Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Private Desires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Елизабет Адлър. Скрити страсти

ИК „Прозорец“, 2002

Художник Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Оформление: Калина Павлова

ISBN 954–8079–78-X

История

  1. — Добавяне

23.

Марок седеше на една маса отвън в „Купол“ и чакаше Леони. Кафенето бе претъпкано и шумно, а сервитьорките с бели престилки безгрижни се суетяха край масите, балансирайки с метални подноси, върху които бяха кацнали бира и изцеден лимонов сок, бренди и кафе и някак си успяваха да не изпуснат нишката на всяка сметка, а парите чевръсто дрънчаха в малките чинийки, оставени специално за бакшиш. Тентата, опъната върху желязна рамка със завъртулки по края, го пазеше от неочаквания душ на дъжда, който бе накарал обедното небе да притъмнее. Леони се завтече към него, стиснала под мишница Беби, която отказваше да намокри лапичките си на дъжда.

Задъхана, тя изтръска дъждовните капки от косата си.

— О, Марок — целуна го по бузата Леони, — толкова се радвам да те видя.

Те се срещаха редовно, веднъж в седмицата, и обядваха в някоя бирария или в някое евтино кафене. Беше му казала в началото, че въпреки че е неин иконом, той е и неин приятел и те никога не трябва да забравят това. А той знаеше, че тя цени приятелството им като самия него. Тя му казваше всичко, изливаше сърцето си пред него, а той се грижеше за нея в къщата, наблюдаваше Мосю и се чудеше как може Леони да понася студенината му. В съзнанието на Марок тя бе затворничка в тази прекрасна къща, хваната в капана на луксозния живот… не точно от Мосю, а от собствените си потребности.

— Да си поръчаме сирене — каза тя, — и много хляб с коричка, а също и бутилка бяло вино… умирам от глад, Марок.

Неочаквано жизнерадостна, помисли си той и повика келнера.

— Изглеждаш щастлива днес — каза той и погледна мъжа, който тъкмо сядаше на съседната маса. Не можеше да се сети откъде му е познато лицето му, но нещо се въртеше из главата му.

— Мисля да замина във Вилата за малко — каза тя. — Искам да видя как изглежда градината и да сменя обзавеждането на кухнята там. Искам да облекча живота на мадам Френар. Имам страхотни планове за това, Марок, ще стане дори по-хубаво. Ще разширя терасата и ще направя стълбите по-широки, така че да е по-лесно да се стига до плажа, нали знаеш колко е трудно да се изкачиш по склона, за да стигнеш до къщата. О, забравих. Разбира се, ти не си я виждал. Е, скоро ще я видиш… и тогава ще бъдеш мой гост, а не мой иконом.

Радваше се да я види щастлива. Бе така умълчана през първата седмица, когато замина Мосю, не излизаше никъде, едвам слизаше от стаята си. А ето я сега, отново кипяща от енергия.

— Новите планове за къщата ли те ободриха така? — попита я той.

— Те и новият ми подход към живота. — Тя отчупи едно парче от франзелата и обилно го намаза с масло. — От днес започвам мой собствен живот, Марок. Вече няма да съм само „жената, която чака“ Мосю.

Той бе станал свидетел на всичките им битки, знаеше тайните й. Познаваше и Мосю.

— Надявам се, че няма да направиш нещо глупаво, Леони.

— Като например да си намеря любовник? — Тя закачливо му се усмихна. — Не търся специално, но… — после сви рамене.

— Леони, не можеш да направиш това! Не си ли се замисляла какво може да направи той, ако научи? — Марок се наведе през масата и хвана ръката й. — Чуй ме, Леони, той е опасен.

— Какво може да направи? Той ме направи независима жена… не може да ме изхвърли, защото къщата е моя, имам достатъчно пари, а и — уверено добави тя — мъже като Жил дьо Кормон не убиват любовниците си. Но не се тревожи, Марок, не си търся любовник. Просто ще използвам времето си по начин, който ми харесва. Не съм сигурна какво означава това, но се уморих от този измислен свят.

