Елизабет Адлър
Скрити страсти (48)

47.

Едуар току-що бе изпратил Уил до влака за Маями на път за Ню Йорк. Ору Велю бе продадена и той бе по-богат, отколкото някога бе мечтал.

И това, слава Богу, бе краят на дните му като каучуков барон. Той потърка с ръка наболяващия го белег на челото — макар да бе минала цяла година, още му създаваше неприятности. Спомняйки си погледа на Вероне, когато ръката му се изплъзна от неговата, можеше да счита себе си за човек с късмет.

Фериботът от Ки Уест за Хавана придирчиво си пробиваше път в залива, а той се разхождаше по палубите му. Животът бе в затишие, решенията бяха вече взети, промените възприети и бъдещето лежеше пред него с голям въпросителен знак.

 

 

Ксара Розалия О’Нийл де Естебан бавно яздеше коня си по билото, разделящо двете имения, западното принадлежеше на брат й Томас, а това на изток на нейния починал съпруг, дон Хосе. От тази височина можеше да види пътя, извиващ се като прашна бяла панделка. Тютюневите му полета лежаха равно изорани пред нея, осеяни тук-таме с бели петна — нежните млади растения бяха покрити с платно, за да се предпазят от изгарящите лъчи на слънцето. Точно отдолу, в подножието на хълма, вечерното слънце се отразяваше в червените керемиди по покривите на пръснатите къщички на хасиендата^[1] и внушителната редица мангови дървета очертаваше алеята, която право като стрела водеше до пограничния път — един от малкото прави пътища в Куба, където всички стари имения бяха разположени в кръг.

Вегата^[2] си стоеше точно както бе оставена от бандитите преди две години — безкрайно пусто поле, по което едва сега бе започнала да се показва рядка остра трева, а руините от голямата къща бяха жив тъмен белег сред напъпилите пурпурнорозови и алени бугенвилии, които сякаш искаха да скрият тези рани.

Тя завърза Флорита под едно дърво, за да попасе сочна трева и се спусна надолу по хубавото малко хълмче, загледана замислено в някогашния си дом — сцена на нейния семеен живот.

— Хосе — виновно изрече тя, — не че не те обичам — винаги ще те обичам, — но трябва да има и още нещо за мен освен това.

После разтвори ръце, сякаш да прегърне гледката, самотния тесен свят на вегата.

— Може би ако имах деца, всичко щеше да бъде различно… но на двадесет и шест още си млад…

Изпълнена със съжаление, обърна гръб на мъртвата черупка на някогашния й дом, толкова много й се искаше отново да открие живота… романтиката и любовта.

 

 

Неподвижната бисерна зора пукна сутринта заедно с оръдието на Порт Ауторити край пристанището, сигнализирайки, че вече корабът може да влезе, и разбуждайки Хавана за забързан, бъбрив, деен живот. Тесните улички на града бяха засенчени с тенти, чиито сенки гъмжаха от хора. Собствениците на магазинчета бяха наредили стоката си на открито — оцветени в пастелно розово, лилаво и лимонено бяха топовете органдин и тънък лен, в черно и алено се разстилаха ветрилата на дантелата, наред с патладжаните и портокалите. Домакините и прислужниците пълнеха кошниците си с банани и манго, папая, ананас и маракуя, пазарейки се оживено пред кафезите с пернат дивеч и мършави пилета. Просяци китайци и креоли висяха в сянката под терасите на кафенетата на Пасео Тасон, където бизнесмени в бели костюми пиеха гъсто черно кафе и играеха дама и домино. Китари пулсираха като акомпанимент на тракащите по калдъръма колела на селските каручки, ароматът на билки, кафе и цъфнала резеда се смесваше с тежката миризма на напудрените жени, клюкарстващи пред кафене „Доминика“.

Едуар вдъхваше всичко, оставяйки го да потече като вино с кръвта му… весело и отворено или изпълнено със спотаена омраза, каквото и да бе, Хавана го посрещаше с обещания.

