Елизабет Адлър
Скрити страсти (59)

58.

Помощникът на Жил дьо Кормон скочи на крака и отвори вратата на работодателя си.

— Няма да се върна довечера, Сатер — каза той, докато минаваше през просторните офиси на Автомобилната компания „Дьо Кормон“. Сатер го изгледа изненадано, обикновено той работеше до десет-единадесет през нощта — а сутрин винаги бе тук преди персонала. Прекарваше толкова много време в офиса, че понякога Сатер се питаше дали изобщо има личен живот.

Може би някоя жена щеше да го чака довечера, с усмивка си помисли той.

— По дяволите — промърмори Жил, когато болката прониза коляното му, — защо продължава това?

Той се замисли за онези дълги месеци в болницата, когато му бяха казали, че няма да е в състояние да ходи и за отчаянието, което бе изпитал. Какви усилия бе положил, за да изпълнява болезнените упражнения с тежести, завързани за краката му, насилвайки се да застане на собствените си крака, доказвайки на лекарите, че може да го направи — че ще го направи. Но би заменил и двата си крака за живота на Арман… а без крака би бил все едно мъртъв. За това се замисли. Беше му останало само едно нещо, за което да живее… искаше отново да види Леони. Не можеше да понесе мисълта, че ще умре, без да я види.

— Добър вечер, сир.

Портиерът любезно докосна шапката си, когато работодателят му мина покрай него. Тази вечер бе подранил — а Хоскинс не бе предупреден колата да е готова. Веднага щеше да я приготви, но се налагаше Мосю да го почака малко. Дьо Кормон закрачи по тротоара, сякаш нямаше никакъв проблем с краката му… чудесно възстановяване, така го бяха нарекли вестниците. А и, разбира се, изглеждаше добре. С тази гъста прошарена коса бе изискан и във форма, за която би му завидял и мъж на половината на неговите години.

Голямата синя лимузина спря на бордюра и Хоскинс изскочи от нея и извинително отвори вратата.

— Съжалявам, сир. Не бях чул, че ще си тръгнете по-рано.

— Трябваше да те предупредя. — Жил погледна часовника си. — Първо към Ил Сен Луи, после тръгвам за театъра в седем часа. Сам ще карам.

— Да, сир.

Разбира се, че щеше да отиде в театъра, та нали беше прощалното представление на Леони? Той не бе пропуснал нито едно. Бедният човек — понякога ти идваше да го съжалиш… както, когато казваше да го закара до Ил Сен Луи — никога не го наричаше „дом“. Наистина не бе останало много в живота му — освен работата.

* * *

Гримьорната на Леони бе пълна с цветя; те заливаха и коридорите, очертани от сиви стени.

— Хубаво е, милички, че я цените, че я обичате, че я обожавате… наричайте го както искате — съобщи Джим, покланяйки се на цветните дарове, докато отиваше към нейната стая, — но това е… мисис Джеймисън не се нуждае от повече цветя. Само на мен ще ми е позволено да й купувам цветя. Благодаря ви, благодаря ви.

— Много си весел, скъпи — каза тя, докато, смеейки се, се разхождаше из стаята.

— Само от собствената си глупава шега — каза той, целувайки я звучно. — Как е да си почти единствено мисис Джеймисън?

— Дори не си помислям за това, преди да мине шоуто — твърдо отговори тя. — Ако си мисля нещо подобно, никога няма да се справя. Просто искам да се приберем в къщи и да се сгуша до теб в леглото.

— Точно това, моя любов, ще направим веднага след представлението… ще се сгушиш с мен и голяма бутилка „Родере Кристал“ — само най-доброто за известната екс-звезда!

— О, Джим, ти си полудял — засмя се тя, вдигайки глава назад, за да оправи очната си линия. — Как е навън?

— Хората пристигат на тласъци… мястото ще бъде препълнено, а има и такива, които продават билети на пет пъти по-висока цена, но успяват да ги пласират.

— Виж от каква златна мина се отказваш — пошегува се тя, — хората там навън забогатяват, а ти се надсмиваш над това.

— Ти си достатъчно богата, нямаш нужда от повече пари — а има и по-лесни начини да ги печелиш. Ще видиш — обеща той, — ще те превърна в магнат.

— Мислех си, че ще бъда просто мисис Джеймисън — каза тя, изправи се и свали кимоното си.

— О, мисис Джеймисън — тихо каза той, когато Леони му се усмихна съблазнително, застанала там само по пантофки на високи токчета, — ти никога няма да бъдеш просто нещо.

Спусна се в отворените му обятия и го прегърна, обичаше начина, по който силното му тяло се притискаше до нейното. Той жадно я целуна.

