Елизабет Адлър
Скрити страсти (36)

35.

Просторната сребърна стая бе студена. В голямата камина не гореше огън и нямаше цветя, които да разпръсват чувствения си аромат във въздуха. Мосю не бе забелязал това. Бе тук от няколко часа, чакаше. Все някога тя трябваше да се върне. А после? Какво? Той удобно се настани в креслото, припомняйки си как се бе чувствал, когато научи, че е болна, че трябва да замине за няколко месеца. Тогава агонизираше, казваше си, че тя трябва да се оправи, че не може да умре и да го остави! А всъщност през цялото време се е преструвала, правела си е планове да замине, за да роди дете от друг мъж. Господи, та тя го направи на глупак. По-лошо. Накара го сам да се направи на глупак! Е, единственото, което му оставаше сега, бе да намери детето. Вероне щеше да знае къде е до няколко дни, този човек бе много способен. Ако не беше интуицията му, никога нямаше да научи за детето. А сега и Вероне знаеше как е бил направен на глупак от… факта, че любовницата му е родила дете от друг мъж! Но той не знаеше какво се е случило с Шарл — не е благоразумно да пазиш всичките си тайни в един сейф… беше си намерил други агенти за това.

Вратата се отвори и тя се появи. Косата й бе рошава, разпиляна от вятъра, огледа стаята с ледения си поглед.

— Трябваше да те убия — каза му, застанала до вратата, — но може би ти точно това си очаквал да направя. Никога не съм сигурна дали постъпките ми са мои или са резултат от твоите планове. Не искам да умреш. Искам да живееш със злото, което сам направи от живота си… великият мъж, синът на благородно семейство — започна да го иронизира тя, — богат, силен. Убиецът Жил дьо Кормон.

— Глупости — отвърна той решително, — ти не знаеш какво говориш.

— Не знам ли? Не съм единствената, която смята, че Шарл д’Орвил е бил убит.

— Убит? Ставаш смешна, Леони. Чух, че е загинал в нещастен случай по време на регатата.

— Нещастен случай, планиран от теб — ти винаги планираш всичко.

— Не знам на какво доказателство базираш тези свои твърдения, но естествено те нямат нищо общо с истината. Предполагам, че не бих и могъл да очаквам друго от коварна жена като теб. Дадох ти всичко, което искаше, а ти го използва, за да ме мамиш — за да се перчиш пред други мъже. Д’Орвил не беше първият.

Изведнъж всичко й се изясни.

— Разбира се, Ален — покровителят галерист от Лондон, предложението, на което никой не може да откаже… защо не го уби и него? Или тогава не ме „обичаше“, Мосю? Да, точно така, „любовта“ дойде по-късно… когато реши, че имаш нужда от мен и да ме обичаш е единственият начин да ме върнеш. Но това бе след Шарл.

Яростта бе замръзнала във вените му, когато той се надвеси над нея.

— Ти ме направи на глупак. Никоя друга жена не се е осмелявала.

— Ти сам се направи на глупак, Жил. Трябваше да ми кажеш, че ме обичаш много преди това. Аз те умолявах, копнеех за това. Единственото, което исках, бе да ме обичаш. Тогава нямаше да има нито Ален, нито Шарл.

— Нито дете.

Тя го погледна предпазливо.

— Къде е то, Леони?

Тя се обърна с гръб към него и се втренчи през прозореца.

— Не знам.

— Не знаеш ли?

— Дадох я след като се роди — тя си има свой собствен живот, без мен.

— Не си ли я искаш обратно? — Той се приближи до нея и усети аромата на жасмин. — Леони. Намери детето и си я вземи. Доведи я тук — ще заживеем заедно. Ще я отгледам като собствена дъщеря, ще се грижа за нея, ще я осигуря.

Тя се обърна и го погледна озадачена.

— Остани с мен, Леони.

Погледите им се срещнаха.

— Представял ли си си дори за миг, че ще ти дам детето си? Ти си по-луд, отколкото си мислех, Жил дьо Кормон. Шарл д’Орвил е мъртъв заради мен — ще трябва да живея с това до края на живота си… както и ти! Не аз го ударих по главата — но и двамата сме виновни!

— Леони, кълна се, че нямам нищо общо с това. Не можеш да ме напуснеш, Леони. Имам нужда от теб. Остани с мен!

Той я сграбчи за ръката и я дръпна към себе си.

— Няма сила на земята, която да ме накара да остана с теб. Ти си чудовище.

Той я дръпна по-близо до себе си, така че лицата им почти се долепиха.

— Ако си тръгнеш — тихо каза той, — ще те съсипя. Дадох ти всичко, но мога да си го взема. Ще останеш без нищо, Леони Бахри… без нищо!

— Ти забрави, че ме направи независима. Имам собствена банкова сметка, купих си акции, инвестирах в собственост…

— Само в компании, които са моя собственост… и винаги с клауза, че ще ми се възвърнат, когато поискам. Не се научи да четеш малките букви, Леони — първо правило на всяка сделка.

Тя се разсмя.

— Разбира се. Типично за теб, Жил, много типично… само ми ги даде назаем, докато се държа добре! Е, можеш да си ги задържиш. Ще се върна там, откъдето започнах. Оставям бижутата в сейфа, парите — в банката — с това ще трябва да се утешиш. Ще ме съсипеш, но ще съсипеш и себе си. Ти си просто обвивка. Фасада на цивилизован човек. Ти си студен, арогантен, бездушен убиец.

— Ще намеря детето ти, Леони. И тогава ти ще се върнеш при мен или…

Неизречената заплаха увисна във въздуха между тях.

— Дори и години да ми отнеме — прошепна той. — Ще я намеря.

— Дори и на мен да ми отнеме години, Мосю, ще намеря доказателство, че ти си убил Шарл д’Орвил. Това ще те застигне някой ден, Мосю, обещавам ти.

— Помисли за детето си, Леони… няма ли да ти е приятно да знаеш, че тя е в безопасност?

Сърцето й затупка толкова силно, че почти й се стори, че той го вижда през дрехите, че сигурно усеща обземащия я страх… а после си го спомни със синовете си в Монте Карло, спомни си го да й казва, че когато веднъж синът му едва не умрял, усетил колко много означава той за него. Ако Амели бе негово дете, дали щеше да е способен да я убие? Тя си пое дълбоко въздух.

— Ами ако Амели е твое дете, Мосю? Ако Амели наистина е твоя дъщеря?

Вратата се захлопна зад гърба й, а той се втренчи невярващ след нея. Какво говореше тя? Искаше му се да изтича след нея и да я помоли да му каже истината. Негово ли беше детето? Възможно ли бе това? Нима бе убил Шарл д’Орвил за нищо? Той се приближи до прозореца и се загледа невиждащ в градинката по средата на площадчето. Тя си бе отишла. Беше го напуснала. Единственият ключ бе детето. Щом веднъж я намереше, Леони щеше да се върне при него — той щеше да й предложи дъщеря й… жива… нямаше да я заплашва нищо, докато Леони останеше с него.

Но как можеше да разбере дали Амели е негово дете? Не го ли правеше отново на глупак Леони? Трябваше да я намери — дори да му отнемеше целия живот, щеше да я намери. А после щеше да си върне Леони.

Той закрачи покрай дългите завеси, развърза шнуровете с пискюли и те се спуснаха като сребърна мъгла, обгръщайки светлината на стаята. Тази сцена бе присъствала на последното си представление.