Тя с огорчение си помисли за това, че й липсва образование. Успяваше да навакса, благодарение на Мосю и на собствената си привързаност към книгите и вестниците. Сега можеше да разговаря за събитията на деня, да обсъжда новите романи или да критикува последното представление в операта или театъра — но се страхуваше, че никога няма да може да навакса онези пропуснати години през детството, когато е можела да научи много повече. Но сега разполагаше с време, а имаше и усет. Знаеше какво й харесва и дори да не умееше да се изразява като колежанка, словото й бе ярко и забавно.

— Иска ми се да можех да рисувам или да пиша книги или да пея… това е нещо реално. Но тъй като не умея нито едно от тези неща, може би поне ще съумея да помогна на онези, които ги могат. Има толкова изтерзани художници, които се нуждаят някой да купи работите им, а Мосю притежава достатъчно пари да бъде меценат. Може би дори ще открия собствена галерия…

Леони се носеше на вълната на ентусиазма и това изглеждаше напълно безобидно. Представи си се като меценат на съвременното изкуство — а и защо не? Имаше добър вкус и много пари.

— Трябва да вървя — тя го целуна за довиждане. — Отивам да видя новата изложба в галерия „Марешо“.

Тя закрачи с бърза стъпка надолу по улицата, а русата й коса се развяваше като знаме зад нея, елегантно облечена, красива жена, която караше хората да се обръщат, щом минеше покрай тях. Той се намръщи, когато мъжът от съседната маса хвърли някакви пари в чинийката и проправяйки си път в тълпата, изчезна в същата посока като Леони. Къде го беше виждал преди? Изведнъж си спомни. Обикновено седеше в кафенето на ъгъла на площад „Сен Жорж“, точно срещу къщата.

 

 

Леони бавно се разхождаше из галерия „Марешо“, вглеждайки се в картините на стената, като от време на време правеше справка в малкия каталог, който държеше в ръце. Нетърпелива към подобен бавен напредък, Беби дръпна каишката си от ръцете на Леони, подостри ноктите си о полирания под и се запъти към една огряна от слънцето ивица близо до прозореца. Подуши самотната единствена картина, изложена там, и й обърна гръб като безинтересна, после се сви на кравай, пъхна муцунка под опашката си и се унесе в тиха дрямка.

Ален Валмон гледаше развеселен как котката се намества пред неговото платно, забелязвайки дългата кадифена панделка, провесваща се надолу, с която завършваше тънката каишка от нещо като диаманти, опасваща врата й. Е, това създание не обезценяваше картината, всъщност то добавяше към нея едно допълнително усещане за чувственост… котката излъчваше същата необузданост като стопанката си. Той говореше с Марешо, но вниманието му бързо бе отвлечено от жената в другия край на голямата галерия.

Трябва да е богата, предположи Ален, докато я разглеждаше. Роклята й бе скъпа, а тя я носеше с безгрижие, издаващо много пари. Никакви бижута, косата, хваната с лента и силно опъната назад, разкриваше неочакван профил, не класическа красота, бе прекалено властен, за да се нарече така. Той анализираше чертите на лицето й с критичното око на художник… брадичката бе остра, скулите широки, подчертаващи дълбочината на очите. Това лице притежаваше прекрасни черти и някаква стаена жажда за общуване. Да, тя бе хубава, нямаше съмнение в това. Леони се извърна, за да разговаря с Марешо. Значи бе потенциален купувач… е, надяваше се да си купи някоя от неговите картини. Нуждаеше се от тези пари.

Той се излегна в креслото до прозореца и зачака Марешо да свърши; може би щеше да успее да го придума за един малък аванс, имаше нужда от бои, а и сметката в бар „Елзас“ набъбваше. Мосю Люсиен бе толерантен към клиентите си художници, но от време на време все пак трябваше да му плаща по нещо… на стените си вече бе окачил повече картини, отколкото имаше в болшинството галерии, и все дадени му вместо заплащане.