Бутик „Оберон“ на Сале Фондадор бе специализиран за най-новата парижка мода и Ксара съвсем целенасочено се отправи натам. Сега или никога, твърдо си каза тя, докато отваряше вратата, ще променя живота си и ще започна отначало.

— Доня Ксара — възкликна продавачката, — не сме ви виждали от толкова отдавна.

— Да, така е, Марсела, но днес ще компенсирам това. Добре ме погледни… погледни тези мрачни цветове, тези старомодни дрехи. Превърнала съм се в нещо средно между провинциална братовчедка и отегчена вдовица. Имам нужда от промяна, Марсела. Промени ме, моля те… имам нужда от пъстрота, розово, жълто, тюркоазено синьо, бели копринени чорапи и хубави обувки! Искам дантелени блузи и набрани пищни поли. Марсела — недей да ми продаваш нещо — просто извади всичко и аз ще си го купя!

Марсела се засмя.

— Много добре… но помни, ще бъде много скъпо.

Ксара въздъхна.

— Аз съм богата, бездетна вдовица и съм на двадесет и шест години. За какво друго да си харча парите?

Тя се намръщи и се отпусна в дълбокото кадифено кресло. Няма да мислиш за миналото, строго си каза, днес е денят на промяната, забрави ли?

Младите помощнички се впрегнаха в действие и дрехите започнаха да дефилират пред нея — дневни рокли от най-качествен лен, хладни и чисти, в бананово, ягодово и фъстъчено зелено, най-нова мода, дълги, с изчистени линии. Блузи от тънък лен в прасковено и ванилено с подходящи поли, които се люлееха на няколко ката над обутите в кремава коприна крака. Купи си ги всичките, заедно с малките бели и сини жакети и полите за пътуване, купи си и подхождащи им обувки и малки сандали с каишки, отпред украсени с блестящи маниста за вечерите, както и една дълга права тясна бяла копринена рокля, която прилепна по тялото й, сякаш бе шита специално за нея, обточена отдолу с блестяща кристална ивица, която се носеше с копринен шал, заметнат през раменете — необходима защита срещу нощния тропичен въздух. Но любима й бе алената тафта, с прилепнал по тялото корсаж, с набрана пола, сексапилна като рокля на испанска циганка танцьорка.

Бе истинска оргия на пазаруването, помисли си тя, оглеждайки щастливо покупките, които бяха грижливо опаковани в кутии от смаяните млади помощнички; най-сетне се бе отърсила от съдбата си на вдовица, а най-хубавото бе, че Хосе също би се радвал да я види в този момент… той не би желал тя жива да се погребе, като него, във Вега Флор де Севиля.

— Изпратете всичко в „Санта Исабела“, Марсела — извика тя. — Имам още няколко спирки преди сиестата^[3].

В магазина за бельо продаваха най-плъзгавото, най-коприненото, най-божественото бельо, което можеше да си представи, а ръцете й се замайваха от пастелната мекота на ризите и комбинезоните, обточените с дантела кюлоти с перлени копченца, от нощниците в моминско бяло и розово, което си подхождаше с роклята от тафта. Копринените чорапи и сатенените пантофки с помпони от лебедов пух и перлени катарами… тя въздъхна със задоволство. Това бе една съвършена утрин. Има само един въпрос, помисли си тя, докато с благодарност се отпускаше в хладното кафене „Доминика“, къде ще ги обличам всичките — и дори по-важно — за кого?

Загледана във водовъртежа на тъмното кафе, тя замислено го разбъркваше. Не бе лесен отговорът на този въпрос. Защо, о, защо не можеше някой висок тъмен непознат да се появи в живота й и да я плени отново?

 

 

Тези глезени, помисли си Едуар, надзъртайки иззад палмовото листо, препречило се между него и нея, са много красиви. Бяха тънки, покрити с коприна и завършваха в изящни стъпала, обути в хубави парижки обувки със закачливи малки панделки отгоре. Ако леко помръднеше стола си надясно, сигурно можеше да види повече… но така пък можеше да развали образа във въображението си. Тя сигурно бе някоя трътлеста испанска матрона, чакаща мъжа си да я заведе на обяд след усиленото сутрешно пазаруване. Нямаше ли да е по-добре просто да си седи тук и да се любува на гледката на хубавите крака под палмовото листо… Е, помисли си той и даде знак на келнера да му донесе сметката, ще запазя мечтите си.

