Включено в книгата
Оригинално заглавие
Long Time Coming, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 121 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Дългото очакване

Оформление на корицата: Борис Стоилов

ИК „Хермес“, 1995


1.

Поршето пълзеше бавно по улицата и приличаше на лъскава черна пантера. Прилепи се плътно до бордюра, а моторът му изръмжа дрезгаво и тихо подобно на хищник.

Марни Хибс бе коленичила върху плодородната пръст на цветната леха, копаеше около корените на кучия дрян и тъкмо проклинаше дребните бръмбарчета, които си похапваха тук поне по три пъти на ден, когато бръмченето на мотора привлече вниманието й. Погледна през рамо към колата и мигновено се паникьоса, щом видя, че спира пред дома й.

— Божичко, нима е толкова късно? — промърмори тя.

Изпусна градинарската лопатка, изправи се и започна да чисти влажните бучици пръст, полепнали но голите й колене.

Посегна да махне тъмния бретон от челото си и едва тогава разбра, че не е свалила градинарските си ръкавици. Бързо ги смъкна от ръцете си и ги пусна до лопатката, като не откъсваше очи от шофьора, който излезе от спортната кола и тръгна по входната алея.

Марни погледна ръчния си часовник и установи, че не е изгубила представа за времето. Той просто бе дошъл много преди определения час, поради което първото му впечатление от нея нямаше да бъде особено приятно. Тя бе зачервена, потна и мръсна и външният й вид изобщо не бе подходящ за среща с клиент. А имаше належаща нужда да получи тази поръчка.

Сигурно изглеждаше ужасно, но не искаше да проличи смущението й. Единствено самоувереното й и любезно държане щеше да й помогне да се справи с това неудобно положение.

Той беше все още на няколко крачки от нея, когато Марни го поздрави.

— Здравейте! — каза тя със сияйна усмивка. — Ние с вас явно сме объркали нещо. Смятах, че ще дойдете по-късно.

— Реших, че прекалявате с вашите дяволски игрички.

Обутите с гуменки крака на Марни се заковаха на място върху асфалтираната алея. Тя удивено наклони глава на една страна.

— Извинете…

— Коя сте вие, по дяволите?

— Мис Хибс. А вие за кого ме взехте?

— Никога не съм чувал за вас. Какво сте намислили, дявол да ви вземе?

— Аз ли?

Тя безпомощно се огледа наоколо, сякаш гигантските чинари в двора й можеха да дадат отговор на тези странни въпроси.

— Защо ми изпращахте всички тези писма?

— Писма ли?

Той несъмнено изглеждаше вбесен и нейното слисване само още повече го дразнеше. Нахвърли се върху нея подобно на ястреб върху полска мишка и Марни трябваше да се понаведе, за да го види по-добре. Слънцето светеше точно зад гърба му и очертаваше само силуета му.

Непознатият изглеждаше висок, спретнат, рус, облечен с панталон и спортна риза — стилно, безукорно облекло. Имаше черни лъскави авиаторски очила, които й пречеха да види очите му, но ако и те бяха така враждебни като изражението и позата му, не й трябваше да ги гледа.

— Не разбирам за какво говорите.

— За писмата, госпожо, за писмата. — Думите излизаха със съскане между здравите му бели зъби.

— Какви писма?

— Не се правете на идиотка.

— Сигурен ли сте, че не сте сбъркали адреса?

Той направи още една крачка напред.

— Не съм сбъркал адреса — изръмжа непознатият.

— Явно грешите. — Тя не обичаше да се отбранява, особено когато към това я принуждаваше съвсем непознат човек, и то заради нещо, от което нямаше и понятие. — Вие сте или смахнат, или пиян, но във всеки случай имате грешка. Аз не съм човекът, когото търсите, и настоявам да напуснете този двор, който е моя собственост. И то веднага.

— Вие ме очаквахте. Личеше си.

— Помислих, че ви пращат от рекламната агенция.

