Елизабет Адлър
Скрити страсти (58)

57.

Роберто ду Сантус внимателно среса правата си руса коса и се огледа. Не хареса това, което видя. Образът в огледалото изглеждаше добре — рус, синеок, загорял от слънцето атлет, трезв и ентусиазиран млад бизнесмен, който работеше заедно с Едуар върху безкрайните детайли по конструкцията на хотел „Флорида“ — но той виждаше и още нещо. Виждаха ли го и останалите, нервно се запита. Особено Себастиау. Брат му го познаваше твърде добре, можеше да усети кога нещата не бяха наред. На другия ден бе пожелал да разбере защо не се е явил на изпита. Роберто бе изкушен да му разкаже какво се бе случило в действителност. Но, разбира се, не го направи, не и сега. Нещата бяха отишли твърде далеч. Бе му харесал светът на Диего от онази нощ — да обикалят кръчмите и бордеите, където жени с уморени очи и пищна плът им обещават всичко, каквото поискат, баровете, където изнервени мъже тайно се пазарят за услугите на млади момчета, и долнопробните кафенета, където човек можеше да срещне амбулантни търговци, продаващи наркотици, неудачници и скитници. Не можеше без Диего, нуждаеше се от него. Отново усети горещината, когато си спомни за нощта в бордея. Диего небрежно се бе изсмял; случва се, бе казал той, когато го правите така групово. Това е просто секс. Дали, питаше се неспокойно Роберто. Не се случи втори път, а и той не изпитваше желание за секс с мъжете, които срещаха в гей клубовете, въпреки че доста често му предлагаха. Не, то бе само с Диего. Той отчаяно се загледа в ясно очертаното си безупречно отражение в огледалото… бе перверзна и изкривена любов, но той знаеше, че обича Диего Бенавенте.

* * *

Отливът бе оставил пясъка твърд и конете препускаха в галоп по плажа Ипанема в хладината на ранното утро. Себастиау укроти коня си в лек галоп и погледна назад към Амели. Тя бе на стотина ярда след него, бе нагазила с коня в прибоя и той я изчака да го настигне. Яздеше без седло, дългите й крака в торбестите стари шорти бяха стиснали гърба на коня унило и небрежно, докато го водеше там, където се разбиваха вълните. Косата й се развяваше зад нея и тя приличаше, помисли си той, на героична статуя на носа на някой стар кораб. Едно нещо бе сигурно, малкото момиче, което си спомняше от последния път, когато се бе върнал в Рио, бе пораснало. Още бе наивна и невинна, устремена към нещо и открита, но бе придобила нова зрялост и сега, на шестнадесет, бе станала красива млада жена. И той я обичаше. Винаги я бе обичал — но сега бе различно. Сега искаше да обсипе с целувки тези стиснати коралови устни, да я държи в прегръдките си и да усеща как сърцето й бие до неговото, да я гали и успокоява с любене… сега той бе влюбен в нея. Когато станеше на осемнадесет, можеше да я помоли да се омъжи за него, въпреки че точно сега тя се отнасяше към него като към най-добрия си приятел, нейния изповедник, пазителя на тайните й, онзи, който я освобождаваше от страховете й — зрителя на всекидневните събития от живота й, — той познаваше душата й толкова интимно, както искаше да опознае и тялото й. И, разбира се, тя смяташе, че е влюбена в Роберто. Това щеше да премине, бе сигурен. Двамата бяха отгледани заедно от бебета… тяхното бе просто дружба. Тя никога не бе излизала навън по широкия свят, още не бе срещала никакви други мъже.

— Себастиау — извика тя, пришпорвайки коня си към неговия по твърдия пясък, — умирам от глад, а ти? Да закусим в кебапчийницата в Бара ди Тижука.

Той тревожно погледна сивото небе.

— Мисля, че ще има буря.

— Ще я изпреварим — каза тя, вечният оптимист. Наслаждаваше се на себе си, бе приятно да има някого, с когото да яздиш. Напоследък Роберто никога не се навиваше, винаги бе прекалено зает или прекалено уморен. Не искаше да мисли за Роберто — бе толкова приятно отново да е със Себастиау, не искаше нищо да разваля това. Тя се наведе напред и усмихната хвана ръката му.