 

 

Хмм, мислеше си Ксара, докато отпиваше от кафето си, какъв хубав гръб. Жалко, че си тръгва, сега никога нямаше да узнае как изглежда лицето… но гърбът й харесваше. Бе висок и слаб и носеше кестенявата си коса малко по-дълга, така че тя се завиваше на врата му. Изглеждаше гъста и здрава… сигурно щеше да е мека на допир. В походката му имаше известна арогантност. Ксара въздъхна и поиска сметката. Защо не можеше да срещне някого така? Не ставай глупава, строго си каза тя, сигурно е женен и има закръглена съпруга провинциалистка и четири деца, които го чакат в къщи, докато той е при сладката си любовница в някой горещ апартамент. Изпита някакво съжаление, като си помисли за любовницата — дали пък това не бе завист? Искаше й се да не я бе измисляла.

 

 

Бароковата, боядисана в розово сграда, която някога е била дворец на графовете Сантавеня, сега се бе превърнала в хотел „Санта Исабела“, държан от един американец от Ню Орлиънз, а салонът му, покрит с мраморни плочки, бе пуст. Едуар натисна звънеца и зачака. До него стигна единствено звукът от плискаща се вода в хубавия фонтан със сини плочки и летаргичното боботене на два вентилатора с големи перки, увиснали от високия, осветен таван. Един кафез с пойни птички и неговото отражение в орнаментираното позлатено огледало бяха останали напълно мълчаливи, сякаш също спяха своята сиеста. Той отново натисна звънеца нетърпеливо.

Появи се едно момче, което припряно се опитваше да закопчае в движение бялата си куртка, очевидно не бе очаквало да пристигнат някакви гости по това следобедно време. Но то бодро придружи Едуар през стълбището с веранда и салона до една просторна проветрена стая, чиито прозорци със спуснати капаци гледаха към сега умълчания площад. Е, щом Хавана спеше, кой бе той да й се противопоставя? Едуар се изтегна в голямото месингово легло и затвори очи. Питам се, помисли си той, заспивайки, питам се дали тялото й е толкова хубаво като глезените й?

 

 

Ксара разглеждаше своя образ в голямото огледало на вратата на просторния гардероб в стаята си. Лицето й не бе съвсем лошо, реши тя, но бе свикнала с него, така че как можеше да бъде сигурна? Прокара пръст надолу по скулите му… не бяха ли прекалено изпъкнали? А очите й не бяха ли малко по-коси, отколкото трябваше… нямаше ли да са по-хубави, ако цветът им бе искрящо светло синьо, вместо това лъскаво кафяво? Защо не бе наследила ирландския тен на баба си вместо тази кожа с цвят на сметана и маслинени оттенъци? А косата? Тя вдигна нагоре лъскавата си гарвановочерна коса, която падаше гладко почти до кръста й… може би трябваше да я отреже и да опита някоя нова, по-интересна прическа? Зъбите й бяха хубави обаче, призна си тя; бели и равни и винаги когато се усмихваше на някого, той сигурно оставаше смаян от нейните зъби!

Захвърли робата си с въздишка и погледна останалото… високо стройно тяло… не беше ли прекалено висока — прекалено стройна? Гърди, които сочеха нагоре — дълги бедра… поне бедрата й бяха хубави, изящни глезени и малки стъпала. Но как изглеждаше за някой мъж? Бе толкова отдавна — нямаше как да разбере. Бе се омъжила за Хосе, когато бе на седемнадесет, а той бе на повече от двадесет и пет. Не задължително за някой непознат — просто на някой друг мъж — дали нямаше да й намери недостатък? Колебливо постави ръка на гърдите си… как биха се сторили на някой мъж, в неговите ръце? Намръщи се и отново облече робата си. Точно това бе проблемът. Как можеше млада кубинска вдовица да срещне красив мъж с всичките му достойнства, без да е някой, когото е познавала през целия си живот?