— Ще ми размажеш грима — промърмори тя, — слава богу, това е последната вечер!

 

 

Париж, реши Амели, е най-романтичният град на света. Не беше място, за което ти трябва известно време, за да го харесаш, тук това ставаше мигновено — а за нея то не бе просто харесване, бе любов от пръв поглед. Кестените бяха цъфнали под синьото ранно майско небе, терасите на кафенетата бяха препълнени, жените — много елегантни, а младите момичета — по-стилни от тези в Рио — тя определено щеше да си купи някои нови дрехи, дори може би щеше да опита друга, по-различна прическа.

— Париж — каза тя на Роберто, докато седяха един срещу друг в кафенето и пиеха перну — е вдъхновение за едно момиче. Всички изглеждат привлекателни тук, дори да не са наистина хубави.

— Значи за теб има още надежда — пошегува се той.

— Ужасно ли изглеждам? — разтревожено попита тя. Бе си купила този костюм и бледо прасковената пола и сако специално за пътуването, тогава й се бяха сторили много елегантни. Но никой друг не носеше такива плитки, а и не бяха ли малко по-дълги саката им?

— Хубаво изглеждаш — увери я той, — винаги изглеждаш хубаво.

Тя му се усмихна доволна.

— Защо си толкова мил с мен? — попита го, станала внезапно подозрителна.

— Защото те обичам — простичко отвърна той. Не знаеше защо го каза точно така, думите просто излязоха — и той наистина я обичаше. Чувстваше се свободен с нея, отново жив, част от истинския свят. Седмиците на кораба с Изабел, Себастиау и Амели бяха за него като възстановяване от сериозна болест. Той отново бе дошъл на себе си и всичко това бе заради нея, нейната невинност го бе излекувала. Гледаше го срамежливо и той хвана ръката й.

— Винаги съм те обичал, Амели — каза й.

Амели въздъхна със задоволство. Тя никога не се бе съмнявала, че я обича, но сега той го казваше — най-сетне. Потърка ръката му о бузата си, замаяна от щастие. Роберто я обичаше и сега тя можеше да се изправи срещу всичко.

— И аз винаги съм те обичала — прошепна му.

Себастиау мина покрай масите и седна на мястото си.

— Изабел е много уморена след пътуването, за да вечеря — каза той, — така че ще бъдем сами.

Той хвърли един вестник на масата и даде знак на келнера да му донесе бира.

Амели въздъхна.

— Единственото, което наистина желая, е да видя Леони — каза тя, — но баба смята, че ще отнеме няколко дни да се свържем с нея и да уредим среща. О, как искам да мине това. О, Себастиау, толкова съм нервна.

Той я погледна със съчувствие, разбира се, че ще бъде нервна, кой не би бил при тези обстоятелства? Бе останал вцепенен, когато тя му каза, че Леони е нейната майка… бе му казала и още нещо… Той не й бе задавал въпроси, но трябваше да дойде с нея. Не можеше да я остави сама да се изправи срещу това, трябваше да има нечие силно рамо, на което да поплаче. Той се намръщи и взе вестника. Да й каже ли? Как би могъл да не й каже? Отвори на страницата, където името на Леони бе изписано с главни букви и я подаде на Амели.

— Ето — тихо каза той, — можеш да я видиш довечера, ако искаш.

— Прощално представление — зачете тя. — Леони в Операта довечера в осем. — Думите затанцуваха пред очите й… това бе нейната майка, тя щеше да бъде там довечера! Леони бе реална! — Трябва да я видя, Себастиау — можем ли да отидем? Ако я видя първо на сцената, може би ще ми бъде странно после, когато се срещнем. Ако — добави тя тихо — все още имам кураж за това.

Роберто погледна часовника си.

— Вече е седем — каза той, — по-добре да вървим. Ако е прощалното й представление, ще бъде претъпкано.

 

 

Себастиау си пробиваше път с лакти през навалицата пред театъра. На касата имаше надпис: „Няма билети“, но той знаеше, че спекулантите ще продават отпред. И наистина! Хвана мъжа за ръката, бързо заговори с него и те ядосано се спазариха нещо на френски. Билетите бяха безумно скъпи, но местата им бяха добри — по средата на реда на първия балкон. После си проправи път до стъпалата, където тревожни го чакаха Амели и Роберто.

— Взех — извика той и им махна, докато се придвижваше до тях.

— О, знаех си, че ще успееш — извика Амели. — Себастиау, ти си толкова умен, винаги знаеш как да оправиш нещата.

Роберто внезапно изпита ревност към брат си. Искаше му се Амели да казва такива неща на него.

— Да вървим тогава — прошепна той и хвана ръката й.

