Елизабет Адлър
Скрити страсти (9)

8.

Баронеса фон Холенсмарк обичаше хазарта. Имаше нещо в зеленото сукно на масите и тихото плющене на картите, хвърляни от опитни ръце, в напрегнатостта на играчите и безстрастните лица на крупиетата — и във всички тези разноцветни жетони и златни монети, пръснати по масата, — което още не бе загубило тръпката си за нея.

— Аз съм на осемдесет години — весело каза тя на Рупърт, който буташе количката й през фоайето на „Гранд хотел парк“ — и благодарение на артрита отново съм в Баден-Баден. Дядо ти често ме водеше тук. Разбира се, той идваше заради състезанията, но аз предпочитах Казиното.

Петнадесет години бяха изминали, откакто тя бе идвала за последен път тук, но и сега като че ли очакваше да срещне някои от старите си приятели… за съжаление, повечето от тях си бяха отишли, много бяха загинали още преди повече от двадесет години във френско-пруската война. Рупърт обожаваше баба си. Наричаше я „благородната ми баба“. Той винаги бе бил близък с нея, прекарваше дълги, мързеливи лета в замъка й над Рейн. Тя бе тази, която го утешаваше, когато го изпратиха в училище, далеч от дома, обещавайки му да се грижи за понито и за кучетата… и изпълни обещанието си. Бе щастлив, че може да я придружава в Баден по време на лечението на нейния артрит. Разбира се, тя бе със своя малък антураж, прислужницата и медицинската сестра, но компанията на любимия й внук я радваше много.

Баронесата доволно въздъхна. Слава богу, Казиното си бе все същото, а в днешно време нещата толкова бързо се променяха. Венецианските полилеи все тъй красиво блестяха, а масите бяха оживени като някога; още имаше красиви жени и солидни, представителни мъже с бели вратовръзки и фракове. По таваните си стояха изрисуваните амурчета и облаци, а червеният килим си оставаше задоволително плътен.

— Е — щастливо каза тя, — мисля да започнем с рулетката.

Рупърт наблюдаваше как баба му си доставя удоволствие и позволи на съзнанието си да се върне назад към изтеклия уикенд. Не особено успешен. Пуши се чудеше защо не й бе писал и защо бе така дистанциран. Вината не беше нейна. Не искаше да я наранява, просто не можеше да забрави Леони. Бяха изминали три месеца, а нямаше и следа от нея. Искаше да наеме детектив, но Алфонс му забрани, като изтъкна, че щом Леони не иска той да я намери, не му остава нищо друго, освен да го приеме. Тя знае къде си, може да дойде при теб, беше му казал той. Очевидно Леони не искаше. Думите на Алфонс прозвучаха логично, така че Рупърт бе принуден да приеме това положение, но още се улавяше да я търси, вглеждайки се в лицата по улиците с надежда да я зърне сред тях. Това не стана. Отдаде се на работата си, погребвайки мечтите си сред плановете за разширяване на пазара за Крумер — сделките със стомана на неговия бъдещ тъст. Работеше усилено и непрестанно и това ново посвещение спечели изненадващо одобрението на директорите в парижките офиси. Ето защо бащата на Пуши бе толкова доволен от този уикенд, независимо, че Пуши се оплакваше.

— Рупърт работи усърдно, скъпа моя — каза той на дъщеря си и добави с одобрение, — делови човек е.

После разговорът се насочи към възможността да се оженят през есента. През есента! О, Господи! Той обичаше Леони. Когато се върна в Париж, отново опита да се срещне с Каро, но тя бе неуловима — непрекъснато бе в провинцията.

— Извинете ме, господине — медицинската сестра стоеше от едната му страна. — Време е старата госпожа да си ляга, господине. Утре рано сутринта е на лечение на баните и има нужда от почивка.

— Но ние бяхме тук едва няколко часа — сопна се баронеса фон Холенсмарк. — И не ме наричайте „старата госпожа“. Никак не ми харесва това… още не съм стара. Още мога да печеля на масата.

— Ще дойда с теб — доброволно предложи услугите си Рупърт — да ти правя компания.

