Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бюканън-Ренард (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heartbreaker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 209 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
Lindsey (02.10.2009)

Издание:

Джули Гарууд. Разбивач на сърца

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Красимира Станева

Оформление на корицата: Георги Станков

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ПЪРВА ГЛАВА

В изповедалнята беше горещо като в ада. Плътна черна завеса, от дълги години занемарена и потънала в прах, покриваше тесния вход от тавана на кабинката до протрития дървен под. Тя не пропускаше нито дневна светлина, нито чист въздух.

Отец Томас Мадън имаше чувството, че се намира в ковчег, който някой разсеяно е подпрял на стената в изправено положение и благодари на Бог, че не страда от клаустрофобия. Но въпреки това все повече му призляваше. Въздухът бе наситен със задушливата миризма на плесен. Отецът дишаше тежко, както едно време в Пен Стейт, когато изминаваше тичешком последните метри до вратата на игрището за ръгби, прегърнал здраво с една ръка топката. Тогава не обръщаше внимание на болката в гърдите, а и сега тя със сигурност нямаше значение. Всичко това бе просто част от работата.

Старите свещеници щяха да му кажат да се помоли на Бог да приеме неприятните си усещания като изкупление за греховете на нещастните души в чистилището. Том нямаше нищо против да го направи, макар да се чудеше как собственото му страдание би могло да облекчи болежките на някой друг.

Той се размърда неспокойно върху твърдия дъбов стол, подобно на момче от църковния хор на неделна репетиция. Усещаше как капчиците пот се стичат по бузите и врата му. Дългите му черни одежди бяха пропити с пот и той искрено се съмняваше, че е останала и следа от аромата на сапуна „Ирландска пролет“, с който се беше изкъпал сутринта.

Температурата навън се колебаеше между тридесет и девет и четиридесет градуса в сянката на портика над входната врата. Там имаше термостат, окачен на варосаната каменна стена. Заради влажния въздух жегата бе дотолкова непоносима, че онези нещастници, които бяха принудени да напуснат домовете си, снабдени с климатични инсталации, се движеха бавно като призраци.

И точно в този отвратителен ден компресорът в църквата сдаде багажа. Прозорците, които въобще можеха да се отварят, много отдавна бяха заковани в безнадежден опит да се предпази храмът от набези на вандали. Останали бяха само два незаковани, разположени много високо на златистия куполовиден таван. Това бяха витражи с изображения на архангелите Гавраил и Михаил с бляскави мечове в ръце. Гавраил гледаше към небесата с благообразно изражение на лицето, а Михаил бе вторачил смръщен поглед в змиите, приковани от меча му току пред босите му нозе. За богомолците тези прозорци от цветно стъкло представляваха безценни произведения на изкуството, приканващи към молитва, но при битката с горещината бяха напълно безполезни.

Том беше едър и як мъж с дебел врат, напомнящ за отминалата му буйна младост, ала бе прокълнат да има нежна бебешка кожа. От жегата по тялото му избиха парещи обриви. Той придърпа расото над бедрата си, разкривайки боксерките си в жълто и черно, купени от сестра му Лорен. Изу изпръсканите си с боя джапанки и налапа дъвка „Дъбъл Бъбъл“.

Една проява на милосърдие беше станала причина да попадне в тази изповедалня, която повече приличаше на карцер. Докато очакваше резултатите от изследванията си, които щяха да определят дали се нуждае от още един курс химиотерапия в Медицинския център към Канзаския университет, той гостуваше на монсеньор Маккиндри, пастора на църквата „Нашата Майка на милосърдието“. Неговата епархия се намираше в най-запуснатия район на Канзас Сити, на няколко стотици мили южно от Холи Оукс, щата Айова, където се бе установил Том. Отрядът за бързо реагиране към кметството отдавна бе определил официално квартала като „бандитска зона“. Монсеньор винаги изповядваше енориашите си в събота следобед, но сега Том бе предложил услугите си да го замести. Имайки предвид адската жега, напредналата му възраст и повредената климатична инсталация, както и едно недоразумение в графика му — пасторът се подготвяше за дългоочакваната среща със свои съученици от семинарията в абатство „Успение Богородично“. Беше очаквал да седи лице в лице с някой каещ се грешник в стая с два прозореца, през които влиза свеж въздух. Ала отец Маккиндри бе уважил предпочитанията на ревностните си енориаши, които се бяха вкопчили твърдоглаво в старомодния начин на изповядване. За това Том научи едва след като беше предложил услугите си и енорийският клисар го бе завел до тази разжарена пещ, в която трябваше да прекара следващите деветдесет минути.