Леони не можеше да понася Марешо да виси над главата й като сега, предпочиташе да остане сама. Искаше й се да не бърза, още веднъж да разгледа картините, които бе харесала, а не онези, които той й посочваше като притежаващи особени достойнства. Искаше й се да разбере какво на нея й харесва. И освен това, подло си помисли тя, искам да хвърля още един поглед и на младия мъж.

Той се бе излегнал в креслото до прозореца, подпрял крака, обути в износени обувки, на друг стол и се наслаждаваше на слънчевите лъчи, които го напичаха. Изглеждаше отпуснат и напълно спокоен. Леони се завъртя по-наблизо, демонстрирайки престорен интерес към един малък неясен пейзаж… Надявам се, че няма да ми се наложи да купя това, за да се запозная с него, усмихна се на себе си тя, надзъртайки по-отблизо към измъчените дървета. Не съм сигурна, че си струва.

— По-добре погледнете картината до прозореца — каза Ален, без да променя позицията си. — Много по-добра е от тази.

Не беше очаквала да я заговори и се смути. Разбра го по начина, по който говореше, поколебавайки се отначало, а после с поток от забързани изречения:

— О, просто разглеждам. Исках да видя всичко.

— Онази до прозореца е моя и е най-добрата картина в този бастион на комерсиализма.

— Щом имате такова мнение за галерията, тогава защо излагате тук?

— За пари — той отвори очи и я погледна. — За пари, скъпа моя… за да може някоя богата дама като вас да се отбие и да ги купи, за да мога аз пък на свой ред да си купя още бои, малко вино и коричка хляб, за да нарисувам още картини, които да излагам в комерсиални галерии като тази. Аз съм типичен умиращ от глад художник. — Той бавно се изправи на крака и се поклони ниско. — Ален Валмон, мадам, на вашите услуги.

Леони го погледна предпазливо. Имаше някакво очарование в този висок изпит млад мъж с проницателни пъстри очи, които я караха да се чувства несигурна в себе си. Той не беше красив, не бе и елегантен — всъщност, ако се загледаше в изцапаните му с боя пръсти и брадясалото лице, не беше дори и сигурна, че е чист! Но бе привлекателен.

— Покажете ми вашата картина, мосю Валмон — предложи му тя.

— До прозореца е — макар че, струва ми се, котката ви привлича повече вниманието на посетителите, отколкото моята картина.

Беби се търколи по гръб и се протегна, излагайки на показ стройното си космато коремче и елегантните си лапички, а после обърна глава на една страна с чара на малка кокетка и това ги разсмя.

— Тя е като всички жени, които познавам — изкоментира той, — няма значение колко си ядосан, когато флиртуват с теб по този начин, всичко можеш да им простиш.

Леони избягваше погледа му и гледаше само в картината. Жена, лежаща в легло сред топка чаршафи — нежен гръб и къдрица коса — нищо повече, само няколко движения на четката, цветен покров, блед, но въпреки това събуждащ страстта. Платното бе интригуващо, не знаеше точно защо, наистина бе съвсем невинно.

— Много интересно — промълви тя, не знаеше какво да каже на един художник, който стоеше в очакване на нейната преценка. — Искам да видя и други ваши неща.

Той сви рамене и се обърна.

— Дадох на Марешо само това, за да може да казва, че е единствено и да иска повече пари.

Бе привлекателен този млад мъж. Тъмнокос, слаб и жизнен, с напрегнато изражение и очи, които сякаш всичко забелязваха, всеки детайл от лицето й, от тялото й.

— Искам да ви рисувам — неочаквано каза Ален.

— Да ме рисувате?

— Вие сте различна — харесвам чертите на лицето ви и извивката на гърба, начина, по който тялото ви се движи — като котка. Разбира се — добави той, — вие сигурно вече се досетихте, че рисувам само голи тела. Той следеше каква реакция ще се изпише на лицето й и се усмихна, щом тя се изчерви. Значи това богато момиче още можеше да се изчервява, невероятно?!

