Елизабет Адлър
Скрити страсти (46)

45.

Жил свали сакото си и охлаби вратовръзката си, поглеждайки уморено към двете телеграми на бюрото си. В офиса бе дошъл направо от гарата, след многократно отлаганото пътуване до Милано и почти беше забравил, че Вероне е в Бразилия.

Бръчка на недоумение се появи на челото му, щом прочете първото съобщение. Какво по дяволите имаше предвид Вероне? „Информация по личен въпрос“ — дали не бе напипал някакъв нов аспект от сделката с каучука? Или пък възнамеряваше да извлече повече пари за себе си? Той ядосано захвърли листчето на бюрото си. Или пък просто бе намерил добра игрална зала в Манаус? Познаваше малката слабост на Вероне. Познаваше слабостите на всеки.

Той въздъхна от раздразнение и разкъса плика на втората телеграма, адресирана до Европейската компания за желязо и стомана. Бе подписана „Уил Харкърт от находището Ору Велю“. Той шумно си пое въздух, докато я четеше, остави телеграмата до другата на бюрото си и ядосано се втренчи в двете.

Глупак! Как можеше да умре в някаква буря по Амазонка? Вероне бе с него от петнадесет години, знаеше всичко — как точно да сложи ръка на важна информация, кой с кого е замесен, къде са погребани тайните на техните конкуренти. По дяволите, как щеше да се оправя без него? И какво бе имал предвид в това странно съобщение? Господи, този човек бе истински глупак! Ако не беше глупак, нямаше да е мъртъв!

Жил ядосано кръстосваше пода. Ами бразилската каучукова сделка? На кого можеше да има доверие, за да заеме мястото на Вероне? Кой би могъл да бъде толкова непочтен и толкова умен — както и толкова лоялен? Знаеше отговора. Никой.

Жерар се поколеба пред тежката дъбова врата на офиса. Никога не знаеше дали баща му няма да се разбеснее, ако го прекъснат или пък ще е толкова потънал в мислите си, че изобщо няма да забележи, че той е там. А можеше и да се зарадва. Винаги бе така, дори и когато бяха малки — в един миг се усмихваше и ти отдаваше цялото си внимание, а в следващия се държеше така, сякаш никога преди не те е виждал. Жерар се бе научил да живее с това, но все още не можеше да предугажда настроенията на баща си.

Жил ядосано вдигна поглед. А, беше Жерар — той бе хубаво момче — не, млад мъж! На колко години беше сега? На деветнадесет или на двадесет? Не можеше да си спомни.

— Добре ли пътува, татко? — Жерар още бе предпазлив. Не знаеше в какво настроение е баща му.

— Имаше много проблеми, но всичко се оправи накрая. Искаше ми се да си с мен — неочаквано каза Жил, — щяха да ти харесат преговорите — приличат на игра, сложна очарователна игра.

— А ти винаги печелиш.

Жил сви рамене.

— Чак пък толкова. Няма ли да размислиш, Жерар? Целият бизнес те чака — чака и двамата ми синове.

Вече бяха разигравали тази сцена много пъти. Баща му знаеше, че той се кани да става архитект, винаги бе искал това.

— Ти имаш двама синове, татко, а Арман е луд по колите. Когато порасне достатъчно, той ще се включи в бизнеса — Жерар се възползва от възможността. — Татко, един приятел ме покани да прекарам ваканцията при него. Исках да помоля за разрешението ти.

— Защо не — разсеяно отвърна Жил, мислите му още бяха погълнати от Арман.

— Значи мога да замина за Бразилия? — ентусиазирано завърши Жерар.

— За Бразилия?

Двете телеграми лежаха отпред на бюрото му. Вероне бе мъртъв. Бе загинал в Бразилия!

— Не можеш да заминеш, Жерар — рязко каза Жил. — Погледни това — пъхна той телеграмата в ръцете на Жил. — Вероне е бил убит в Амазонка. Смяташ ли, че ще ти позволя да отидеш там?

— Но, татко, аз ще остана със семейство ду Сантус в Рио…

— Забранявам ти, Жерар. Ще останеш тук, във Франция.

Това беше, горчиво си помисли Жерар. Ако не бе получил тази телеграма за помощника си, всичко щеше да бъде наред. Помисли си за Вероне, сянката на баща му. Никой не бе го познавал истински, с изключение на баща му.

— Съжалявам, татко, за Вероне, искам да кажа.

— Той беше глупак — лицето на Жил бе безизразно. — Идеята да отиде в Амазонка за каучук си беше негова… може да обвинява единствено себе си. И ме остави в истински хаос!

Жерар наблюдаваше баща си, който бе твърде погълнат от документите на бюрото си. Сякаш изобщо не му пукаше за Вероне. Ами неговото семейство? Ако имаше такова? Нямаше смисъл да пита баща си за това, той се интересуваше от нещата по свой си начин. Нямаше смисъл и да го пита отново за ваканцията, вече знаеше отговора му.

Когато Жерар се запъти към вратата, Жил вече се бе пресегнал за телефона и съзнанието му бе заангажирано с други неща. Той дори не забеляза, че синът му си е тръгнал.