Кутиите от бутик „Оберон“ с надценката за дрехите с етикети от Париж бяха скупчени неотворени на леглото и тя ги погледна с тъга. Бяха толкова хубави, че предназначението им бе да красят някоя дяволито остроумна жена, тръгнала сама на дълго морско пътешествие, превърнала се в постоянно изкушение за мъжете на борда и така станала причина за безкрайни предположения и коментари. Бяха дрехи за дръзка жена.

Тя започна да ги разопакова, хвърляйки ги на леглото в безпорядък от плисета, волани и цветни петна. Да, червената тафта определено й бе любима. Копнееше да я облече. Занесе я да я изпробва пред огледалото… ако прибереше косата си назад в испански стил и си сложеше рубинените обеци…

— По дяволите, Ксара — каза си тя, — ще я облечеш довечера. Ще вечеряш във „Веласкес“ — ще вечеряш сама.

 

 

Едуар отвори очи и огледа странната стая. Приближи се до прозореца и отвори капаците, за да погледне обагрения в розово свят. Небето бе опияняваща червена завеса, овесена като тънък воал над оживения площад, където терасите на кафенетата вече се пълнеха с хора, готови да се забавляват с онова, което можеше да им предложи нощта. Какво ли, запита се той, ще предложи на мен? Е, първо баня, а после… кога бе ял за последен път? Нищо не бе сложил в уста на кораба миналата нощ, само чаша кафе и една бира… умираше от глад! Това беше. Щеше да намери най-добрия ресторант в града и щеше да вечеря там, както подобава… сам.

 

 

Алената тафта шумолеше приятно, докато Ксара минаваше през верандата на стълбището и се усмихваше. Чувстваше се както когато като малка майка й я бе облякла в хубава ленена рокля с волани. Тя здраво бе завързала розовия копринен колан, обърнала я бе, за да я види, и усмихната й бе казала: „Колко си хубава, Ксара“ — и Ксара си спомняше, че на този ден се е чувствала хубава. Е, тази вечер отново се чувстваше хубава и това я караше да вирва малко по-високо брадичката си и добавяше провокативна замечтаност в походката й.

Тя прилича, помисли си Едуар д’Орвил, докато чакаше във салона, на някоя аристократична млада циганка, тръгнала на любовна среща. Късметлия, със завист си каза той, щом тя се запъти към вратата. О, да, с когото и да се срещаше, той бе истински късметлия.

Вечерният въздух бе топъл и Ксара жадно го вдишваше. Това е приключение, каза си тя, докато чакаше кабриолет, добре възпитаните кубински момичета не ходеха на ресторант сами, отиваха там с бащите, братята, братовчедите или съпрузите си… все още можеш да се откажеш обаче, изпълваше я със съмнения едно малко гласче в нея, можеш да вечеряш кротко в трапезарията на хотела. В края на краищата „Веласкес“ е много изискан ресторант, никога не знаеш кого можеш да срещнеш там — помисли си за приказките.

— Не — каза си твърдо, — отивам.

— Извинете? — промълви Едуар, застанал до нея.

— О… съжалявам, нищо, просто приказвах на себе си.

Ксара се качи в кабриолета.

— „Веласкес“ — извика тя и се обърна да го погледне през прозореца. Погледите им за миг се срещнаха — пъстри ли са очите му, запита се наум, облягайки се на седалката, или сребърни? Може би пък бяха прозрачни като стъкло, така че през тях да можеш да надзърнеш в душата му — ако си достатъчно близо? С кого щеше да се среща тази вечер? Вероятно с някоя хубава чужденка, някоя студена, руса англичанка или може би с някоя елегантна американка… която и да бе тя, бе голяма късметлийка.

Едуар се замисли за тези коси кафяви очи. Усмихна ли му се — сякаш нещо такова? Ароматът на гардениите, които бе забола в косата си, все още се носеше из въздуха и примамваше въображението му. „Веласкес“, бе казала тя. Мислеше да отиде в „Абаньера“. Поколеба се само за секунда. „Веласкес“, упъти той шофьора.

