Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Private Desires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Елизабет Адлър. Скрити страсти

ИК „Прозорец“, 2002

Художник Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Оформление: Калина Павлова

ISBN 954–8079–78-X

История

  1. — Добавяне

24.

Беше ли различна? Изглеждаше по същия начин, гласът й звучеше като преди. Посрещна го предпазливо, но сърдечно. Имайки предвид начина, по който се бяха разделили, той не можеше да очаква повече.

Яхтата бе закотвена на Антибите и всяка сутрин по изгрев той заставаше на руля и сам я превеждаше през бъркотията от плавателни съдове в открито море, съзерцавайки как слънцето се показва през утринната омара.

Още не се бяха любили. Той спеше сам в каютата в края на палубата, не смееше да я докосне. Така остана дълго, замислен зад руля.

Леони се чудеше какво не е наред. Да не би още да бе вбесен от думите й, че иска дете? Или защото му беше казала, че го обича? Той не бе споменал нищо, но се усещаше дистанция между тях. Бяха съвсем сами, с изключение само на екипажа. Не беше канил никакви гости и след една седмица на мълчаливи вечери и дълги празни дни, през която й се струваше, че ще полудее, започна да се пита дали всъщност той не бе полудял.

Тя поплува преди обяд, оставяйки самотна следа през малките вълнички, докато се взираше в бързо приближаващите се буреносни облаци.

Той й помогна да се изкачи по стълбичката и загърна раменете й с хавлиена кърпа.

— Днес следобед заминавам за Париж — рязко започна разговора. — Трябва да се погрижа за бизнеса си.

— Да дойда ли с теб?

— Няма нужда, забавлявай се тук — Той постави ръка на рамото й, а тя внезапно наведе глава и я целуна. Не можеше повече да издържа на тази дистанция помежду им. Мосю не каза нищо, просто отмести ръката си и се отдалечи.

— Ще се преоблека тогава — отвърна тя.

Това прозвуча като предложение, но той й обърна гръб и се подпря на парапета, взирайки се в застроения с вили бряг.

Може би по този начин искаше да й каже, че я изоставя, че му е писнало от нея? Дали щеше да се върне? Тя се усмихна накриво. Историята на моя живот, помисли си, винаги чакам, винаги се питам дали някой мъж ще се върне при мен.

Щом той най-накрая замина, тя и Беби се върнаха във Вилата. Бе идвала тук един или два пъти през последните няколко години, но Мосю не искаше да я оставя, без да му е под око, и тя рядко беше сама. Сега осъзна какво бе пропуснала. Магията на някогашното спокойствие. Нагретите от слънцето плочки на терасата бяха приятно познати на босите й стъпала, от околните хълмове още се разнасяше мирис на мащерка, а стаята й бе прохладна и семпла, запазила спомена за момичето, което бе тя някога, изпълваща я с чувство за вина при мисълта за Мосю и Ален. На Каро беше казала истината — тази история бе просто за забавление. Харесваше й да е с Ален, но всичко бе временно. Бяха приятели.

Отношенията й с Мосю бяха сложни и трудни, тя се излегна в леглото, питайки се какво трябва да направи. Той сигурно не знаеше за Ален, нямаше откъде да знае. Сигурна бе в това. Така че трябва да бе ядосан, задето му бе казала, че го обича. Но защо? Макар той да не я обичаше. Сега със сигурност знаеше, че е така. Дори не я бе докоснал — да, само един път на палубата, когато сложи ръка на рамото й и тя я целуна.

Отказваше да чака и да се тревожи и вместо това реши да вложи енергията си в разширяване на градините си, като засади сенчести дървета и други растения. Сновеше по цял ден между Ница и Монте Карло, издирваше редки видове и дори успя да убеди мосю Блан да й даде няколко от чудесните си палми от градините на Казиното.

Мосю бе заминал за десет дни, тя се бе отказала да го чака или по-точно изобщо не бе го очаквала — не искаше да очаква никого повече. Такива бяха нейните правила. Когато той не беше тук, времето й бе изцяло на нейно разположение и тя го запълваше както намери за добре.

Както обикновено, седеше боса на терасата, косата й бе вързана назад с един шал, а полата — запретната над коленете, в скута си държеше купа, в която лющеше грах.

— Каква идилична картинка — каза той с усмивка.

Тя вдигна поглед, като чу гласа му. Той се усмихваше. Спомни си какво й бе казал веднъж Алфонс: „Той се усмихва само когато печели.“

— Здравей!

Леони продължи да лющи грах.

— Това за вечерята ли е?

— Ако останеш за вечеря.

— Веднъж ми беше обещала, че ще ми опечеш провансалска гозба с патладжани… защо не спазиш обещанието си тази вечер?

Тя го погледна изненадана:

— Би ли искал?

Той събу платнените си еспадрили и седна до нея на стъпалата. Вдигна една шушулка, разтвори я и изсипа малките жълто-зелени грахчета в устата си.

— Пускай ги в купата — каза му тя.

Той хвана ръката й.

— Знам. Леони?

— Да.

— Нека да бъдем приятели. Липсваше ми. Затова бях така нещастен… не ме питай защо, но не можах да ти го кажа по-рано. Искаше ми се. Но го казвам сега. Липсваше ми по време на това пътуване.

Тя го погледна, подозрителна към внезапната промяна. Какво ли се бе случило в Париж? Дали не бе направил някой решителен делови удар? Повален съперник или придобита нова компания? Но това не би могло да бъде единствената причина за подобно въодушевление. Или сега се опитваше да я подкупи с думи вместо с диаманти? Тя остави купата пред себе си на стъпалата и се приближи до него.

— Защо не си ми го казвал преди?

— За мен не е лесно, Леони.

Тя се изправи, изтърси полата си, а той се наведе и целуна глезена й, обгръщайки го здраво с ръка, стискайки го с пръсти, докато я заболи.

— О-о — извика тя и се засмя, накуцвайки.

— Исках само да разбереш, че ми принадлежиш — каза й той, — и, Леони…

— Да.

— Донесох шампанско.

Тя се усмихна и въодушевена влезе в къщата. Може би този път всичко щеше да бъде наред.

 

 

Вечеряха на терасата, осветени единствено от луната и една свещичка с равен пламък, непотрепващ от бриза. Той говореше за колите си, разпалвайки се да описва в подробности двигателите и дизайна, както и за пътуванията си, развеселявайки я, забавлявайки я с някогашния си чар. Сега знаеше защо го обича — обичаше тази негова страна… а и той бе толкова привлекателен. Разхождаха се по плажа, нагазиха във водата, по-студена, отколкото някой от тях бе очаквал и скрити в извивката на носа, той най-накрая я люби, бавно и обмислено, повтаряйки й, че е негова, докато тя изкрещи, че го обича.