Елизабет Адлър
Скрити страсти (5)

4.

Жил, дук дьо Кормон, погледна небето, докато излизаше от Елисейския дворец. Несъмнено щеше да вали сняг. Надвиснали бяха жълтеникави облаци, а вятърът го пронизваше през сакото. Трябваше да си облече балтон, но още бе прекалено рано за такова време, присъщо по-скоро за януари, отколкото за октомври. Той се сви от студа и устремено закрачи надолу по улица „Де Риволи“ към офисите на Европейската компания за желязо и стомана. Бе едва десет часа, но той вече се беше срещнал с двама господа от Германия във връзка със съвместното разширяване на железопътните връзки с Русия, беше закусвал с един министър, който му довери, че се готвят да го предложат за посланик в английския кралски двор. Разбира се, нямаше да приеме. Никак не му се щеше да бъде вързан за Лондон, когато истинските му интереси бяха в Америка — по дяволите, трябваше да му дадат Вашингтон! Вече бе сключил договори с нови автомобилни компании там, щеше прекрасно да съчетава и двете. Кой ли, питаше се той, е застанал против него? Наум си отбеляза, че ще накара Франсоа Вероне да провери това — той имаше връзки в двореца, скоро щеше да узнае за кого не е било желано заминаването му във Вашингтон. Разбира се, имаше някакви подозрения и дори би се обзаложил, че е човекът, с когото закусва. Трябваше Вероне да огледа и сделките му в Америка; ако онзи се бе добрал до нещо, нищо чудно да иска свой човек там. Никой безнаказано не можеше да пресече пътя на Жил дьо Кормон.

Седящите край кръглата маса мъже скочиха на крака, щом той влезе в стаята. Беше ги накарал да го чакат двадесет минути, а те бяха делови мъже, но той бе не просто Жил, дук дьо Кормон, президент на Европейската компания за желязо и стомана, той притежаваше ум като бръснач, що се отнася до бизнес, и с него бе създал една от най-мощните индустриални империи в Европа. Без да се извинява, премина направо към същността на нещата.

— Много добре, господа, ситуацията е следната. Компанията за стомана на Грюнвалд е в лошо финансово състояние. Както знаете, тя е фамилна и по-младите й членове я управляват вече от три години след смъртта на нейния основател. Не е чак толкова зле, би могла да бъде спасена чрез едно солидно управление, но също така всеки неподходящ съвет може да я провали.

Той погледна доклада, който държеше, изготвен за него от Вероне. Нямаше нещо, което да не знае за компанията, никаква тайна или отделен детайл във връзка с финансовото положение там. Отгърна страницата… вторият доклад включваше подробности от личния живот на Карл Грюнвалд… брак, деца, жени, загуби в казиното и от конни надбягвания в Европа, както и дълговете му към компанията. По-малкият му брат правеше всичко възможно да спаси компанията, но Карл им вършеше страхотна услуга, разпилявайки капитала й.

— Младият Грюнвалд е далечен роднина на жена ми — продължи Жил. — Срещнахме се, не съвсем случайно — с усмивка добави той, — в Баден-Баден преди една-две седмици. Той сподели някои от финансовите си проблеми с мен и аз му предложих да му изпратя мои сътрудници за консултации. Обещах му още, че ще видя какво мога да направя, за да намеря финансова помощ за компанията — може би заем от Парижката кредитна агенция.

Жил се усмихна. Парижката кредитна агенция бе една от неговите компании.

— Оливие — обърна се той към мъжа отляво, — ти си най-подходящият човек за тази работа. След три месеца те ще са неспособни да плащат вноската по погасяването на заема. След четири — ще изпаднат в отчаяние. Искам да заминеш още следващата седмица. Останалото ти е известно.

Докато оставяше докладите на масата, отново се усмихна:

— Смятам, че няма да ни трябват повече от пет месеца, за да имаме Компанията за стомана на Грюнвалд.

Какво удовлетворение щеше да му донесе, помисли си той, да види стария си съперник Грюнвалд най-накрая погълнат от собствената му финансова сила — благодарение на лекомислените му синове. На никого не можеш да имаш вяра в този свят — най-малко на децата си. Щеше да се погрижи да остави цялата си собственост в такова добро състояние, че Жерар и Арман никога да не могат да разрушат онова, което той бе изградил. Европейската компания за желязо и стомана с нейните просторни леярни и пръснати навсякъде фабрики произвеждаше машини, релси и оръжие, необходими във всяка част на света. Бе добавил много към наследеното от баща му, инвестираше мъдро, увеличаваше пипалата на империята дьо Кормон, от Амиен към Екс, а на изток — към Рур. Никой вече не можеше да разклати неговата империя. Следващият, който трябваше да трепери от страх, бе Крумер — мразеше този старец, — от неговата стомана бяха направени оръжията, които поставиха Франция на колене през 1870 — нито един французин не би могъл да забрави това.

Той кимна отривисто и излезе от стаята, оставяйки своите директори нервни, всеки стремящ се да улови погледа му, търсещ и най-малък знак за толкова рядкото му одобрение. Нищо подобно. Жил вече бе потънал в мислите си, планираше следващите си стъпки в любимата си игра.

Автомобилът, тази нова играчка на отскоро механизирания свят, бе привлякъл интереса му по непознат до този момент начин. Всичко останало — компаниите за стомана, имуществените интереси, дипломацията и политическите маневри — му се струваха просто упражнения, извели го една стъпка напред в състезанието, в което разоряваше други компании, измъквайки им под носа договорите като трофеи. Но колите го замайваха със своята механична красота, страстно го привличаше скритата им мощ. Всичко бе още в началото, но той, Жил дьо Кормон, беше човекът, който щеше да изчисти Франция от бавноподвижните файтони и каручки, от кабриолетите и спортните фиакри и да ги замени с лъскавите мощни машини от гладка стомана, по-силни от дузина коне и по-красиви от повечето привлекателни жени.