Това е, помисли си Амели, оглеждайки големия театър в стил рококо. Всички тези елегантни хора във вечерно облекло, които се тълпят на партера са дошли тук да видят майка ми… всички те я познават по-добре от мен, знаят какво да очакват… и каква е тя. Нервно оправи полата си, сложи косата си зад ушите и се наведе напред, за да наблюдава непрекъснатия поток от хора, които заемаха местата си на балконите, искаше й се да бе имала време да се облече по-подходящо за случая. Но ако бе имала време, можеше да промени решението си. Оркестърът зае местата си и изведнъж всички започнаха да аплодират, когато диригентът се изправи пред него, покланяйки се на публиката, преди да вземе диригентската си палка и да започне увертюрата. Лампите угаснаха. Амели си пое дълбоко дъх. Усещаше ръката на Роберто в своята.

— Всичко е наред, Амели — прошепна той. — Тук съм, с теб.

 

 

Каро, в шумоляща копринена тафта, се забърза по пътеката между редовете с Алфонс, шепнейки нещо извинително, докато заемаха местата си на петия ред, централен партер.

— Слава богу — каза тя, — точно навреме сме. Бих се проклинала, ако изпуснех последното й представление.

— Видя ли колата отвън? — прошепна Алфонс.

Тя я бе видяла. Познатата тъмносиня кола бе паркирана точно срещу театъра.

— Не си смятал, че ще пропусне точно този път, нали? — шепнешком му отвърна. — Сигурна съм, че още не е загубил надежда да си я върне… почакай да прочете съобщението за женитбата й във вестниците. Тогава ще разбере, че е надигран. Почти изпита съжаление към Мосю. Той бе разбил живота си в напразното дирене на Леони и въпреки това никога не я бе обичал истински — или ако бе, то това беше странна любов. За всички тях изглеждаше толкова далечна — загубена в миналото, — но той още живееше с това, ден и нощ. Бе необикновен човек. При други обстоятелства можеше да бъде прекрасен мъж.

 

 

Джим стоеше зад кулисите с Леони, очаквайки момента, в който тя трябваше да се появи на сцената. Тя бе мълчаливо загледана напред, концентрирана върху музиката, вече откъсната от него. Беше я виждал да го прави хиляди пъти, да се променя от Леони, която той познаваше в екзотичната непозната на сцената и метаморфозата ставаше точно тук. Тя чакаше тихо, с наведена глава, заслушана в музиката и после, когато настъпи моментът, се изправи, отметна глава назад и пристъпи на сцената арогантно, сякаш изпращаше посланието си към публиката със стиховете на първата си песен. Това бе истинска магия и когато оркестърът изсвири началото, той почти започна да съжалява, че сега я изпитва за последен път.

Аплодисментите бяха ентусиазирани, докато крачеше по сцената, театърът се огласяше от тях и Леони се спря за миг, изненадана. А после вдигна ръце, сякаш за да ги приеме, и усмихната се поклони на публиката.

 

Амели хапеше устната си, опитвайки се да спре задаващите се сълзи. Тя се втренчи в сцената, в златистото, магично създание, усмихващо се на приветстващата го тълпа. Те я поздравяваха, викаха „Браво!“, а тя дори още не бе запяла. Искаха да й покажат, че я обичат. Ръката й стисна ръката на Роберто и той усети, че е влажна от пот, тя едва се сдържаше да не заплаче.

Себастиау наблюдаваше лицето й — всичко ли беше наред с нея? Тя просто се бе втренчила в Леони, попиваше я… можеше да сбъркаш профилите им — бяха еднакви.

Леони запя и Амели жадно се облегна напред. Нежна песен за пролетната любов, когато била много млада, когато целият свят бил пеперуди и цветя… но песента носеше скрито настроение на тъга, намек за загуба. Амели слушаше съсредоточено, искаше й се да бъде по-близо, искаше й се да може да я вижда по-добре. Леони бе много висока и стройна, косата й бе също като нейната, само дето бе сресана назад като златен облак, с малки плитчици на върха, украсени с лъскави маниста. Роклята й бе красива, но много дръзка, никога не бе виждала такава рокля преди… две тънки златисти ленти придържаха парче красив копринен плат точно над гърдите, което падаше право надолу до обутите й в сандали крака. Отстрани имаше цепки, така че можеше да крачи свободно из сцената, като златиста лъвица, пленявайки публиката.

Можеше ли тази красива, екстравагантна, пищна жена наистина да е нейната майка? Тя стисна ръката на Роберто по-здраво. Наистина ли изглеждаше като нея? Всичко й се струваше толкова далечно и толкова нереално. Амели тревожно погледна Роберто. Той улови погледа й и й се усмихна окуражително.

— Роберто… не изпитвам нищо към нея — тъжно прошепна тя, — не мога да усетя, че тя е моята майка. Тя е просто една красива непозната.

