Елизабет Адлър
Скрити страсти (40)

39.

Каро не знаеше кой е по-нервен, тя или Алфонс. Не го свърташе, потриваше ръце, играеше си с програмата и оглеждаше залата, макар че нямаше защо да се тревожи, очевидно театърът щеше да се напълни. Бяха поканили всичките си познати, така че Леони да получи достатъчно аплодисменти. Но тя не знаеше за това — тревожно гледаше бързо запълващите се балкони. Имаше групи момичета, които бяха дошли, предполагаше, от любопитство, за да видят как изглеждаше, когато си била любовница на дук дьо Кормон, имаше и самотни мъже, които трябва да бяха там, за да си пофантазират какво ли е да имаш любовница като красивата Леони, каква ли е на допир кожата й, как ли изглеждат гърдите й, когато ги докосваш. Имаше и жени на средна възраст и млади майки, и тълпи младежи, жадни за блясъка и еротиката, които олицетворяваше Леони. А на балкона и в ложите имаше други, онези, които бяха дошли да злорадстват над падението на Жил дьо Кормон — любовницата му се показваше на сцената пред всички, за да спекулира с това. Сега знаеше какво бе имала предвид Леони, когато бе казала, че погледите им се плъзгат по нея — на никого от тях нямаше да убегне и най-малката подробност. Със спомена за последното появяване на Леони на сцената Каро се помоли този път да бъде по-добре. Но въпреки това имаше тягостното вътрешно усещане, че всичко ще се окаже ужасна катастрофа.

Марок стоеше в дъното на партера и наблюдаваше прииждащата тълпа. Леони специално го бе помолил да дойде, не би могла да се справи, ако не знаеше, че той е там, бе му казала тя. Не беше ли присъствал на всички важни моменти в живота й? За този също отчаяно се нуждаеше от него. Той изобщо не знаеше колко ще й бъде от полза, сигурно бе толкова нервен, колкото и самата тя. Дланите му се бяха изпотили и той придирчиво ги бършеше в кърпичката си. Откак бе започнал работа в хотел „Ланкастър“, вече не виждаше Леони толкова често, колкото би му се искало — работата поглъщаше цялото му време. Той си бе пробил път и бе станал помощник-управител, а един ден искаше да отвори собствен хотел. Завесата започна бавно да се вдига над сцената, докато оркестърът заемаше местата си. Не след дълго… О, Господи, надяваше се, че всичко ще е наред…

Оркестърът започна да настройва инструментите си, действайки на вече опънатите му нерви и той неспокойно закрачи между редовете в дъното на партера… щеше ли да издържи да наблюдава всичко? Спомни си за последния път — когато тя бе дошла при него, разбита и унижена. Светлините угаснаха и той зае позицията си, облегнат на стената със скръстени ръце. Искаше му сега да има едно питие.

Каро здраво стисна ръката на Алфонс, когато угасиха светлините, хвърляйки последен поглед към своите приятели… поне те знаеха какво да правят — трябваше да аплодират, каквото и да се случи. От пианото прозвучаха първите звуци на увертюрата, цигулките се присъединиха към него, а шумът от развълнуваните разговори премина в очаквана тишина. Време беше представлението да започне.

Леони бе добре, докато Жак си тръгна. Той щеше да дирижира оркестъра за нея и трябваше да провери дали музикантите са заели местата си и дали всичко е наред. Бе педантичен по отношение на музиката си и не искаше да оставя нищо на случайността.

Остана само Пол Бернар и гардеробиерът, който все още се занимаваше с ефирната коприна на робата й. Тя погледна часовника — оркестърът свиреше увертюрата, това означаваше, че остава половин час до излизането й на сцената. Първата част от представлението бе в мюзикхолен стил, бяха включени и други номера — танцьори, комедианти, шоу гърли, голям воден декор, пръснати пайети и блясък.

— Но защо — бе попитала Пол тя, — защо не мога да се появя просто аз? Не може ли просто да изляза на сцената и да направя това, което трябва? В края на краищата, нали те за това са тук.

— Трябва да ги накараш да чакат — обясни й той, — да провокираш очакванията им и да повишиш вълнението им… да ги накараш да те искат. Предлагаме им тези нахакани пищни танцьорки, а после техния контраст — една самотна жена — сама на сцената. Ще бъдеш изумителна, Леони.

Тя се погледна в огледалото. Да, изглеждаше изумително. Проблемът бе вътрешен, не се чувстваше изумителна. О, Жак, отчаяно си помисли тя, дали не сбърка? Как да стана „друг човек“? Не мисля, че мога.

Пол я целуна по сплетената глава.

— Успокой се — усмихна й се той, — ще бъдеш страхотна.

— Наистина ли, Пол?

Погледът й издаде паниката, която я бе обзела.

— Всеки се чувства така първия път — нежно каза той, — всички сме тук, за да ти помогнем, Леони… ти не си сама. Жак ще е пред оркестъра — ще можеш да го виждаш — приятелите ти са сред публиката. Кураж, моето момиче.