 

 

Обядваше сам, както обикновено, когато нямаше делова среща, на една странична маса до прозореца в големия салон на „Риц“. Всички го познаваха там, знаеха точно какво иска — омлет с пикантни подправки и зелена салата. Винаги ядеше едно и също по същата причина, по която всичките му ризи бяха бели, а всичките костюми тъмносиви — така не губеше време за баналности. Когато трябва да вземаш толкова много решения на ден, дреболиите като какво да ядеш или какво да облечеш ти се струват дразнещи. Но за вината всякога отделяше време — винаги червени, винаги отлична реколта и винаги пиеше само по чаша.

Каро Монталва го наблюдаваше, без той да я забелязва, две маси зад него. Виждаше само гърба му — но този гръб не можеше да бъде сбъркан с друг — широки рамене под безупречно ушито сако, тъмната му коса се къдреше леко по силния врат… ятото келнери дискретно кръжеше наоколо, чакайки най-малък знак. Определено Жил дьо Кормон бе много привлекателен мъж — и чувствен… готова бе да се обзаложи, че е страхотен любовник, имаше много сексапилно тяло. Жалко, че беше такова студено копеле! Да, бе имал жени, много жени, тя познаваше някои от тях — но като че ли с никоя не бе поддържал близки отношения, дори с жена си. Всички знаеха, че бракът им бе по сметка. Семейството на Мари-Франс дьо Кормон беше дори по-старо от неговото и сватбата бе поредната сделка. Но въпреки това един толкова силен мъж като дук дьо Кормон винаги бе интригуващ. Комбинацията от сила и богатство бе особено привлекателна за жените. А той можеше да бъде и очарователен и забавен, когато пожелаеше; бе виждала жени с разбити сърца само от една негова усмивка или от малко внимание — знаеше как да ги накара да повярват за известно време, че точно те са тези, които ще разбият леда в сърцето му с чара и женствеността си. После, разбира се, ги изоставяше.

— Много е привлекателен, нали? — подхвърли приятелката й Габриел и се усмихна.

— Тъкмо това се опитвам да преценя.

— И какво?

— И да, и не. Физически — да… погледни бедрата му, Габриел. Виждала ли си някога как този мъж язди? Започваш да се чудиш какъв ли е като…

Габриел отметна глава назад и се засмя:

— Каро, останалите жени могат да си мислят подобни неща, но ти си единствената, която ги казва на глас!

Каро се усмихна сдържано.

— От друга страна, е толкова студен — втренчи се в гърба му тя. — Струва ми се, че може да бъде и плашещ. Алфонс казва, че е може би най-богатият човек във Франция — и един от най-силните. Въпреки това, ако идваш тук всеки ден, ще го видиш да обядва сам… никога с приятели.

— Щом му съчувстваш, защо не го поканиш на партито следващата седмица?

— Никой не съчувства на Жил дьо Кормон. Но ти си права. Ще го поканя на партито.

Келнерът избърза да изтегли стола й, когато тя стана, за да се запъти към масата на дьо Кормон.

— Жил — усмихна му се Каро.

Той скочи на крака.

— Каро, колко се радвам да те видя. Как е Алфонс? — хвана ръката й и я целуна. — Да поръчам ли обяд за теб… или може би чаша вино?

— Не, благодаря ти, Жил. Само дойдох да те поканя на моето парти… следващия четвъртък, по случай рождения ми ден.

— Не мога да откажа такава покана.

Той я погледна в очите. Каро Монталва бе много красива жена. Чудеше се дали ще се заинтересува. Знаеше, че живее с Алфонс дьо Бержера, но… е, човек никога не знае.

— Знам, че не обичаш партитата — каза Каро, навеждайки флиртаджийски глава. Тя винаги флиртуваше, това бе част от природата й и подлудяваше Алфонс.

— Не особено, признавам си. Но твоите винаги са особени!

— Тогава ще те чакам. Към девет. Алфонс ще е очарован да те види.

Тя му махна за довиждане и се върна на масата си.

— Е? — попита я Габриел.

— Разбира се, каза, че ще дойде — но сега ми се иска да не го бях канила.

— Защо не, за бога?

— Не знам — потрепери тя. — Просто имам странното усещане, че не бива да се забъркваш с човек като него… казва винаги, каквото трябва, но все ти се струва, че мисли нещо друго. О, добре — сви рамене тя, — сигурно ще бъде забавно.

 

 

Дьо Кормон излезе от „Риц“ и се запъти към Бушерон, бижутерския магазин на улица „Де Риволи“. Собственикът се завтече да го посрещне като важен клиент.

— Имам нужда от две неща, Морис — каза той. — Нещо малко и хубаво за рожден ден на дама… и нещо голямо и внушително за друга дама.

— Разбирам, господине.

Тази молба му бе позната отпреди и знаеше какво точно бе необходимо. Той извади една гривна от три реда диаманти, свързани помежду си с малки пръчици и с рубинена закопчалка.

— Какво ще кажете за това, господине, за другата дама?

Жил я погледна.

— Чудесно. Занеси я от мое име, ако обичаш, на този адрес.

Той извади една визитна картичка и бързо написа адреса на гърба. Сбогуванията му никога не бяха нежни, но нито една жена не можеше да каже, че не е щедър.

— А това, господине, е за рождения ден?

— Сапфири? Да, много подходящо. — Брошката беше дискретна, приятен подарък. — Ще я взема с мен.

