Елизабет Адлър
Скрити страсти (68)

67.

Леони запали свещите и отстъпи назад, за да се порадва на масата. Селските чинии, сини като яйце на червеношийка, блестяха и синьото им изглеждаше още по-наситено, а пред всяко от петте места стоеше по един жълт цвят, поставен до грациозните кристални чаши с дълги крачета. Покривката бе бледосиня, а жълтите като масло салфетки лежаха кротко до всяка чиния. Два тумбести сребърни свещника, с щипци към тях, с каквито девиците през осемнадесети век осветявали пътя към леглото си, държаха дебели свещи с цвят на мед, а току-що откъснатите невени и метличини се подаваха от една напукана жълта купа.

Всичко е съвършено, заключи тя и отиде да провери бутилките розе, които чакаха в сребърните купи за изстудяване, една съвършена маса за вечеря със стари приятели по случай средата на лятото, двоен празник — петата годишнина от нейната сватба и раждането на внучките й близначки — Ле и Леонор ду Сантус.

— Ле и Леонор — тя със задоволство произнесе на глас имената им. Леонор се беше родила половин час след Ле, а в писмото си Амели й бе писала, че нещо в изражението й напомняло на Леони. Затова избрала името Леонор.

Може би просто е искала да бъде мила с мен, помисли си Леони с усмивка, но и така да беше, бе още по-голяма радостта да нарече едно от децата си на името на майката, която едва познаваше. Амели бе започнала да й пише през последните месеци от бременността и Леони бе открила, че не може да устои на удоволствието, което й доставяше това, и да й откаже чувството за сигурност, които тези писма очевидно създаваха у Амели. Сигурно след толкова години само да си пишат не криеше никаква опасност. Първо си разменяха просто кратки бележки, Амели й разказваше за напредването на бременността и за това колко й харесва във Флорида, но постепенно, получавайки отговорите на Леони, освободени от излишни емоции, кореспонденцията им се превърна в кореспонденция на две приятелки, в която здравият разум на Леони подреждаше и укротяваше новопоявилите се усещания на Амели във връзка с живота в Америка и приближаващото майчинство.

Тя наистина е пораснала, мислеше си Леони, спомняйки си пъргавото младо момиче, което се бе появило в гримьорната й през онази незабравима нощ, но сега долавяше и нещо друго — един нюанс, който я тревожеше. Някаква тъга, повече от отрезвяване, че животът не се състои единствено от рози, щастие и безметежна любов.

Тя чу звука от приближаваща се кола по пътеката към Вилата и се забърза към вратата, която както винаги бе широко отворена, за да влиза летен въздух, а двете саксии здравец, сложени отпред, радваха окото като пъстро цветно петно под белите стени.

— Леони, ето те и теб. Колко време мина. — Каро изглеждаше прелестна в своята жълта пола от груба сурова коприна и в блузата с широко деколте, за пръв път с пусната коса, хваната от двете страни с малки костени гребенчета, украсени с перли.

— Изглеждаш чудесно — едновременно възкликнаха и двете, оглеждайки се една друга за новопоявили се знаци на времето.

— И нито ден по-стара — убедено каза Леони.

— Както и ти — съгласи се Каро. После се засмяха на своята глупост. — Някой може да си помисли, че сме на седемдесет — продължи Каро — А между другото ти изглеждаш точно по същия начин, както изглеждаше на петнадесет. С изключение на това, че сега си по-щастлива.

Устните на Леони се разтегнаха в широка усмивка.

— Много проницателно наблюдение — и наистина е така, аз съм щастлива.

— А Джим?

— О, Джим щеше да бъде дори още по-щастлив, ако му позволявах да работи по осемнадесет часа на ден. Сега купува земя по крайбрежието — убеден е, че някой ден тя ще има голяма стойност. Прекарва цялото си време в планове как да я оползотвори — или, с други думи, непрекъснато търчи от Ню Йорк до Сан Франциско. Понякога го придружавам, но по-често си стоя тук и се грижа за градината. Станала съм мързелива, Каро — много съм привързана към това, за да ми се ще да го напусна дори за малко.

— Ти винаги си искала точно това обаче, нали? — каза Каро. — Нуждаеше се от сигурността, която ти дава собствената земя. Той я купува за теб, Леони, знае, че тя означава за теб повече от диамантите.

Леони се замисли.