 

 

Марок бе на обичайното си място в дъното на партера и оглеждаше претъпкания театър със задоволство. Бе прекрасно галапредставление, всичко вървеше великолепно, публиката я обичаше — за тях тя бе идол. Той с усмивка си спомни първия концерт, колко уплашена бе тя — и колко нервен бе той заради нея. Всеки миг, когато тя бе на сцената, беше истинска агония за него… а сега само като я погледне човек. Направо бе жалко, че бе решила да се откаже. Но бе време Леони да изпита своето щастие. Бе работила усилено, както и той… и той лично нямаше да съжалява да каже довиждане на този начин на живот — винаги на път, в различен град, в различна хотелска стая… може би сега щеше да се установи на едно място и да се ожени — да се върне в хотелиерския бизнес.

Вратата се отвори зад гърба му и той се обърна да погледне, досещайки се кой може да бъде. Жил дьо Кормон му кимна, щом мина покрай него — сега вече те не се правеха, че не забелязват присъствието си, много отдавна се бяха отказали да се преструват. Копелето още изглеждаше добре, помисли си Марок, докато го гледаше, никога не би се досетил, че почти е осакатял при тази злополука. Нямаше следи от миналото по лицето му, нито от задните му мисли, от подмолните му планове, нито от налудничавата му страст — нито от насилието. Той бе останал небелязан от всичко това. Бе несломим. Това бе последната вечер, през която можеше да я види… какво щеше да прави сега? Бе прочел съобщението във вестниците и тогава бе разбрал, че най-накрая я е загубил. А после какво? Човек никога не можеше да бъде сигурен с Мосю; тъкмо, когато си мислиш, че се е отказал, той като че ли става най-опасен.

 

 

Погледни ги, помисли си Жил, втренчен в публиката, поглъщат я, попиват я. Глупаци! Не разбират ли, че никога не могат да познаят истинската Леони… само аз я познавам? Той се облегна на стената, искаше му се кракът му да не го боли толкова. Какво щеше да прави сега тя, когато се отказваше? Дали щеше да се скрие във Вилата и да работи в любимата си градина? Искаше му се никога да не й бе давал нотариалния акт за Вилата. Ароматът на жасмин от стръкчето в бутониерата му се носеше из топлия въздух и той затвори очи, представяйки си я както някога. Щеше да й изпрати жасмин и тази вечер, разбира се, затова го бе взел. Тя винаги запазваше жасмина в гримьорната си, знаеше това. Никога не го изхвърляше… пазеше го — да й напомня. Погледни я как върви по сцената точно както на партито на Каро онази вечер, когато за пръв път я видях. Леони, Леони, ако само можехме да върнем часовника назад. Но аз никога няма да се откажа от теб, никога.

 

 

Като любовна връзка е, помисли си Леони, между мен и публиката. Каквото и да правя днес, те са готови да ме обичат. Тя се поклони още веднъж, а те още веднъж я извикаха на бис, обърна се да се усмихне на Джим, който стоеше зад кулисите, а после на диригента, който изчакваше знака й. Тя му кимна и се премести в центъра на сцената, когато лампите угаснаха. Сама в малкия кехлибарен кръг от светлината на прожектора, с наведена глава, стегнато тяло, леко разтворени крака. Публиката затаи дъх за онова, което предстоеше, докато музиката нежно започна да извива своята мелодия. Тя бавно повдигна глава и се загледа в тях, без да се усмихва, силна, красива. Ниският й страстен глас галеше разгръщащите се думи на песента, която Жак бе написал за нея, онази, която я направи известна, песента за любовта й към един мъж, за неговото докосване, за ласките му. Музиката притихна и светлото петно от прожектора изчезна постепенно в тъмнина и мълчание. Изведнъж публиката стана на крака, аплодираха я и я поздравяваха, а сцената отново се освети, започнаха да хвърлят букети на сцената, молеха за още. Леони си бе отишла. Бе изпяла последната си песен.

 

 

Групичка сценични работници също я аплодираше, когато прегърнати с Джим влязоха в пустия коридор зад кулисите. Спряха се пред вратата на гримьорната й и тя се обърна да погледне назад.

— Това е, скъпи — каза му и въздъхна щастливо, — оставих Леони там на на сцената. Сега сме само аз и ти.

Той нежно я целуна.

— Така и трябва да бъде, мисис Джеймисън — отвърна й и отвори вратата.

Шоколад се прозя и се протегна под светлината на нощната лампа, а те се засмяха.

— Вече не си театрална котка, Шок — триумфиращо извика Леони, — вече сме свободни!