— Разбира се, господине.

На вратата собственикът му се поклони и дьо Кормон продължи пътя си. Отби се за проба при шивача и после се върна в офиса… там още го чакаха докладите за железопътната сделка.

 

 

Бе почти десет, когато той най-сетне влезе в двора на имението си на Ил Сен Луи. Въпреки студа се бе върнал пеша от офиса, погълнат от мислите си. Качи се по стълбите, без да проверява дали вратата е отворена; знаеше, че трябва да е отворена. Облеченият в ливрея лакей я затвори след него.

— Добър вечер, господине.

Икономът пое сакото му — бе посипано от прехвърчащия във въздуха сняг.

— Мадам в къщи ли е, Бенет?

Къщата бе една от малкото в Париж с английски иконом, израз на суетата на съпругата му, не на неговата. Що се отнася до него, той бе сдържан човек.

— Мадам дукесата се оттегли в стаята си, господине.

— Благодаря ти, Бенет. В такъв случай не се нуждая от нищо повече.

— Много добре, господине. Лека нощ, господине.

Жил бе винаги учтив със слугите и те обичаха да работят за него. Той прекоси огромния салон, висок колкото два етажа, изкачи мраморното стълбище, без да поглежда към херувимите и небесата от фреските по тавана, премина и през салона на първия етаж, за да влезе в кабинета си. Голямата къща излъчваше студенина, различна от студа навън, бе мрачна въпреки запалените огньове и богато подредените стаи. Потрепервайки леко, той си наля бренди от гарафата, която заедно със самотната кристална чаша го очакваше върху сребърния поднос. Не пускаше никого тук. Това си беше неговата стая, дори на жена му не й бе позволено да влиза там. Гаврътна брендито, а лицето му се изкриви в гримаса, докато преглъщаше парещата течност, но затова пък ароматът й бе приятен. Огънят пращеше в камината, голямото кожено кресло бе поставено до нея, но той се приближи до прозореца и застана зад стъклото с чаша в ръка, втренчвайки се унило през осветения двор към реката. После остави чашата и разхлабвайки вратовръзката си, се приближи и отвори вратата на съседната спалня. Там имаше полица с книги, стол, скрин… бе почти гола, само пред тясното легло бе просната кожа, полъх на чувственост в този спартански свят. Бе тридесет и шест годишен самотен мъж.

 

 

Времето бе необичайно студено за октомври, в магазина и работилниците на „Сера“ бяха плъзнали грип и настинки и с всеки изминал ден персоналът все повече намаляваше, докато накрая в четвъртък останаха само Леони и мадам Сера. Когато Леони пристигна на работа, небето бе надвиснало сиво и заплашително над града, а към един часа започна да вали сняг, който скоро покри улиците с тънък бял слой.

— Днес нямаме много купувачи, слава богу — каза мадам Сера, която също не се чувстваше много добре. — Ще се наложи сама да се справяш, Леони.

Тя се върна в офиса си, а Леони предвкуси удоволствието да бъде сама в салона. Разхождаше се из него и забърсваше праха от щандовете с малка бърсалка от пера, подреждаше лавиците и се молеше някой да влезе и да си купи десет нощници или дузина чифта бельо и тя да може да се държи като истинска продавачка, та макар и само за един ден. Но никой не дойде и скоро й омръзна.

Тя отвори едно чекмедже и погледна червените копринени чорапи; бяха толкова красиви. Лекичко ги докосна с едно пръстче, удивлявайки се на гладкостта им, копнеейки и тя да има един чифт. Бе спестила малко пари, но само малко. Измъчваше я мисълта, че майка й може да е без пукната пара, останала сама, изоставена от Мишел може би, затова всяка седмица изпращаше на Емили точно половината от малката си заплата. Не, чорапите бяха ужасно скъпи — а и освен това къде щеше да ги носи?

Започна да опакова поръчката на мадмоазел Монталва. Както обикновено тя бе пазарувала разточително, поръчвайки си бельо с дузини и лъскави нощници в тъмни цветове.

— Не ми отиват пастелните тонове — спомни си я да казва Леони, въпреки че не бе имала възможността да я обслужи втори път. Мариан се бе погрижила за това! Тя внимателно опакова сапфирено синия кадифен халат и пантофките в подходящ цвят, постави ги до останалите поръчки, като непрестанно мислеше за Каролина. Салонът винаги се преобразяваше, когато дойдеше тя, ставаше някак безгрижно и весело. Бе толкова непринудена и очарователна, приказваше си с момичетата, като че ли бяха приятелки, а след себе си оставяше атмосфера на красота и удоволствие. Марок й беше казал как злите езици разправят, че била дъщеря на испански граф, но поради лошото й поведение семейството й се отказало от нея. Дали бе истина?

По обяд още валеше, а към три часа натрупа.

— По-добре да си тръгнеш по-рано днес, Леони — каза й мадам Сера, излизайки от стаята си с блед и болнав вид. — По пътя към къщи можеш да оставиш поръчката на Монталва.

— Аз ли, мадам Сера… у мадмоазел Монталва? — гласът й стана писклив от вълнение.

— По-добре вземи кабриолет, не ми се ще пакетите да се намокрят. Ето ти пари, остави бакшиш на кочияша десет процента от сумата, а рестото ще ми върнеш утре. И внимавай с нещата. Ако ги изпуснеш в снега, ще се развалят.

— О, няма, няма да ги изпусна. Много ще внимавам. Благодаря ви, мадам Сера, че ми имате доверие.

