Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Private Desires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Елизабет Адлър. Скрити страсти

ИК „Прозорец“, 2002

Художник Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Оформление: Калина Павлова

ISBN 954–8079–78-X

История

  1. — Добавяне

31.

Каро държеше ръката на Леони, докато пътуваха от гарата към площад „Сен Жорж“.

— Остани при мен за известно време — предложи й тя, — ще му кажем, че още не си достатъчно закрепнала да се върнеш в града, можем да заминем в провинцията.

Тя ужасно се безпокоеше за Леони. Не толкова от външния й вид — наистина бе отслабнала, но изглеждаше по-здрава, отколкото когато замина, лицето й бе придобило руменина след месеца, прекаран на слънце. Смъртта, надзъртаща от очите й, бе плашеща.

— Не — твърдо отвърна Леони, — за това, което направих, Каро, ще съжалявам през остатъка от живота си, но то бе най-доброто за Амели, а сега трябва да свикна с него. Мосю бе търпелив и мил — а аз го измамих. Толкова ми се иска да му призная, Каро… това е ужасна тайна…

— И през ум да не ти минава подобно нещо… той ще те убие, Леони! Помисли за Амели. Господи, ако знаеше, че има дете…

Леони не бе известила Мосю, че се прибира. Знаеха само Каро и Марок. Той я посрещна на стъпалата, стисна студените й ръце и тревожно се взря в лицето й.

— Може ли икономът да целуне мадам? — попита я с лека усмивка.

— О, Марок, разбира се, че може! — Тя се хвърли на врата му. — Толкова се радвам да те видя — и двама ви, приятели мои.

Те я последваха в салона, споглеждайки се зад гърба й.

— Добре ли е тя? — прошепна Марок.

— Не съм сигурна… изглежда добре… но не можеше да задържи детето и никога няма да си прости това.

Къщата си беше същата. Дори на следобедното слънце салонът изглеждаше театрално — сцена за пиеса, която вече не я вълнува, тъжно си помисли тя. Стаята й си бе все така красива, пълна с цветя от Марок, възглавниците бяха примамливо наредени на широкото легло, малката всекидневна я очакваше — креслото бе поставено до отворения прозорец, през който се виждаше покритото с листа площадче в очакване на първия бриз. Но единственото, което наистина й се искаше, бе да се върне във Вилата. Тя се разплака.

— О, Леони — умолително започна Каро, — моля те, не плачи. Аз съм тук, ще ти помогна — Марок също… ние те обичаме, мила, моля те, не плачи.

— Каро, как можах да го направя? Как можах така да объркам живота си? Единственото, което наистина искам, е да съм с Амели.

— Добре, Леони, ти искаш това. Но не можеш да го имаш! Да, объркала си живота си, но няма да разбиеш живота на детето. Стегни се… така стоят нещата. Ние замислихме тази измама и я извършихме. Мосю нищо не подозира. Само ти можеш да му разкриеш тайната — и ако го направиш, само бог знае какво ще се случи. Време е, Леони Бахри, да започнеш да мислиш с главата си, а не със сърцето.

Те я оставиха сама да си почине и да премисли нещата. Разбира се, Каро бе права. Вината бе изцяло нейна и тя нямаше право да се самосъжалява. Време бе отново да хване юздите на собствения си живот и да продължи нататък. Духът й се повдигна, щом си помисли за Мосю — той бе толкова мил, толкова изпълнен с разбиране. Наистина я обичаше. Нали така й бе казал? А някога това бе единственото, което искаше.

 

 

Докладът на Вероне лежеше на бюрото му в очакване да бъде прочетен. Той го отмести настрана, затрупа го с купчина документи и се захвана с проектите, плановете, финансовите доклади и сделките с акции. Но сега трябваше да го прочете. Трябваше да знае. Никак не беше лесно, бе казал Вероне, в пристанищата по цялото крайбрежие през септември се събират много лодки, а единствената следа, с която разполагахме, бе името на Шарл и предположението, че може би е участвал в регатата с платноходка. Но Вероне все пак бе успял… сам бе проверил всичко, според инструкциите на дьо Кормон, без да се доверява на никого другиго, бе разговарял с управителите на пристанищата, със собствениците на платноходки, както и с организаторите на различни регати — а после неочаквано му провървя. Срещна един човек, който си спомни, че Шарл д’Орвил бил излязъл в морето по време на бурята… и то си го спомни, защото тази буря била последвана от период на лошо време, няколко седмици гръмотевични дъждове и силен вятър. Шарл се оказал късметлия да намери подслон, оставен сам на произвола на стихиите.