В знак на признателност монсеньор му даде един твърде малък вентилатор, работещ с батерии. Негов енориаш го беше пуснал в кутията за волни пожертвования. Това нещо не бе по-голямо от човешка ръка. Том го нагласи под такъв ъгъл, че да духа право в лицето му, облегна се на стената и започна да чете „Холи Оукс Газет“ — вестника, който си беше донесъл в Канзас Сити.

Той се взря в отредената на светските новини втора страница, която му се виждаше страшно забавна. Хвърли един поглед на обичайните бизнес новини и малобройните съобщения — за две раждания, три годежа и една сватба, а след това намери любимата си рубрика „Във вихъра на светските удоволствия“. Пишеха за играта „бинго“. Съобщаваше се броят на хората, посетили вечерта бингото в религиозния център, наред с имената на спечелилите джакпота от двайсет и пет долара. Следваха блиц интервюта с щастливците, всеки от които споделяше с читателите какво планира да направи с неочакваната си печалба. И винаги имаше коментар на равина Дейвид Спиърс, организатор на седмичното събитие. Той съобщаваше колко хубаво са си прекарали всички. Том подозираше, че редакторката на светската страница Лорна Хамбърг тайно е хлътнала по вдовеца равин Дейв и затова вестникът отделя такова голямо внимание на бингото. Равинът казваше едно и също нещо всяка седмица и Том неизменно го задяваше за това в сряда следобед, когато двамата играеха голф. Тъй като обикновено го попиляваше на игрището, Дейв нямаше нищо против тези закачки, но все пак обвиняваше Том, че се опитва да отклони вниманието от своята скапана игра.

В останалата част от рубриката се съобщаваше на всички кой в града кани гости и с какво ги гощава. Ако през някоя седмица Лорна не беше попаднала на интересни новини, запълваше празното място с популярни готварски рецепти.

В Холи Оукс нямаше тайни. Първа страница беше пълна с новини за замисленото благоустрояване на градския площад и за наближаващите тържества по случай стогодишния юбилей на абатството „Успение Богородично“. И с много мили думи се споменаваше, че сестрата на Том оказва голяма помощ на абатството. Репортерът я наричаше неуморна и ентусиазирана доброволка и подробно описваше всички проекти, с които се беше заела. Не само щеше да организира гаражна разпродажба на джунджуриите, струпани на тавана, но щеше и да прехвърли цялата информация от старите прашни папки в наскоро дарения компютър. А междувременно, когато й оставаха няколко свободни минути, щеше да превежда френските дневници на наскоро починалия отец Хенри Ван Кърк. Том тихичко се изкиска, след като прочете бляскавата характеристика на сестра си. Всъщност Лорен не се беше нагърбила доброволно с нито една от споменатите задачи. Просто по една случайност се беше оказала до абата в момента, когато му хрумнаха тези идеи и с безкрайното си милосърдие тя прие да ги осъществи.

Когато Том изчете вестника, прогизналата му от пот яка вече бе залепнала на врата. Той го сложи на стола до себе си, отново попи капчиците от челото си и помисли дали да не се оттегли петнайсет минути по-рано.

Но веднага се отказа от тази идея. Знаеше, че ако напуснеше преждевременно изповедалнята, монсеньор щеше да му чете „конско“. А след този тежък ден нямаше сили за такова нещо. В първата сряда на всеки трети месец — мислено я наричаше Пепеляна сряда — Том се преселваше при монсеньор Маккиндри. Старият ирландец със счупен нос и напукана кожа никога не пропускаше възможността да използва своя гост и за седем дни да изцеди всичките му сили. Маккиндри беше груб и свадлив, но имаше златно сърце. Ала макар да бе състрадателен по природа, не страдаше от излишна сантименталност. Той твърдо вярваше, че мързелът е дяволска работа, особено когато жилището му на енорийски пастор имаше отчаяна нужда от боядисване. Поучаваше го, че тежкият труд можел да излекува всичко, дори рак.