— Разкажи ми за Париж — помоли го изведнъж. — Продължавам да убеждавам баба да ме заведе, но досега без никакъв успех. Не мисля, че там може да ми се случи онова, от което се страхува тя. Наистина ли е град на порока, Себастиау? Наистина ли има само уиски, шампанско и напрегнати игри на шанса срещу високи залози, в които участват изискани мъже с елегантни жени, облечени в сатен и окичени с бижута?

— Разбира се — шеговито отвърна той, — защо мислиш останах толкова дълго там?

Тя се разсмя.

— Тогава най-добре бързо да тръгвам за Париж, звучи забавно. Не можеш ли да си ме представиш като една от онези жени — загърнати с хермелин, флиртуващи с крале и принцове? О, защо тя не ме вземе, Себастиау? Наистина не е честно — в края на краищата, аз съм родена там — това е родната ми страна. Още имаме роднини във Франция, други д’Орвил и старите приятели на баба… тя трябва да се върне, за да ги види.

Думите й го върнаха към топлата червена интимност на „Воазен“, образа на ефирния шифон с очите на Амели, с косата на Амели… тя трябва да е д’Орвил.

— Знаеш ли — каза той, — аз видях една жена в Париж, която трябва да е свързана с теб — ти изглеждаш точно като нея. Бях изкушен да си поговоря с нея, да я попитам, защото приликата бе така необичайна, тя сигурно е д’Орвил. Но е много известна, не исках да й се натрапвам.

— Известна? Искаш да кажеш, че имаме известни роднини във Франция? Себастиау, колко вълнуващо. Защо е известна, с какво се занимава?

— Певица е — със собствен стил, изпълнява популярни песни. Образът й е египетски, много различен, много екзотичен.

Амели отметна глава назад и се засмя.

— Не съвсем като мен, Себастиау, няма нищо египетско и екзотично в мен.

— Казвам ти, Амели, тя е досущ като теб — само дето е по-възрастна. Още е много красива, макар че е достатъчно стара, за да ти бъде майка.

— Себастиау, ти си толкова романтичен, надявам се някой да каже същото за мен, когато остарея: „Тя още е много красива.“ — Амели отметна косата си назад, вирна брадичка в арогантна флиртаджийска поза.

— Ще изглеждам горе-долу така, само малко по-опитна!

Той се засмя.

— Е, точно така изглеждаше Леони.

— Името й Леони ли е?

— Да. Сякаш няма друго име… известна е просто като Леони. Може би семейство д’Орвил я е прогонило, когато тя се е качила на порочната сцена.

Амели обузда коня си и се втренчи в него. Леони? Съществуваше значи Леони, която изглеждаше като нея… точно като нея, бе казал той… и тя бе достатъчно стара, за да й бъде майка? Това със сигурност бе нещо повече от съвпадение. Не знаеше дали наистина иска да чуе отговора, но трябваше да го попита.

— Наистина ли изглежда като мен. Или ти се е сторило, защото си пийнал малко повече вино и защото тя е била руса като мен и красива — а ти си бил настроен романтично?

Изведнъж Амели бе станала толкова сериозна, че Себастиау се изненада.

— Не — отвърна той, — съвсем не беше така. Тя толкова приличаше на теб, че аз бях шокиран.

— Себастиау, почти единствените неща, които знам за майка си — единствените сигурни неща, които някой някога ми е казвал за нея — са, че изглеждам точно като нея — и че името й е било Леони. Аз не приличам на д’Орвил, нито на баща ми или на Едуар. Приличам на майка си!

Какво искаше да каже тя… че Леони бе нейна майка?

— Майка ти е мъртва, тя е загинала при нещастен случай с лодка, когато си била бебе. Ти го знаеш.

— Не го знам, Себастиау. Знам само това, което са ми казали. О, ти не разбираш — просто не можеш да си го представиш… Тя винаги е била загадка, като тайна, за която никой не иска да говори. Себастиау, възможно ли е тя да е още жива и те да не искат аз да знам?

О, Господи, помисли си Себастиау, каква муха й пуснах? Не трябваше да й споменавам нищо. Разбира се, това не може да е вярно… у нея просто винаги бе съществувал този копнеж за майка й. Какви думи употребих: „Тя би могла да ти бъде майка!“ Глупак, тъп глупак!

— Амели, това не може да е вярно.

— Името на майка ми е Леони. Аз приличам на нея. Това е истината, Себастиау. Може би си прав, може би д’Орвил са я мразили, защото пее на сцената, може би са смятали, че не е достатъчно добра за тях… Шарл може да е избягал с нея… о, не знам… но имам намерение да разбера.