Джим извади една бутилка шампанско от купата с лед и я отвори с драматичен жест точно когато на вратата се появи Марок, следван от Каро и Алфонс.

— Точно навреме — извика той и им наля, — тъкмо щяхме да си пийнем на воля.

Леони се хвърли на врата на Марок.

— Тъжен ли си, Марок? — попита тя.

— Не, не съм тъжен, бе фантастично сбогуване. Казват, че е по-добре човек да се оттегли, когато е на върха — а ти никога няма да можеш да повториш върха на тазвечерното представление.

— Така е, Леони — каза Каро, настанявайки се на дивана с шумолящата си сапфирена коприна. — Аз едва не се разплаках, сигурна съм, че и Алфонс… наложи се да избърше очилата си, във всеки случай.

— Знаеш, че съм сантиментален, когато става дума за Леони — отвърна Алфонс. — Да пием за вас двамата… и за истинската любов.

— С удоволствие пия за това — усмихна се Джим. — И за бъдещето.

— Извинете ме, мадам — портиерът подаде главата си през вратата, — но тук едни млади хора настояват да ви видят.

— Сигурно има тълпи от хора, които биха искали да те видят днес — засмя се Каро.

— Наистина не мога да се видя с никого точно сега — каза Леони, — моля ви, кажете им, че съжалявам, но съм ужасно уморена.

— Те твърдят, че ги познавате… изпращат ви бележка, мадам, казаха ми, че трябва да я прочетете веднага, много е важно.

Марок взе бележката и й я подаде. Бе просто парче хартия, откъснато от тетрадка, а почеркът бе непознат, закръглен и момичешки. Тя погледна подписа накрая. „Амели“. Амели? После бавно я зачете.

Надявам се, че няма да бъдете прекалено шокирана, пишеше там, от това, че съм тук, но едва наскоро научих, че съм ваша дъщеря. Едуар и баба казаха, че мога да дойда при вас. Ще ме приемете ли, моля ви, само за няколко минути?

Вцепенена от тоталния шок, Леони още не сваляше усмивката от лицето си. Втренчваше се в думите, препрочиташе ги отново и отново… Амели бе тук…

— Какво има, Леони, какво се е случило?

Гласът на Каро сякаш идваше от много далеч… тя отмести поглед от бележката.

— От Амели е — отвърна тихо, стараейки се да овладее гласа си, — от моята дъщеря. Тя е тук.

Каро взе бележката от разтрепераната ръка на Леони и бързо я прочете.

— Господи — извика след това, — от Амели е. Джим, какво ще правим?

Леони стоеше бледа и застинала пред тоалетката си.

— Разбира се, че ще я видя — каза тя. Цялата трепереше и Джим я хвана за ръката, за да я успокои.

— Сигурна ли си, че си добре? — тихо попита той. — Това може да почака, докато премине шокът. Можеш да я видиш по-късно. Ще й кажа да дойде в хотела.

— О, но аз искам да я видя… трябва да я видя сега, веднага. Чаках толкова дълго и сега тя сама дойде при мен… просто внезапно се появи…

Марок разтревожен погледна Алфонс. Същата мисъл бе минала и през неговата глава. Обстоятелствата, които през всичките тези години толкова се бяха старали да избягват, най-сетне се бяха стекли. Всички — Леони, Мосю и Амели бяха тук, под един и същ покрив.

— Ще отида да я доведа.

Джим се запъти към вратата, а Леони отново се отпусна в креслото си и се загледа след него. Шоколад припълзя от тоалетката, сви се на коляното й и започна да мърка, а тя постави хладната си ръка върху мекичката й козина. В стаята настъпи мълчание, останалите се споглеждаха неспокойно.

— Да те оставим ли сама, Леони? — внимателно попита Каро.

— Не. Не, не си отивайте. Вие сте посветени в това от самото начало… вие сте все едно нейното семейство. Моля ви, останете с мен.

 

 

Амели чакаше със Себастиау и Роберто пред вратата за сцената.

— А ако не пожелае да ме види? — нервно прошепна тя. Сама долови паническия трепет в гласа си и се опита да го контролира.

— Ще иска — уверено отвърна Роберто, — но предполагам, че отначало ще бъде малко шокирана. Амели, мислиш ли, че е по-добре да я видиш насаме? Искам да кажа, трябва да помислим и за нея. Може да не й хареса някакви непознати да са там в такъв момент.

Себастиау се съгласи с това.

— Можем да те почакаме навън. Това е много личен момент, а ние дори не я познаваме.

Амели си пое дълбоко дъх, когато един мъж се появи в коридора и закрачи бързо към тях.

— Добре — каза тя, — ще отида сама.