Имаше дни, когато Том просто не можеше да си спомни защо харесваше монсеньор и го смяташе за сродна душа. Може би защото и двамата имаха ирландска жилка. Или пък понеже неговата философия в стил „само глупакът се опитва да поправи непоправимото“ му бе помогнала повече и от Йов[1] да преживее многобройните изпитания. Битката, която водеше Том, бе детска игра в сравнение с преживяното от Маккиндри.

Том би направил всичко, за да облекчи бремето на Маккиндри. Монсеньор с нетърпение очакваше срещата със старите си приятели. Единият от тях беше абат Джеймс Рокхил, шеф на Том в абатството „Успение Богородично“. А с другия — свещеника Винсънт Морено, никога не бяха се срещали. Но нито Рокхил, нито Морено смятаха да отседнат в къщата на свещеника при Маккиндри и Том, защото и двамата определено предпочитаха луксозните удобства, осигурени в енорията „Света Троица“. Там имаше топла вода, която течеше повече от десет минути и централна климатична инсталация. „Света Троица“ се намираше в сърцето на църковна община отвъд щатската граница, разделяща Мисури от Канзас. Маккиндри шеговито я наричаше „Нашата Майка на кракомобила“ и това наименование си беше съвсем на място, като се имаше предвид броят на луксозните автомобили, оставени на паркинга пред църквата в неделя сутрин. Повечето от енориашите на „Нашата Майка на милосърдието“ не притежаваха коли и ходеха пеша до храма.

Том усети, че коремът му къркори. В горещината дрехите му лепнеха от пот, започна да ожаднява. Имаше нужда от още един душ и от една ледена „Бъд Лайт“. През цялото време, докато се печеше като коледна пуйка в изповедалнята, не се появи нито един желаещ да се изповяда. Според него по това време на деня едва ли имаше жива душа и в църквата. Освен, разбира се, Луис, който обичаше да се крие в стаичката до притвора и тайно да си попийва от бутилката долнокачествено уиски, скрито в кутията му с инструменти. Том погледна часовника си — оставаха още две минути до края на определеното време и реши да тръгва. Угаси лампата над изповедалнята и посегна да дръпне завесата, но в този момент долови лекото свистене, което се чуваше, когато някой коленичеше върху кожената възглавничка. Последва дискретно покашляне откъм отделението за изповядващите се.

Том с нежелание приседна отново на стола, извади дъвката от устата си и я сложи обратно в обвивката й. След което молитвено наведе глава и плъзна нагоре дървената преграда.

— В името на Отца и Сина… — започна той и направи кръстния знак с ръка.

Изминаха няколко секунди в мълчание. Покаялият се грешник сигурно се опитваше да събере мислите си или да набере кураж, преди да се изповяда. Том оправи епитрахила около врата си и търпеливо зачака.

През решетката, която ги разделяше, го лъхна благоуханието на „Обсешън“, парфюма на Калвин Клайн. Том позна това тежко и сладко ухание, защото неговата икономка в Рим му беше подарила за рождения ден флаконче тоалетна вода от тази марка. Няколко капчици бяха достатъчни за дълго време, а каещият се явно бе прекалил с количеството. Изповедалнята направо вонеше на „Обсешън“. Този аромат, в съчетание с миризмата на плесен и пот, едва не го задуши. Стомахът му се разбунтува и той направи усилие да не повърне.

— Тук ли сте, отче?

— Тук съм — прошепна Том. — Когато сте готов да изповядате греховете си, можете да започнете.

— Това е… трудно за мен. За последен път се изповядах преди една година. Тогава не получих опрощение. Сега ще опростите ли греховете ми?

В гласа се долавяше някаква странна напевност и насмешливост. Това накара Том да застане нащрек. Дали непознатият беше просто изнервен, тъй като отдавна се бе изповядал за последен път, или пък нарочно се държеше непочтително?

— Не ви дадоха опрощение ли?

