Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Private Desires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Елизабет Адлър. Скрити страсти

ИК „Прозорец“, 2002

Художник Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Оформление: Калина Павлова

ISBN 954–8079–78-X

История

  1. — Добавяне

42.

Този път Монте Карло посрещна Леони по свой собствен начин — като звезда, като знаменитост… бляскава млада жена във внушителна коприна и варварски, инкрустирани със смарагди гривни, с усукана златисторуса коса. Леони се справи с ролята с апломб, усмихваше се на множеството, докато минаваше през Казиното и си спомняше своето удивление онази първа нощ, когато срещна Мосю и хората се отдръпваха, за да направят път на дук дьо Кормон, хванал я под ръка. Сега те се отдръпваха заради нея, управителите й се покланяха, а портиерите я поздравяваха. А в кафене „Париж“ винаги имаше запазена маса за нея.

Но славата си имаше своя цена. Тя бе работила усилено, за да я постигне — и работеше дори още по-усилено, за да я задържи — а публичният й живот оставяше малко време за лични удоволствия. Жак, нещастен поради откъслечните мигове, които тя отделяше за него, неохотно си бе отишъл. Тя се завърна у дома сама — във Вилата, в бялата стая, непроменена от деня, в който за пръв път бе отишла там — само една лампа и малка черга — и може би, сега и тогава, един мъж.

От време на време случайно виждаше Мосю отдалеч в някой елегантен ресторант или в Казиното — винаги с някое младо русо момиче под ръка. Но успяваше да забрави за него.

 

 

Бе лесно да избягва шпионите на Мосю, когато се намираше във Вилата. Той ги сменяше доста често, но знаеше, че тя ги разпознава — те се бяха превърнали почти в символ на заплаха — последна надежда, че тя ще го отведе при Амели. Знаеше как да ги избягва, когато се наложи.

Бе станала и облечена, преди зазоряване се бе приготвила и вече чакаше на терасата, когато мосю Френар се появи, за да я закара в Ница. Шосетата бяха празни и малкото бяло градче още не се бе разсънило, когато пристигнаха. Той я остави на гарата и тя се забърза по перона, за да хване влака, молейки се никой да не я разпознае. Нямаше и следа от египетския й имидж, очите й не бяха издължени с черен молив, косата й не бе сплетена, не носеше бижута и копринена туника. Бе дискретно облечена в обикновена памучна рокля и сако, косата й бе пригладена плътно назад и завързана с панделка на тила й. Бе просто една обикновена жена, хубава жена с дружелюбни очи.

Пътуването с влак бе продължително и Леони се повъртя около един час, неспособна да се концентрира върху книгата си, нетърпелива да стигне целта си. Колата я очакваше на гарата. Шофираха през прекрасната околност на Лоара, чиито брегове бяха осеяни със заобиколени от ров средновековни къщи, към Шато д’Орвил. Две еднакви каменни колони ограждаха голямата каменна порта, липсваха им само грифоните, отплавали заедно с д’Орвил, за да украсяват новия им дом. Но замъкът изглеждаше точно както когато семейството го бе напуснало, единствено обитателите му се бяха сменили.

Една кръглолика усмихната монахиня стоеше на портика, за да я посрещне, прегръщайки я радостно, докато я въвеждаше в салона.

— Децата ще бъдат толкова щастливи да ви видят, мадам Леони — каза й тя. — Те винаги очакват с нетърпение посещенията ви.

Децата станаха, а столовете им шумно изскърцаха, когато Леони влезе в стаята, две дузини малки личица засияха към нея, повтаряйки в един глас: „Добър ден, мадам“, и зачакаха като предани кученца знак, че са свободни.

— Елате — весело им извика Леони, протягайки ръце, а те се спуснаха към нея с възбудени крясъци, надпреварвайки се кой пръв ще получи целувка от нея, бутайки се и блъскайки се, за да държат ръката й, докато стигнат до масата.

— Добре, добре — усмихна се тя, — сега всички ви ще целуна — а и е време за обяд. А после… — засмя се на очакването, изписано по лицата им.

— А после… — извикаха те в един глас.

— А после ще има подаръци!