Тя обърна коня си и го пришпори в галоп надолу по плажа.

Той тръгна след нея, галопирайки по плажа към къщи.

— Какво ще правиш? — извика той срещу вятъра.

Амели го погледна ликуващо.

— Ще попитам Едуар — отвърна тя, — искам да знам дали майка ми е още жива.

 

 

Едуар чинно сгъна вестника и си наля втора чаша кафе. Двете котки на Амели се спотайваха под масата за закуска, надявайки се на малките парченца, които знаеха, че Ксара ще им даде, въпреки че Едуар бе забранил това.

— Имат толкова сладки зъбки — снизходително каза тя, — погледни, обожават пъпеш, виждаш ли как облизват сока?

Те изненадано вдигнаха погледи, щом вратата се отвори със замах и Амели влетя вътре, боса и разчорлена от вятъра, направо от конюшнята, където бе оставила Себастиау да се погрижи за конете.

— Трябва да поговоря с теб, Едуар — настойчиво му каза тя.

— За нещо важно ли? — попита той, изненадан от тона й.

— Трябва да говоря с теб, насаме.

Той й се усмихна.

— Сега сме насаме, само тримата сме — и котките, разбира се.

Ксара улови отблясъка от сълзи в очите й.

— Иди с нея, Едуар — подтикна го тя, — има нужда да бъде сама с теб.

Амели излезе от къщата, мина през градината, отправяйки се инстинктивно към широкото пространство на плажа, където никой нямаше да чуе разговора им освен океана.

Облаците се скупчваха и се понасяха от вятъра. Небето бързо притъмня, променяйки цвета на морето от синьо към сиво-зелено, покрито с бели петна по повърхността си. Едуар взе едно камъче и го метна по вълните, наблюдавайки го как с тихо цопване потъва в дълбините им, докато я чакаше да проговори. Какво бе направил този път Роберто, запита се той. Прекалено много бе загрижена за него… трябваше да ходи на повече партита, да се среща с други млади мъже. Вече бе достатъчно голяма.

— Какво има, Амели? — внимателно попита той. — Неприятности ли имаш?

— Едуар — коя е Леони?

Той я погледна изненадан.

— Защо, Леони беше майка ти, разбира се.

Амели се приближи до него, нетърпеливо отметна кичура пред очите си, сърцето й биеше по-бързо. Да го попита ли? Ако го направеше и се окажеше, че той я бе лъгал през всичките тези години, тя нямаше да може да му вярва вече никога — нито на него, нито на баба — и въпреки това, ако бе истина, а то сигурно бе, съвпадението бе толкова голямо — ако бе истина, тогава тя имаше майка, която бе жива. Трябваше да знае.

— А тя същата Леони ли е, известната? Певицата в Париж, която изглежда точно като мен?

Сърцето на Едуар потъна като камъчето във вълните. Господи, помисли си той, очаквах някоя дребна случка за това колко подъл е бил Роберто към нея, а тя ме пита за това. Как е разбрала? Можеше да бъде само Себастиау. Какво трябваше да прави? Какво да каже? Тя се бе втренчила в него в очакване, кехлибарените й очи вече го гледаха обвинително.

— Едуар, трябва да знам — извика тя.

— Да — каза той с въздишка, — тя е твоята майка.

Леони не можеше да спре да трепери, сякаш я заливаха неконтролируеми вълни.

— Защо ме лъжехте? — извика тя. — Защо го правехте? Защо ми казахте, че е мъртва?

Вятърът понесе думите й над ехото от плисъка на вълните… мъртва… мъртва… мъртва… докато те се сляха с шума от прибоя.

Той разпери ръце и я прегърна.

— Амели, всичко е толкова трудно… трябваше да ти кажем така. Трябваше да го направим заради собствената ти безопасност. Леони ни помоли, Амели, когато те повери на нас.

Тя го отблъсна и започна да му крещи срещу вятъра.

— Тя ме е дала… на вас? Защо? Не ме ли е искала?

— Да, да, разбира се, че те е искала. Но не можеше да те задържи. Това е дълга история, Амели.

— А баща ми… и той ли живее някъде — също скрит от мен?

— Не! Баща ти загина при злополука. Това беше истина. — Той тревожно я погледна. Лицето й бе пребледняло и тя цялата трепереше. — Да се върнем обратно в къщи, Амели, хайде, скъпа, ела в къщи с мен.

— Не. Не мога да понасям да бъда затворена… имам нужда да бъда тук навън.