— Да, предполагам, че е така — до известна степен. Но сега имам Джим и не се нуждая от нищо друго. С него се чувствам сигурна.

Засмените им погледи се срещнаха.

— Радвам се — каза Каро.

Алфонс и Марок се бяха спрели с Джим на пътеката и се наслаждаваха на гледката на залива, затуляйки с ръка очите си от слънцето, за да проследят извивките на тебеширените пътеки, които водеха на носа.

— О, не мога да чакам — извика Леони, затича се нагоре по пътеката да ги посрещне и се хвърли на врата на Марок. — Ах ти, беглецо — засмя се тя и шумно го целуна, — не съм те виждала почти от шест месеца.

Лицето й е така пламенно, както и когато я видях за пръв път да наднича притеснено към алеята на „Сера“, помисли си Марок, и така красиво.

— Аз съм зает човек — извини се той и й подаде огромна кутия с любимите й бонбони от Танрад, донесени специално от Париж. — Животът на хотелиера е натоварен — всъщност поглъща цялото ти време. Изглежда, никога няма да имам време за себе си.

— По-добре да се заемеш с някой от хотелите тук — убедено каза Леони, — тогава поне по-често ще те виждаме. А ако ти не можеш да направиш това, тогава аз по-често ще трябва да посещавам Цюрих.

Завръщането на Марок в хотелиерския бизнес се бе оказало успешно, но разстоянията не се отразяваха добре на старото приятелство и тя говореше сериозно.

— Чух, че днес има двоен празник — той бе хванал Леони за ръка, докато крачеха надолу към къщата. — Ще ни позволиш ли да узнаем какъв?

— Не и преди вечеря — твърдо каза Леони, — тогава ще ви кажа.

Тя се отправи към терасата, където Джим бе наредил високи бутилки с местен вермут, подправен с прясно набрана мащерка от склона и вкусен касис с дъх на горски плодове.

— Това е раят — възкликна Каро. — Защо трябва човек да живее някъде другаде, когато тук е толкова хубаво?

— И аз мисля така — съгласи се Алфонс.

— Кажи ми — попита Каро, помирисвайки във въздуха — какво има за вечеря? Ухае апетитно.

— Пълнени патладжани, печено агне — а преди това нещо, от което ще си оближете пръстите — прясно уловени скариди от залива с домашно приготвената майонеза на мадам Френар, както и аспержи, а за десерт — малини и ягоди, колкото можете да изядете.

Леони се засмя при вида на смаяните им, изпълнени с очакване лица.

— Да пием за това — весело подхвърли Марок, — един тост и за вас двамата. Честита годишнина!

— Честита годишнина! — присъединиха се Каро и Алфонс.

Джим прегърна Леони през раменете.

— Няма да повярвате как трябваше да я преследвам — каза той с усмивка, — но я убедих, че съм единственият подходящ мъж за нея.

Щастието им бе така очевидно пълно, че гостите им усетиха отразената му топлина. Кой би могъл някога да си представи, че един ден тя ще бъде така щастлива, помисли си Каро, спомняйки си за Мосю. Леони рядко го споменаваше сега. Дори и откакто бяха научили, че е претърпял злополука и се е парализирал — говореше се даже, че били засегнати и гласните му струни и той не можел да говори. Като познаваха енергичността на Мосю и неговата волева личност, трудно им беше да повярват на тези приказки, но, изглежда, бяха истина. През по-голямата част от годината той живееше в един огромен апартамент в „Отел дьо Пари“ в Монте Карло и от време на време си позволяваше да излиза с яхтата си, макар че разправяха, че напускал хотела само късно през нощта, така че никой да не може да го види в инвалидна количка. Каро потръпна и отпи от питието си. Ако страстта му към Леони бе нормална, тази вечер той можеше да бъде тук, хванат под ръка с нея и да празнуват годишнината от сватбата си.

— Елате всички — извика Леони, — вечерята е сервирана. Марок, ти ще седнеш от дясната ми страна, а Алфонс, ти — от лявата. Джим оставям на теб, Каро.

— Добре — каза Джим, — от години се опитвам да остана насаме с нея.

— Виждаш ли — извика Леони, — женени сме от пет години, а той вече преследва най-добрата ми приятелка.

Леони вдигна чашата си.

— Не мога да чакам повече, за да ви кажа — започна тя, а лицето й се озари от усмивка. — Искам да вдигнете тост за Ле и Леонор ду Сантус — близначките на Амели, моите внучки.