— Не, не, няма нужда, Рупърт. За съжаление, тя е права. Аз наистина трябва да ставам рано утре, а ми казаха, че лечението е уморително. Ти остани и се забавлявай. Ето, вземи това — и тя избута към него купчина жетони. — Опитай си късмета. Виж дали не можеш да разориш банката.

Рупърт се наведе да я целуне по бузата. Тя ухаеше на тоалетна вода и розова пудра точно както си я спомняше. Той остана загледан след нея, докато изчезна от погледа му по осветения с полилеи коридор и когато се обърна, изведнъж се почувства много самотен. Нощта тепърва започваше, но бе някак пуста. Той събра жетоните и се върна на масите при рулетката.

 

 

Алфонс й предложи да заведат Леони там, а Каро се ентусиазира от идеята. Разбира се, това бе идеалното място, курорт, където човек можеше да се поразсее. Тя се нуждаеше точно от това, а и не се знаеше колко още ще могат да се крият в провинцията. Макар и красиво, в Рамбуйе бе твърде спокойно. Баден-Баден предлага забавления, каза тя на Леони, а това, от което се нуждаем и двете в момента, са малко забавления.

Макар на Леони да не й се искаше точно това, тя хареса красивия стар град на брега на реката Емс, а и хотелът бе толкова голям и толкова красив — от терасата в далечината се виждаше Шварцвалд. Най-много от всичко й хареса плувният басейн. Тя го откри през първата сутрин, изучавайки коридорите лабиринти под „Гранд хотел парк“, минавайки през запотените от серните изпарения зали с невероятна акустика и покрай клокочещите кални бани, където облечени в бяло рехабилитатори показваха чудеса на уморената плът. Високата зала на плувния басейн с мраморна колонада от двете страни бе празна, носеше се само звукът от шумоленето и плясъка на водата в басейна, прозрачно зелена и примамваща. Тя се втренчи в нея, опитвайки се да си представи какво ли е да плуваш вътре, в прекрасния хладен свят на успокояващи докосвания, където можеш да се отпуснеш върху топлата минерална вода, да я оставиш да те изтласка нагоре, да те люлее, да те гали. Само да можеше да плува! Тя предпазливо потопи палеца на крака си в басейна, копнеейки да може да свали дрехите си и да се гмурне, да се пречисти в тази зелена вода.

— Защо не започнеш да взимаш уроци по плуване? — практично й предложи Каро. — При басейна има треньор, а упражненията добре ще ти се отразят.

И така, рано всяка сутрин, когато й се струваше, че останалата част от света още спи, тя прекосяваше сама запотените зали за поредния урок. Басейнът изглеждаше толкова по-голям, когато си вътре. В края на първата седмица можеше да преплува ширината му, наслаждавайки се на усещането за собствената си сила, докато бавно цепеше водата, усвоявайки някой нов елемент. Бе решена да стане наистина добър плувец и оставаше да се упражнява и след урока, тръгваше си едва когато басейнът започнеше да се пълни към средата на сутринта.

— Учудвам се как не си се сбръчкала още — изкоментира Каро. — Прекарваш часове във водата.

Но в действителност тя беше доволна. Леони изглеждаше по-добре. Беше си възвърнала загубеното тегло, а косата й, въпреки че леко намирисваше на басейн, отново бе добила блясък. Следващият проблем бе какво щеше да прави с нея. Леони не бе просто проблем, който можеше да се разреши, тя бе приятелка, по-малка сестра — необяснимото привличане към нея, което бе усетила онзи първи снежен следобед, когато бяха хванати от бурята, се бе превърнало в истинско приятелство.

— Ти си първата жена, която ми е истински приятел — каза тя на Леони. — Разкрих ти всичките си тайни, когато се срещнахме за пръв път, и със сигурност ще споделям още много други неща с теб. След като те намерих, няма да те загубя толкова бързо.

— Но аз трябва да си намеря работа, Каро — отвърна й Леони. — Не мога да остана вечно с теб и освен това не е честно спрямо Алфонс. Двамата направихте достатъчно за мен.