Джим погледна трите руси млади лица, които се взираха очаквателно в него, двама младежи, загорели, приятни на вид — и едно момиче. Той занемя, тя можеше да бъде Леони. Само бе по-млада. Но нямаше грешка. Портиерът я наблюдаваше любопитно зад очилата си — дори с лошото си зрение не бе пропуснал приликата.

— Здравей — Джим й подаде ръка. — Разбира се, ти си Амели — човек не може да те сбърка. Аз съм Джим Джеймисън, Леони ме помоли да те заведа в гримьорната й.

— Приятно ми е да се запознаем — любезно отвърна Амели, — това са моите братовчеди, Роберто и Себастиау ду Сантус.

— Ще те почакаме навън, Амели — каза Себастиау, отстъпвайки назад към вратата. — Помни, че сме тук.

— Не се страхувай — прошепна Роберто и с неохота се обърна, докато тя се отдалечаваше с Джим по дългия боядисан в зелено коридор.

Джим я погледна как върви мълчаливо до него, с изправени рамене, вдигната брадичка, готова да се изправи срещу всичко. О, тя бе истинска дъщеря на Леони.

— Майка ти е малко шокирана — каза той, когато стигнаха до вратата, — но това е разбираемо, нали? В края на краищата, всичко стана толкова внезапно. Но тя много иска да те види.

Амели го погледна с кехлибарените очи на Леони.

— Наистина ли? — гласът й бе тих, несигурен.

Той преметна ръка през крехките й рамене.

— Не е минал и ден, без да си мисли за теб — тихо каза той, — ти си най-важният човек в живота й.

Той отвори вратата и й направи път да мине пред него. Четири чифта очи се насочиха към нея и тя притеснено се дръпна.

Една малка кафява котка се отърка в краката й, мъркайки. Амели погледна златистата жена, седнала в креслото до тоалетката. Дори с грим и рошава тя изглеждаше точно като нея. Дори и да бе имала някакво съмнение, сега вече то бе изчезнало — това безспорно бе нейната майка.

Леони се приближи до нея и взе ръцете й в своите.

— Амели — нежно каза тя и й се усмихна, а лицето й бе така близо до нейното. — Толкова често съм се питала какво ще ти кажа, ако някога отново те видя, а сега не мога да мисля за думите… Ти ме направи много щастлива. Винаги съм си мислела, че аз ще бъда тази, която трябва да те намери — но сега ти ме намери.

Тя я целуна по бузата.

Амели примигна, за да не се разплаче.

— Щастлива съм, че съм тук, мадам — срамежливо каза тя, а после пламенно добави: — О, разбирате ли, мадам, когато научих за вас, трябваше да ви видя… трябваше да се запозная с вас и после…

— Да? — внимателно я подкани Леони, като все още държеше ръцете й.

— И после щях да знам коя съм аз.

— Е, а сега знаеш… какво си мислиш?

— Мисля си, че сте красива — предпазливо отвърна Амели.

Леони посочи към останалите, които стояха и ги наблюдаваха.

— Тези приятели те познават от времето, когато беше бебе — нежно каза тя. — Те са те държали на ръце, пазили са те, обичали са те. Те също са част от твоя живот.

Каро най-сетне излезе от вцепенението си и въздъхна. Не бе разбрала за него, нито за това, че ръцете й трепереха. Трябваше да направи нещо, за да разреди напрежението. Тя остави чашата с шампанско, която държеше, и се приближи към Амели.

— Аз съм Каро Монталва — усмихна й се, — а майка ти е права. Аз те държах, когато беше бебе, и дори тогава беше много хубава. Не мога да ти опиша колко съм щастлива да те видя сега. — Тя прегърна Амели и я притисна. — Джим, налей шампанско на всички… днес стана истински празник.

Марок държеше Леони под око. Тя бе нервна, несигурна какво прави. Очевидно се страхуваше да не изплаши момичето, като показва твърде много чувства. Той се усмихна на Амели, когато любезно си подадоха ръце, спомняйки си как я бе водил на дълго пътуване от Мантон до Тур.

— А това е Алфонс — каза Каро. Алфонс й целуна ръка.

— Щастлив съм отново да се запозная с теб, Амели. Виждам, че баба ти добре се е грижила за теб.

— Значи вие познавате баба? — Амели бе изненадана, но тази вечер всичко бе изненадващо.

— Да, познавам я, моля те, предай й моите почитания.

— Но тя е тук с мен. В хотела, искам да кажа. Мадам… — Леони трепна при тази дума; но какво бе очаквала тя? Че може да я нарече мамо? Как би могла? Те си бяха просто непознати. Искаше да стисне Амели в прегръдките си, да я прегърне силно, да покрие сладкото й личице с безбройни целувки, да погали косата й, да си приказва с нея за дрехи и за момчета. О, Господи, печално си помисли тя, искам да бъда нейна майка.