— Помислете — каза той, небрежно й махна с ръка и се запъти към вратата. — Марешо има адреса ми.

Леони отново погледна изящната картина до прозореца. Бе смущаваща, но не можеше да разбере защо.

Тя се приближи до бюрото и каза на мосю Марешо, че ще я купи, без дори да попита за цената.

— А и между другото — небрежно добави тя, докато попълваше чека, — най-добре е да ми дадете адреса на този младеж. Имам една поръчка за него.

 

 

Площад „Мирабо“ не се оказа мизерен, както бе очаквала, нито пък западнал. Просто бе измъчен от грижи, потънал в бедност с половината от своите обитатели — почтени хора, и другата половина — художниците, водещи бохемски начин на живот. Изведнъж на Леони й се прииска да не беше си обувала белите обувки, изглеждаха толкова чисти, толкова нови и не на място. Тя припряно свали белите си ръкавици и ги скри в чантичката си, преди да почука на вратата. Не получи отговор и запристъпя нервно от крак на крак. Разбира се, че не трябваше да идва и разбира се, че нямаше да се съгласи да я рисува, но искаше да му помогне и бе харесала картината. Беше я подпряла на масичката до леглото си и я бе разгледала внимателно на светлината на лампата. Бе по-сложна, отколкото й се стори отначало, изисквало е да се нанася слой след слой от четката, за да се постигне усещането за забуленост, а момичето изглеждаше толкова убедително живо, макар да бе отпуснато. Искаше й се да види още негови неща, може би да купи и други.

Тя отново почука.

— О, за бога, влизай, ако ще влизаш — вратата е отворена.

— Здравей — извика тя и надзърна вътре, — аз съм. Леони Бахри. Запознахме се оня ден при Марешо.

Той не откъсна поглед от платното, което грундираше.

— Можеш да разгледаш, ако искаш. Ще ти обърна внимание, когато свърша с това.

Тя огледа голямата гола стая. Варосаните стени бяха изцапани с боя, използваше ги вместо палитра и ги бе украсил с много платна. Големият прозорец на отсрещната стена пропускаше хладна сивкава светлина през мрачните си стъкла и тя с усмивка се зачуди дали това бе причината, поради която платната му създаваха това особено усещане за забуленост. Въздъхна доволно, тази стая напълно съответстваше на романтичната й представа как трябва да изглежда ателието на един опитващ се да извоюва своето място млад художник. Харесваше миризмата на бои и разредител, купчините платна, скиците, направени набързо и после захвърлени настрана. Тя се почувства по-смела и започна да обикаля из стаята и да разглежда платната, някои завършени, други започнати и изоставени. Вълнуващо бе да гледа тези оживели картини, твърде различни тук, а не изложени на стените в галерията. Почувства и себе си различна тук, в тази стая, която притежаваше жизнена сила… жизнена сила, липсваща на нейните стаи, в нейния живот. Отново се вгледа в картините. На всички бяха нарисувани жени, мрачни нетипични красавици, рошави и неглиже по женски — лежащи в неоправени легла в малки тъмни стаи… имаше нещо особено в голотата им, тя го усещаше, излъчваха вибрации, заредени със сексуална енергия, на току-що консумиран или предстоящ любовен акт. „Дали изглеждам като тях за Мосю?“, мимолетно се запита тя.

Почувства върху себе си погледа на Ален и също го погледна, повдигайки въпросително вежди, докато той я попиваше от главата до петите.

— Да приема ли, че работите ти са автобиографични? — попита тя.

Ален отметна глава назад, избухвайки в смях.

— Всички са момичета от този квартал, някои са професионални модели, други — просто наминават.

Леони се обърна към картините. Всички бяха на момичета като нея преди — бедни, но привлекателни. Работещи момичета… тя не ги обвиняваше, че приемат онова, което може да им предложи Ален Валмон. Животът с него, помисли си Леони с известна завист, макар и сигурно за кратко — само докато ги нарисува, — трябва да е интересен и истински. В Ален имаше нещо земно, което бе много привлекателно.