Сестра Агнес се усмихна.

— Сега изобщо няма да си изядат обяда — каза тя, — нищо не може да привлече вниманието им, преди да са видели подаръците.

— Нека да видя сега — каза Леони, заобикаляйки масата, — кой е на ред да седи до мен този път?

— Аз, аз — аз съм.

— И аз… Сесил…

— Ела тогава, Сесил — и ти, Вероник… да видим колко сте гладни.

Тя им наряза месото и ги окуражаваше да ядат зеленчуците, вслушвайки се със задоволство в бърборенето на малките устенца за ежедневните събития от живота им. Единствено тук понякога оживяваха спомените й за Амели.

Идеята я бе осенила внезапно. Парите бяха започнали да текат — повече, отколкото й се бе струвало възможно. Бе истински шок да разбере, че Шато д’Орвил е обявен за продан — той винаги си бе бил там, д’Орвил винаги бяха живели в него. Шарл й бе разказвал за това. И докато все още им принадлежеше, това означаваше, че един ден можеха да се върнат там… ала сега знаеше, че няма да го сторят. И Амели нямаше да се завърне. Тя не бе забравила историите за идиличното детство, които Шарл й бе разказал… тази къща се нуждаеше от деца. Щом Амели никога нямаше да живее в Шато д’Орвил, тогава други нещастни деца трябваше да получат този шанс.

Останалото бе просто. Бе купила замъка — дискретно, използвайки името на своя компания — и го бе дарила на едно сиропиталище. Двадесет и четири деца, изоставени поради някаква нещастна приумица на съдбата, останали сами, без родители, бяха намерили дом тук, за тях се грижеше с любов екип от млади монахини, подбрани заради своята младост и способност да разбират детските проблеми, под внимателното и опитно ръководство на сестра Агнес. Най-малкото дете сега бе на две години и бе намерено на прага на замъка, мъничко новородено, което нарекоха Леони, на името на покровителката си. А най-голямото бе почти на дванадесет — на същата възраст като Амели. Леони ги обичаше всички.

Денят премина твърде бързо, подаръците бяха раздадени — плюшени играчки и подскачащи гумени топки, кукли, кончета, коли, пъзели, както и много книги. Пуснаха хвърчила в небето, имаше и шарени кесии с лакомства…

Пътуването към дома й се стори дори по-дълго. Бе уморителен ден и Господ й беше свидетел, че се нуждаеше от малко почивка, но бе и нейният най-щастлив ден от няколко месеца насам.

 

 

Бе във Вилата от две седмици, две блажено мързеливи седмици — събираше сили за американското турне. Първо щеше да има репетиции, проби на костюмите, изработване на новите песни и… о, милиони детайли, за които не й се искаше да мисли сега. Бе време за безделничене, за шляене и отпускане — не правеше нищо важно, само сушеше косата си на слънце, купуваше риба и зеленчуци за мадам Френар в Сен Жан и се излежаваше на терасата преди вечеря с Беби в скута си.

Тази вечер залезът е прекрасен, сънено си помисли тя, докато галеше черната козина на Беби и се вглеждаше в потъмнялото море на фона на пурпурния хоризонт, осеян с пухкави лилави облаци. Очите й се затваряха и тя се прозя, чудейки се как успяваше толкова да се измори тук, във Вилата. В Париж никога не бе уморена… може би просто умората се бе натрупвала… „Рано в леглото тази вечер, скъпа моя“, каза си тя, взе Беби под мишница и сънено се запъти към стаята си.

От мястото си на леглото Беби наблюдаваше как Леони сплита косата си, очаквайки момента, в който и тя ще си легне, за да се сгуши под брадичката й, чувствайки се сигурно там. Открай време си бе така.

Леони не можеше да си спомни какво я бе събудило. Струваше й се, че може би мъркането, което изведнъж бе престанало… или пък странната студенина на Беби? Козината й бе още толкова мека, малката главичка стоеше сгушена до нейната на възглавницата… но Беби си бе отишла.

