Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Private Desires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Елизабет Адлър. Скрити страсти

ИК „Прозорец“, 2002

Художник Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Оформление: Калина Павлова

ISBN 954–8079–78-X

История

  1. — Добавяне

2.

Влакът пуфтеше в тъмнината по пътя към Париж и спираше почти на всяка гаричка по линията. Нещо подобно си мислеше раздразнен Пол Бернар, докато надзърташе през прозореца към слабо осветения перон на поредната провинциална гаричка. Той стреснато подскочи, щом изведнъж вратата шумно се отвори и една малка фигурка профуча край него и седна на отсрещното място.

— Ох — въздъхна тя, — уплаших се, че ще тръгне без мен.

Продълговатите очи на момичето, с кехлибарен цвят и зеници, разширени от вълнение — или от тревога — срещнаха неговите.

— Е, нали не тръгна — отвърна той. — Спасена сте.

Леони наведе поглед, ужасена, че още в първите мигове на новата й самостоятелност бе направила възможно най-лошото нещо — заговорила бе непознат. Тя внезапно осъзна към каква близост предразполага малкото купе на влака и се изчерви.

Пол Бернар я наблюдаваше развеселен. Момичетата, които познаваше, никога не се изчервяваха. Той разтвори вестник пред себе си, преструвайки се, че чете, за да й даде време да се успокои. От пръв поглед си личеше, че не е попаднала в подходящата част на влака… би трябвало, съдейки по вида й, да пътува втора класа. Тя бе затворила очи, а мъждукащата светлина в купето хвърляше сенки върху високите й скули, подчертавайки опнатата гладкост на прасковената й кожа. Той остави вестника настрана, възползвайки се от това, че е със затворени очи, за да я разгледа. Тя наистина бе твърде необикновена. Може би дори „екзотична“ бе точната дума за нея. Великолепна златиста коса, разстилаща се във всички посоки… Погледът му се спусна надолу по тялото й, цялото облечено във вълна, но и тя не можеше да скрие дългите бедра, привличащи вниманието въпреки дебелите чорапи и грубите обувки. Тръпки го полазиха при вида на калните обувки с дебели подметки, които сигурно щяха да бъдат големи и на някой мъж, и той се опита да си представи същите крачета в елегантни сатенени пантофки с високи токове. Защо ли, зачуди се, е тръгнала към Париж? После се усмихна. Ами защо може младо провинциално момиче да отива в Париж… за да прави „нещо“, за да стане „някаква“… те до една си мислят, че в Париж всичко е възможно. Замисли се какво би могъл да направи за нея.

Изтощена от вълненията на изминалите няколко часа и успокоена от ритмичното поклащане на влака, Леони се унесе, представяйки си своето пристигане в Париж. Ако можеше да си намери достатъчно евтина стая, сигурно парите щяха да й стигнат да си плати наема за една седмица и дори може би за кроасан и чаша кафе сутрин… а после… тя затвори съзнанието си за ужасяващата я възможност… разбира се, дотогава щеше да си намери работа. Влакът започна да се движи по-бавно и накрая спря, изтръгвайки я от неспокойния й сън. Очите й се отвориха и уловиха погледа на мъжа отсреща.

— Ох — поизправи се тя и смутено приглади косата си. — Стигнахме ли Париж?

— Не. Остава още половин час. Бяхте заспала през по-голямата част от пътя.

Леони отново се изчерви.

— Сигурно съм спала с отворена уста — каза тя. — Мари-Луиз казваше, че винаги така спя.

— Мари-Луиз?

— Сестра ми…

Тя го погледна с тези огромни очи… имаше нещо в скулите и извивката на брадичката, в изящните уши. Пищно лице, помисли си той, не се крие под пухкавината на розовата плът, гордо е извадило на показ очертанията си. Би могла да бъде красива, ако знаеше как.

На вратата се почука и кондукторът нетърпеливо протегна ръка, докато Леони ровичкаше из джобовете за билета си.

— Вие сте за втора класа — сърдито каза той. — Не сте за тук, а през целия път от Мазард сте била в това купе. Трябва да си доплатите.

Сърцето на Леони панически затуптя. Не беше разбрала, че не е улучила подходящо купе и сега тази глупава грешка можеше да й струва остатъка от парите.

— Съжалявам — запелтечи тя. — Не знаех.

Кондукторът заплашително размаха ръка:

— Не ми минават тия на мене. По-добре веднага да си платиш.

Пол Бернар дискретно му подаде няколко банкноти в свитата си длан:

— Младата дама е с мен.

— Съжалявам, господине… Не разбрах — оттегли се кондукторът с подигравателна усмивка.

— Надявам се, ще ми окажете честта да ви помогна.

Той се наведе напред и й подаде визитката си:

— Пол Бернар — зачете тя, — директор, Музикална зала, Кабаре, Плас Роял, Париж.

Сигурно я вземаше за глупава провинциалистка!

— Много сте любезен, мосю Бернар — ужасена каза тя, — ще ви върна парите, разбира се.

— Какво ви води към Париж? — попита той, докато си палеше пура.

— Трябваше да се махна от къщи — думите се изплъзнаха от устата й така ненадейно, че тя сама се изненада. — Не можех да остана повече там…

Искаше й се никога да не бе казвала това — какво щеше да си помисли сега той за нея?

— И с каква работа смятате да се захванете в Париж? Познавате ли някого там?

— Не, мосю — в очите й се долавяше страх, но тя гордо вдигна брадичка. — Но съм сигурна, че ще си намеря работа като сервитьорка. Вече имам опит.

— А имате ли къде да останете?

— Не… но сигурно има стаи под наем…

— Ето — той бързо надраска на гърба на визитката — адреса на един приличен пансион. Кажете на мадам Артоа, че аз ви пращам и ако ви интересува, имам работа за вас.

Тя взе визитката и промълви с надежда в гласа:

— Работа ли, мосю?

— Както можете да прочетете, аз съм директор на една музикална зала, където винаги ще се намери място за момиче като вас.

Какво искаше да каже — момиче като нея? А и какво можеше да прави тя в музикална зала? Леони го изгледа с недоверие.

— Но аз не мога да пея, нито да танцувам — каза тя, поглеждайки към стъпалата си. Изглеждаха по-големи от всякога… сигурно й се подиграваше!

— Няма значение, скъпа моя — усмихна й се той, — в едно кабаре винаги има място за такова красиво момиче като теб.

Красиво! Той беше луд… или още по-лошо! Защо й доплати? Тя си спомни шушуканията за момичетата на улицата и крадешком го погледна подозрително. Не изглеждаше толкова лош. Но въпреки това му нямаше доверие.

Влакът се движеше с по-малка скорост, докато минаваше през парижките предградия и накрая влезе в Гар дьо Норд. Щом спря, тя светкавично отвори вратата и изскочи на перона, стискайки торбата си в ръка. После се извърна, спомняйки си за парите:

— Ще ви изпратя парите веднага щом мога, мосю, благодаря ви.

— Но почакайте, почакайте… — вдигна ръка той, но Леони отново се бе обърнала напред. — Мога ли да ви закарам? Все пак вие не познавате Париж.

— Не… не…

Тя забърза по перона, сякаш се страхуваше да не би той да я догони. Видя я да си пробива път в тълпата при бариерата, а после изчезна из нощните улици на Париж.

— Чудя се — каза си той, докато бавно се приближаваше към изхода — какво ли ще стане с нея?