— Леони — въздъхна Каро, — о, Леони. Колко прекрасно! Колко вълнуващо!

Марок и Алфонс се усмихнаха на нейното явно щастие.

— Нещо повече — каза Леони, — бях лишена от собствената си дъщеря, но тя ми обеща, че ще видя моите внучки. Когато пораснат достатъчно, ще ги доведе при мен.

Каро се замисли как всички обикновени щастливи баби могат всеки ден или всяка седмица да виждат внуците си. Не е ли удивително, мислеше си тя, вдигайки тост за здравето на новородените, как Леони се е научила да бъде щастлива с толкова малко — бегло обещание за посещение някога в бъдеще бе достатъчно да я изпълни с щастие.

 

 

Вечерята бе спокойна, примесена с разговори и клюки, а после поседяха мързеливо още малко на терасата, пиейки кафе и канейки се да се прибират в къщи, защото вече наближаваше време за лягане.

— Не знам защо не останете тук във Вилата — започна да недоволства Леони, когато Каро накрая реши да тръгват.

— Нямате достатъчно голям шкаф, който да побере дрехите й — суховато се пошегува Алфонс, — трябваше да се настаним в апартамент с две спални, за да може тя да има всичко необходимо. А сме тук само за четири дни!

Леони я прегърна.

— Приятно ми е да чуя, че не си се променила от деня, в който те срещнах — каза тя, спомняйки си за препълнения с коприна и сатен гардероб и кутиите с бижута.

— Какво представлява една жена без обожатели? — безгрижно отвърна Каро, докато се изкачваха нагоре по пътеката. — Значи ще се видим утре — намислила съм да поиграем малко в Казиното вечерта.

Алфонс простена.

— Тя най-накрая ще ме разори — каза той, настанявайки я в колата.

— Никога — засмя се Каро, — аз винаги печеля.

Марок щеше да шофира.

— Благодаря ви за изключително приятната вечер — тихичко каза той. — Липсваш ми, Леони.

Погледът му бе изпълнен с нежност.

— И ти ми липсваш, стари приятелю.

Леони топло го прегърна.

Джим я хвана за ръка и те закрачиха по обляната от лунна светлина пътека, чиито камъчета тя сама бе редила преди много години.

— Още не съм ти дал подаръка — каза той. — Исках да почакам, докато мога да ти го покажа — но сега е почти късно.

Той погледна небето; луната бе високо и осветяваше пейзажа с бледа светлина. Носът приличаше на рисуван декор над мълчаливо поклащащото се море.

— Почакай тук — каза той и сложи Леони да седне на един стол на терасата. — Връщам се веднага.

Тя се облегна назад, загледана в магическата сцена. През цялото време, през което бе живяла тук, нито една нощ не приличаше на друга — морето бе винаги различно, както и небето. Тя въздъхна от задоволство. Нейният дом бе най-прекрасното място на света.

— Затвори очи — нареди й Джим — и виж какво ще ти подаря.

Леони послушно затвори очи, долавяйки ясно шумоленето на хартия, докато той пъхаше един пакет в ръцете й.

— Мога ли да го отворя сега? — попита го тя.

— Отвори го — отвърна той.

Документи като тези бе виждала и преди, завързани с розова лента и запечатани с ален восък.

— Нотариални актове — прочете тя с усещането, че това е нещо познато. Някога Мосю й бе направил същия подарък — нотариалния акт на самата тази къща. Тя дълбоко си пое дъх и зачете нататък. Бяха нотариални актове на цялата земя на изток от Вилата, чак до носа, земята зад и над хълма под пътя и няколко хектара на запад. Учуденият й поглед срещна този на Джим.

— Ти си господарка на всичко, което виждаш, Леони Джеймисън — каза той със самоуверена усмивка, — всичко е твое.

Тя застана до него и се загледа в окъпания в лунна светлина пейзаж. Той наистина бе неин, тези дървета, тези хълмове, тези варовити пътечки — всички бяха нейни. Пъхна ръката си в неговата и склони глава на раменете му.

— Как да ти благодаря? — прошепна тя. — Това е най-прекрасният подарък, който можеше да ми направиш.

— Знам — отвърна той, стискайки ръката й, — винаги съм знаел от какво имаш нужда.

Леони не каза нищо. Джим знаеше от какво се нуждае тя, знаеше как да я накара да изпитва сигурност. И й бе подарил всичката тази земя.