Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Private Desires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Елизабет Адлър. Скрити страсти

ИК „Прозорец“, 2002

Художник Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Оформление: Калина Павлова

ISBN 954–8079–78-X

История

  1. — Добавяне

71.

Амели се запъти обратно през тревните площи на Паласио д’Орвил към малката бяла къщичка със собствена оградена градинка, която бе дом за нея и малобройното й семейство. Погледна големия, набиващ се на очи часовник на китката си, сега времето бе важна част от живота й. Шест часа. Имаше на разположение точно един час да се изкъпе и да поиграе с момичетата, преди да си легнат — а после трябваше да се върне в хотела и да провери сметките. Не можеха да си позволят да се повтори. Нямаше никакво извинение за нея и всъщност това, че не се бе случвало никога преди през трите години, откак тя носеше отговорност за финансите, нямаше никакво значение. Изобщо не биваше да се случва и изцяло от нея зависеше да не се повтаря. Винаги има нещо, помисли си тя и се усмихна накриво, когато открехна портата и закрачи по пътеката към винаги отворената входна врата.

— Мама, мама — закрещяха в унисон детските гласчета и притежателките им се показаха на входната врата — две руси главици с ореол от къдри, затичани почернели от слънцето детски крачка и палави ръчички — това бе Ле, разбира се, а Леонор просто й се усмихваше и й отстъпваше.

— Първо аз — задъхана извика Ле и прегърна коленете на майка си. — Себастиау е тук — съобщи й тя, щом Амели се наведе да я целуне.

— Ето ме, мамо — подаде бузата си за целувка Леонор. — Себастиау е тук.

— Колко забавно! — хвана ги за ръцете Амели и се заизкачва с тях по пътечката. — Обзалагам се, че ви е донесъл подаръци.

Ле я погледна със сините очи на Роберто.

— Най-голямата, най-голямата кукла, която някога си виждала. — Тя посочи с ръце колко голяма и Амели се засмя, познаваше склонността към преувеличение у дъщеря си.

— Не, толкова е голяма — ръцете на Леонор очертаха по-скромен размер.

— И тази ми се струва много голяма — весело отвърна Амели, — дайте да ги видим тези кукли.

— Как е работещата жена? — прекрасната външност на русия Себастиау никога не преставаше да й напомня за Роберто. — Очарователна и хубава както винаги — каза той и я целуна.

Амели се отпусна на един стол.

— Не се чувствам толкова очарователна — усмихна се тя, — но много мило, че ми го казваш. А сега, като те виждам, съм много по-добре.

— Тези думи са музика за ушите ми — отвърна той и й подаде един пакет. — Не можех да те пропусна, нали?

— Подарък. О, Себастиау, не трябваше да си правиш труда… много си мил, винаги ни носиш подаръци.

Какво щеше да прави без него, питаше се тя; той бе скалата, на която се облягаше през изминалите няколко години. Бе изслушвал всичките й проблеми, бе обсъждал тревогите й, бе преминал през всичките й съмнения. Бе я утешавал, окуражавал и когато бе необходимо, тласкал напред — затова го обичаше.

Бялата кутия бе завързана със сребърна панделка и носеше името на шикозен нюйоркски магазин. Вътре бе сложена най-красивата дантелена блуза на света.

— Казаха ми, че това е последната мода — притеснено заобяснява той, изчаквайки одобрението й.

Амели разпери пред себе си нежната дантела, цялата сияеща.

— Това наистина е най-хубавото нещо в моя гардероб — каза тя, — колко умно, че си избрал него, Себастиау. Засмя се при мисълта как Себастиау влиза в дамски моден магазин. — И колко смело! — добави после.

Амели погледна роклята, с която бе облечена. От толкова отдавна не си бе купувала нищо ново, просто никога не й оставаше достатъчно свободно време, за да обикаля по магазините. Не й оставаше време за нищо освен за хотела и за децата — и тя трептеше между двете като стрелка на метроном, целият й ден бе разпределен до минута. Просто нямаше никакво време за самата себе си!

— Това е само подкуп, за да се уверя, че ще вечеряш с мен.