Леони си наметна пелерината, събра пакетите, застана трепереща на улицата и нетърпеливо зачака кабриолет. Случват се три неща, мислеше се тя, три вълнуващи събития. За пръв път ще се кача на кабриолет, оказаха ми доверие за такава важна работа и ще отида в дома на Каролина Монталва. Тя пристъпяше от крак на крак върху кишата на тротоара — от вълнение и от студ. Направо не можеше да повярва на късмета си. Ако останалите не бяха болни от грип, още щеше да бърше праха по лавиците. Марок вършеше тази работа — той ходеше навсякъде, затова знаеше толкова много клюки, защото си приказваше със слугите.

Тя се качи в кабриолета, подаде адреса и се облегна назад, радостна от пътуването, надзъртайки към улиците, които толкова добре бе опознала пеша — те някак си изглеждаха по-малки и по-близки през рамката на прозорчето. Какъв ли ще е апартаментът? Дали ще има възможност да влезе вътре или портиерът ще я накара да чака на стъпалата?

— Пристигнахме, госпожице.

Леони взе пакетите и внимателно скочи на тротоара. Краката й затънаха до глезените в снега и тя с ужас погледна обувките си — две мокри кални буци. Закрачи през двора, оставяйки малка следа в снега зад себе си. Натисна звънеца на импозантната входна врата и нервно се втренчи в нея. Къщата бе много голяма, точно като онези, зад чиито огради толкова често бе надничала по време на неделните си разходки.

— Какво обичате? — попита разгневен портиерът. — С тези пакети трябваше да отидете при задния вход. Но щом сте тук и тъй като вали, можете да се качите. Мадмоазел Монталва е на първия етаж.

Страхотен късмет, щеше да влезе вътре. Портиерът би трябвало да вземе пакетите от нея, но той бе твърде мързелив, за да ги качи сам по стълбите. Вече се бе върнал към вестника си и чашата с кафе.

Мраморното стълбище величествено се изкачваше към първия етаж, постлано с червен килим по средата, приятен и плътен, който на всяко стъпало бе захванат с лъскава месингова пръчка. Леони отново погледна обувките си, а после пак килима и се заизкачва по тясната мраморна ивица отстрани, внимавайки да не наруши неговото съвършенство с мокрите си стъпки.

Усмихната, тя се изправи пред голямата двойна врата, най-сетне бе стигнала.

Изведнъж вратата рязко се отвори отвътре и някакъв човек се блъсна в нея, събаряйки пакетите на земята.

— Съжалявам… много съжалявам — погледът на младия мъж срещна нейния с усмивка. — Добре ли сте?

— О, да… само пакетите… Не трябваше да ги изпускам.

Той се засмя.

— Ами вече е твърде късно. Аз ще ги взема. Каро! — извика той. — Едно красиво момиче иска да те види.

— О! — Леони се изчерви от смущение, а той отново се засмя.

— Истина е — прошепна й мило.

Каро я погледна изненадана — млада красавица с износено палто и мокри обувки, снегът по които бе почнал да се топи и да образува малка локва върху прекрасния й килим. Момичето от „Сера“.

— Само не ми казвай, че са те изпратили да донесеш поръчката в такъв ден! — възмути се тя.

— Мадам Сера каза, че ви е необходима днес, мадмоазел.

Каро въздъхна с раздразнение.

— Бедно момиче, трябва да си замръзнала, виж колко са мокри краката ти.

— О, Господи… страшно съжалявам, вижте какво направих.

С ужасено лице Леони се втренчи в мокрото петно върху красивия син килим.

— Веднага си тръгвам, мадмоазел. Толкова съжалявам.

Тя събу обувките си и ги взе в ръка. Ако мадам Сера чуеше за това, обезсърчена си помисли Леони, никога няма да ми има доверие отново. Защо нещата винаги се объркват при мен?

Всичко това бе изписано на лицето й, но Каро се засмя:

— Не се тревожи за килима, ще изсъхне. А ти, разбира се, няма да си тръгваш, преди да сме те подсушили. Горкото момиче. Сигурно си замръзнала. Първо ще пиеш горещ шоколад, а после ще разопаковаме пакетите, за да видим всичко ли е там.

— Мога ли и аз да се присъединя? — с надежда попита младият мъж.

— Не, Робърт. С теб вече се сбогувахме. Леони, казваше се Леони, нали? Тя кимна вместо отговор… мадмоазел Монталва си спомняше името й!

— Леони и аз имаме работа. Ела, Леони.

Леони тръгна след нея, усещайки със стъпалата си мекотата на килима и тайно протягайки ръка да докосне аквамаринените стени, като че ли за да се увери, че наистина са от коприна. Представяш ли си, мислеше си тя, дори стените са от коприна! Надзърна в големия салон, докато минаваха покрай него, и се учуди колко много високи позлатени кресла и тъмни сапфирени канапета има там, а в другия салон стоеше роял от абаносово дърво със златни поставки за ноти край него, както и още високи позлатени кресла. През този мрачен следобед повечето полилеи бяха запалени, макар никой да не стоеше в стаите.

В малката всекидневна на Каро се носеше аромат на лукс, примесен с мириса на парникови зюмбюли, а едно кресло, отрупано с дантелени възглавници, бе придърпано край пращящия в камината огън. Това бе най-приятната стая, която Леони някога бе виждала. Завеси от плътна кайсиева на цвят коприна, привързани с широки панделки, падаха тежко и очертаваха гледката през прозореца — сняг, който валеше непрестанно, трупаше се на големи бели преспи и замръзваше веднага, щом докоснеше земята. Вътре се откриваше друг свят — красив, дружелюбен, топъл и богат.

Една прислужница й донесе шоколад и някакъв сладкиш и остави подноса на ниска масичка край камината.

— Седни тук, Леони — покани я Каро. — Първо си изпий шоколада и се стопли. После ще разопаковаме пакетите.