— Мадам… сигурна съм, че баба би искала да ви види всички.

— Разбира се — усмихна се Леони, — ние трябва да я видим. А Едуар? Той с вас ли е?

— Едуар искаше много да бъде тук, но трябваше да замине във Флорида. Той специално ме помоли да ви предам приятелските му чувства към вас. Точно Едуар ми разказа всичко за вас — тя седна до Леони. — Той ми каза колко прекрасна сте била и колко красива… и че не сте искала да ме оставите.

Леони протегна ръка да погали косата й.

— Никога няма да разбереш колко не исках това — прошепна тя — и колко ми липсваше.

Амели й се усмихна с усмивка, която излъчваше такова заразително щастие, че всички, които я гледаха, се стоплиха от това.

— О, и вие ми липсвахте… — извика тя и се хвърли на врата на Леони. — О, мамо, толкова ми липсваше.

 

 

Себастиау и Роберто стояха най-горе на широките стъпала към театъра и наблюдаваха как хората се разотиваха в таксита, лимузини или пеша, отправяйки се към оживени ресторанти, усмихнати и бъбрещи си, все още под влияние на представлението.

— Питам се какво ли става? — нервно каза Роберто.

Себастиау слизаше и се качваше от най-високото стъпало на следващото.

— Надявам се да е добре.

Той погледна часовника си, бяха минали петнадесет минути… Ситуацията едва ли бе лесна както за нея, така и за майка й.

Имаше нещо познато в колата на отсрещния тротоар, дългата тъмносиня кола на дьо Кормон. Разбира се, това бе колата на бащата на Жерар! Възможно ли бе Жерар да е тук? Не. Това бе дукът — ето го там, приближаваше се към колата. Себастиау се втурна надолу по стълбите.

— Сир? — извика той. — Сир…

Дьо Кормон изненадан вдигна поглед.

— О, това бил Себастиау… Не знаех, че си се върнал във Франция. Как си? — разтърси ръката му той. — Жерар знае ли, че си тук?

— Не, сър — усмихнат отвърна Себастиау. — Бе непредвидено пътуване, всъщност пристигнахме този следобед. Това е брат ми, Роберто. Роберто, това е дук дьо Кормон.

— Радвам се да се запознаем, сир — любезно каза Роберто, — Себастиау често е споменавал колко любезни към него сте били вие и вашето семейство, когато е бил в Париж.

— Е — каза Жил, — накъде сте? Мога ли да ви закарам? Или може би дори сте свободни за вечеря? Ще се радвам да ми правите компания.

— Благодарим ви, сър, но страхуваме се, че не можем. Сега чакаме нашата братовчедка, а после трябва да се върнем в хотела. Но ще кажете ли на Жерар, че сме отседнали в „Риц“ — аз ще му се обадя утре!

— Утре? Но Жерар е извън града… той замина за Лондон по работа, ще се върне след няколко дни. Още държи някогашния ви апартамент, нали знаеш, изглежда, му харесва да живее там. Е — бързо добави той, — по-добре да тръгвам. Наминете някой ден, Себастиау — и ти, също, разбира се, Роберто.

Той им махна, когато се качи в голямата кола.

Загледаха се след него, когато потегли с бръмчене по почти безлюдната улица.

— Винаги ми се е струвал — състрадателно каза Себастиау — толкова отчаян човек.

 

 

Леони следи с поглед Амели като ястреб, помисли си Каро, наблюдава всяко нейно движение, вслушва се във всяка дума с такова внимание… запасява се с впечатления, защото знае, че ще я загуби отново. Какво друго може да направи?

Тя знаеше, че Мосю е там навън — и чака. По дяволите, защо просто не му кажеше да върви по дяволите, че Амели е нейна и никой не може да я нарани, защо просто не му се надсмееше, не наречеше цялото му поведение блъф, защо? Каро отчаяно погледна Алфонс. Тя знаеше защо. Защото така Леони рискуваше живота на Амели, ето защо… а Мосю веднъж вече бе убил.

Дори сега, седемнадесет години по-късно, тя се страхуваше.

— Но вие трябва всички да дойдете и да вечеряте с нас утре — каза Амели с една новопоявила се увереност, — сега, когато се познаваме… — тя се засмя и отпи от шампанското си, — моето ново семейство. О… забравих. Роберто и Себастиау.

— Приятелите ти? — каза Джим.

— Братовчедите ми. Те ме чакат навън. Трябва да се върнем при баба. Нали разбирате, тя дори не знае, че сме тук. Трябваше да почакаме, да ти пишем или първо да ти се обадим, но когато разбрах, че си тук, се страхувах да не пропусна шанса си. Не можех да чакам, нали разбираш. — Тя извинително погледна Леони. — Винаги съм била нетърпелива — въздъхна тя.