— Така е, отче. Разгневих свещеника. И вие ще се разгневите. Онова, което трябва да изповядам, ще ви шокира. А след това ще побеснеете, също като другия свещеник.

— Каквото и да кажете, няма да ме шокира, нито да ме разгневи — увери го Том.

— Вече сте го чували и по-рано? Така ли е, отче?

Преди Том да успее да му отговори, каещият се добави шепнешком:

— Мрази греха, а не грешника.

Насмешливите нотки прозвучаха по-отчетливо. Том настръхна.

— Ще бъдете ли така добър да започнете изповедта?

— Да — отговори непознатият. — Благослови ме, отче, защото ще съгреша.

Объркан от чутото, Том се наведе към решетката и помоли човека да започне отначало.

— Искате да изповядате грях, който се каните да извършите ли?

— Да.

— Това някаква игричка ли е или…

— Не, не, не е никаква игра — бързо отговори непознатият. — Аз съм страшно сериозен. Ядосах ли ви вече?

Зад решетката внезапно избухна смях — гръмки, дразнещи звуци, подобно на изстрели среднощ.

Стараейки се гласът му да звучи спокойно, Том поясни:

— Не, не съм ядосан; а по-скоро объркан. Вие със сигурност разбирате, че не мога да ви дам опрощение на грехове, които тепърва замисляте да извършите. Прошката е за онези, които са осъзнали грешките си и искрено се разкайват. Те имат желание да платят за греховете си.

— О, отче! Но вие все още не знаете за какви грехове става дума! Как е възможно да откажете да ми дадете прошка?

— Назоваването на греховете няма да промени нищо.

— Не е така! Преди година признах на друг един свещеник какво се каня да извърша, но той не ми повярва, докато не стана прекалено късно. Не правете същата грешка.

— Откъде разбрахте, че свещеникът не ви е повярвал?

— Той не се опита да ме спре.

— От колко време сте католик?

— През целия си живот.

— Тогава сигурно знаете, че свещеникът не може да говори за греха или за грешника извън изповедалнята. Тайната на изповедта е свещена. Как по-точно би могъл да ви спре другият свещеник?

— Трябваше да намери начин. Тогава се… упражнявах и бях предпазлив. Щеше да е много лесно да ме спре, затова вината е негова, а не моя. Сега няма да е лесно.

Том отчаяно се мъчеше да проумее думите му. Упражнявал се? Но в какво? И какво прегрешение е могъл да предотврати другият свещеник?

— Мислех си, че мога да го овладея — започна непознатият.

— Да овладеете кое?

— Непреодолимото си желание.

— Какъв беше грехът, който изповядахте тогава?

— Тя се казваше Милисънт. Това е едно хубаво, старомодно име, не смятате ли? Приятелите й я наричаха Мили, но не и аз. „Милисънт“ повече ми допадаше. То се знае, не й бях точно приятел.

Гръмкият му смях раздра застиналата тишина. Челото на Том бе покрито с капчици пот, но изведнъж му стана студено. Този човек съвсем не беше някакъв шегаджия. Свещеникът се страхуваше от онова, което му предстоеше да чуе, но все пак бе принуден да попита:

— Какво се случи с Милисънт?

— Аз разбих сърцето й.

— Не ви разбирам…

— А вие какво смятате, че се е случило с нея? — настойчиво попита онзи и в гласа му отчетливо прозвучаха нотки на нетърпение. — Аз я убих. Беше истинска касапница, навсякъде имаше кръв, целият бях в кръв. По онова време бях страшно неопитен. Не бях усъвършенствал методите си. Когато отидох на изповед, още не бях я убил. Планирах го и свещеникът можеше да ме спре, но не го стори. Аз му признах какво смятам да направя.

— Обяснете ми по какъв точно начин е могъл да ви спре.

— Чрез молитви — отговори другият. Но пренебрежителните нотки отново прозвучаха в гласа му. — Казах му да се моли за мен, но той не се е молил достатъчно ревностно, нали така? Понеже все пак я убих. Жалко е, наистина. Тя беше такова красиво малко същество… много по-красива от другите.

Мили Боже, и други жени ли е имало? Колко на брой? — мислено се ужаси свещеникът.

— Колко престъпления сте… извършили?

