Елизабет Адлър
Скрити страсти (23)

22.

Каро почувства, че ако Леони продължава да крачи напред-назад по красивия си сапфирено син килим в стил Обусон, ще остави пътечка по него… вече беше при нея от час, а тя нито за миг не се бе спряла.

— Умолявам те да спреш — замоли я тя, — губиш си времето да се измъчваш заради Мосю. Трябва да приемеш, че той е такъв.

— Но, Каро — та аз никога не знам дали изобщо го е грижа за мен! О, знам — тя рязко седна на кушетката до Каро. — Не трябва да се оплаквам, аз сключих тази сделка и имам всичко, което би могла да желае всяка жена. Захвърли плика с акциите на кушетката до тях. — Дори това! Имам хубава къща, пълна с красиви неща. Погледни ме — аз съм една от най-добре облечените жени в Париж, останалите ми завиждат, че живея с Мосю дука. Имам всичко, което пожелая… или поне така изглежда. Знаеш ли, Каро — наведе се тя и зашепна, — никой друг мъж не предприема дори най-малка стъпка към мен. Дори не зная дали вече някой ме желае.

Каро бе шокирана.

— Мосю не те ли желае?

— Да. Да… желае ме, но понякога се питам… не съм сигурна защо ме желае, дори дали наистина съществувам за него… или той просто е потънал в собствените си потребности и желания. И защо ще ме желае, Каро, щом не ме обича?

Каро я прегърна и тя се разплака.

— Моля те, недей, Леони — каза тя, галейки я по косата. — Той е странен човек. Не знам дали изобщо е изпитвал любов към някоя жена. Но знам, че е обсебен от теб — готова съм да се закълна, че мисли за теб през цялото време, че се нуждае от теб.

— Тогава нека ми го каже… о, защо не ми го казва? — Леони се изправи и избърса очите си. — По дяволите, никога вече няма да плача заради някой мъж… заклех се в това, когато Рупърт ме напусна.

Каро взе плика.

— Какво е това?

— Неговият подарък за мен по случай завръщането му.

Каро отвори плика и бързо разгледа съдържанието му. Акции — всички в компании, собственост на дьо Кормон. Тя внимателно ги постави обратно в плика.

— Е, поне добре се грижи за теб.

— Но това не е достатъчно, Каро. Обличам се както той иска да ме вижда облечена, нося бижутата, които той ми подарява, устройвам приемливи партита, каня на тях хора, които той подбира, придружавам го, когато и където той иска и винаги съм тук — в очакване — кога ще има нужда от мен. Аз съм идеалната любовница — горчиво каза тя. — Аз съм всичко, което той иска да бъда. Чувствам се, сякаш той ме е създал!

— Леони, това не е истина. Ти си си ти.

— Завиждам на тези млади хора, които каня на моите партита, на оперната певица, която учи всеки ден, и на хубавите млади балерини, които се борят да си създадат име. Поне техният живот е реален. Аз съм част от измислицата, Каро. Това е дълга игра — като дърпане на въже. Понякога си мисля, че трябва да си намеря любовник. — Тя отново закрачи по килима. — Имаше един млад мъж на вечерята миналата вечер…

— Трябва да си полудяла — тихо каза Каро, — никой не може да надхитри Жил дьо Кормон.

— Дори не съм се целувала с друг мъж, откакто го срещнах.

Леони бе потънала в собствените си мисли, понесена от потока на собствените си думи.

— Понякога си мисля за Рупърт, за това колко млади и невинни бяхме и колко хубаво беше всичко…

— Рупърт те напусна, Леони, забрави ли това?

Това я накара да замлъкне.

— Предупреждавам те, Леони, че да мамиш Жил дьо Кормон е опасна игра. Защо мислиш никой не флиртува с теб? Не защото не си привлекателна или не те желаят. А защото се страхуват… страхуват се от Мосю. Той е известен с грубостта си в бизнеса, а виждам как се отнася и с жените, за миг може да се превърне в лед. Но любовник… Господи, Леони, трябва да си полудяла! Той никога няма да ти позволи да го напуснеш!

Леони мълчаливо се бе втренчила в пода и Каро хвана ръката й, изпълнена със съчувствие.