Леони седеше на ръба на едно от кораловочервените кресла, отпиваше малки глътки от шоколада и направо не можеше да повярва, че тя е тук и наблюдава как мадмоазел Монталва сяда на бюрото си, за да напише някаква бележка. Трябваше всичко да запомни и довечера, в леглото, да си го припомня до най-малката подробност — цветовете, тъканите, миризмите — раят сигурно приличаше на тази стая.

Каро виждаше отражението на Леони в огледалото над бюрото от магнолиево дърво… бузите й отново се наляха с руменина, влажната й коса се спускаше на едри къдри край лицето й. Колко привлекателна бе всъщност — губеше си времето, работейки в „Сера“!

Леони изпи последната глътка шоколад и започна да разопакова пакетите, разгъна внимателно крехките дрехи, дузините ризи и кюлоти в цвят сапфир, аметист и топаз, без дантела, в крайчето на които грижливо бе избродиран монограм „КМ“. Каро не обичаше дантеленото бельо. Оправи гънките на кадифените халати с цвета на лятна нощ, тъмносин аквамарин като тропично море, постави до тях подхождащите им по цвят пантофки с помпони от лебедов пух и тънки токчета. Погледна собствените си крака и въздъхна — може би и те щяха да изглеждат малки и изящни, ако носеше обувки като тези.

Каро небрежно захвърли настрана халатите и се отпусна в едно кресло.

— Е, Леони, как ти се струва работата в „Сера“?

— О, много ми харесва, мадмоазел Монталва, това е най-хубавото място в Париж! Или поне — огледа стаята Леони — така си мислех, докато не дойдох тук.

— Разкажи ми за себе си — каза Каро. Бе късно и едва ли щеше да има повече посетители този следобед. Леони се появи тъкмо навреме.

— Няма много за разказване. Идвам от едно селце в Нормандия и ето ме тук сега, работя в магазина.

— А защо напусна Нормандия? Защо дойде в Париж? И защо точно „Сера“? Хайде, Леони — подкани я усмихната тя, — разкажи ми всичко.

Каро измъкна цялата история от нея, успокояваше я от време на време, хвана ръката й, когато Леони заговори за смъртта на малката си сестричка, а при разказа за последната нощ в къщи и за Мишел добави със съчувствие:

— Всички познаваме такива мъже, с право си си тръгнала.

Бедно дете, помисли си тя, малко самотно създание… думите се сипеха като порой, докато Леони изповядваше на красивата непозната мечтите си за хубава работа, на която тя „да принадлежи“.

— Какво искаш да кажеш с това „да принадлежиш“?

— Ами просто аз никъде не принадлежа, винаги съм отстрани и само гледам — всеки в Париж принадлежи! Разбирате ли какво искам да кажа? Как става така, че вие принадлежите, мадмоазел? Какво трябва да направя, за да стана част от всичко това?

Каро я погледна изумена, долавяйки някакъв отглас от собствените си младежки копнежи в годините, прекарани при строгото испанско семейство, когато жадуваше да избяга в света, където има романтика, любов и страст. Бе същото усещане като тогава — че животът тече някъде другаде. Сърцето й се отвори към това момиче. Някога, преди много години, тя бе също толкова невинна. Погледна лицето на Леони и въздъхна — на него бе изписано очакване на отговора й, като че ли той можеше да й предложи някаква магическа рецепта.

— На колко години си, Леони?

— На шестнадесет, мадмоазел. Следващия месец ще стана на седемнадесет.

— Аз съм на двадесет и четири — не са чак толкова повече от твоите. Не знам как точно се случва — да принадлежиш — просто един ден разбираш, че е така и че си пораснал. Може би става, когато за пръв път се влюбиш или изведнъж си намериш добра работа, или е пролет и светът ти се струва омагьосан… така става, струва ми се, дори съм сигурна. Имаш ли приятели, Леони?

— Имам Марок, моят приятел от „Сера“. И Лулу, и Бела, и Жоли при мадам Артоа — но те са заети в кабарето през повечето време и аз обикновено ги виждам само в неделя вечерта.

Всъщност и тя бе почти самотна. Как можеше да й помогне? Какво да направи… какво да й каже? Каро се загледа през прозореца навън, в тъмнината. Уличните лампи слабо блещукаха в тъмното, на светлината им се виждаха падащите снежинки, които продължаваха да трупат преспите си на двора. Улицата бе пуста, дори кафенето на ъгъла беше затворило.

— Страхувам се, че никога няма да намериш дом тук, Леони — каза тя, докато една идея се избистряше в съзнанието й. — Аз съм виновна, не трябваше да те принуждавам да говориш.

После й се усмихна:

— Но тъй като си тук, остани тази вечер с мен — можеш да бъдеш моя приятелка и да ми правиш компания. Ще вечеряме заедно и аз ще ти разкажа моята история — тя весело се засмя. — В края на краищата, така ще бъде честно — ти ми разказа за себе си. Ще вечеряме заедно край огъня… ще бъде забавно!

Забавно! Леони не можеше да повярва. Това наистина ли се случва с мен — Леони Бахри, питаше се тя, докато прислужницата я отвеждаше в една розова стая. Розова стая! Леглото бе широко, пухкаво, отрупано с дантелени възглавници, накичени с панделки. Тя го опипа с ръка и после седна на него, подрусвайки се лекичко нагоре-надолу — искаше да се зарови сред възглавничките и меките завивки с цвета на топли летни рози. Забеляза една врата на отсрещната стена и се завтече да я отвори. По средата на съседната стая стоеше голяма бяла порцеланова вана, покрита с махагон. Тя заразглежда със страхопочитание скосените й месингови крачка и кранчетата, също от месинг. За пръв път виждаше истинска вана — досега винаги се бе къпала в малко сиво цинково корито, което пълнеше с грята на печката вода. Сгъваш се на четири, за да се събереш вътре и се къпеш колкото се може по-бързо, докато зъбите ти тракат от студ… но тази вана — изглеждаше достатъчно голяма, за да се протегнеш в нея. Докосна студения порцелан и колебливо прокара пръст по кранчетата.

