Елизабет Адлър
Скрити страсти (27)

26.

Беби се бе излегнала на слънце върху покрития с теракота перваз на прозореца, разтапяше се на топлината му и мързеливо протягаше лапа, щом някоя пчела преминеше пред погледа й. Леони бе навън, садеше растения в градината си на склона. Бяха там вече почти два месеца, всеки ден тя ставаше със слънцето, копаеше, търмъчеше, плевеше и засаждаше. А вечер, когато слънцето слизаше ниско над хоризонта, поливаше градината си, изпълнена с нежност към всяко едно от безценните си растения. „Ще видиш един ден, казваше тя на Беби, ще стане красива градина и аз ще съм я създала.“

Мосю Френар бе терасирал склона надолу чак до плажа, двамата заедно бяха обмислили плановете и начертали скиците, тя знаеше точно какво иска — един ред сенчести дървета на запад, един басейн в онази част на носа, която се извиваше покрай плажа, с пейка отстрани, така че на залез слънце да може да посяда на нея под палисандровото дърво и да съзерцава басейна и морето. Бе засадила палми и жасмин, юка и олеандри. Обичаше ги всичките.

— Нищо не ми е донесло по-голямо удовлетворение през целия ми живот — каза тя на мосю Френар, докато почистваше ръцете си. — Погледнете — показа му ги после, — имам кал под ноктите и мазоли от копаенето. Аз съм жена за полето, мосю Френар. Връщам се към селските си корени.

Вечерта бе толкова изтощена, че заспа като новородено, без да сънува или да се тревожи. Достатъчно се бе измъчвала през деня. През целия ден. Наум за кой ли път отново преживяваше сцената с Мосю, чудейки се защо? Защо той постъпи така? Защо винаги постъпваше така? В едно нещо бе сигурна: че не иска никога вече да го вижда. Или може би щеше да е най-добре да му каже, че го мрази, че той е чудовище и на нея й се иска да му извади очите… да го рита, да го хапе, да го заболи! Как е могла да го обича?

След няколко седмици първоначалната болка премина и тя се хвърли в работата; така поне бе дисциплинирана и удовлетворена — в края на всеки ден можеше да види резултатите от труда си, всяка седмица растенията й бяха пораснали още и градината разцъфтяваше.

Нямаше никаква вест от Мосю и не знаеше дали се е върнал или е още в Ню Йорк с жена си и децата. Пък и това не я засягаше вече. Тази част от живота й бе приключила.

Отново бе станала селско момиче, не ходеше дори до Монте Карло или Ница. Вилата бе истинско убежище. Спокойствието, което винаги бе усещала в нейната гостоприемна топлина, й създаваше уют и чувство за сигурност. А и бе сигурна в едно нещо — нямаше го мъжът с кафявия костюм. Мосю Френар проверяваше всеки ден и я уверяваше, че в селото не се навъртат никакви непознати. „Ако някой странник се мотае наоколо, ще си личи като бяла врана“, успокояваше я той. „Познавам всички по нашия край. Мястото не е подходящо за шпионин, мадмоазел Леони.“

 

 

Леони изправи гърба си, който я наболяваше, и огледа пътечката, водеща към градината и надолу към скалите, където обичаше да се къпе. Тя сама я бе изкопала и изравнила, а после я покри с отчупени парчета скални плочи и непотребна теракота, образуващи странна комбинация от форми и цветове, допълнена от гладки морски камъчета, събирани по плажа. Небето непрекъснато се смрачаваше, дори проблясна светкавица. Тя бързо събра инструментите си, почисти лопатката със снопче трева и избърса ръцете си в памучната пола, която си бе купила в селото Сен Жан. Беби оживено се спусна към нея, надявайки се, че е време за разходка.

Избоботи гръмотевица, над водата отново проблясна светкавица, осветявайки платното на малка лодка, поела курс към брега. Не се долавяше полъх на вятър, платното й висеше отпуснато под страховитото пурпурно небе и тя напразно се опитваше да изпревари идващата буря. Леони тревожно наблюдаваше скалите от склона, чудейки се дали ще успее. Внезапно нова светкавица разцепи водата, появи се вятър и заваля, морето заблъска лодката към скалистия нос. Тя се затича надолу по склона към плажа, почти не различаваше нищо през пелената на засилващия се дъжд, спусна се към скалите, отмятайки назад мократа си коса, докато с мъка се добра до мястото, където щеше да бъде изхвърлена лодката. Почти бе стигнала, когато я видя, заседнала в пясъка между скалите. Никой не се виждаше на борда и Леони загрижена се загледа натам. Дали не бе изхвърлен в морето? Морето кипеше и се пенеше, обливайки краката й, набодено гневно на шишовете на светкавиците и дъжда, с нищо не напомняше за обичайното си синьо спокойствие.