Тя широко разтвори ръце и се загледа в дивото, развълнувано море, а сълзите й потекоха. Спомни си нежността на Ксара към нейните новородени бебета — а нейната майка я бе изоставила, беше я дала.

— Как е могла да ме остави? Не е ли знаела какво ще ми причини… другите имат майки, които ги обичат, които ги искат… какво не е било наред с мен?

С нежно докосване той избърса сълзите от очите й. Какво трябваше да й каже? Каква част от историята да й спести, за да я предпази от болката? Не можеше да й каже, че баща й е бил убит, никога не можеше да й го каже.

— Хайде, мъничката ми — нежно прошепна той, — да повървим и аз ще ти обясня всичко. Но когато го направя, Амели, ти трябва да помниш две неща. Първо, че майка ти те обича. Никога не се съмнявай в това. И точно защото те обича, те даде на нас — твоята баба и брата на твоя баща. Второ, макар че си много млада, ти ще трябва да се опиташ да разбереш някои много сложни отношения между възрастните. Може да е трудно за теб — но трябва да се опиташ.

Те бавно вървяха по плажа, хванати ръка за ръка в падащия мрак.

— Откъде да започна? — запита се той на глас. — Да, предполагам, ще започна с Леони.

Историята, която тя му бе разказала онази вечер край реката, историята на нещастното й детство, на сложните отношения с мистериозния Мосю и най-накрая за това как бе поверила бебето си на техните грижи, убедена, че това е единственият начин да спаси живота му.

— И тя знаеше — заключи Едуар, — че ти ще имаш добър живот, по-добър, отколкото тя самата би могла да ти осигури. Това разби сърцето й, Амели д’Орвил, когато те остави, своето бебе, в ръцете на баба ти и те целуна за последен път. Белег, който винаги ще носи.

Амели стисна ръката му, опитвайки се да разбере чувствата, които я изпълваха заедно с липсващите парченца от живота й.

След като завърши разказа си, между тях настъпи мълчание, нарушавано единствено от плисъка на вълните. Дъждът започна, тежките капки заблъскаха по повърхността на морето, накваси ги, докато стояха, забравили за бурята, потопили се в спомените за миналото.

— Ти наистина приличаш на нея — накрая каза той, — все повече и повече с всяка изминала година. — Отметна мократа й коса от лицето. — Същата си — продължи с несигурен глас. Амели се хвърли в прегръдките му и те останаха прегърнати, а сълзите им се смесиха с дъжда.

— Трябва да я видя, Едуар. Ти разбираш това, нали? — Гласът й бе приглушен. — Тя е моята майка.

— Но, Амели — след всички тези години… тя не искаше ти да знаеш. Ще бъде ли правилно?

— Не разбираш ли, сега, когато знам, че имам майка, трябва да се запозная с нея, за да разбера коя съм! — Като се загледа в реакцията, изписана на лицето й, той разбра, че каквото и да донесе това, тя бе решена да намери майка си. Можеше ли да й позволи да отиде във Франция? Сигурно сега вече беше безопасно — след всички тези години… и тя имаше право на това.

— Много добре — каза той и нежно я целуна. — Тръгваме възможно най-скоро.

— О, Едуар, благодаря ти, благодаря ти — въздъхна тя и го прегърна.

— Хайде, подгизнахме — каза той, — да се връщаме във вилата… трябва да подготвим някои неща.

Те се затичаха през плажа под проблясващото небе, което все повече се снишаваше, към топлината и сигурността на Вила д’Орвил.

 

 

Диего мина през портата на Вила д’Орвил. Той не бе добре дошъл тук и го знаеше, но търсеше Роберто. Не го беше виждал цяла седмица и знаеше, че не е в къщи, защото първо се бе обадил там. В градината нямаше никой, а в конюшнята… той заобиколи към сенчестата тераса. Маса с празна чаша отгоре й, стол и отворена книга, но никой не се виждаше наоколо. Вратата стоеше подканващо отворена и той влезе вътре. Погледът му обгърна салона, преценявайки дреболийките, поставени на полираните шкафове. Златната табакера на Едуар лежеше до една купа с цветя върху кръглата маса от палисандрово дърво по средата на салона. Той незабележимо я пъхна в джоба си, а после излезе обратно навън. Това струва много, помисли си със задоволство. Така разкарването му нямаше да е напразно, ако Роберто не бе тук!