— О, но, Себастиау, трябва да се връщам обратно. Налага се да проверя сметките от миналия месец, а и днес има годишнина от сватбата на мистър и мисис Фрийланд, също и танци в балната зала. Наистина трябва да съм там, за да се уверя, че всичко е наред.

— Амели ду Сантус, казвал ли ти е някога някой, че тайната на успеха е в това да знаеш как да упълномощаваш? Упълномощавай останалите, скъпа моя — остави част от товара на персонала си, та те са там за това!

Амели печално се усмихна.

— Знам, знам. Просто — ами, знаеш ли, Себастиау, в края на краищата отговорността е моя и аз не искам нещо да не бъде наред. Едуар ми има доверие.

— И как няма да ти има доверие след цялата работа, която си свършила. От три години това място е най-печелившият хотел във Флорида. Защо да ти няма доверие? И защо да нямаш доверие на персонала си? В края на краищата, ти си ги подбрала.

— Ти си прав, трябва да ги оставям сами да се справят. Бедата е, Себастиау, че съм толкова дяволски заинтересована, че не мога да изтрая да не се намесвам. Обичам всяка частица от хотела.

Амели се засмя и сграбчи Леонор за коляното.

— Май е време за теб, нали, скъпа моя? — каза тя и я целуна. — Какво ще кажеш за една вана?

Леонор имаше същите кехлибарени очи като Амели и Леони.

— Мой ред е да седя в оня край, където няма тапа — каза тя и дръпна Амели за ръката. — Кажи й — кажи на Ле, мамо. Ти няма да сядаш в моя край — предупреди сестра си тя.

Ле скочи на крака и се затича към вратата.

— Ако стигна първа, ще седя, където си искам — извика тя, хвърляйки дрехите си в движение.

Амели и Себастиау се засмяха.

— Не се тревожи, Леонор, бъди сигурна, че ще седнеш в онзи край, дето няма тапа. — Себастиау взе на ръце малкото момиченце и я качи на раменете си.

— Хайде — извика той, — дай да видим как можеш да плуваш.

Той погледна Амели, докато се качваха по стълбите един до друг.

— Какво ще правим с вечерята тогава — или дойдох чак от Ню Йорк само за да те видя и да вечерям сам?

— Какъв е този патос? — усмихна му се Амели. Наистина бе толкова хубаво, че го вижда. — Ще бъде ли твърде късно в десет?

— Значи в десет.

 

 

Амели беше облякла дантелената блуза с една ефирна бяла пола. Косата й бе прибрана с гребенчета, украсени с перли, перлени обици се поклащаха от ушите й, а един сребрист колан бе пристегнал тънкото й кръстче. Чувстваше се хубава. Това не бе нещо, за което бе мислила напоследък, но вече определено бе време да започне. Питаше се какво би казал Себастиау за нейната идея.

Той я чакаше на запазената специално за нея маса в ресторанта на Паласио. Бе десет и десет и салонът бе препълнен с гости, които се наслаждаваха на превъзходната храна на Мишел и на изисканото обкръжение. Навсякъде си личеше вкусът на Амели — в бледозелените покривки по масите и тежките прибори от чисто сребро, в чиниите от Лимож и нежните цветя. Вкусът й бе формиран и напътстван от Изабел и бе превъзходен. Както и самата тя, помисли си Себастиау, отмествайки назад стола си, докато Амели се приближаваше към него. Питаше се какво ли си е помислила, когато я бе поканил… точно сега бе подходящият момент, усещаше го. Вече си бяха станали толкова близки.

— Себастиау, имам идея. Искам да ми кажеш какво мислиш за нея.

Тя изглеждаше толкова сериозна, че Себастиау се зачуди какво ли пък можеше да е сега. Дали не възнамеряваше да разшири хотела до петдесет стаи. Или да добави още тенис кортове и игрище за поло? Той едва ли би могъл да се досети какво точно е родило въображението й — и усетът й, тя, изглежда, имаше много вярно чувство за онова, което би могло да донесе успех.

— Добре, кажи ми — каза той, мислейки си колко е красива в бялата дантелена блуза.

— Най-сетне войната във Франция свърши. Искам да заведа децата да видят баба си.