— Прегрешения, отче — поправи го онзи. — Аз извърших прегрешения, но можех да се въздържа, ако онзи свещеник ми беше помогнал. Той не искаше да ми даде онова, от което имах нужда.

— А от какво имахте нужда?

— От опрощение и разбиране. И двете ми бяха отказани.

Непознатият изведнъж заби юмрука си в решетката. Едва сдържаната му ярост избухна с пълна сила и той припряно взе да описва грозните подробности около онова, което бе направил на бедничката невинна Милисънт.

Том беше шокиран, зашеметен. Повдигаше му се от целия този ужас. Мили Боже, какво трябваше да направи? Твърдеше, че нищо не може да го ядоса, но се оказа съвършено неподготвен за страхотиите, които непознатият описваше с такова голямо удоволствие.

Мрази греха, а не грешника, — помисли си Том.

— Пристрастен съм към това — прошепна с налудничав глас мъжът.

— Още колко други жени сте убил?

— Милисънт беше първата. Имах и други увлечения и когато жените ме разочароваха, трябваше да ги нараня. Но дотогава не бях убил нито една. След като срещнах Милисънт, всичко се промени. Дълго време я наблюдавах и тя цялата беше… съвършена. — Гласът му се превърна в ръмжене, когато продължи: — Но тя ми изневери, също като другите… Смяташе, че може да върти малките си игрички с други мъже, без да я забележа. Нямаше как да й позволя да ме измъчва така. Трябваше да я накажа.

Той въздъхна шумно, а след това пресилено се изкиска.

— Аз убих тази малка кучка преди дванайсет месеца и я зарових на дълбоко, много надълбоко. Никой никога не ще я намери! Сега вече няма връщане назад. Но знаеш ли, господинчо, че нямах ни най-малка представа колко вълнуващо щеше да се окаже убийството! Накарах Милисънт да ме моли за милост и тя го направи. Велики боже, наистина го направи. — Мъжът се изсмя. — Квичеше като прасе и само как ми хареса този звук. Бях по-възбуден, отколкото въобще някога съм предполагал, че е възможно. И затова трябваше да я накарам да пищи още повече, нали така? Когато свърших с нея, направо щях да се пръсна от радост. Е, отче, няма ли да ме попитате дали съжалявам за греховете си? — подразни го той.

— Не, вие не се разкайвате.

Настъпилата тишина задушаваше Том. След това онзи глас прозвуча отново, подобно на змийско съскане:

— А сега непреодолимото желание отново се върна.

Свещеникът усети, че кожата му настръхва.

— Има хора, които биха могли да ви… помогнат.

— Смятате ли, че трябва да ме затворят? Аз наказвам само онези, които ме нараняват. Така че, нали виждате, не нося отговорност и не заслужавам порицание. Но вие мислите, че съм болен, нали така? На изповед сме, отче, трябва да ми кажете истината.

— Да, смятам, че сте болен.

— О, аз не мисля като вас. Просто съм се посветил на нещо.

— Има хора, които биха могли да ви помогнат.

— Аз съм блестящ! Няма да е лесно да ме спрете. Изучавам моите клиентки, преди да се заема с тях. Научавам всичко за техните семейства и приятелите им. Всичко! Да, сега вече ще е много по-сложно да ме спрат, но този път съм решил да го направя по-трудно за самия себе си. Разбирате ли? Не искам да сгреша. Наистина не искам. — В гласа му отново прозвучаха напевни нотки.

— Вижте какво — умолително каза Том. — Хайде да излезем заедно от изповедалнята, да седнем някъде само двамата и да обсъдим всичко това. — Изведнъж той изостави учтивата форма на общуване и се обърна приятелски към него: — Искам да ти помогна, стига да ми позволиш.

— Не. По-рано аз имах нужда от помощ и тя ми беше отказана. Сега ти ми дай опрощение. — Непознатият също му заговори на „ти“.

— Няма да го направя.

Онзи въздъхна тежко и продължително:

— Много добре, но този път ще променя правилата. Разрешавам ти да кажеш за това на когото поискаш. Виждаш ли сега колко сговорчив мога да бъда?