— Има ли някой тук?

Една глава се подаде иззад платното.

— Идвам при теб след минутка — просто се опитвам да сваля проклетото платно, преди вятърът да го е накъсал на парченца.

Леони се облегна на една скала с облекчение, коленете й се подкосиха.

— Помислих си, че сте мъртъв.

Иззад платното се разнесе смях.

— Какво, аз ли? Никога. Попадал съм в много по-страшни бури от тази — а и с по-малка лодка. Готово.

Той скочи от палубата на пясъка и удовлетворен огледа онова, което бе направил.

— Добра работа свърших, нали? Забелязах тази ивица пясък от ей там и разбрах, че това е единственото място, накъдето мога да се отправя — и успях, преди да ме е настигнала бурята. — Той се обърна към нея усмихнат. — Но ти благодаря за загрижеността.

Бе млад — вероятно на нейната възраст — и измокрен като нея. Косата му бе прилепнала към главата и от нея капеше вода. Леони избухна в смях.

— Каква ли гледка сме и двамата — каза тя, надигайки се с усилие.

Той й подаде ръка за помощ.

— Е, щом те има теб, тогава наоколо трябва да има храна и подслон — или може би това е пустинен остров? Не знам дали ме бива да строя колиби от палмови листа и да събирам плодове, за да те нахраня.

Тя се засмя.

— Няма да се наложи — горе на склона има една вила.

— Прекрасно. Лодката ще бъде в безопасност тук, докато отмине бурята. — Той отново провери плавателния съд, за да се увери, че е на сигурно място. — Небето още е като при буря.

Леони го гледаше с любопитство. Той бе действен, способен. Знаеше какво прави. Нямаше защо да се тревожи за него.

— Да вървим.

Той я хвана за ръка и те заедно се заизкачваха по хълма, стигнаха разсмени и задъхани върха, преджапаха през калта в градината и се озоваха на терасата, където седнаха за малко, за да си събуят обувките.

Той погледна с одобрение Вилата.

— Не бих могъл да корабокруширам на по-добро място. Смяташ ли, че ще се намери една стая за мен?

— Да, смея да кажа — отвърна тя. — Ще съобщя на мадам Френар за вас.

— Значи ти работиш тук? Фантастично — оказва се, че бях спасен от хубавата слугиня във вилата. Трябва да напиша песен за теб.

— Почакайте тук — каза тя, оставяйки го целия мокър в коридора. — Ще ви донеса кърпи и сухи дрехи, а после ще ви покажа вашата стая.

В кухнята тя обясни на Френар за неочаквания им посетител и се върна няколко минути по-късно с няколко пешкира, чифт работнически панталони и една стара синя риза.

— Няма да са ви по мярка — усмихна му се тя. — Мосю Френар е по-дебел от вас и по-нисък.

— Стават — жизнерадостно отвърна той. — А сега ми покажи пътя, хубава слугиньо.

Леони му показа стаята и бързо отиде да се преоблече. Чудеше се как ли изглежда той, когато е сух и хвърли един поглед към собственото си отражение в огледалото, изпръскана с кал, с мокра от дъжда чорлава коса, и се засмя. Нищо чудно, че я бе взел за прислужница тук.

Тя се изкъпа набързо и се преоблече с чиста памучна пола и мека бяла блуза, на която зави нагоре ръкавите. Избърса косата си, сплете я хлабаво и отиде да помогне на мадам Френар в кухнята. Беше време за вечеря, а Вилата имаше гост. Първият им гост. Това бе вълнуващо.

 

 

Шарл д’Орвил пристегна чудатите сини панталони в кръста и с усмивка нави крачолите им — като му бяха къси, поне да изглеждаше нарочно, а не да се ветреят около прасците му. Платнените обувки, които носеше на лодката, още бяха мокри, така че се налагаше да се разхожда бос. Надяваше се, че няма да имат нищо против. Той хвърли един поглед на малката стая, гледаща към бурното море, над което продължаваше да вали, и си помисли, че е голям късметлия да си намери такъв уютен подслон. Най-добре да потърси момичето, да й купи чаша пастис и да й благодари за помощта. Я, не миришеше ли на готвено от кухнята?