Той й махна, запътвайки се към вратата, за да провери как върви спектакълът. Кураж, тревожно си каза наум. Надяваше се, че тя ще се справи.

Гримьорната бе пълна с цветя — множество жълти рози от Каро и Алфонс, огромни букети полски цветя от Пол и нежни камелии от Жак… дори адвокатът й й бе пратил рози. Ароматът им изпълваше стаята — ако си затвореше очите, можеше да си представи, че се намира в градина. Един аромат доминираше над всички останали, бе даже по-силен от този на камелиите… разнасяше се от стръкче жасмин, което бе пристигнало само едва преди няколко минути. Познат почерк, строг и прост, се показа от бележката. Тя отново я прочете. „Не съм те забравил, Леони“… бе подписана просто: Мосю.

Пол отново се появи на вратата.

— Време е, Леони — каза той.

Дълбоко си пое дъх и с един последен поглед в огледалото към жената, която не бе тя, се обърна и го погледна.

— Готова съм — отвърна Леони с вирната брадичка.

Пол се бе оказал прав. Публиката бе препълнила залата заради нея — нетърпелива да зърне за пръв път любовницата на най-богатия мъж във Франция. Тя чакаше зад кулисите да улови сигнала на Жак, светлините угаснаха и музиката зазвуча… спомни си Лулу, промърмори си тя, докато изправяше гърба и раменете си. „Покажи се!“, каза си тя. Здраво стисна веригата на животното, увивайки я около китката си и с пантерата от едната си страна наперено излезе на сцената.

Публиката затаи дъх, когато се изправи пред тях, предизвиквайки ги да я погледнат — да погледнат това екзотично създание — различно от тях, по-величествено, по-силно. Голямата котка послушно легна до краката й, а кехлибарената светлина от прожектора меко ги освети точно когато тя вдигна ръце нагоре и остави малките плисета на ръкавите на туниката й да се разтворят като златно ветрило. Разнесе се шум на одобрение, на партера аплодираха, а на балконите изразиха обожанието си с кристална тишина. Не знаеха какво бяха очаквали — но не и това… пред тях стоеше не просто хубаво момиче, преживяло много изпитания, нито пък нещастна объркана млада майка, или пък унижена, отхвърлена от своя безсърдечен любим любовница. А същество от друг свят.

Тя започна да пее, нежна песен за една влюбена жена, за това как обичала своя любим, как обожавала да докосва кожата му, какво изпитвала, когато лежала в прегръдките му.

Алфонс хвърли бърз поглед към публиката — всички се бяха приковали, наведени напред, стремящи се да уловят думите й, заслушани в нюансите и скритите им значения, пленени от ниския й, груб, подчертано чувствен глас.

Светлините от прожекторите замряха, когато свърши песента й, остана осветена само наведената й глава. Ръкоплясканията избухнаха, отначало като слабо шумолене, събирайки инерция, докато хората отпуснат дъха си и се присъединят към тях и заглъхнаха в поразена тишина, когато Жак премина към следващия номер, сцената отново се освети и на нея се показаха едри нубийци, понесли бронзово ложе. Те застанаха пред публиката, всеки от тях висок над шест стъпки, напълно голи, само с по една златиста препаска в египетски стил, покриваща слабините им, масивните им лъскави гърди блестяха от светлините, а стегнатите им коремни мускули шумоляха всеки път, когато помръднеха. Леони крачеше по арената, дългокрака и гъвкава като пантера, докато пееше втората си песен, а нейният варварски латински ритъм подчертаваше думите за сладостта на забранения плод, за примамливостта на забраненото.

Разбира се, Марок знаеше, че това е тя — но то бе част от нея, за която никога не бе подозирал, че съществува. Публиката я обикна, не можеха да отместят погледите си от нея, наблюдаваха всяко нейно движение, сякаш за да го запечатат в спомените си завинаги. Леони притежаваше някаква магия. Вратата към фоайето се отвори зад гърба му и една фигура бързо се вмъкна вътре… някой закъснял, съмняваше се, че щеше да си намери място сега. Човекът се облегна на стената и започна да наблюдава спектакъла. В тъмнината му се стори, че има нещо познато в тази фигура, в тези широки рамене… сцената се освети и той улови строгия й профил… беше Мосю! Втренчено гледаше в сцената, без да забелязва нещо друго освен Леони. Защо бе дошъл? Дали щеше да се опита да се срещне с нея след това? Марок се надяваше да не го направи. Това би им донесло само беди.