Ресторантът бе по-тих, отколкото Ксара бе очаквала и дори метр д’отелът да бе изненадан, че тя е сама, не го показа по никакъв начин. Той я придружи до нейната маса в нишата до натруфената камина в испански стил, в която тази вечер вместо пламъци се кълбяха цветя.

— Сеньора — обърна се към нея, като разгърна голяма чиста ленена салфетка на коленете и й представи менюто. — Искате ли да си поръчате нещо за пиене?

— Манзанила — отвърна усмихната тя, — сухото шери бе подходящо, защото тази вечер в нея имаше нещо много испанско. Тя се огледа разочаровано; в нишата имаше място едва за две маси точно една срещу друга и ако само леко отместеше стола си, можеше да съзерцава по-голямата част от ресторанта и неговите посетители. По дяволите, помисли си тя, бих искала да съм наблюдател, да виждам хората заедно, женени двойки — и любовници. Бих искала да наблюдавам тяхното щастие, да си наваксам с живота, макар и чрез някой друг. Тя отпиваше тъжно слабата суха манзанила.

Едуар огледа ресторанта. Нямаше я там… дали не бе сбъркал? Това ли беше този ресторант?

— Сеньор — метр д’отелът го придружи до нишата в близост до камината. Там имаше само две маси и момичето с червената рокля седеше сама на едната. Едуар любезно й кимна, докато сядаше. Любовникът й сигурно закъсняваше, очевидно тя го чакаше. Отново усещаше аромата на гардении.

Ксара го погледна крадешком — това бе той! О, ужас, трябваше да седи точно срещу него, докато той вечеря с любимата си. Масите бяха толкова близо една до друга, че щеше да подслушва най-интимните им разговори, да вижда как лицата им се взират едно в друго, да забелязва как ръцете им се сплитат под масата. Тя нервно отпиваше от манзанилата.

Едуар разгледа менюто, хвърляйки скришом поглед и към алената госпожица… коя можеше да бъде тя? И що за човек бе онзи, който я караше да чака? Само глупак, със съжаление си отговори той, този човек трябва да бе глупак да пропилява дори и една минута, в която би могъл да бъде с нея. Раменете й бяха като сметана на фона на нежно червената рокля, а косата й бе гарвановочерна и хвърляше отблясъци като крило на кос.

— Сир? — подкани го келнерът.

— Риба-меч — и бутилка „Родере Кристал“.

Можеше да се окаже дълга нощ. Не възнамеряваше да става зрител на любовната сцена между алената госпожица и нейния избраник. Защо си мисля, че има среща с любовник, внезапно се запита той — може да е неин съпруг, брат. Не, той знаеше, че не е така. Тази жена бе облечена като за любовник, алената й тафта шумолеше обещаващо… приличаше на цвете сред листчетата на полата си… на гардения.

Ксара нервно гледаше покривката. Той си бе поръчал. Нямаше да го направи, ако имаше среща с някого, разбира се, щеше да чака. Дали бе сам? Защо не го поканиш при теб — в края на краищата, ти излезе, за да търсиш романтика? Как мога да направя това, панически се запита тя. Не мога — нали?

— Сеньора? — тя вдигна поглед към келнера. — Искате ли малко вино?

— Вино? — тя погледна купата с лед с бутилката шампанско в нея. — Шампанско, моля. — Може би това щеше да й даде кураж… искаше й се тези пъстри сребърни очи да погледнат към нея.

Трябва да е сама, изненадан си помисли Едуар. Жена като нея — да вечеря сама? Но защо? Не се питай защо, идиот такъв, каза си той… тя е там сама, както и ти… покани я при теб. Вероятно зад ъгъла дебнеше някой разгневен кубински съпруг, готов да го застреля — но по дяволите всичко това, струваше си.

— Извинете — каза той.

— По-скоро вие — отвърна тя.

Погледите им се срещнаха — нейният блестящ и кафяв под завитите мигли и неговият прозрачно ясен като планински вир.

— О — въздъхна тя, — как сте получили този ужасен белег?