Значи това бил той. Корабокрушенецът — Шарл д’Орвил. Той хвърли листовете обратно на бюрото. Името нищо не му говореше. Погледна адреса. Замъка д’Орвил на Лоара.

Запъти се към кабинета си, обмисляйки своята следваща стъпка. На вратата се почука. Усмихната, Леони застана на прага й.

— Тъкмо си мислех за теб — спокойно й каза той.

— И аз си мислех за теб — и ето ме тук. Напълно оздравяла, както сам можеш да се увериш.

Изглеждаше отслабнала и уморена. Имаше нещо… не беше съвсем сигурен какво, но тя му се стори по-различна. В прегръдките му обаче ухаеше по същия начин, на свежо и жасмин, опнатата й кожа бе същата на допир… струваше му се, че ще се удави в това ухание. Искаше му се да я убие!

— Липсвах ли ти, скъпи? — усмихната попита тя.

— Знаеш, че да. — Погледът му потърси лицето й. Знаеше, че не може да живее без нея. — По-добре ли си?

— О, да, доктор Лепон каза, че съм излекувана и няма да има рецидиви, ако съм внимателна.

— Би трябвало да те отведа за една ваканция — на море, може би дори в скъпоценната ти Вила, за да се изпълниш отново със сили, но съм много зает.

— Не, не във Вилата… искам да остана тук с теб. Толкова дълго бях изолирана, Мосю… Много съм щастлива, че отново се върнах тук — и че съм с теб.

Усмивката й го обгърна.

Още беше неговата Леони… някогашната Леони, завърнала се при него. Той пъхна документите в чекмеджето и я хвана за ръка.

— За днес свърших, Вероне — каза той, докато излизаха заедно от салона. — Отиваме в къщи.

Сам я откара до къщата с новия модел на дьо Кормон, тъмносиня спортна кола с кремава кожена тапицерия, съсредоточавайки вниманието си изцяло върху шофирането. Щом стигнаха, той я хвана за ръка и мълчаливо се заизкачваха заедно по стълбите към нейната стая.

Ако бе очаквала от него да бъде нежен и внимателен, бе сгрешила. Той не я любеше, по-скоро я завладяваше отново, дамгосвайки тялото й, както и своето, с тъмна неудържима страст, която я накара да стене. Не й каза, че я обича. Ала и тя не му каза, че го обича.

 

 

Вероне винаги се радваше на Лазурния бряг. Не толкова на слънцето и морския бриз, колкото на Казиното. Казиното бе ужасна съблазън, но досега винаги бе успявал да се спре, преди да го е сполетяло нещастие. Да работиш за дьо Кормон притежаваше едно голямо предимство — той бе изключително щедър работодател. Изискваше всяка минута от личното ти време и собственият ти живот никога не ти принадлежеше, но плащаше добре, а разходите бяха неограничени… така че, какво ако малко от това отиде на вятъра в Казиното, на кой би му пукало? Имаше и още нещо — през последните няколко години той се бе превърнал в нещо повече от „дясна ръка“ — личен довереник. Бе по-близък с дьо Кормон от всеки друг — грижеше се за всички негови лични работи. Единствен той знаеше тайните на дьо Кормон, неговите слабости — личните страсти на един човек, чийто публичен образ бе свързван само със сила и грубост. Всъщност онова, което знаеше, би могло да изненада много хора… Да, добро местенце си бе намерил и засега бе доволен да живее по този начин. Но щеше да настане ден, когато ще му дойде до гуша да бъде шпионинът на дьо Кормон — не възнамеряваше да прекара живота си като високоплатен лакей. Щом настъпеше моментът за това, щеше да се възползва от онова, което знае, за да се сдобие с ново положение в света. Щеше да посещава всички онези партита като равен, а не като някакъв слуга — хората щяха сами да го канят… и щеше да има много пари. Дьо Кормон не би искал всички да узнаят, че и той е уязвим като всеки друг.

Имаше чувството, че има още нещо около историята с Шарл д’Орвил, а не просто една нощ. Стори му се неправдоподобно жена като Леони и такъв привлекателен млад мъж като д’Орвил да са се задоволили единствено с това. Дьо Кормон го бе изпратил обратно да провери дали има основания за своите подозрения и отначало всичко изглеждаше такова, каквото им бе известно. С изключение на това… че сега се появи нещо ново… и то никак нямаше да се хареса на Мосю.