— Ще ви напълня ваната, мадмоазел — каза прислужницата, която шеташе из стаята.

— О, не, не, не, аз сама ще се оправя — възпротиви се Леони и завъртя златните кранчета. Все пак бе просто гостенка тук; бе останала само заради бурята навън. Топла вода бликна от крана — Ниагара на лукса.

— Мадам ви изпрати това да го облечете.

Прислужницата остави кадифен халат в бронзов цвят на стола и пантофи до него, поглеждайки подозрително стъпалата на Леони.

— Имате ли нужда от нещо друго, мадмоазел? — попита тя.

Леони учудена я погледна. От какво друго би могла да има нужда?

— О, не, не. Благодаря ви.

Тя се съблече, метна настрани боцкащата вълнена риза и кюлотите и остана гола сред топлата, обгърната в пара стая, заглеждайки се в собственото си отражение в голямото огледало на отсрещната стена. Досега бе имала само едно мъничко квадратно огледалце и за пръв път виждаше себе си в цял ръст. За пръв път виждаше себе си гола. С любопитство се наблюдаваше как прокарва ръка по високите си закръглени гърди, гладката извивка на талията, дългите бедра, отметна назад кичур руса коса… настръхнала влезе във ваната. Огромната купа със синкаво-зелени кристали я изкуши, тя ги помириса, реши да опита и хвърли една шепа във водата, усети как топлината разнася аромата им. Излегна се по гръб, протегна крака, изви гръб, топлата вода и маслото от кристалчетата я накараха да се отпусне. Гъбата бе голяма, лека и мекичка, натърка я с парче ароматизиран сапун, докато се разпени. Започна да сапунисва гърдите си с нея, движейки я в кръг, докато зърната им станаха розови и твърди. Изпълнена с непознато вълнение, се изправи и насапуниса цялото си тяло, наблюдавайки собственото си отражение в замъгленото от парата огледало, като че ли гледаше някоя непозната — с отметната назад глава, трепереща… изведнъж с див крясък се хвърли отново във водата и се завъртя като делфин, смеейки се силно.

 

 

Каро подаде на Леони една кристална чаша и я загледа как отпива първата си глътка шампанско. Бронзовият халат много подхождаше на прасковената й кожа и зачервените от банята бузи. Голите й крака симпатично се подаваха изпод халата и докато пиеше пръстите им опипваха мекотата на килима… момичето се наслаждаваше на собственото си тяло.

— Прекрасно е — каза Леони. — Целият ден е приказен, мадмоазел.

Тя облегна глава на една възглавница, със замечтан поглед и отпуснато тяло. Каро я погледна с любопитство. Това момиче бе различно от притесненото замръзнало дете, което се бе появило пред вратата й само няколко часа по-рано. Вече нищо от нея не напомняше за бедността. С този халат и със златистата си коса, която се сушеше на топлината на камината би могла да бъде всяка друга — просто момиче като самата нея.

— Наричай ме Каро — каза тя. — Всички ми викат така.

Пред камината бе сложена малка масичка, тежките завеси бяха спуснати, закривайки гледката към заснежените и опустели улици. Каро наблюдаваше Леони, докато се хранеше, наслаждавайки й се как поглъща храната си с апетит. После седнаха една до друга на килимчето пред огъня и тя обели праскови, отгледани специално за нея в парника на провинциалното имение на Алфонс. Те топяха малките сочни парченца плод в чашите с шампанско и се смееха, докато смучеха смесения им с виното сок. Чувстваха се защитени от бурята, потопени в своята близост, без никакви мъже наоколо — „като съученички“, през смях каза Каро.

— Хайде, разкажи ми! — седна по турски на килима Леони с чаша шампанско в ръка, пищният й кадифен халат се надипли около кръста й, бе въодушевена, сетивата й се бяха пробудили — сякаш тялото й се носеше по море от разпенено шампанско.

— Каква да ти разкажа?

— Твоята история… Каро — добави тя, доволна, че може да я нарича с малкото й име.

— Моята история… а, да.

Хубавото лице на Каро изведнъж помръкна.

— Бе приказна история, Леони — но за малко. Ако да си глезен означава да си обичан, то аз бях глезено дете. Баща ми бе хубав, а майка ми — млада и красива. Спомням си как ми се струваше, че трябва да чакам цяла вечност всяка сутрин, докато тя се събуди и ми позволяха да вляза при нея. Беше се излегнала в голямото старо легло, дребничка, чернокоса, облечена винаги в нещо бледо и дантелено, разтваряше ръце към мен и се смееше, докато изтичвах през стаята, за да се хвърля в прегръдките й. Татко ни чуваше, подаваше глава иззад вратата на гардеробната и се разсмиваше, като ме виждаше как покривам лицето на мама с целувки. А после идваше неговият ред да бъде целуван, той ме повдигаше нагоре, за да достигна лицето му — понякога ми позволяваше да го насапунисам и дори хващаше с моята ръка дългия бръснач и ми даваше да му „помогна“ да се обръсне. Сетне ми слагаше малко от неговия одеколон зад ушите. След това двамата сядахме на маминото легло и си взимахме от закуската й. Спомням си как си отмъквах парченца специално отгледани праскови от една малка чинийка и ги давах на татко да ги оближе. И двамата бяха съвсем млади и красиви — и толкова влюбени. Вече знам какви егоисти могат да бъдат влюбените и си мисля, че съм била късметлийка, задето са ми позволявали да споделям тяхната любов.