— Е, не ме пращат оттам.

— Слава богу.

Нямаше да й бъде приятно да работи с толкова опърничав и зъл човек.

— Вие дяволски добре знаете кой съм — каза той и свали очилата си.

Марни шумно си пое дъх и отстъпи крачка назад, защото наистина го позна. Притисна с ръка гърдите си, сякаш за да задържи лудешки разтуптяното си сърце.

— Ло! — възкликна тя.

— Точно така. Името ми е Ло Кинкейд. Точно както го бяхте написали на пликовете.

Беше направо шокирана, че го вижда след всички тези години да стои само на крачка от нея. Този път той не беше само познат образ от телевизионния екран или от вестниците. Бе човек от плът и кръв. Времето се бе смилило над тази плът, вместо да я съсипе.

Искаше й се да стои така и да не сваля поглед от него, но той се беше вторачил в нея с неприкрито презрение и сякаш въобще не я познаваше.

— Да влезем вътре, мистър Кинкейд — тихо предложи Марни.

Неколцина от нейните съседи, които бяха решили да използват слънчевия уикенд, за да поработят в градините си, бяха престанали да копаят и поливат и открито зяпаха неговата кола.

Тази част на Хюстън съвсем не беше така шикозна като някои от по-новите квартали. Повечето жители тук бяха на средна възраст и караха прилични затворени автомобили. Тук едно порше представляваше любопитна картина. А и доколкото си спомняха съседите, Марни Хибс никога не беше влизала в шумни спорове.

Тя се врътна на скърцащите си гумени подметки и поведе Ло Кинкейд по алеята към входната врата на къщата си. Вътре работещата климатична инсталация предлагаше приятно облекчение, но тъй като Марни бе изпотена, веднага й стана студено. Или може би ясното усещане за присъствието на този мъж зад гърба и караше кожата й да настръхва.

— Оттук.

Марни го поведе по просторния коридор — от онези, които могат да се видят само в къщи, строени преди Втората световна война — към остъклената задна веранда, която й служеше за ателие. Там тя се почувства по-спокойна и непринудена, по-способна да се справи с изумителното събитие — неочакваното завръщане на Ло Кинкейд в живота й.

Когато се обърна и застана лице в лице с него, леденосините му очи бързо-бързо оглеждаха ателието й. Те привлякоха и задържаха погледа й като магнит.

— Е? — кратко каза той и подпря ръце на хълбоците си. Явно очакваше обстойно обяснение за нещо, от което Марни нямаше ни най-малка представа.

— Не зная нищо за никакви писма, мистър Кинкейд.

— Бяха изпратени от този адрес.

— Сигурно е станала някаква грешка в пощата.

— Малко вероятно е. Не и пет грешки в разстояние на няколко седмици. Вижте какво, мисис, хъм — Как ви беше името?

— Хибс. Мис Хибс.

Той и хвърли още един бърз, изпитателен поглед.

— Мис Хибс, аз съм ерген на трийсет и девет години. Много отдавна бях в пубертета. Не си спомням всяка жена, с която съм спал.

Сърцето й отново подскочи и тя бързо си пое дъх.

— Никога не съм спала с вас.

Той зае леко нехайна поза и нагло вирна глава.

— Тогава защо твърдите, че сте ми родили син? Син, за когото нищо не бях чувал, докато не получих първото ви писмо преди няколко седмици.

Марни се вторачи в него с безмълвно удивление. Усети как пребледнява.

— Никога не съм имала дете. И повтарям: — не съм ви изпратила нито едно писмо. — Посочи му стол. — Защо не седнете?

Не му предложи това от любезност, нито защото бе загрижена за неговото удобство. Просто се опасяваше, че ако не седне веднага, подкосените й крака няма да могат да я удържат.

Той се позамисли, като хапеше раздразнено ъгълчето на долната си устна, а после се приближи до едно плетено кресло. Седна на самия ръб на възглавницата, сякаш искаше да е готов мигновено да скочи на крака, ако се наложи.