Не знаеше защо го каза, просто й се изплъзна от устата. О, Господи, какво щеше да си помисли сега той?

— Дълга история — усмихнат отговори той, — но за мен би било удоволствие да ви я разкажа. Исках да ви попитам — понеже, изглежда, сте сама тази вечер, а аз също съм сам — дали не бихте искали да седнете при мен? Знам, че не сме се запознали, но като че ли сме отседнали в един и същ хотел. Това е нещо като представяне, нали?

— Но ние и двамата поръчахме шампанско — глупаво каза тя, — сега имаме две бутилки.

Едуар пристъпи три крачки към нейната маса, усмихвайки й се.

— Тогава предлагам да ги изпием заедно — каза той и хвана ръката й. — Казвам се Едуар д’Орвил.

— Аз съм Ксара… Ксара О’Нийл де Естебан — изрече тя на един дъх. Така ли се правеше… просто така? Мъжът на мечтите ти се приближава до теб в ресторанта и ти казва, че името му е Едуар… такова хубаво име… пиете шампанско заедно и ти флиртуваш с него до края на вечерта, когато знаеш, че иска да се люби с теб…

— Да — усмихната каза тя. Спомни си как се бе оглеждала в огледалото и бе размишлявала, че поне зъбите й са хубави и се засмя.

Едуар й се усмихна очарован, почти можеше да усети тези коралови устни до своите… това бяха устни, на които да се спреш, да изследваш дълго, протяжно… да докосваш с език, лекичко да хапеш… бяха наистина устни, които много му се искаше да целуне.

— Кажи ми — каза той, сядайки до нея — как можеш да се казваш едновременно О’Нийл и Естебан.

— О’Нийл е защото баща ми е с ирландски произход — семейството ни се преселило в Куба преди двеста години. Де Естебан бе името на съпруга ми.

— На съпруга ти?

Изглеждаше изненадан.

— Покойният ми съпруг — тихо каза тя. — Бандити го убиха преди две години. Изгориха нашето имение… Хосе притежаваше най-добрата вега на острова, Флор де Севиля.

Тя леко сви рамене и тафтеният волан на раменете й изшумоля приятно.

— Съжалявам — каза й Едуар.

— Това се случи преди две години — погледна го в очите, — много време мина оттогава. — После отпи от шампанското си. — Не биваше да ти го разправям — продължи тя, — ала днес реших да променя живота си. Досега живях в провинцията, в имението на брат си, но внезапно усетих, че не мога да издържам повече. Исках да се освободя от всичко това. Пристигнах в Хавана, купих си нови рокли — ръката се отпусна върху воланите пред гърдите й — и дойдох тук да вечерям сама. — Исках отново да се впусна в истинския живот.

— Какъв късмет съм имал, че си го направила — каза Едуар. — Аз също имам какво да изповядам. Проследих те до тук от хотела. Мислех, че може би имаш среща с любовника си…

— С любовника си? — тя бе поразена. — Защо си смятал, че имам любовник?

— Ти приличаш — каза той с усмивка — на жена, впускаща се в авантюра, облечена в алена коприна, с цветя в косата… като някоя обаятелна циганка.

— А ти — прошепна тя — мислех, че ще се срещаш с някоя руса студена англичанка… ледено аристократична и съблазнителна като изстудено вино в гореща лятна нощ.

Той се взря в блестящите й очи и Ксара нервно облиза устни. Почувства, че дъхът й секва. Отпи глътка шампанско. Погледите им се срещнаха.

— Ксара О’Нийл де Естебан — прошепна Едуар, — страхувам се, че се влюбвам в теб.

Тя бе забравила за ресторанта, за келнерите, за китарите и за шума от оживените разговори — той се влюбваше в нея… и тя ли му изглеждаше като образ от съкровен копнеж, както той на нея?

Едуар наведе глава и въздушно я целуна по устните… тя усети вкус на шампанско и мекота.

— Вече стигнахме много далеч, Ксара — прошепна той, — няма връщане назад.