Ориентирайки се по вкусния аромат, той се запъти по коридора, който го отведе в малка трапезария. Момичето, сега спретнато в пола и блуза, седеше на масата, подредена със сини прибори. Тя го погледна, щом влезе, преметна русата си плитка отпред и му се усмихна. Имаше най-удивителните очи на света. Дали бе същото момиче?

— Здравей, това си ти, нали? — усмихнат попита той.

Леони се втренчи в него. Той бе висок, мускулест и жилав като атлет. С вълниста тъмна коса и любопитни светли очи — сиви ли бяха или лешникови? — които я гледаха шеговито.

— А това сте вие — отвърна тя. — Познах ви по панталоните на мосю Френар!

— Ти, разбира се, изглеждаш по-добре от мен — засмя се той и добави: — Трябва да ти благодаря, че дойде да ме спасиш. Само че… какво щеше да правиш, ако бях изхвърлен зад борда?

— Щях да тръгна след теб, разбира се, и да те извадя.

Той вярваше, че би го направила!

— Ами тогава, храбри мой спасителю, ще споделиш ли бутилка вино с мен?

Леони извади една бутилка на масата.

— Това е от къщата — каза тя. — Никога не вземаме пари от корабокрушенци. Забелязали сме, че обикновено те нямат пукната пара.

Той бръкна в джобовете си, за да й покаже, че са празни — естествено, нямаше пари!

— Ще ти ги върна — обеща. — Майка ми ме е учила никога да не взимам пари от жена.

Леони се засмя и напълни чашите им.

— Небето се прояснява. Няма ли да излезем на терасата?

— Виж — каза той, — ако си имаш работа за вършене, нямам нищо против да постоя в кухнята. Когато бях малък, често се навъртах там у дома. Бях ужасен мошеник, никой не можеше да устои на чара ми. Можех да получа от готвачката всичко, което си пожелаех, дори от нейния специалитет — шоколадова торта, преди да е изстинала напълно, за да може да се реже.

— Обзалагам се, че си бил ужасно разглезен.

— Права си, макар че винаги съм си мислел, че Едуар е по-разглезен от мен — той бе по-голям, значи е имал повече време за това.

— Едуар?

— Моят брат.

— Разбирам. Ами няма нужда да ходим в кухнята, позволяват ми да имам и малко време за себе си.

— Дори не знам как се казваш.

— Нито пък аз.

— Аз съм Шарл д’Орвил. Извинявай, съвсем забравих да ти се представя.

— Аз пък съм Леони Бахри — и аз забравих.

Те излязоха на терасата, смеейки се. Мадам Френар ги видя, надзъртайки през вратата на кухнята.

— Така е по-добре — отбеляза тя. — Леони имаше нужда от компания.

 

 

Той живееше в семейния замък близо до Тур, управляваше именията.

— Това, което наистина най-много ми харесва, са конете — състезателните породи — и лодките, но на второ място — каза й Шарл. — Бях в Монте Карло за регатата с яхти миналата седмица — ала не спечелих. Завърших трети, но поне опитах. Следващия път ще се справя по-добре. — Той погледна загрубелите й ръце, които държаха чашата с вино. — А ти с какво се занимаваш?

— О, по малко от всичко. Готвя, работя в градината, мия чиниите… обикновени неща.

— Не е ли отегчително? Искам да кажа за момиче като теб… ами ти си много хубава.

Тя го гледаше с красивите си продълговати очи със загадъчен поглед, който той не можеше да разчете.

— Извинявай, не исках да те засегна — искам да кажа, че не те задявам или нещо подобно.

Леони се намръщи.

— Няма нищо. На всяко момиче му е приятно да му казват, че е красиво. Разкажи ми още за себе си. — Тя се облегна на стената на края на терасата. — Какво е да си на деветнадесет и да си отговорен за огромно имение, да имаш голямо семейство и коне, и лодки?

— Ей, чакай малко. Първо на първо аз съм на двадесет и две — пък и имението не е толкова голямо. Тъкмо подходящата големина. Къщата е била построена преди триста години от д’Орвил и ние някак си сме успели да я запазим и досега. Майка ми се грижи за нея, у дома е като хотел — винаги е пълно с приятели, баби и дядовци, чичовци и лели, братовчеди… гъмжи от хора и домашни любимци — кучета, хамстери, морски свинчета, котки, зайци, коне — и каквото се сетиш още. През парка минава река и Едуар ме научи да плувам.

— По-големият ти брат — досети се тя.