Избягвайки пътеките, които минаваха под прозорците на вилата, той се спусна през градината към Павилиона и влезе през кухненската врата. Атмосферата там бе напрегната, тенджерите димяха на големите печки, а месото цвърчеше в олиото. Миришеше прекрасно и той одобрително го подуши… не би имал нищо против да обядва тук. Защо Роберто никога не го канеше?

Бе съвсем лесно да се промъкне незабелязан от кухнята в коридора, където имаше малък кабинет… обзалагаше се, че там държаха парите — и, доколкото ги познаваше, те се доверяваха на всеки. Сигурно наоколо имаше и лъжци. Големи глупаци, усмихна се той, пристъпвайки тихо по коридора. Вратата към кабинета бе леко открехната и той можеше да чуе гласовете отвътре. Говореше Едуар.

— Разбираш ли, мамо, изглежда, така е най-добре. Ако сега не позволим на Амели да замине за Париж, за да види майка си, тя ще намери начин да го направи по-късно — сама. Сега ще е по-безопасно.

Диего затаи дъх и зяпна от учудване.

— Сигурно Мосю вече не представлява заплаха за нея, това беше толкова отдавна, Едуар? — каза Изабел.

Едуар си спомни страха в очите на Леони, когато говореше за заплахата на Мосю — „Той ще я намери, дори това да му отнеме цял живот“, бе казала тя. Но оттогава бяха изминали шестнадесет години. Мама е права, сигурно заплахата е намаляла. Как би могъл човек да съхрани толкова дълго страстта си? Леони смяташе, че той е способен на всичко, но тя бе толкова млада и толкова безпомощна тогава — и трябваше да защити детето си.

— Права си, мамо, толкова време е минало. Сега Амели има майка, която е известна жена, знаменитост. Трябваше да й кажа почти всичко… за Шарл и заплахата на Мосю за нея. Не исках да усеща, че Леони я е изоставила, но тя има право да види майка си. Не можем да ги държим разделени повече. Искам ти да я заведеш, мамо… в Париж ще се нуждае от подкрепата на жена — не от моята.

Забързани стъпки се чуха по коридора и Диего тихо се шмугна обратно през кухненската врата, а после излезе в градината. Излезе от портата на Авенида Атлантика и закрачи с пъхнати в джобовете ръце по пясъчния път, усмихвайки се на себе си. Значи имаше някаква майка, загадъчна… знаменитост с минало! И „Мосю“, който представляваше заплаха… добре, добре. Обзалагаше се, че не много хора знаеха за внезапната придобивка на Амели — майка й. Никога не знаеш кога такава информация може да се окаже ценна.

 

 

Себастиау гледаше брат си.

— Какво искаш да кажеш, че не желаеш да заминеш? — попита го той. — Как можеш да отказваш, Роберто? Знаеш колко много означава подкрепата ти за Амели?

Роберто избягваше погледа му.

— Не че не искам да замина — смотолеви той смутено, — просто, е… трябва да остана тук. Има работа за вършене.

Дори за собствените му уши думите звучаха неубедително. Той наистина искаше да замине за Франция, искаше да бъде с Амели. Тя бе уплашена и той трябваше да бъде там, за да й помогне. Но Диего го бе заплашил, че ще й каже за онази нощ, ако замине. Бе изнудване — и Диего го знаеше. Неочаквано Амели и нормалният подреден живот, който тя олицетворяваше, му се бяха сторили безкрайно желани. На Роберто му се искаше никога да не е бил с Диего — никога да не е стъпвал в публичния дом „Орфео“. Мразеше това… мразеше Диего… но то е част от теб сега, предупреждаваше го един вътрешен глас, сега то е твоят живот.

— Ще замина с теб — изведнъж каза той. — Наистина искам да замина, Себастиау. Знам, че тя ще има нужда от нас за подкрепа.

— Тогава защо не го реши веднага? — раздразнено попита Себастиау. — Щеше да ни спестиш доста неприятности. — Той уморено погледна по-малкия си брат. — Хайде, Роберто, кажи ми какво не е наред — попита го Себастиау. — Защо е толкова трудно да се говори с теб напоследък, защо си толкова неуловим?

Роберто сви рамене, обръщайки се, така че Себастиау да не види страха в очите му. Щеше да го направи, щеше да замине. Бе нарекъл заплахите на Диего блъф. Но ако Диего й кажеше — е, тогава щеше да се изправи срещу това. Но не можеше да го сподели със Себастиау… не можеше.