Искаше й се да го целуне още веднъж… бе твърдо решена да го целуне… о, да, бяха стигнали твърде далеч, за да се откажат сега… но не биваше да го прави. Добре възпитаните момичета не се държаха така, да целуват непознати в ресторанти. Но тя бе влюбена в този съвършено непознат.

Келнерът ги прекъсна с дискретно покашляне, предпазливо избягвайки да ги поглежда, докато сервираше храната. В Куба, помисли си той, всичко може да се случи.

— Не знам — каза Ксара, — не знам нищо за теб.

Изведнъж й се стори ужасно важно да знае всичко за него, къде е роден, къде живее… но не искаше да чува, че е женен… моля те, Господи, не го оставяй да ми каже това, помоли се тя, дори да е истина… не и тази вечер.

Тя слушаше как й говори и отпиваше от шампанското, запленена от устните му… протегна се и постави пръст пред тях, прокарвайки го бавно по горната му устна. Той го допря до тях и нежно го целуна. Тя извърна поглед, когато напрежението помежду им се пропука; сякаш бяха изнесени извън времето и пространството, само двамата.

Никой от тях не се докосна до храната.

— Да вървим.

Той здраво стисна ръката й в своята.

— Ще се поразходим.

Цяла Хавана бе излязла по улиците в търсене на глътка въздух в горещата безветрена нощ, скупчвайки се в ярко осветените тераси на кафенетата, където просяци се примъкваха от сянка на сянка, извършвайки всекидневната си обиколка. Хубави момичета флиртуваха зад дантелените си ветрила с елегантни млади мъже в безупречно вечерно облекло, които безделничеха на масите до развеселените си семейства. Децата в най-прекрасните си надиплени премени тичаха наоколо, смееха се и се глезеха сред множеството, а гъвкави млади момичета със силно гримирани лица и блеснали тъмни очи обикаляха пред кафенетата в очакване на клиент. Смесица от аромати: на цветя и цигарен дим, подправки и тежки парфюми, се носеше из въздуха, натежал от обещания и интрига.

Едуар хвана ръката й, усещайки гладката хладина на кожата й под пръстите си. Никога преди не съм се чувствал така, помисли си той, никога… тя е мечта, въображаем образ в алена коприна и високи токчета — влюбен съм в нея.

В сянката в края на площада те инстинктивно се извърнаха, прегърнаха се, притиснаха силно телата си и се зацелуваха, безкрайно, дълбоко, търсещо. Нямаше връщане назад.

Хванали треперещите си ръце, се запътиха през тъмната улица към хотела, заизкачваха се леко по извитото мраморно стълбище към салона с верандата. Ксара леко се облегна на него, докато той превърташе ключа в ключалката. Вратата се затвори зад тях и тя се озова в прегръдките му, разтворена сред целувките му… не искаше никога да спира да я целува… замайваше я като вино. Тя се притисна по-силно към него, а ръцете му се плъзнаха по голия й гръб. Искаше да усети всяка частица от него с тялото си, да бъде толкова близо до този мъж, че да съзре душата му през неговите прозрачни очи.

Прозорците на стаята бяха отворени за топлия нощен въздух и звукът от китарите в кафенетата слабо достигаше до тях в тъмнината. Голямото легло с високите испански табли сякаш бе донесено от някой усамотен манастир, издяланите херувимчета и крилатите ангели там стояха мълчаливи и загадъчни под защитната бяла мрежа срещу комари. Тя свали гардениите и внимателно ги постави на масата до леглото и разтърси глава, а косата й се разпиля като хлъзгава уханна черна коприна. Той се протегна да я докосне, мека и лъскава, искаше му се да зарови глава в ухаещия й безпорядък. Раменете й му се сториха крехки, когато плъзна алената рокля надолу и я остави да падне в краката й, заприличвайки на купчинка окапали шумолящи листенца на роза.

— Ти си красива, Ксара — прошепна той, взе я на ръце и я занесе в леглото. — Съвършена си.

Скупчените на леглото парижки рокли бяха пометени оттам нетърпеливо и тя се излегна под прозрачния балдахин, приличаща, помисли си той, на картина на Гойя.