— Няма никакво значение дали ти ми даваш разрешение да говоря, този разговор ще си остане поверителен. Ще запазя мълчание, за да бъде защитена неприкосновеността на изповедта.

— Независимо от това какво ще изповядам ли?

— Да.

— Настоявам да разправиш на всички за моята изповед.

— Настоявай колкото си искаш, това няма да промени нищо. Не мога да съобщя на никого какво си ми доверил.

Настъпи кратко мълчание, а след това непознатият се изкиска.

— Свещеник със скрупули? Колко необичайно! Поставяш ме в затруднение, но не се вълнувай, отче. Всичко съм предвидил.

— Какво намекваш?

— Вече съм си избрал нова клиентка.

— Вече си избрал следващата ли? — ужаси се Том.

— Дори съобщих на властите — прекъсна го непознатият. — Скоро ще получат писмото ми. Е, разбира се, направих това, преди да знам, че ще се окажеш такъв педант! Все пак беше много мило от моя страна, нали така? Изпратих им една учтива бележчица, в която им обясних какво възнамерявам да сторя. За жалост забравих да се подпиша.

— Съобщи ли им името на човека, когото смяташ да нараниш?

— Да нараня ли? Какъв странен начин на изразяване, когато става дума за убийство. Да, назовах името й.

— Още една жена ли… — гласът на Том пресекна.

— Моите клиентки са единствено жени.

— А ти обясни ли в бележката поради каква причина искаш да я ликвидираш?

— Не.

— А всъщност имаш ли причина?

— Да.

— Ще ми обясниш ли каква е тя?

— Трябва да се упражнявам, отче.

— Не те разбирам.

— Майстор се става чрез опит — обясни загадъчно мъжът. — Тази жена е още по-специална от Милисънт. Потъвам цял в нейното ухание и страшно много обичам да я наблюдавам как спи. Тя е толкова красива! Попитай ме и след като ти кажа името й, ще можеш да ми простиш.

— Няма да ти дам опрощение.

— Как върви химиотерапията? Става ли ти зле? Добри ли са изследванията ти?

Том рязко вдигна глава и почти извика

— Какво?

Непознатият се разсмя налудничаво:

— Нали те предупредих, че проучвам добре клиентките си, преди да се заема с тях. Може да се каже, че ги дебна като дивеч.

— Откъде знаеш…

— О, Томи, ти беше страхотно умно момче. Не се ли запита защо съм те последвал чак до тук, само за да ти изповядам греховете си? Помисли за това, докато пътуваш обратно към абатството. Добре съм се подготвил, нали?

— Кой си ти?

— Ами, аз съм разбивач на сърца. И страшно много обичам предизвикателствата. Накарай ме да се затрудня. Полицаите много скоро ще дойдат тук, за да говорят с теб и тогава ще имаш възможност да кажеш на когото си поискаш — насмешливо добави онзи. — Знам кого ще повикаш най-напред. Твоя приятел — големия спец от ФБР. Ще повикаш Ник, нали? Много се надявам да го направиш. И той веднага ще дотърчи да ти помогне. Най-добре е да го помолиш да я отведе със себе си и да я скрие от мен. Може и да не ги последвам и да започна да търся някоя друга. Е, поне ще се опитам. А сега няма ли да се заинтересуваш коя е моята клиентка.

— Настоявам да потърсиш помощ — отново подхвана Том.

— Попитай ме, попитай ме, попитай ме!

Том притвори очи.

— Добре. Коя е тя?

— Тя е прекрасна — отговори онзи. — Има красиви заоблени гърди и дълги черни коси. Няма нито един белег по съвършеното си тяло, а лицето й е като на ангел, толкова е изящно. Тя е умопомрачителна, но аз възнамерявам да й взема ума.

— Кажи ми името й — настоя Том.

Вече се молеше да има достатъчно време да се добере до бедната жена, за да я защити.

— Лорен — прозвуча гласът, подобен на змийско съскане. — Тя се казва Лорен.

Тези думи хвърлиха свещеника в ужасна паника.

— Моята Лорен ли?

— Точно така. Ето че най-после загря, отче. Смятам да убия сестра ти.

Бележки

[1] Синоним на търпелив човек (библ.) — Б.ред.