Тя я взе в ръцете си, притисна я към себе си, молейки се собствената й топлина да съживи вече безжизненото телце на скъпата й малка Беби… но Беби бе мъртва и тя бе загубила най-скъпия си, най-обичан приятел… пазача на нейните тайни, с когото бе споделяла тъгата си и който я развеселяваше и й създаваше уют. Сякаш сълзите й никога нямаше да пресъхнат.

Взе ножиците и разряза кашмирената си роба, върху която най-много обичаше да си почива Беби, и нежно загърна тялото й в нея. Изхвърли бижутата си от резбованото сандъче от палисандрово дърво и постави вътре малкото отпуснато телце на Беби, а после я занесе в градината и я погреба на мястото, където винаги бяха седели заедно, загледани в океана, птичките и небето. По-късно посади дръвче на същото място, една круша, която щеше да разцъфва всяка пролет и да бъде част от Беби.

 

 

Турнето бе отложено. Тя не беше в състояние да работи. Бе объркана, обезумяла, отпусната и без всякаква енергия.

— Скърби за Беби — каза Марок на Каро, загледан безпомощно в нея.

— Но какво можем да направим? — отвърна Каро със сълзи в очите. — Знам колко много я обичаше, но Марок, какво можем да направим?

— Трябва да й намерим друга котка — каза той, — котенце… от същата порода…

— Никъде и никога не съм виждала друго като Беби… тя бе толкова малка, и кафява. Не знам каква порода беше, Марок.

— Аз ще намеря — обеща Марок. — Ще й донеса друго котенце. Не издържам вече да я гледам така.

Отне му месец интензивно търсене… никой на Лазурния бряг не знаеше такива котки… откъде се бе появила Беби си остана загадка. Бе пътувал и във вътрешността с надеждата, че може би е дошла от някоя ферма или от къща в планината, но никой не знаеше. А после отиде в библиотеката и потърси справочници за котки. Беби я нямаше и там. Трябваше да се свърже с някой специалист. Мадам Ермион бе този специалист. Самата тя имаше петнадесет котки и веднага разбра какво точно търси той.

— Това е швейцарска планинска котка — каза му, сякаш изненадана от неговия въпрос, — можете да ги намерите високо в Алпите — точно на границата. Ако бях на ваше място, щях да опитам около Анеси.

Той така и направи, предприемайки с готовност уморителното пътуване — само и само в края му да срещне втора Беби.

В Анеси откри нова следа… имаше малко езеро точно над границата, нищо друго — няколко ферми, няколко дървени вили… но бе възможно там да се намери такова малко кафяво котенце.

Той мина по пътеката край езерото, мечтаейки си да има повече време, за да се нарадва на чистия въздух, ухаещ на евкалипти и бор, на път за фермата в края на ливадата, осеяна със сини и жълти цветя и огласена от звъна на кравешките хлопки. Когато стигна до мандрата, където жената на фермера биеше маслото, той почти щеше да се спъне в едно малко кафяво котенце. Бе легнало по гръб с размахани във въздуха розови лапички. Разбира се, това бе котката на Леони.

 

 

Бе съвсем малко по-тъмнокафява от Беби и малко по-светла на корема и под брадичката, но притежаваше същата триъгълна глава и коси жълтеникави очи, и бе също така пухкава. Сгуши се в ръцете на Леони, сякаш цял живот им бе принадлежала и замърка доверчиво. Леони не смяташе, че може да заобича друга котка след Беби, но тази бе неустоима.

— О, Марок — каза тя, — как бих могла да ти се отблагодаря?

— Няма нужда — отвърна той с усмивка, — най-важното е да си щастлива.

— Никога няма да забравя Беби — врече се тя.

Той седна до нея и хвана ръката й.

— Нито пък аз — каза той, — но тази е различна… шоколадова на цвят… погледни, вече те обича.

Малките лапички нежно мачкаха ръката й и Леони се усмихна през сълзи.

— Шоколад — каза тя, — това ще бъде нейното име.

Самотата без Беби бе непоносима, стаите във Вилата изглеждаха празни без пакостливото й присъствие, терасата — умълчана без лудешкото препускане, а леглото — тъжно без малкия успокояващ товар. Тя нежно притисна към себе си новото котенце… щяха да бъдат приятели.