Като първороден син баща ми бе наследил титлата и всичко, свързано с нея — замъка, къщите в града, именията. Мама също бе богата, млада и красива. Те действително бяха златната двойка, на която боговете са се усмихнали. Но един ден всичко това свърши. Бяха заминали да прекарат уикенда при приятели в провинцията, бе през ноември, мъгливо време, заледени пътища… претърпяха катастрофа…

На лицето на Каро се изписа болката от преди двадесет години и Леони отмести поглед, защото не искаше да се натрапва.

— Никой не ми каза — прошепна Каро. — Това бе най-лошото. Предполагам, че са искали да ме защитят от болката. Слугите, които бяха мои приятели, се движеха из къщата със зачервени очи, избърсваха сълзите си, щом ги погледнех, всички завеси бяха спуснати, а огледалата обвити в черно, навсякъде се шепнеше. Нищо не разбирах. Изведнъж къщата се напълни с роднини, адвокати, свещеници… все облечени в черно. Братът на баща ми, който сега бе наследил титлата, най-накрая ми обясни какво се е случило. Каза ми, че те са отишли на по-добро място и ще бъдат щастливи там. Заведе ме да ги видя. Лежаха един до друг в постлани с бял сатен ковчези, изглеждаха толкова добре — както обикновено… но сега не протегнаха ръце към мен. Бях петгодишна, а те си бяха отишли завинаги. Както и тяхната любов, глезенето и щастието. Аз, някога център на тяхната вселена, сега трябваше да живея със своите чичо и леля и с техния единадесетгодишен син.

Каро отпи глътка вино и дълбоко въздъхна.

— Нямаше да е чак толкова лошо, ако не беше леля ми. Разбира се, като се обърна назад, разбирам, че тя и майка ми никога не биха могли да бъдат приятелки. Леля Макарен бе проста жена, която бе уредила живота си, омъжвайки се за втория син на благородническо семейство. Бе силна и властна, а чичо бе академичен тип, заровен в света на древните ръкописи, на латинските и старогръцките текстове. Леля Макарен ръководеше живота му, а това означаваше, че ръководи и моя. Коприната и муселинът, в които бях облечена някога, и цветните панделки, сплетени в косите ми от любящите пръсти на майка ми, сега бяха сменени със син шевиот, бяла престилка и груби обувки. Сплитаха косите ми толкова здраво, че понякога ми се струваше, че ще ми смъкнат скалпа. Хранех се в стаята, където протичаха уроците ми, а нощем спях в детската стая — за да не безпокоим чичо, казваше тя. Струва ми се, че трябва да съм плакала всяка нощ в продължение на години — възглавницата ми бе просмукана със сълзи.

Тя срещна разбиращия поглед на Леони.

— Бях толкова самотна, Леони — като теб. Братовчед ми беше по-голям, учеше в училище далеч от дома и никак не го интересуваше моето нещастие. Чичо бе наследил именията, но преди с парите на майка ми къщите се поддържаха толкова красиви, плащаше се на всичките слуги и се осигуряваха допълнително най-различни екстравагантни удоволствия. Сега аз ги бях наследила. Предполагам, че леля ми ламтеше за тях за сина си — какво означават именията и къщите без пари? Постепенно тя успя да ме лиши от всичко, с което бях свикнала и което обичах. Нямаше ги вече малките кученца на майка ми, продадоха понито ми, уроците бяха продължителни и скучни — нямаше нищо, което да отключи съзнанието ми, да провокира моето въображение или любопитството ми. Нямаше смисъл да моля чичо ми — той почти никога не си стоеше в къщи, изнасяше лекции за своите любими антични герои и едва ли щеше да разбере. „Леля ти ще се погрижи за всичко това“, бе единственият отговор, който винаги получавах. Едва петнадесетгодишна по случайност успях да го накарам да ми обърне внимание. Той тъкмо излизаше от кабинета си, а аз минавах през салона. Все още погълнат от френския си превод, той ми заговори на френски. И остана потресен, че не можах да му отговоря. Веднага ми намери учител по френски.

Каро се наведе напред и се усмихна на Леони.

— И аз, която рядко бях имала възможност да срещам момчета на моята възраст, често оставах сама с привлекателния двадесетгодишен французин с дяволит поглед. Никога преди това не бях срещала някой, който да ме намира за привлекателна!

Тя се засмя, спомняйки си:

— Един ден тъкмо се прегръщахме, когато влезе леля ми.

Леони рязко си пое дъх, предусещайки агонията на следващия миг.

— Разбира се — сви рамене Каро, — това бе краят и за двама ни. Него изгониха, но леля ми поиска същото и за мен — не само от Барселона, но и от Испания! Изпратиха ме в един женски манастир в Париж. Издържах няколко месеца зад тези смазващи сиви стени и след това избягах — не беше трудно — не очакваха, че някое момиче може да избяга. Озовах се сама в Париж, облечена с послушническите си дрехи. Отидох направо при парижкия банкер на майка ми, където знаех, че имам пари, но леля Макарен през изминалите години бе успяла да прехвърли авоарите на тяхната банкова сметка в Испания. Бе достатъчно хитра. Бе обяснила, че тя и чичо ми като мои настойници са принудени да изплащат огромните дългове на родителите ми, натрупани в следствие техния ексцентричен начин на живот и че такъв ход би могъл да бъде само в моя полза. Почти нищо не бе останало за мен. Алфонс бе този банкер обаче.