— Бих искала да ме нарисувате, мосю Валмон — каза тя. — Разбира се, ще ви платя. Но искам портрет точно като тези.

Той избърса ръцете си в един мазен парцал.

— Вие сте купили картината ми от Марешо?

— Да.

— Добра е. Някой ден ще струва нещо. А дотогава, разбира се, той ще ви взима много повече. Тази ще е по-евтина.

— Искам да бъде голяма картина — запротестира тя.

— Размерът няма нищо общо с качеството, нали знаете — каза той язвително — Не рисувам тази голота, която предлагат в баровете на евтините игрални зали.

— Съжалявам, нямах предвид това, разбира се… вие ще решите какво да рисувате.

— Леони Бахри, ще рисувам точно онова, което виждам.

 

 

Отначало бе трудно, защото Леони се оказа изненадващо срамежлива, за да свали дрехите си. Тя стоеше зад параван и се показа едва когато Ален нетърпеливо я повика, облечена в роба от мек сив кашмир, която я покриваше от врата до глезените като одежда на монах, макар и да очертаваше формите й. Това бе може би най-сексапилното облекло, което той можеше да си представи, макар очевидно тя да го бе сложила поради точно обратната причина.

Той я сложи да седне на един стол и скицира лицето й, а тя притискаше края на робата към шията си, загледана безизразно през прозореца, докато накрая побеснял той захвърли въглена на земята.

— За бога, къде си? — попита я Ален.

Тя го погледна загрижено.

— Нещо лошо ли направих?

Тези продълговати кехлибарени очи и горната устна, издаваща унесеност — и той започна бързо да ги скицира отново.

— Не говори и гледай към мен — ето така.

Най-сетне имаше нещо на хартията — просто един поглед, но това беше начало.

— Дори малко отпусни робата, покажи едното си рамо.

Леони чинно нагласи края на робата край рамото си, но Ален я дръпна така, че разголи чувствено едната й ръка, откривайки и малко от извивката на гърдите. Наклони главата й така, сякаш го гледа през рамо, лукаво, с наведена надолу брадичка… Съвършено… улови изражението с бързи щрихи, замазвайки ги с пръст, за да омекоти линиите.

— Сега свали робата — каза той, приближи се до разхвърлената маса и си избра четка. Предпочиташе да рисува тялото й с водни бои.

Не можеше да направи това. Шокирана, тя осъзна, че се е събличала само пред двама мъже в живота си, и то такива, с които бе правила любов. Този мъж хладнокръвно и безстрастно искаше от нея да застане гола пред него и тя не можеше да го направи. Беше си мислила, че всичко ще е толкова лесно, че само ще лежи на леглото, докато той я рисува. Не бе помисляла за това.

— Е? — Ален вече бе намокрил платното и нямаше търпение да започне.

Тя стоеше вцепенена пред него, плътно загърната с робата.

— Съжалявам, мосю Валмон — тихо каза тя, — но не мисля, че мога.

Той захвърли скицника на пода.

— По дяволите — изкрещя й, — губиш ми времето. Защо? Защо не можеш да си свалиш дрехите? Трябва да си го правила за много други мъже!

Леони се отдръпна, потресена от забележката му.

— Какво искате да кажете? — погледна го тя ядосано.

— Знаеш какво искам да кажа! Под тази роба има тяло и аз няма да съм първият, който го е виждал.

Тя се обърна, пресече стаята, стигна до паравана и ядосано го изрита, но вече бе много късно, когато си спомни, че е боса.

— Ох, ох, по дяволите!

— Това ще те научи да си сваляш робата, когато си в моето ателие, глупава жено. Единственото, което исках да правя, бе да те рисувам!

Леони бързо сграбчи дрехите си, преди той да успее да стигне до нея, трескаво започна да закопчава блузата си и да дърпа и навлича полата си. Той дружелюбно се надвеси над паравана и я видя как напъхва краката си в обувките.