— Да, Едуар е най-добрият брат — той ме научи на всички неща, както подобава на един по-голям брат — да плувам, да управлявам лодка, да яздя — и ми помагаше с уроците.

През прозореца се подаде главата на мадам Френар:

— Вечерята е готова — извика ги тя.

Шарл остана разочарован, харесваше му да е с нея.

— Трябва ли да й помогнеш?

— Изглежда, тази вечер няма да имаме други посетители — никой не минава оттук, когато вали!

— Тогава значи ще вечеряш с мен? В противен случай ще бъда ужасно самотен — той й се усмихна очарователно.

— Защо не? — каза тя, копнееща да чуе още за семейството му.

 

 

Животът му й се стори по-фантастичен от приказките на „Хиляда и една нощ“, той се бе превърнал в една Шехерезада и й разказваше истории, за които тя жадуваше, за прекрасното му детство в замъка на Лоара, за дългите слънчеви летни дни там с любимите понита и верните стари кучета, за компаниите приятели, с които плували заедно в студените вирове, а после крадели ябълки и сливи от собствените им овощни градини. За ягодите през юни и за любящата майка, която на всяка цена искала да се увери, че са си измили ръцете, преди да седнат на масата, никога не ги наказвала да стоят в детската стая. Винаги повтаряла, че има нужда от цялото семейство край себе си и че те са радостта на живота й. А през свежите зимни дни, вече по-големи, ловували в гората и Бъдни вечер бил истински празник, винаги приготвяли традиционната трапеза и отивали на Празничната меса в полунощ, на никого не му се доспивало, после всички се събирали в къщи на чаша греяно вино — наистина повече лимонада, отколкото вино — и горещи лепкави кифли пред запалената камина в салона, докато възрастните се смеели, целували се и си пожелавали „Щастлива Коледа“ и всеки отварял подаръците си.

— А брат ти? — подтикна го тя да продължи разказа си. — Разкажи ми за него.

— Едуар е авантюристът на семейството — отвърна той, преди да натъпче устата си с татен.

— Продължавай — настоя тя.

— Майка ми обича да разказва една случка с Едуар — продължи той. — Една сутрин, когато бил шестгодишен, сложил в една торба всичко най-необходимо му — една ябълка, две парчета шоколадова торта, плюшеното си мече и тръгнал към селото, по пътя за Париж. Когато пристигнал, седнал на една пейка пред странноприемницата да си изяде тортата — от вървенето, решил той, човек огладнява. Съдържателят на странноприемницата го забелязал и познал, че това е малкото момче от замъка, изпратил някого да каже на майка му и дал на Едуар голяма чаша мляко към тортата. Щом пристигнала, майка ми го прегърнала с облекчение и го попитала накъде е тръгнал. „Да пътешествам, отговорил той, в джунглите, при езерата и планините, в Африка и Китай.“ „А не можеш ли малко да го отложиш, попитала го тя, само докато пораснеш? Сега имам нужда от теб.“ Той я погледнал много сериозен, обмисляйки думите й — наистина било трогателно — тя или джунглата, — и после се съгласил да остане. „Но само за малко, започнал да се уговаря той, и защото ти наистина имаш нужда от мен.“

Шарл се засмя и продължи:

— И той наистина спази обещанието си, докато стана на шестнадесет, а после замина — първо за Африка, земята на мечтите му — а после на всички останали места — сега е на двадесет и пет и живее в Бразилия… нагоре по Амазонка, събира каучук в джунглата.

— Сигурно ти липсва? — със завист го попита тя. — Такъв страхотен по-голям брат.

— Едуар е най-добрият ми приятел. Няма нещо, което да не мога да му кажа. Трудно ми е да ти обясня, но… просто Едуар притежава особена нежност — това рядко се среща у един мъж. Сигурно ти звучи странно, но ако го познаваше, щеше да знаеш какво имам предвид. Като мой по-голям брат той ме обичаше почти бащински и ми позволяваше да участвам в неговите игри, майка ни не го е карала да прави това. Често заставаше пред приятелите си и казваше: „Това е Шарл, моят брат, ще остане с нас“, а те не смееха да му откажат. Просто не можеха… и аз винаги оставах.

Той се засмя, унесен в спомените си.

— А на теб, Шарл, искало ли ти се е някога да избягаш в някоя далечна страна като брат си?

Той я погледна в очите — тези особени красиви очи като на сънливо животинче.

— Не… Така ми харесва… Обичам конете и кучетата си, както и фермата. Всичко ми харесва така, както винаги си е било.