Но каква работа, чудеше се Леони, докато лежеше по гръб в басейна. Сега съм различна от момичето, което работеше в „Сера“. Пораснала съм. Е, в края на краищата, вече съм на седемнадесет години. Момичетата от нейното село на тази възраст вече бяха омъжени и имаха дете, някои дори и две! Не беше се сещала за Нормандия от смъртта на майка си и сега бързо прогони от съзнанието си тази мисъл, както прогонваше спомените за Рупърт. Никога не си позволяваше да мисли за него. Но какво щеше да прави с бъдещето?

— Радвай му се — уверено каза Каро, докато шофираха този следобед с една оживена група приятели през Шварцвалд. Но Леони и сега се чувстваше външен, временен посетител, който не принадлежи тук. Не бе позволила на Каро да й купи скъпи дрехи и прие само онези, които бяха остарели в гардероба й, няколко обикновени летни поли. Не се нуждаеше от нещо специално, защото никога не излизаше вечер, вечеряше в стаята си и си лягаше рано. Истината бе, че се страхуваше от всички тези хора, от блестящото Казино и изисканата трапезария. Леони се сля с величествения покой на Шварцвалд, където зелената тишина се нарушаваше само от техните гласове, отекващи по тревистите пътеки, и където високите дървета пропускаха само тесни ивици слънчева светлина. Нейната красота я караше да се чувства още по-тъжна. Бъдещето се изпречи пред погледа й, празно и безкрайно, неразгадаемо и самотно.

 

 

Не можеше да заспи; стаята й се струваше задушна след прохладния ден и тя неспокойно се въртеше в леглото, очаквайки зората. Веднага щом съмне, обеща си тя, ще отида на басейна. Мисълта за хладката вода я ободри, тя излезе на балкона и се загледа към парка. Още блещукаха светлините на Казиното, въпреки че оркестърът отдавна бе замлъкнал. В този час на деня само запалените играчи бяха останали. Всички останали бяха или в леглата си, или на някое от многото партита. Една двойка стоеше на терасата под прозореца й, Леони се надвеси, за да ги види, и наостри уши за разговора им. Тя бе облегнала глава на рамото му, а той я прегръщаше през кръста. Двамата се сливаха един с друг, докато се целуваха продължително, напомняйки й за Рупърт. Тя бързо затвори прозореца и заключи спомените си.

 

 

Рупърт със замъглен поглед съзерцаваше купчината жетони пред себе си. Не беше успял да разори банката, но бе имал феноменален късмет и баба му сигурно щеше да се ядосва, че е пропуснала това. Той се протегна, гърбът го наболяваше; бе ужасно уморен. Може би трябваше да опита сауната и да си направи масаж — това щеше да избистри съзнанието му.

Високата мраморна зала бе пълна с мъже, които се опитваха да прогонят с топлина лошите последици от изминалата нощ, бяха проснати голи на пейките и се потяха мълчаливо, обгърнати от облаци пара, подготвяйки се за състезанията през деня и поредната нощ в Казиното или с любимата жена. Масажистът отпусна напрегнатите мускули на Рупърт и накрая го обля с леденостудена вода. Господи, колко добре се чувстваше сега, усещаше как порите на кожата му се затварят!

— Трябва да опитате басейна, господине — предложи му масажистът. — Винаги е празен по това време на деня и действа ободряващо.

Станало ли е вече ден? Още бе сиво и тихо, слънцето не беше се показало през мъглата. Басейнът бе точно това, което му трябваше. Той уви една кърпа около бедрата си и закрачи през запотените зали, като почти се загуби из виещите се коридори и накрая намери басейна само по звука на плискащата се вода. Хвърли кърпата и се приготви да се гмурне. В този момент забеляза, че в басейна има и някой друг. Жена! Колко необмислено се бе освободил от кърпата.

— Извинете — извика той. — Страхувам се, не разбрах, че не съм сам. Не знаех, че по това време тук има дами.

Леони лежеше по гръб със затворени очи. Това бе само сън. Трябва да е заспала.

— Леони!

Не беше сън. Той стоеше там. Рупърт. Шокирана, тя остана без дъх, нагълта се с вода и започна да потъва като камък. Паникьосан Рупърт скочи във водата и я извади на повърхността.