— Имаш големи стъпала — каза й с приветлива усмивка, — но предполагам, всяка богиня си има по един недостатък.

Гневът му изглежда беше преминал толкова бързо, колко се бе появил, но тя още го гледаше предпазливо. Бе небръснат, облечен в синя работническа риза, оплескана с боя. Бе запретнал ръкавите й и тя забеляза, че ръцете му бяха покрити с мъжествени черни косми.

— Леони Бахри — каза той, — струва ми се, че онова, от което се нуждаем ти и аз, е един хубав отпускащ обяд. Чаша вино, малко пай с гълъбово месо… знам страхотно място.

Той се запъти към вратата, отвори я и се обърна:

— Идваш ли? — усмихнат я попита.

Леони взе чантичката си и се завтече след него.

— О, между другото — каза той, докато слизаха по стълбите, — ти плащаш!

Той знаеше, че кафенето и виното ще я отпуснат повече от каквото и да било друго. Гарафата червено на мосю Люсиен бе силно и с дъх на плодове и тя разцъфна, както бе предположил, в малкото запотено кафене с огледала по стените и облицовани с плочки маси. Спряха се на вратата да погледат играчите на шах и домино, същите групички старци, които човек можеше да срещне тук през всеки ден от седмицата, а после разгледаха дъската, на която бе изписано менюто, избраха си специалитета на деня, който, както бе предрекъл той, се оказа пай с гълъбово месо. Ален сграбчи гарафата с червено вино, която мосю Люсиен плъзна по цинковия тезгях и я занесе на масата до прозореца. Бе рано и още тихо и Леони като Беби подуши въздуха, долавяйки мирис на стърготини от пода и на чесън от кухнята, на различни видове сирена върху тезгяха и на кафе, което непрекъснато се вареше на печката. Тя се настани удобно на облицованите с кожа пейки покрай стената и му се усмихна.

— Някога работех в подобно място — каза му.

Нищо не би могло да го изненада повече. Тогава значи тя беше момиче с минало!

— Предполагам, не е било по твой избор — отвърна той, настойчиво изучавайки лицето й — правилно ли бе уловил тези клепачи, не беше ли малко по-вдлъбнато тук при носа?

Леони се разсмя.

— Не, не беше по мой избор.

— Кажи ми защо не си свали робата.

Той се бе навел към нея, с опрени на масата лакти, а младежкото му лице изглеждаше почти измършавяло, бе толкова слаб. Имаше пъстри очи, които потъмняваха, щом се разгневеше.

— Не знам. Всъщност, знам. Сваляла съм дрехите си само пред мъжете, които съм обичала.

— Значи е трябвало да ги обичаш — за да се любиш с тях искам да кажа?

Ставаше нахален в любопитството си.

— Знаеш какво имам предвид — неубедително отвърна тя.

— Можехме да го направим — усмихнат продължи той. — Бих направил всичко, за да продам някоя картина.

Тя се засмя и глътна виното си.

— Ето го и паят с гълъбово месо — каза му, щом мосю Люсиен се появи с две димящи касероли[1].

— Толкова са пресни, че след малко ще литнат, мадам — каза той и с артистичен жест постави чинията пред нея заедно с втора гарафа вино на масата. — Идват и приятелите ви, мосю Валмон.

Изведнъж масата се препълни и придърпаха допълнителни столове, а групичката млади хора ги поздравиха, дадоха поръчките си на мосю Люсиен и се разпръснаха по съседните маси, за да поздравят и други приятели.

Леони седеше тихо и с жаден поглед наблюдаваше всичко. Изглежда, всички се познаваха добре, но веднага започнаха да се държат приятелски с нея, сякаш е част от тяхната компания.

— Аз съм Лора — каза едно тъмнокосо момиче и се настани до нея на пейката, а Леони веднага разпозна в нея момичето от последните четири платна в ателието на Ален.

