въпросително повдигна вежди… какво смяташе да прави той? Алфонс сви рамене, не знаеше. Тя отново крадешком погледна Жил — той не сваляше поглед от Рупърт, който остана прав, втренчен в сцената, очевидно шокиран, че вижда Леони полугола в кабарето.

Леони притича през сцената и с лекота скочи на гърба на галопиращия кон, а после отново с подскок се приземи, щом направи една обиколка на сцената.

— Браво! — извика американският милионер, ръкопляскайки ентусиазирано.

— Браво, Леони! — присъединиха се и останалите, завикаха нейното име и започнаха да я окуражават, докато тя демонстрираше майсторството си да язди неоседлан кон. Тя наистина бе много добра — щом веднъж свикнеш с външния й вид. Рупърт се присъедини към аплодисментите и Каро забеляза, че той отново се усмихва, радвайки се на успеха на Леони.

Дьо Кормон се наведе напред; не беше очаквал подобно нещо, искаше му се Рупърт да е шокиран, да е обиден от вида й — потресен, че тя не е девственото седемнадесетгодишно момиче, в което бе влюбен. Искаше да му покаже „истинската“ Леони — за да разбие мечтата му.

Възможно ли бе, чудеше се Каро, наблюдавайки го, Жил да не иска Рупърт да притежава Леони? Вероятно не… той едва познаваше Леони — или и това не бе така? Той също бе присъствал на партито. Тя се намръщи. Нещо не беше наред, ала не можеше да разбере какво.

 

 

Конят е прекалено нервен, мислеше си Леони, стискайки здраво юздите, докато се обръщаше на гърба му, уплашен е от ръкоплясканията. Заради онези хора отпред, те й махат и крещят… какво правят те, не виждат ли, че го плашат? Тя внимателно балансираше, застанала права на един крак върху гърба на коня, докато другият й крак бе вдигнат назад. Конят обикаляше сцената в тръс. Можеха ли това да са Каро и Алфонс? Тя опасно се разклати. А останалите, които бяха с Каро… цяла група. И, о, боже, о, не… нека това да не е истина! Там беше Рупърт! Той се усмихваше и я поздравяваше, а точно до него една елегантна жена се бе навела, хванала го бе за ръката и му шепнеше нещо на ухо, от което той се смееше. Смееха се на нея!

Искаше й се да скочи от коня и да избяга… но нямаше начин. Трябваше да довърши номера си. Вече бе почти накрая, слава богу. О, какво щеше да му каже? Той беше с тази жена! Дали изобщо щеше да пожелае да я види отново? Сега, когато вече знаеше. Когато я беше видял в този костюм, в този ужасен унизителен костюм! Музиката започна да затихва, а белият кон се стресна от фанфарите и ритна със задни крака тъкмо когато Леони се готвеше да заеме финалната поза. Тя политна напред, но успя да се задържи и да не падне.

Тъкмо бе вдигнала ръцете си високо над главата във финалната патетична поза, когато забеляза, че парчето плат, толкова умело поставено от Лулу, за да довърши деколтето й, бе паднало. Голите й гърди бяха изложени на показ пред целия театър. И пред Рупърт. О, Господи, Рупърт!

Публиката откачи, тропаха, подсвиркваха, аплодираха — това я отърси от първоначалното вцепенение и тя обезумяла прикри гърдите си с ръце. Сред целия този шум долови нов звук, странно шуртене… прожекторите бяха опръскани и се запотиха от разпенената течност. Изнервеният кон, напил се с вода малко преди това, бе избрал точно този момент, за да се облекчи, наводнявайки средата на сцената и карайки танцьорите да се превиват от смях, докато прескачат локвата.

Публиката ревеше от удоволствие, а Леони ужасена се бе втренчила в групата на първите редове. Главите им бяха отметнати назад, докато безпомощно се гърчеха от смях, аплодирайки и окуражавайки я. Рупърт също се смееше — смееше се на нея — всички й се смееха — искаше й се да умре. Просто й се искаше да умре… тя скочи от коня и побягна от сцената, разблъска танцьорите, които гледаха зад кулисите, блъсна Лулу… трябваше да избяга, да се махне.

Само Каро не се смееше. Гледаше дьо Кормон. Той тихичко се подсмиваше.

— Не знаех, че ще бъде толкова забавно — каза й той.