— Леони, скъпата ми Леони — притисна я към себе си той. — Не мога да повярвам, че си ти… Мислех, че съм те загубил, мислех, че никога вече няма да те видя.

— Рупърт, о, Рупърт, аз пък смятах, че не те интересувам, че ми се присмиваш…

— Не се смеех на теб, Леони, смеех се на коня… ти беше чудесна, толкова смела и умна. И изглеждаше толкова красива, ревнувах, че и останалите мъже те обожават.

— Но ти беше с онази жена, шепнеше й нещо за мен…

— Не, не, моя любов, не е вярно.

Само няколко думи и светът отново е хубав, мислеше си тя, толкова много болка, заличена с няколко думи. Колко глупава беше да избяга така!

— Съжалявам, Рупърт, трябваше да ти имам доверие. Вината е само моя.

— Не, миличко, вината е моя.

Той нежно целуна мократа й коса, погали я по бузата и се потопи в хубавите й продълговати кехлибарени очи. Тя беше тук, неговата любов… но какво правеше тук?

— Тук съм с Каро и Алфонс. Те ми помогнаха, Рупърт.

— Но защо Каро не ми каза? Господи, тя знаеше колко отчаяно се опитвах да те намеря!

— Аз я помолих да не ти казва — мислех, че само си си играл с мен.

Той я притисна по-силно.

— Цяла серия от недоразумения — прошепна й нежно, — но сега те намерих и няма да позволя отново да изчезнеш от погледа ми.

Той целуна клепачите й, шията и изведнъж си спомни, че е гол. Изскочи от басейна и докато увиваше кърпата около бедрата си, Леони скромно отмести поглед от него. После той й помогна да излезе от водата, загърна я с една бяла хавлия и нежно започна да я бърше.

— Ела да закусваме заедно — прошепна й той. — Трябва да обмислим плановете си.

— Плановете? — очите й заискриха от ново вълнение.

Той я целуна.

— Трябва да помислим за общото ни бъдеще.

Смехът им отекна над баните, докато се запътиха хванати за ръка към неговата стая.

Щом затвори вратата, той я взе на ръце.

— Не мога да повярвам, че е истина — прошепна й той. Всичко, за което съм мечтал от месеци. О, Леони, толкова много те обичам.

Тялото му се наклони над нейното и той я целуна. Колко хубаво й се стори целуването и как добре се чувстваше тялото й, почти превърнало се в течност, като живак, разтопен, но тежък. Това бе любовта, това бе чувството, че принадлежиш!

— И аз те обичам, Рупърт… различно е, когато обичаш някого — тогава всичко е наред. Нали?

Тя изглеждаше толкова хубава и толкова млада, бе неустоима. Рупърт я взе на ръце и я отнесе в леглото, целувайки я, разкопчавайки дрехата й, изучавайки с поглед хубавото й тяло, докато тя лежеше горда, удовлетворена, че той я намира за хубава. Искаше да бъде красива за него, да му доставя удоволствие… толкова много го обичаше. О, колко добре й беше, когато я галеше… задъхваше се от нежност, когато целуваше гърдите й, и затвори очи, неспособна да сдържа вълнението си, когато ръката му разтвори краката й… сигурно това бе раят, да, тя знаеше, че раят е това.

Те още лежаха, Леони усещаше тежестта на тялото му върху своето и знаеше, че това означава да принадлежиш… бе толкова просто, двама души, които се любят, прекрасна особена близост.

Той я държеше в ръцете си и й казваше колко страхотна е била, шепнеха за бъдещите си планове.

— Сега си моя — нежно й каза той. — Ще отидем във Вилата на нос Фера — спомняш ли си, че ти разказвах за нея?

— Бялата къщичка до морето… голямата прохладна стая с легло…?

Той отново я целуна.

— Нашата стая — нашето легло. Тръгваме още тази сутрин. — Не можеше да чака, за да я има цялата само за себе си. — Имаме достатъчно пари, за да живеем няколко месеца, докато си намеря някаква работа.