— Във всеки случай — добави тя, — не забравяй, че си сключила сделка. Договор, ти ми каза. Мосю не се ли придържа към него? — Тя й подаде акциите.

Леони седна с въздишка, гневът я бе изтощил.

— Сигурно си права, Каро.

Тълпа елегантно облечени хора се бе скупчила пред театъра на улица „Роял“, докато се отдалечаваха по улицата, се смееха и си приказваха за шоуто, което току-що бяха гледали. Мосю даде знак на чакащия шофьор.

— Не, моля те, нека повървим — предложи Леони, — каква приятна вечер е.

— Много добре, както желаеш. Запазил съм маса във „Воазен“.

— Защо да не отидем в „Купол“? Там е пълно с интересни хора, художници и писатели.

— Харесвам „Воазен“ и мислех, че и ти го харесваш.

— Но ние винаги правим едно и също, ходим на едни и същи места — виждаме се с едни и същи хора. Никога не ме водиш някъде, където е по-различно.

— Глупости — той здраво я хвана под ръка и забърза по улицата.

— Във всеки случай, тук си толкова рядко…

Засмя се на мърморенето й. Знаеше, че е ядосана, защото той щеше да заминава за Ню Йорк.

— Мисля, че ще те напусна — каза тя, изпитвайки го.

Той продължи да върви.

— Разбира се, че няма — отвърна й после.

— Защо да няма?

— А защо трябва? Нима нямаш всичко, което искаш?

— Така ли? Така ли, Мосю? — Искаше й се той да й каже, че я обича. Кажи го… кажи го, пулсираха думите в съзнанието й.

Тя се спря, накара го да се обърне и да я погледне. Улицата с три платна бе оживена, ярко осветените кафенета бяха пълни с хора, заети с това да се забавляват. Във въздуха се дочуваше откъслечна музика, долавяше се някакво веселие.

— Вземи ме с теб в Ню Йорк — замоли го тя, — позволи ми да дойда с теб само този път… моля те, Мосю.

— Не мога да направя това, Леони.

Тя не си направи труда да пита защо. Отговорът бе винаги един и същ.

— Ще заминем на юг за няколко дни, щом се върна.

— Но не това искам аз — студено каза тя.

— Какво наистина искаш ти? — Погледът му я пронизваше, тъмен и неразгадаем.

Искаше да го принуди да се разкрие, да провокира някаква реакция у него, нещо повече от страст. Искаше да бъде обичана от него.

— Искам да бъда с теб. Обичам те, Жил.

Той извърна лице.

— Казах ти още в началото, Леони, не може да става дума за любов.

— Искам да имам дете.

За пръв път на лицето му се изписа истински гняв и той се втренчи в нея с искрящи очи.

— Това е най-глупавото нещо, което някога си казвала, Леони. Ти си ми любовница, а не съпруга.

Той слезе на бордюра и спря кабриолет. Тя начумерено се качи вътре. Думите се бяха появили просто така в съзнанието й, от нищото… и го бяха засегнали. Поне бе разгневен.

— Нямах предвид това — промълви тя в настъпилата тишина.

— Няма да го обсъждам — грубо отвърна той. — Ще кажа само едно. Моите деца са с майка си, моята съпруга… и това са единствените деца, които възнамерявам да имам. Онова, което е между мен и теб, е друго нещо.

Остатъка от път прекараха в мълчание, забравяйки за вечерята, заедно се изкачиха по стъпалата на тяхната къща и всеки се запъти към собствената си стая. Беби радостно се завтече към нея, тя я вдигна и я прегърна, за да почувства уюта на близостта й, но този път нямаше сълзи. Никога вече нямаше да пролива сълзи за Жил дьо Кормон. Припомни си собствените си смели думи, докато го чакаше да дойде във Вилата… „щеше да бъде самостоятелна жена“. Тогава го бе надиграла в собствената му игра и бе спечелила. Е, умори се да бъде покорната, чакаща Леони. Бе настъпило време за нещо друго.

Той бе спал в собствената си стая тази нощ и когато на другата сутрин тя се събуди, вече бе тръгнал за Шербур и за парахода, който потегляше към Ню Йорк в единадесет часа. Щеше да отсъства шест седмици. Шест дълги седмици, неспокойно си помисли тя. Какво ще правя?