Беби скочи на масата до него. Замърка, отърка главата си о ръката му.

— Флиртаджийка такава — засмя се той и я почеса под брадичката. И остана поразен.

— Господи — възкликна той, — тази котка носи диаманти… и рубини!

Леони сви рамене.

— Може би има богат баща — отвърна с усмивка тя.

— Но дали са истински?

— Съмнявам се — ала дори да са фалшиви, пак е хубава? — тя отмести стола си назад. — Да излезем на терасата и да видим дали има звезди по небето. Може би утре ще можеш да прибереш лодката си.

Небето бе безоблачно, а въздухът топъл и лек.

— Разкажи ми сега ти за себе си — започна на свой ред да настоява той, щом заедно излязоха навън. — Има някаква мистерия около теб. Прекалено екзотична си, за да си от тук.

Той се взираше в лицето й в очакване на отговора. Долната й устна бе закръглена, месеста… изкусителна.

— Екзотична? Страхувам се, че не. Аз съм просто една обикновена кухненска прислужница. Единственото екзотично нещо при мен е, че баща ми е бил египтянин.

— Тогава — каза той, хвана ръката й и целуна загрубелите от работа пръсти — може би си богиня… повелителка на съдбите, тъкачка на заклинания…

Той повдигна ръце, разплете плитката й и разпусна косата по раменете й. Тя ухаеше свежо, на жасмин и праскови.

Леони отстъпи назад и го остави да се чувства глупаво, без да знае какво да направи на края на терасата.

— Леони, много съжалявам. Нямах предвид това. Е — всъщност имах… но не както ти си мислиш.

Господи, помисли си тя, той е толкова млад. Мисли си, че аз си мисля, че той се възползва от бедното слугинче! А всъщност наистина не исках да ме целуне, защото не знам как може да свърши това.

Шарл изглеждаше смешен със своите извинения.

— Забрави го, прости ми, поставям се в краката ти.

И той го направи, просна се на терасата и целуна пръстите на краката й. Това я разсмя и този път й се прииска да я целуне по устните. Така и стана, той имаше прекрасен вкус — като слънце, като вятър, като някаква божествена цялост, като всички неща, за които бе жадувала тя.

Вече беше много късно, бяха си приказвали дълго, дълго. Тя хвана ръката му и го поведе към стаята си, легнаха един до друг в голямото легло, хванати за ръце и шепнещи си как той трябва да стане по изгрев, за да провери лодката и какъв късметлия, е задето я е открил. А после я целуна, прегърна я и тя се отпусна в младите му гальовни ръце, остави го да я люби, мечтаейки си да е част от голямото му щастливо семейство, да е също една д’Орвил през слънчевите летни дни и изпълнените с щастие Коледи. Леони лежеше в прегръдките на повелителя на най-свидните си мечти и усещаше, че също принадлежи.

 

 

Събуди го в зори и заедно слязоха долу при лодката, изкатериха се по скалите и нагазиха в малкото свързано с морето басейнче, което променяше нивото си от прилива и отлива.

— Не ми се ще да те оставям — каза й той, стискайки ръцете й, вперил поглед в красивите й очи, — няма да забравя тази нощ, докато съм жив. Ти си богиня, Леони Бахри… можеш да омагьосваш.

Той я прегърна и нежно я целуна, а тя му се усмихна, когато й махна за довиждане. Лодката с лекота се движеше по водата, изчаквайки капитана си и на утринния бриз той вдигна платното и пое своя курс.

— Довиждане, Леони — извика й, застанал на руля.

— Довиждане, Шарл… и внимавай. — А после добави шепнешком. — И аз никога няма да те забравя.

 

 

Седмица по-късно получи писмо от него. Слезе да го прочете на плажа, седна на скалите, където го бе срещнала.

Скъпа и хубава, Леони Бахри, зачете тя. Бях ти казал, че майка ми ме е учила винаги да бъда честен и никога да не взимам пари от жена… затова като честен човек прилагам сумата, която дължа за стаята и вечерята при Френар. Моля те, благодари им от мое име.

И, очарователна Леони, магьоснице, богиньо, тъкачке на заклинания, благодаря ти за това, че беше с мен, че ми подари тази нощ от изпълнения ти с очарование живот, че си толкова красива, любяща и нежна… искам да ти кажа, че винаги ще имаш свое място в спомените ми…

Шарл.

Тя внимателно сгъна писмото и бавно се запъти към Вилата, мислейки си за него. Щеше да запази писмото му завинаги — той също бе част от спомените й.