Елизабет Адлър
Скрити страсти (12)

11.

Първите няколко дни ще бъдат най-трудни — каза си тя, — след това ще свикна без него.

Но не беше така… с всеки изминал ден й липсваше все повече. Първата седмица броеше дните и когато станаха седем, разбра, че няма да се върне толкова скоро, колкото й бе обещал. Втората седмица започна буря, черните облаци се местеха бързо над развълнуваното море и от време на време то променяше цвета си под сърдития грохот на светкавиците. Тя се бе свила на кълбо в стаята, гледаше как дъждът се излива на терасата и броеше секундите между просветването и тътена, докато те ставаха толкова скоро едно след друго, сякаш небето се разцепваше точно над нея, карайки я да изтръпва от ужас. Щом небето се проясняваше, тя се отправяше на дълги разходки по брега из целия полуостров, а и във вътрешността му, бродейки, откриваше малки селца, откъдето си купуваше пресни смокини и козе сирене, после сама си устройваше импровизиран пикник край хълмовете и се радваше на пеперудите и пчелите, танцуващи над дивия розмарин. В края на третата седмица още не бе получила никаква вест от него и тревожно започна да брои парите си. Те бързо се стопяваха, но той сигурно скоро щеше да се върне.

В неделя, през четвъртата седмица, стоеше сама на терасата, загледана в морето. Една лъскава бяла яхта плавно се носеше в залива, оставяйки следа от блестяща на слънцето пяна. Същата, която виждаше всяка сутрин. Питаше се какъв ли бе животът на хората, които притежаваха такива яхти. Рупърт й бе разказвал за милионери, на чиито яхти имаше турска баня или пък държаха джърсийски крави^[1] в тапициран отвътре обор, така че всяка сутрин за гостите им да има прясна сметана, имаше и такива, които поддържаха на яхтите си игрище за голф и театър. Изведнъж тя се разплака… какво щеше да прави? Дали Рупърт щеше да се върне? Защо не й писа? Какво не беше наред? Избягваше да мисли за Пуши, не можеше за да го понесе.

На следващата сутрин тя седна и написа писмо на Каро, умоляваше я да намери Рупърт, да го помоли да й отговори веднага, ако я обича. Написа и една бележка за Марок, за да му съобщи къде се намира. После се спусна по пътеката и пъхна писмата в дървената пощенска кутия от едната страна на пътя, пощальонът щеше да ги прибере при сутрешната си обиколка.

Огромната яхта цепеше вълните на Средиземно море, а екипажът, състоящ се от двадесет души, в елегантни бели униформи бе по местата си и очакваше заповедите на собственика й: дали да вземат курс към Монте Карло или към Корсика, или пък да се отправят по-далеч към Адриатическо или Егейско море, или просто да му сервират уиски със сода. Дьо Кормон крачеше по палубата, взираше се към брега, в бялото квадратче на Вилата, опитвайки се да устои на порива си да надзърне през телескопа. Не беше воайор. Ако не бе срещнал Леони в Монте Карло, вероятно щеше да я е забравил, тя щеше да остане във времето преди болестта на Жерар, просто интригуваща игра, на която си бе поиграл. Но сега не можеше да мисли за нищо друго. Тя обсеби мислите му, и когато бе буден, и когато спеше… това го безпокоеше. Трябваше да се освободи от нея и всичко щеше да бъде наред. Животът щеше да се върне към нормалния си ритъм.

На масата в големия салон лежаха няколко писма. Писмата на Леони. Беше ги прочел, разбира се: сантиментални посланийца, в които молеше за помощ. Писмото от Рупърт също бе сред тях — оправдаваше се, молеше за още време, изпращаше допълнително пари. Жил почти започна да я съжалява.

Той натисна копчето на високоговорителя.

— Сър?

— Незабавно се връщаме в пристанището.

— Йес, сър.

Леони спусна щорите и си легна в леглото. Бе средата на следобеда, изключително горещо. Тя затвори очи и се заслуша… чуваше се само тихият, познат шум на морето. Нямаше отговор от Каро, нито дори от Марок. Тя повторно й бе писала, бе изпратила дори бележка до мадам Артоа с молба да й помогне. Но никой не й отговори. Сега знаеше, че е повече от самотна. Бе напълно сама. Сълзите й бяха пресъхнали и тя притихнала лежеше върху грубия бял чаршаф, мислейки си за смъртта. Няма да е трудно, каза си тя, просто спираш да дишаш. Задържа дъха си за няколко секунди, за да види как ще се почувства, ала започна да се задушава и бързо се изправи. Как се самоубиваха хората? Отрова, нея ли използваха жените? Жените като нея, които бяха загубили всичко, които не бяха потребни никому. Сигурно бе ужасно на вкус, и болезнено. Тя сложи ръцете си на стомаха и с отвращение отхвърли тази идея. Но какво друго можеше да направи? Да се удави! Точно така. Тя щеше да се удави. Нямаше да е трудно. Просто щеше да нагази в прекрасната синя вода и после щеше да плува колкото може по-навътре, докато се изтощи. Струваше й се леко, нежно, гальовно лесно. Тя съблече роклята си и си сложи банските — семейство Френар щяха да си помислят, че е нещастен случай. Искаше й се да не им дължи пари, а и нямаше нищо ценно, което да им остави. Докосна перлите на врата си… разбира се, перлите, но нали Рупърт й ги бе подарил. О, Рупърт, Рупърт… Тя излезе на терасата и се загледа в морето. Изглеждаше приятелско, подканящо. Бялата яхта пак бе там. Но ако влезеше много навътре, може би собствениците й щяха да я спасят!

Тя дочу слаб звук, тихичко боботене и след това мъркане. Едно котенце се отърка о краката й. Бе малко и изящно, най-гальовното и женствено котенце, шоколадово кафяво с розови лапички и сладко розово носле. Търкаше се о крака й, закачайки я игриво с лапа. Леони се усмихна. Стори й се познато, аристократичната извивка на гърба му и лъскавата малка триъгълна глава. Ами, да… бе точно като египетската котка, „куклата“ от нейното детство. Тя се наведе да го погали… козината му бе толкова мека, най-меката козина, която някога бе докосвала. То я близна по ръката с грапавия си розов език и силно измърка. Леони си спомни за баща си и се разплака, сълзите й капеха върху него, а то ги облизваше и не спираше да мърка. Баща й също я бе изоставил. За втори път в живота й се случваше.

Тя нежно повдигна котенцето. То се отпусна по гръб в ръцете й и очаквателно се втренчи в нея с косите си златисти очи. Това бе нейното котенце. Тя се върна в стаята и замислена си легна обратно в леглото.