Леони бе прекарала месец тук, когато все още трябваше да е в швейцарските планини, за да се лекува от каквото би трябвало да е била болна. Това го научи съвсем случайно, когато посети близкото до Вилата селце Сен Жан… понякога в бара или в магазина можеш да дочуеш ценни клюки от местните. Дреболийки… като в аптеката. Той събори една чаша на пода в бара, разливайки бирата си и лошо поряза пръста си. Заведоха го в аптеката, където собственикът й му даде пластир и мехлем… и малко безплатна информация. Френар правели най-хубавия обяд наоколо, каза му той, вземайки го за случаен посетител, а сега, когато госпожицата от Париж си заминала, те сигурно отново сервирали. Наложи се съвсем малко да разпитва още, за да разбере, че с нея имало едно дете, всъщност бебе. Мадам Френар сама идвала да купи капки против колики и пудра, както и други необходими за едно бебе неща… изглеждала много доволна, въпреки че не говорела много-много. Така и не разбрал защо.

Бебе. И Леони заминала далеч в планината за шест или седем месеца… мозайката като че ли се подреждаше и Вероне знаеше, че на Мосю няма да му се хареса. Достави му голямо удоволствие да изпрати телеграмата. Представяше си го как я получава и прочита.

Е, нямаше защо да бърза. Можеше още няколко дни да се порадва на Казиното, преди да се впусне в търсене на детето… в края на краищата, той също имаше право на малко удоволствие.

* * *

— Каро, това не е ли Вероне — нали се сещаш, лакеят на дьо Кормон? — Алфонс й посочи един мъж при масата за карти, купчина жетони стоеше пред него.

Каро се втренчи изненадана.

— Прав си. Но какво, за бога, прави тук? Мислех, че оставя Мосю само когато той си ляга да спи.

— Чудя се — замислено продължи Алфонс. — Дьо Кормон залага много на преговорите с американците за колите. Мислех си, че се нуждае от Вероне — той мигновено се ориентира във фактите и цифрите, а точно от това има най-голяма нужда дьо Кормон в момента. Много странно ми се вижда, че вместо това залага в Казиното на Монте Карло.

— Да не смяташ, че е избягал с парите на дьо Кормон? — засмя се Каро. — Това вече ще е новина!

— Едва ли. Знаеш ли, Каро, Мосю използва Вероне за нещо като шпионин в бизнеса, той разкрива за него всички тайни на хората, от които зависят сделките на дьо Кормон — много го бива за това наистина. А сега ми кажи какви тайни може да има тук, в Монте Карло, в които да се рови Вероне?

Зениците на Каро се разшириха, когато осъзна какво й казваше той.

— Не е възможно, Алфонс. От къде на къде Мосю ще подозира нещо?

— Не знам, но заради Леони, струва ми се, трябва да разберем.

— О, Алфонс, какво ще правим?

— Ще проследим Вероне.

— Но той сигурно ще ни познае… и ние трябва да си намерим шпионин, Алфонс.

— Не се тревожи. Шефът на полицията тук ми е стар приятел. Веднъж му направих услуга… с радост ще ми я върне сега.

 

 

Амели ще стане на шест месеца следващата седмица, мислеше си Леони, докато се приготвяше за вечеря в апартамента с изглед към океана в „Гранд Хотел“ в Довил. Крачетата й сигурно са вече по-силни и са почернели от слънцето и сигурно вече изправя хубавата си главичка и се оглежда наоколо. Собственото й лице се бе втренчило в нея от огледалото.

— Не така, Леони Бахри — твърдо си каза тя, — трябва да спреш да мислиш за това.

— За кое?

Мосю бе застанал зад нея. Леони не го бе чула кога е влязъл в стаята и осъзна, че трябва да е говорила на глас.

— О, нищо…

— Не ми приличаше на нищо. За какво трябва да се насилваш да не мислиш?

— Мислех за теб — пак заминаваш за Ню Йорк. Обеща ми, че ще ме заведеш, спомняш ли си?

— Наистина, спомням си. И ще те заведа — някой ден.

Не знаеше какво става с него — или може би тя се бе променила. Може би той усещаше, че вече е различна, че не се е върнало същото момиче, което замина. Те рядко излизаха заедно. Мосю работеше до късно почти всяка вечер, отделяше време и за синовете си. Странно, тя си бе мислила, че той ще се радва да я види отново. Не беше както когато я намери във Вилата, за да й каже, че я обича. Може би защото сега повече сме свикнали един с друг… като възрастна семейна двойка, тъжно си мислеше тя. Предложението му да заминат за Довил й дойде като гръм от ясно небе… добре ще ти се отрази да глътнеш малко свеж морски въздух, бе й казал той.