— А аз съм Жак — представи се едно русо момче на не повече от деветнадесет години, дълго като тръстика, и седна от другата й страна.

— Извинявай — усмихна се той, — но няма много място. Тази сутрин успях да продам нещо. Какво ще пиете?

Чувстваше се другарство и близост между тях — и в кафенето — усещаше се топлина и уют, по същия начин, както във Вилата. Тук бе място, където хората се отпускаха и се чувстваха добре дошли и където знаеха, че винаги могат да намерят приятел, с когото да си поговорят или който да изслуша оплакванията и проблемите им и да им предложи някаква утеха. Това не бе илюзия, те бяха реални хора с реални съдби, бореха се да успеят в това рисковано призвание, залагаха своята увереност в таланта си. Само колко им завиждаше!

— Трябва да вървим — най-накрая каза Ален. — Чака ме работа.

Краката й бяха омалели, а стъпалата й сигурно бяха станали по-малки, помисли си тя, все още докачена от забележката на Ален.

— Какво ще правим сега? — попита го, а той я хвана за ръка и се заизкачваха по стълбите.

— Ще ти свалим дрехите — с усмивка й отвърна той.

Така и направи. Отначало дискретно смъкна робата надолу до кръста, така че да може да скицира гърба й и двете малки трапчинки в основата му, а също и тънката извивка на бедрото й.

— А сега — изкомандва я той — просто я свали още малко, Леони.

И тя го направи, стискаше я в ръцете си отзад и стоеше гола с наведена глава, така че косата й свободно да се разпилява, стигайки почти до кръста.

— Прекрасно, прекрасно… страхотна си, Леони, сега мръдни съвсем малко встрани, покажи ми гърдите си, вдигни ръка. Отлично, скъпа моя, имаш съвършени гърди… постави крака си на стола… о, ти си страхотен модел… отметни глава назад, красавице моя, виж колко си хубава, не разбираш ли?

Разбираше и това бе страхотно… харесваше й — да позира за него, да се показва, както й кажеше, да влага и нещо от себе си — провокативен блясък в очите, извиваше гръбнак, така че да изпъкнат гърдите й, повдигаше гръдния кош, докато коремът й се превърне в една опната съвършена линия. Тя трепереше от вълнение, а той я рисуваше, долавяйки ужасната й възбуда. А после я любеше.

 

 

Прекарваше почти цялото си време с него, пристигаше в осем всяка сутрин и се мушваше в леглото му с прегръдки, целувки и смях, носеше му плодове и сирене за закуска. Криеха се голи под чаршафите, отхапваха от прасковите и облизваха сока по брадичките си, бъбрейки си жизнерадостно за приятелите от кафенето, а после той я любеше или пък ужасно му се искаше да се захване с картината, но и в двата случая тя бе щастлива. Макар че не знаеше дали е толкова щастлива, когато позира… той най-накрая успяваше да я нагласи, протегната на леглото, покрита само с оскъдно парче бронзова кожа, взето на заем от един приятел.

— Ти си животно — казваше той — и аз възнамерявам да те нарисувам по този начин.

Леони се страхуваше да си представи резултата, а той не й разрешаваше да поглежда. Отмяташе тежката си коса напред, а после назад, така че да се разроши и да се разпилее по раменете й, покривайки част от гърдите й, търкаляше се на една страна като някоя доволна котка след хубаво ядене, протягаше дългите си крака. Не бе трудно да стои гола пред него сега, смееше се, когато позираше, докато възбудата им станеше прекалено голяма и тя го придърпваше над себе си.

Понякога, мислеше си тя една вечер, когато седяха в кафенето, ми се струва, че това е, което ми харесва най-много. Обичам оживлението и врявата, специалитета на деня и младото червено вино, а също и приятелите на Ален. Те я бяха приели като новото момиче на Ален и тя имаше усещането, че принадлежи. Леони винаги бе искала да принадлежи. Понякога се вмъкваше там сама и споделяше чаша „Перно“ с мосю Люсиен, който винаги се радваше да я види, защото тя дискретно бе платила неуредените им сметки и за пръв път дъската зад бара бе неизписана.