Леони се засмя.

— Но толкова скоро ли трябва да те загубя? Ние тъкмо се намерихме.

Амели се изправи засрамена, искаше й се да избяга… сякаш в тази стая всички тези хора, всички тези чувства я бяха притиснали. Тя неуверено погледна към тях. Владееше се, но не знаеше колко още ще издържи. Част от нея разпознаваше Леони като своя майка, но друга крещеше, че тя все още е просто една непозната. Искаше да се хвърли на врата й — но същевременно и да избяга.

— Трябва да вървя — предпазливо каза тя, — но ние ще се срещнем отново утре.

Леони хвана ръката й.

— Ще те изпратя до вратата.

Коридорът се показа празен срещу тях, докато вървяха ръка за ръка към тежката желязна врата.

— Знам как се чувстваш — тихо каза Леони. — Ти си част от мен и аз съм част от теб… но сме си непознати. Ще трябват много срещи, може би дори много години, Амели д’Орвил, но ти си моя дъщеря и един ден ние наистина ще се опознаем.

Тя нежно целуна Амели по двете бузи и нежно притисна лицето й в ръце.

— Последния път, когато правех така — прошепна Леони, — ти беше бебе, а сега си почти жена. Но аз не те забравих.

Амели я прегърна, сълзите й потекоха.

— Сега съм тук — успокоително каза тя. — Всичко ще се оправи.

Леони я наблюдаваше как си тръгва, затичвайки се по алеята към улицата, обръщайки се на ъгъла, за да й махне. Тя винаги си бе представяла колко ще е щастлива, ако отново види Амели, но никога не бе осъзнавала, че ще се чувства така.

 

 

— Амели! — взе я в прегръдките си Себастиау и я притисна силно. — Добре ли си?

— Не знам. Просто не знам, Себастиау. Бе твърде много. Тя е толкова красива, хубава и нежна… и аз я обичам… но я чувствам като непозната. Себастиау, не знам какво да й кажа, какво очаква тя от мен. О, не знам как да го обясня…

— Добре, добре, не се опитвай — успокоително каза той, — да се връщаме в хотела и да обмислим нещата.

Роберто хвана ръката й.

— Много трудно ли беше? — със съчувствие прошепна той.

— Беше трудно само заради мен, Роберто — тя бе прекрасна. Може би за нея бе по-лесно, тя винаги е знаела за мен, винаги си ме е спомняла. Но аз не знаех, че съществува. О, толкова съм объркана.

— Не се тревожи — каза той и здраво хвана ръката й, — ще се погрижим за всичко. Всичко ще се оправи, Амели.

 

 

Разговорът секна, когато отвори вратата, и тя разбра, че сигурно са си приказвали за нея.

— Е? — попита ги със слаба усмивка.

— Мисля, че е по-добре да ви оставим сами с Джим — каза Каро. Кафявите й очи погледнаха със съчувствие Леони. — Радвам се, че Амели те намери — мило добави тя, — че най-накрая я видя.

Леони се загледа след тях, докато мълчаливо напускаха стаята.

— Хайде, скъпа — каза Джим, — да си вървим в къщи.

Той я загърна с пелерината и пъхна Шоколад под мишницата й, и те закрачиха заедно по коридора за последен път. Тя се обърна, за да погледне назад. Още усещаше аромата на жасмин.

Леони седеше до Джим в колата, държеше Шоколад на коляното си.

— Знаеш, че Мосю беше в театъра — спокойно проговори Джим, — в дъното, както обикновено.

Мосю! За пръв път в живота си бе забравила за него! Малката котка потръпна и измяука към нея, все едно се оплакваше. Леони усети, че струйка пот избива по гърба й. Амели е била в театъра с Мосю… той може да я е видял… можеше ли наистина да знае?

— Сигурен съм, че не знае — каза Джим, усещайки за какво си мисли Леони. — Но ако Амели остане тук и ако се срещнете отново, ще научи.

— Какво да правя? — тихо попита тя.

Той я погледна, сгушена до него.

— Само ти можеш да вземеш това решение — каза накрая, — само ти знаеш на какво е способен той. Ако смяташ, че вече не представлява заплаха…

— Не. Той още е заплаха. — Жасминът още бе в гримьорната й… и той пак бе дошъл там, в дъното на театъра — и когато си отидеше у дома, във Вилата, яхтата му още щеше да бъде в залива.

— Мили Боже — извика тя, — ще се освободя ли някога от него!

Джим хвана ръката й и силно я стисна.

— Един ден. Обещавам ти, Леони. Един ден аз ще се оправя с него.