Смутена от калните си гуменки и износената си трикотажна блузка, Марни се настани срещу него на съседното кресло. Седеше с изправен гръб, стиснала плътно мръсните си колене, а дланите й нервно потръпваха върху бедрата.

Докато изпитателният му поглед обхождаше лицето й, разрошената й коса, небрежното облекло и мръсните колене, тя се чувстваше необлечена и уязвима.

— Вие ме познахте. — Думите му прозвучаха като изстрел.

— Всеки, който гледа телевизия или чете вестници, щеше да ви познае. Вие сте най-известният астронавт след Джон Глен.

— И затова се превръщам в лесна мишена за всеки смахнат.

— Аз не съм смахната!

— Тогава защо ми изпращахте всички тези писма, дявол ви взел? Тази идея дори не е оригинална, знаете ли? Всеки ден получавам десетки писма.

— Моите поздравления.

— Всичките не са от мои почитатели. Пишат ми и разни озлобени религиозни фанатици, които смятат, че Бог не ни е дал право да излизаме в космоса. Някои благодарят на Бога за катастрофата с „Чалънджър“ Той ни наказвал, защото се месим в небесните му дела и тям подобни глупости. Получавам и предложения за женитба и за разни скверни и извратени връзки — сухо добави той.

— Колко хубаво.

Без да обръща внимание на ехидната й забележка, мъжът продължи:

— Но във вашите писма все пак имаше нещо оригинално. Вие бяхте първата жена, която твърдеше, че съм баща на детето й.

— Да не сте глух? Казах ви, че никога не съм имала дете. Как тогава ще твърдя, че сте бащата?

— Точно това имах предвид, мис Хибс! — извика той. Марни се изправи. Той също. Застана зад гърба й, когато тя се приближи до писалището и съвсем безпричинно започна да пренарежда четките и моливите, поставени в няколко метални кутийки от чай и кафе.

— Вие също така бяхте първата, която ме заплаши с публично изобличение, ако не изпълня онова, което искате.

Тя се обърна и установи, че той е много близо до нея. Почти усещаше докосването на панталона му до голите си колене.

— Нима е възможно да ви заплашвам? Вие сте прекрасната русокоса рожба на космическата програма, вие сте герой. Всички американци онемяха пред телевизорите, когато стиснахте ръката на руския космонавт след сключването на космическия мирен договор. В Ню Йорк имаше триумфален парад във ваша чест и в чест на вашия екипаж. Вие вечеряхте в Белия дом заедно с президента и съпругата му. Почти без чужда помощ променихте общественото мнение по отношение на НАСА, което несъмнено не беше благоприятно след случая с „Чалънджър“. Критиците на космическите полети станаха за смях след онова, което вие направихте. Трябва да съм луда или пълна глупачка, за да се изправя — горкичката аз — срещу подобна знаменитост. Уверявам ви, че не съм нито едното, нито другото.

— Вие ме нарекохте Ло.

След дългата й реч това кратко опровержение я завари съвсем неподготвена.

— Какво?

— Когато ме познахте, вие ме нарекохте Ло.

— И по една случайност вие се казвате точно така.

— Всеки обикновен човек от улицата щеше да ме нарече полковник Кинкейд и нямаше да произнесе нещо толкова фамилиарно като Ло. Освен ако не сме се познавали добре по-рано.

Тя се направи, че не го е чула.

— И какво искаха от вас тези така наречени писма?

— На първо място пари.

— Пари ли? — възкликна тя. — Колко грозно.

— А след това и публично да призная бащинството си.

Марни бе заклещена между него и писалището, но успя да се измъкне. Неговата близост я объркваше, пречеше й да мисли логично. Започна да се рови в купчината скици, поставени върху една от работните й маси.

— Аз съм независима и самостоятелна личност. Никога не бих си позволила да моля за пари вас или когото и да било.

— Това е хубав квартал. Имате голяма къща.