Той се засмя, спомняйки си печалбите на масата миналата нощ, щяха да се окажат полезни. Изпита слабо чувство на вина, като си помисли за Пуши, но го прогони от съзнанието си. Бе изпълнен с такова щастие, че не можеше да мисли за това, по-късно щеше да се погрижи. Ами баба му баронесата? Разбира се, щеше да й каже, да й остави бележка… да я закълне да пази тайна, докато той подготви нещата. Тя щеше да разбере, сигурен бе в това. Единствено Каро можеше да създаде проблеми, тя бе държала Леони настрана от него и той искаше да бъде сигурен, че това няма да се повтори.

— Трябва да оставиш бележка на Каро — каза той на Леони.

— Но, Рупърт, не мога да направя това. Искам да й съобщя лично. Искам тя да се увери колко съм щастлива — колко сме щастливи. Тя ще се радва за нас, сигурна съм.

— Каро ме обвинява, че съм те наранил и съм убеден, че няма да ти позволи да дойдеш с мен.

— Но ако й обясня…

— Няма да разбере.

Леони замълча, мислейки си за Каро. Не можеше просто така да си тръгне, Каро бе нейна приятелка. Обичаше я както Рупърт, та нали тя я намери, тя й помогна… дължеше й лоялност, трябваше да й каже лично. Леони се изправи.

— Трябва да й кажа, Рупърт, нищо не може да ме спре да замина с теб.

Той я погали по светлата, пищна коса и с обич целуна къдрите, спускащи се покрай лицето й.

— Страхувам се да не те загубя отново.

Коленичи до нея и започна да я умолява. Бе толкова хубав, тялото му бе толкова стройно и толкова силно.

— Не мога да рискувам отново, Леони — напиши й писмо! Разкажи й какво се случи, помоли я да разбере. Кажи й, че по-късно ще отидем при нея в Париж… ще я поканим на сватбата ни.

— Рупърт! О, Рупърт — наистина ли? На нашата сватба?

Тя го целуна продължително. Би направила всичко за него. Би написала дори бележка на Каро, ако това иска той. Рупърт бе пред всичко останало. Каро щеше да разбере, тя знаеше всичко за любовта и страстта. И, разбира се, щеше да присъства на сватбата им.

 

 

Вилата бе точно, както той й я бе описал, бяла и блестяща на силното южно слънце, върху малък хълм, сред зелени кипариси и стари маслинови дървета. Тя бе кацнала на ивица бял пясък, а спускащите се по склона разнебитени дървени стъпала свързваха просторната й тераса, покрита с теракота, с морето. Морето! Леони не можеше да повярва, че някое море е толкова синьо. То отразяваше небето и насищаше цвета му — на лунна светлина дори изглеждаше мастилено синьо. Но нощем тя не гледаше морето, лежеше в прегръдките на Рупърт в широкото бяло легло в прохладната стая, през отворения прозорец до тях достигаше шумът на вълните като фон на любовните думи, които си разменяха.

Всичко бе така, както й го бе обещал Рупърт. Мосю и мадам Френар, които стопанисваха малката вила, бяха настанили няколко гости в трите стаи, вероятно случайни пътници, Вилата бе почти неизвестна, встрани от обичайния маршрут, по-далеч от Монте Карло и Ница. Припечелваха по нещо от обяда, който сервираха на местните жители в мрачната малка трапезария, оставяйки терасата за Рупърт и Леони. Френар ги харесваха, бяха толкова млади и очевидно толкова влюбени, а и толкова красиви — загорели, с изсветлели от морската вода и слънцето коси. Като млади божества, мислеха си те, дискретно отмествайки поглед, когато двамата голи нагазваха в игривата вода, лудуваха и се смееха, докато той й помагаше да упражнява плуването си.

Животът им бе напълно сетивен и Леони не можеше да си представи как някога бе живяла по друг начин. Тялото й бе приласкано от морето, слънцето и лекия бриз и обсипвано с любов. Преливаше от енергия и щастие от мига, в който се събудеше в прегръдките му, докато заспяха с преплетени след любенето тела. Те се любеха навсякъде, на плажа, скрити зад скалите, докато вълните ги обливаха, или изгубени сред тревите зад варовиковите пътечки към нос Сен Хоспис. Тя се чувстваше дива и екстатична, част от земята, морето, небето. Всичко бе точно както трябваше да бъде.