— И ти се влюби в него — затаи дъх Леони, още по-слисана.

Каро се усмихна.

— Само за година той успя да ме върне към радостния живот, който толкова ми бе липсвал. Отново имах хубави дрехи, косата ми пак бе свободна да пада накъдето иска. Слушах музика, четях книги, ходех на театър. Пиех шампанско, Леони — и се любех. Алфонс ме обичаше.

— Ти си влюбена в него, нали?

Леони искаше приказката да бъде довършена, Каро — сияйна булка под ръка със своя очарователен годеник, щастлив край.

— Може би — усмихна се Каро. — Може би съм. Вече сме заедно повече от шест години и всяка седмица той ме моли да се омъжа за него. Винаги му отказвам, а той продължава да ме моли.

— Но защо? Защо не се омъжиш за него?

Каро се засмя.

— Така ми харесва. Не искам да променям нещо, като се омъжа. Харесва ми да бъда необикновената Каро Монталва — и може би в това се крие част от моята привлекателност за Алфонс. Няма ли да е глупаво от моя страна да го разваля?

Леони се усмихна:

— Толкова си умна, Каро, откъде знаеш всички тези неща?

Тя сви рамене.

— Когато си близък с някого, не е трудно да разбереш какво му харесва, от какво има нужда. А Алфонс така добре се грижи за мен. Семейството му са потомствени банкери отпреди около двеста години и той е много, много богат. Той ми купи този апартамент, уреди ми постоянен доход, направи инвестиции в моя полза. Когато се намираш в моето положение, важно е да се увериш, че добре са се погрижили за теб, няма място за финансова несигурност. Аз не съм му съпруга, а мъжете толкова лесно могат да бъдат привлечени от някое ново и красиво лице. Познавам много изоставени жени, които отново се връщат на улицата, откъдето са започнали.

— Но не и ти — извика Леони. — Алфонс никога не би направил това!

Каро бе толкова красива, едва ли някой мъж би могъл да й устои. Сигурно всички я обожаваха, мислеше си тя. Аз също.

Огънят започна да угасва и Каро погледна позлатения часовник над камината.

— Я да видим какво става с бурята — каза тя и хвана Леони за ръка. Те надникнаха през студения прозорец. Искрящата бяла покривка бе превърнала дърветата на двора в алабастрови колони, а клонките им бяха заприличали на магьоснически пръсти. За пръв път Париж бе притихнал, не се чуваше никакъв звук, единственото доловимо движение бе блещукането на уличните лампи.

Те отвориха прозореца и се надвесиха през него, изтръсквайки снега от перваза със замръзнали ръце, а смехът им се заглуши от снежния килим навсякъде.

— О, нощта е вълшебна — извика Леони, замаяна от шампанското и свежия въздух. — Боговете и богините са променили света тази вечер — променили са и мен. Никога няма да бъда отново същата.

Каро се наведе към нея и я целуна.

— И ти си вълшебна, Леони Бахри, и един ден ще „принадлежиш“. Знам го със сигурност.

Свита в голямото легло, под чаршафите от гладък лен и одеялата от мека вълна, Леони си припомняше историята на Каро до най-малката подробност… можеха ли някои от тези неща да се случат и на нея? Как биха могли? Къде щеше да срещне човек, който лудо да се влюби в нея? Не в „Сера“ във всеки случай — и не по време на самотните си разходки в Булонския лес, и, разбира се, не при мадам Артоа! Тя прегърна възглавницата, притисна я към себе си, копнеейки за някой, който да я прегърне, мечтаейки за някой, който да й нашепва: „Обичам те, Леони.“

 

 

Прислужницата й донесе закуската в леглото, върху красивия бял поднос бяха поставени бурканчета със сладко и с мед и още топли кроасани, които тя лакомо започна да топи в чашата с кафето.

Но скоро стана време да се върне към действителността и Леони неохотно се измъкна от леглото. Бавно облече вълненото си бельо и постепенно възвърна обичайния си вид, докато пред огледалото навличаше износената си рокля и обуваше черните обувки, които само преди няколко месеца й се струваха толкова елегантни. Миналата нощ бе само сън, тъжно си мислеше тя, топъл, прекрасен сън, изпълнен с приятелство и веселие, още един полъх от света, на който все пак не принадлежеше.

За последен път се погледна в огледалото и отиде да потърси прислужницата.

— Мадам е будна — осведоми я тя — и иска да ви види, преди да си тръгнете.

Каро лежеше сама в голямо легло с балдахин, а завесите му бяха леко дръпнати встрани.

— Леони — каза тя, потупвайки по леглото до себе си, — ела тук. Надявам се, че спа добре?

— О, да… но ми се ще да не съм, защото не исках да пропусна дори един миг.

Каро се засмя.

— Сега сме приятелки и не искам да те загубя толкова скоро. В четвъртък организирам парти, защо не дойдеш? Моля те, Леони, ела — ще бъде много забавно.

— На партито ли? — тя усети как започва да се въодушевява.

— Трябва да дойдеш, настоявам! Девет часа в четвъртък!

Леони бе изпълнена с щастие, значи нямаше да загуби този свят още сега! Тя целуна Каро по бузата.

— О, благодаря ти, Каро, разбира се, че ще дойда.

Група работници чистеха тротоара, когато Леони излезе навън. Подхлъзваше се по заледените места, от време на време минаващите кабриолети я опръскваха с кишав сняг, но тя не обръщаше внимание на нищо. Отново се носеше по море от шампанско… четвъртък… вдругиден. О, Господи. Спря по средата на пътя, вцепенена от ужас при мисълта, която внезапно бе осъзнала. Какво щеше да облече?