Той легна до нея, разтреперан от желание. Кожата й бе сметанов сатен, силно опнат върху нежния й скелет. Потопиха се в погледите си, загубени в първичното страстно докосване, докато ръцете им изучаваха тялото на другия, устните обсипваха с целувки клепачите, устата и шията, извивките и нежните места, обещавайки си удоволствие, попивайки другия, копнеейки за още и още. Той коленичи над нея, строен и силен, отлагайки онзи последен момент, от който нямаше връщане назад.

— И ти си съвършен, Едуар, моят съвършено непознат — пошепна тя, протягайки ръка към него. Той я поглъщаше страстно, притискайки тялото й към себе си, изпращайки я към нови небеса на удоволствието, докато потта му се смесваше с нейната в горещата кубинска нощ, а китарите на площада в ритмична пулсация акомпанираха на жадните им сплетени тела, прикривайки техните страстни стенания, стонове и викове в мига на най-голямото удоволствие.

Още сплетени, той отметна копринената й коса от влажния й врат и го целуна, зарови лицето си в извивките на шията й, вдиша аромата й, зауспокоява още треперещото в ръцете му нейно тяло.

— Обичам те, Ксара О’Нийл де Естебан — каза той, — ние сме си непознати, защото се срещнахме едва днес, но сме се търсили през целия си живот. Обичам те, о, да, обичам те.

Ксара се усмихна, лежейки там в сумрака с мъжа, който я обичаше. Животът бе прекрасен. Понякога трябваше малък тласък и после нещата се случваха, прекрасни неща като Едуар д’Орвил.

 

 

Едуар лежеше по гръб, загледан в тавана. Коприненият крак на Ксара все още бе преметнат през него, а главата й бе склонена на рамото му. Тя спеше, дишайки дълбоко, с такова задоволство, изписано на уязвимото й лице, че той я прегърна закрилнически. Как можеше да остави тази жена да си отиде? Тя бе напълно негова, сякаш винаги се бяха познавали. Няма значение, че току-що се бяха срещнали, беше му познат начинът, по който изглеждаше тя, начинът, по който мислеше, онова, което чувстваше — реакциите й. Ксара О’Нийл де Естебан бе жената, родена за него и той искаше тя да стане негова съпруга. Колкото е възможно по-скоро. Нямаше да напусне Куба без нея.

Тя леко се помръдна в съня си и той нежно отмести гарвановочерната й коса от затопленото й лице. Щеше да почака да се събуди и после щеше да я помоли да се омъжи за него. Или може би щеше да й заповяда да се омъжи за него, така че да няма място за никакво съмнение. Във всеки случай нямаше да приеме отрицателен отговор.

Бледата слънчева светлина на ранното утро започна да нахлува през процепите между летвите на зелените капаци на прозорците, тя се събуди, а той я целуна, преди да отвори очи.

— Омъжи се за мен — прошепна й той, устните му почти допираха затворените й клепачи, — омъжи се за мен днес. Сега. Искам още в тази минута.

Тя внезапно отвори очи с извити мигли, гъделичкащи полуотворените му устни. Целуна го, обви ръце около врата му.

— Сигурен ли си, че не бе просто алената тафта — прошепна тя — и романтичната кубинска нощ?

— Сега е сутрин и още ми е много романтично, и много те обичам. Моля те, стани моя жена, Ксара О’Нийл.

— Ние едва се познаваме — колебливо отвърна тя.

— Имаме остатъка от живота си, за да открием онова, което сме пропуснали. Омъжи се за мен, Ксара, моля те.

— Кога? — устните й трепкаха до неговите и ги покриваха със закачливи целувки.

— Днес — ръката му я галеше по врата.

— Не мога днес, първо трябва да говоря с брат си и ти трябва да се запознаеш с моето семейство. — Тя се сгуши до него, дългият й крак още бе преметнат през тялото му, съединявайки го с нейното.

— Утре тогава… тази седмица.

Той целуна шията й и продължи надолу към гърдите.

— Да — затаила дъх, прошепна тя. — О, да, Едуар. Ще се омъжа за теб.