Единственото нещо, което би могло да го изненада повече, бе, ако му беше казала, че се отказва и напуска хотела. Знаеше, че Амели си пише с Леони, макар и да я споменаваше рядко, очевидно нещо се мътеше в главата й от доста време.

— Не звучи лошо — предпазливо отговори той, — ако и Леони е съгласна. — Той си спомни как последния път, когато бяха във Франция, Леони бе убедена, че Амели е в смъртна опасност.

— Няма да й казвам — отвърна му тя. — Просто ще отида там и ще я намеря.

— Като миналия път ли? — въпросително повдигна вежди Себастиау.

— Не — този път няма да избягам. Каквато и опасност да е имало, когато бях дете, сигурно сега вече е преминала, Себастиау. Аз съм на двадесет и четири — вдовица с две деца. — Амели сви рамене. — Опасността е само в съзнанието на Леони и мисля, че децата ми имат право да познават баба си.

Себастиау хвана ръката й.

— Права си, идеята е добра — добра за теб, за Ле и Леонор. А и за Леони.

Амели му се усмихна облекчена. Себастиау бе толкова здравомислещ; ако се бе опитал да я разубеди, щеше да бъде принудена да преразгледа решението си — или поне да се вслуша в доводите му против.

— Добре — въздъхна тя, — радвам се, че одобри идеята ми. Ще бъде по-лесно да кажа на Едуар.

Някогашното оживление озари лицето й и за миг пред него седеше живото, пламенно момиче, което бе тя преди.

— О, Себастиау, толкова съм развълнувана!

Погледът на Себастиау срещна нейния.

— Амели, защо ще заминаваш сама? Не мога ли да дойда с теб?

— Предполагам, че не искаш да се мъкнеш из Европа с една вдовица и цялото й домочадие — трябва да мислиш за кариерата си на архитект в Ню Йорк — а сигурно те чакат дузина красиви и вбесяващо елегантни приятелки!

Амели с лекота отхвърли предложението му — както можеше да постъпи само със стар приятел — но Себастиау не се отказа.

— Амели, нямах предвид по този начин. Искам да станеш моя жена.

Дългите й тъмни мигли затрепкаха.

— Винаги съм те обичал, можем да бъдем щастливи заедно, както сега. Най-хубавите дни от живота ми са били тук с теб и децата.

Амели се поколеба. Какво можеше да каже, без да го нарани? Той бе най-скъпият й приятел, от край време беше така — и бе истина, че са щастливи заедно. Бракът със Себастиау би бил спокоен, разумен, изпълнен с уют и нежност. Спомените с Роберто се блъскаха в съзнанието й — тогава бяха млади, нежни и прекрасни. Но сега тя бе различна. Бе жена — и искаше да се чувства като жена… може би някъде, някой ден щеше да се появи някой, който да събуди страстта й и истински да я развълнува.

— Себастиау — продълговатите кехлибарени очи на Амели умолително потърсиха неговите. — Не мога — не и сега във всеки случай. Не съм готова за женитба — но и аз те обичам, наистина те обичам. — Ръцете й нервно стиснаха неговите. — Просто във Франция трябва да отида сама. Имам нужда от повече време, за да подредя чувствата си.

Може би бе постъпил прекалено прибързано — все пак бяха минали едва три години след всичко.

— Аз ще бъда тук тогава, когато се върнеш — усмихнат й отвърна той, — ако имаш нужда от мен.

Амели въздъхна облекчено.

— Винаги ще имам нужда от теб — всъщност още сега. Искам да заведа децата в Париж за няколко дни, преди да отидем на Лазурния бряг. Нямаш ли някои приятели там? Бих искала да знам, че има някой, към когото мога да се обърна в случай на нужда.

Себастиау си помисли за Жерар дьо Кормон — тъкмо случай най-сетне да се запознае с Амели.

— Разбира се, имам един много добър приятел. Ще му пиша незабавно и ще го известя, че ти пристигаш. Той ще е повече от щастлив да ти покаже Париж.

— Чудесно — каза Амели, тъкмо когато келнерът пристигаше с вечерята. — Нямам търпение да се запозная с него.