— Моите родители…

— С вас ли живеят?

— Не. Баща ми почина. А майка ми преди няколко месеца получи удар и сега е настанена в санаториум. — Марни тръшна купчината скици върху масата и се обърна към него. — Сама се издържам. Защо ви интересуват тези неща?

— Смятам, че жертвата трябва да опознае мъчителя си — рече той и дрезгаво добави: — Във всяко отношение.

Отново я огледа. Този път по-бавно и по-подробно. Погледът му се спря на гърдите й, които влажната блузка почти не можеше да прикрие. Марни усети как зърната на гърдите и се втвърдяват под меката и износена памучна материя и напразно се опита да се убеди, че това се дължи на климатичната инсталация, а не на втренчения поглед на Ло Кинкейд.

— А сега се налага да ме извините — каза тя с подчертана надменност. — Очаквам гост и ще трябва да отида да се измия.

— Кого очаквате? Човека от рекламната агенция ли? — Щом видя стреснатото й изражение, той добави: — Одеве споменахте за него.

— Уговорили сме си среща. Ще дойде да види моите скици, за да направи поръчка.

— Вие сте художничка?

— Илюстраторка.

— За кого работите?

— За себе си. На хонорар.

— А за какъв проект става дума?

— Корицата на телефонния указател на Хюстън.

Светлокестенявите му вежди удивено се повдигнаха.

— Това се казва поръчка.

— Още не съм я получила.

Прииска й се да си отхапе езика. Той беше достатъчно умен, за да се досети.

— Значи тази поръчка е важна за вас?

— Разбира се. А сега, ако обичате.

Опита се да го заобиколи и да тръгне към входната врата, но той я хвана за ръката.

— Сигурно ви е тежко да живеете така, от една поръчка до друга, след като трябва да поддържате тази къща и да плащате за лечението на майка си.

— Справям се чудесно.

— Но не сте богата.

— Нищо подобно.

— Затова сте ми писали тези заплашителни писма, нали? За да измъкнете пари от мен?

— Не. Не знам за кой път ви казвам, че не съм ви написала нито едно писмо.

— Изнудването е сериозно престъпление, мис Хибс.

— Обвинението ви е прекалено нелепо, за да го обсъждаме. А сега ви моля да пуснете ръката ми.

Той не й причиняваше болка. Но беше прекалено близо до нея. Достатъчно близо, за да усети съблазнителното ухание на одеколона му, ментовата свежест на дъха му, да види тъмните зеници на тези очи, които красяха корицата на „Таим“ и неимоверно увеличаваха тиража му.

— Вие ми се струвате доста интелигентна.

— Това комплимент ли е?

— Тогава защо ми изпращахте онези анонимни писма с вашия адрес на плика?

Тя се засмя тихо и удивено поклати глава.

— Не съм аз. Или може би с този хитър въпрос се опитвате да ме хванете натясно? Къде са тези писма? Може ли да ги видя? Навярно ако ми ги покажете, ще мога да ви дам някакво обяснение.

— На глупак ли ви приличам? Няма да ви ги дам, защото ще унищожите уликите.

— О, за бога! — извика тя. После впери поглед в суровото му лице и добави: — Вие приемате всичко това съвсем сериозно, така ли?

— Отначало не беше така. Вие бяхте просто една от многобройните маниачки. Но след като получих петото ви писмо, в което много гадно ме заплашвате да заведете дело за доказване на бащинство, реших, че е крайно време да се срещнем.

— Не съм такава, няма да съдя никого.

— Дори такава известна личност като мен?

— Дори вас.

— Та аз ще загубя много при един подобен скандал.

— Прав сте! Но ви казах, че никога не съм имала дете.

Двамата чуха как някой отвори входната врата и после шумно я затръшна. По коридора отекнаха бързи стъпки. Едно високо и слабо момче влетя в ателието.

— Мамо, трябва да дойдеш да видиш каква кола е спряла пред входната врата. Направо е невероятна.