 

 

Каро бе чакала Леони целия следобед, кръстосвайки хубавия салон и взирайки се тревожно през прозореца. Най-сетне чу стъпките й и се завтече да я посрещне. В семпла синя рокля, с разрошена от вятъра коса, Леони имаше излъчване на жена, която се е наслаждавала. Тайнствен блясък се долавяше в очите й, когато поздрави Каро.

— Външния ти вид може да означава само едно нещо — простена Каро, — намерила си си любовник.

— Не е това, което си мислиш — отбранително започна Леони.

— Леони, не разбираш ли, че Мосю ще те убие, ако разбере?

Леони сви рамене.

— Няма да разбере, Каро — уверено отвърна тя. — Имам отлично алиби. Той рисува портрета ми.

— Много забавно. Винаги съм смятала, че художниците се нуждаят от достатъчно светлина, за да работят, освен ако, разбира се, твоят художник не работи на лунна светлина.

— Е, естествено, след това вечеряме и пийваме по нещо — но винаги с неговите приятели. Никога не сме сами.

— И ти никога не си сама с него в ателието?

— О, да… разбира се, Каро. Разбира се, че там сме сами — разсмя се тя при вида на уплашеното лице на Каро. — Не мога да се въздържа — продължи триумфиращо. — Мосю винаги е казвал, че съм необуздана жена. А Ален е… о, Каро, различно е от това с Мосю. То е… то е много приятелско. То е просто… забавление — неубедително добави тя, — това е всичко.

— Мосю се връща следващата седмица — каза Каро — и те съветвам портретът ти е да завършен дотогава, в противен случай, страхувам се, ще имаш неприятности. Моля те, внимавай, Леони. — Тя постави ръцете си на раменете на нейната приятелка и я прегърна. — Обичам те, знаеш това, и не искам нищо лошо да ти се случи.

— Какво например, Каро? Нищо лошо няма да ми се случи, обещавам ти. За мен това бе нещо хубаво. Чувствам се по-добре. Дори с нетърпение очаквам Мосю да се върне… въпреки че ще ми липсват вечерите в кафенето — с тъга добави тя.

 

 

— Имам нужда от още няколко дни да го довърша — каза Ален, застанал зад платното, оглеждайки го критично.

Тя провеси крака от леглото и се приближи до него.

— Нека да погледна, моля те? — замоли го. — В края на краищата, аз съм тази, която позира — това е моята картина.

Той изтри четката си в парцала и сви рамене.

— Погледни тогава.

Изненадана се втренчи в изрисувания образ. Все пак бе нейният, протегната в цял ръст, с ръце отпред и брадичка, облегната на раменете, загледана унесено някъде извън платното през кичура коса, който леко закрива гърдите й и чудесно си подхожда с малкия триъгълник, показващ се над извивката на крака. Светлината бе необикновеното тук; картината притежаваше нещо като златист блясък, особено излъчване, като че ли слънцето бе пропълзяло в някое сенчесто място, оставяйки след себе си снопове златиста светлина, обгръщащи тялото й в мистерия, в бледи цветове, нанасяни с кратки нежни движения на четката, докато се бе превърнало в нещо повече от портрет на хубава жена, в прозрачно приказно създание от друг свят.

— Красива е, Ален… това е нещо повече от мен самата. Повече, отколкото заслужавам.

— Това си ти. Част от теб, Леони Бахри. — Той нежно я целуна по челото. — Кога ще те видя?

Тя се поколеба.

— Не знам. Не по-рано от една-две седмици може би.

— Дотогава ще съм свършил. Ще ми липсваш.

Те се разделиха с лекота и тя пресече улицата, за да плати на мосю Люсиен, преди да е поела обратно към прекрасната къща на покритото с листа площадче, която бе нейна.

Бележки

[1] Касерол — стъклена или глинена тенджера за приготвяне храна на фурна — бел.пр.