Но Довил бе толкова различен от Лазурния бряг. Въпреки че небето бе синьо, това не бе тихото морско заливче, това бе истински океан, по време на прилив вълните му се издигаха и разбиваха о ветровитите самотни плажове.

— Помислих си, че ще ти е интересно да видиш регатата с яхти утре — небрежно й подметна той, оправяйки вратовръзката си пред огледалото.

Споменът за Шарл д’Орвил и неговата малка лодка ясно изплува в съзнанието й.

— О, не знам — предпазливо отвърна тя. — Достатъчно ми е добре просто да си седя на терасата и да бездействам. Не ме интересува плаването.

— Ще бъде забавно. Ще отидем да погледаме.

Тя усети, че той е застанал зад нея, обърна се усмихната и го целуна по бузата. Ухаеше на одеколон, на чисто бельо, харесваше й това ухание… бе привлекателен, както винаги. Целуна пръстите му поотделно и постави ръцете му на гърдите си.

— Ще измачкаш роклята си — каза той, откъсна се от нея и се запъти към вратата. — Закъсняваме за вечеря. Обещах на Масене да се срещнем с тях в осем.

 

 

Бе поредният свеж ден, по синьото небе се носеха пухкави облаци, а ветрецът вдигаше прах по пясъчните алеи в парка на хотела. Сред шума от разговорите на гостите Леони долови яхтсмените, поздравяващи се един друг, че са случили такова време. Онова, което е добро за тях, съвсем не е добро за мен, намръщи се тя и избърса полепналите по клепачите си песъчинки, запътила се към убежището на терасата. Бе отказала да отиде с Мосю на пристанището, за да гледат регатата.

— Ще ги погледам от хотела — му бе отвърнала тя, оправдавайки се с това, че на катера става силно течение.

Настани се на една маса на остъклената тераса с изглед към залива и си поръча лимонов сок, поглеждайки небрежно към програмата на регатата, която Мосю бе пъхнал в ръцете й на тръгване. Участваха шест различни класа състезателни съдове, от най-големите до най-малките. В третия клас бе „Изабел“, управлявана от Шарл д’Орвил.

Името изскочи от напечатаната страница като алена илюминация. Шарл д’Орвил бе тук — Шарл, о, Господи, какво щеше да прави? Ами ако се срещнеха? Бе напълно възможно да е отседнал в същия хотел. Или пък ако го засечеше в парка или ресторанта, разбира се, той щеше да й се обади — щеше да се учуди какво прави там тя, малката кухненска помощничка от Вилата на нос Фера. Трябваше да си тръгне, можеше да използва като претекст, че въздухът не й понася, че е много ветровито и е вредно за дробовете й… трябваше да се махне оттук.

Възможно ли бе Мосю да е научил? Тази мисъл я прониза. Не бе ли твърде необичайно такова съвпадение: да се окажат по едно и също време на регата заедно с Шарл? Но и за Монте Карло да бяха заминали, Шарл пак можеше да е там заради регатата — провеждаше се във всички курорти по това време на годината. Разбира се, това бе просто съвпадение. Нямаше начин Мосю да е узнал. Невъзможно бе. Но въпреки това още я измъчваше тази мисъл.

Регатата бе започнала, тя виждаше как яхтите се носят по развълнуваната повърхност на сивкавата вода с опънати от вятъра платна. Погледа ги за малко, чудейки се дали някоя от тях не е „Изабел“, и си припомни нощта, в която той бе доплавал в живота й точно преди да започне бурята.

 

 

Дьо Кормон нагласи бинокъла си, фокусирайки го върху „Изабел“. Впери поглед в съперника си, изпълващ кръгчетата на лещите. Той бе млад и привлекателен, усмихваше се жизнерадостно, докато оправяше такелажа, подхвърляше небрежни коментари към човека, който бе наел в Довил вместо екипаж, тъй като предишният неочаквано се бе разболял. Очевидно е опитен моряк, помисли си той, сваляйки бинокъла, щом малката лодка излезе от пристанището и се присъедини към останалите от своя клас.

Бе видял достатъчно. Запъти се обратно към бара, поръча си голямо уиски и бързо го изпи на няколко глътки. После веднага си поръча второ. Този път взе чашата в ръка, отпивайки по малко и въпреки волята си се приближи към прозореца, който го притегляше с изгледа си към залива. Малките лодки още бяха там, плъзгайки се весело пред вятъра. Той погледа за малко, а после отиде да намери Леони.