Тук, в тъмното, бе почти като да е насаме с нея. Тя бе близо до него, само няколко метра по-напред, на сцената. Прозрачната й златиста туника блестеше от светлините, диплите й проблясваха около извивките на тялото й, докосвайки плътта й като топъл език. Бе красива, изнежено сексапилна. Тя не бе непозната за него. Това бе Леони, която единствен той познаваше. При аплодисментите и разнеслите се над залата радостни възгласи на публиката той се раздразни — нахълтваха в мечтата му. Нямаха право, тези хора не трябваше да бъдат тук… това бе предназначено само за него. Не знаеха ли, че тя е негова? Той ядосан се обърна да си тръгне, не можеше да изтърпи това излагане на показ на жената, която обичаше. Но не можеше да го направи, не можеше да я остави, трябваше да остане до края. А после какво? Спомни си сцената с Мари-Франс точно преди да тръгне. Този рунд бе спечелила тя, но той още не бе свършил. Щеше да намери Амели. И тогава Леони щеше да се върне при него. Той отново съсредоточи вниманието си върху сцената, вкусвайки нейното присъствие като жаден пътник при оазис… сега поне винаги щеше да знае къде е, срещу цената на един билет щеше да може да я вижда, когато пожелае — бе някакво начало.

Марок наблюдаваше как Мосю гледа Леони, спомняйки си го и преди да прави това — висок, арогантен, учтив мъж, винаги ледено любезен, винаги под контрол… кога бе започнало това разрушение? С Леони ли? Или преди това — по-рано в неговия живот? Толкова ли бе деформиран от жените, че имаше нужда да се отнася презрително към тях… или Леони бе тази, която го бе тласнала към такива ужасни постъпки? Бе убил заради нея, бе унижавал себе си заради нея — а и сега — тук, в този театър, пренебрегнал факта, че тълпата може да го разпознае, само и само да може да я зърне. Не можеше да се откъсне от нея! Той наистина бе обсебен.

Последните акорди на музиката преминаха в тишина и Леони и пантерата се изправиха срещу залата с еднакви топазови погледи. Тя стоеше, без да се усмихва, а публиката стана на крака и театърът отекна от одобрителните им викове: „Браво!“ Студена струйка пот се стичаше надолу по гърба й — от изтощение или от страх? Не знаеше. Чувстваше се вцепенена. Пантерата неспокойно се размърда под веригата си и тя се наведе и погали лъскавата й черна глава, усещайки как въздухът се разтреперва от мощното й ръмжене… знаеше, че няма нужда да се страхува от това създание, и то бе котка, а тя ги обичаше. Разпоредителите изнасяха букети на сцената, а тя погледна надолу и улови погледа на Жак. Той й се усмихваше окуражително и изведнъж отново се почувства нормална. Всичко бе свършило. Изненадана се огледа как публиката я вика на бис. Истина ли бе това? Всичко ли бе наред? Кръвта й отново се размрази във вените й, но повече не можеше да пее. Тя бе Леони. Тръсна украсената си с пера глава, засмя се на глас, докато продължаваше да получава овации и закрачи към изхода на сцената с обутите си в сандали крака, въодушевена, а голямата котка се тътреше до нея.

Пол я прегърна и целуна, а танцьорките и сценичните работници спонтанно започнаха да ръкопляскат.

— Прекрасно… беше прекрасна, Леони — винаги съм го знаел.

Изстудено шампанско я чакаше в гримьорната й, когато тя уморено свали златистата лента от главата си и се отпусна в позлатения трон. Жак влетя през вратата, тясното му младо лице бе грейнало от ентусиазъм, преливаше от щастие заради нейния успех. Драматично коленичи и целуна босите й крака.

— Леони Бахри, ти бе удивителна… много, много по-добра от всяка репетиция. Какво се случи? Откъде дойде всичко това?

Тя се засмя.

— И аз не знам — дори не знам какво по-различно направих. Предполагам, че съм се въплътила в друга личност — онази, която искаше публиката.

— Каквото и да е — то стана — каза Пол, вдигайки чашата си за наздравица, — ти успя.

Тя се усмихна и отпи от чудесното шампанско, умората я напускаше.

— Само благодарение на теб, Пол. И на теб — тя продължително целуна Жак, докато Пол ги наблюдаваше. — Какво щях да правя без вас?

Гримьорната внезапно се напълни с приятели. Каро се спусна към нея, засмяна и разплакана, и я прегърна, Алфонс я притисна към себе си и я помилва по косата, сякаш бе малко дете, което трябваше да успокои, а Марок я прегръщаше, развеселен и усмихнат от нейния триумф. Репортерите се опитаха да се доберат до приятелския кръг в стаята, но охраната ги държеше настрана. Леони се скри зад един короманделски параван — подарък от Пол, — за да се преоблече.

Партито щеше да бъде във „Воазен“ — сцена на много от нейните триумфи и битки, ресторантът, в който не бе стъпвала от години — но когато Алфонс я бе попитал, тя не можа да се сети за някой друг. Ако спектакълът се бе оказал провал, „Воазен“ щеше да я приюти в кадифения си уют, ако имаше успех — не би могла да избере по-добро място.

Смехът и разговорите се лееха като шампанското, а тя се наблюдаваше в огледалото, докато Жули махаше перата от главата й. Бе облечена в любимата си рокля, една от онези, които бе запазила от миналите дни, защото точно тя бе останала в гардероба й във Вилата. Представляваше коприна в аметистов цвят, плисирана като сценичния й костюм. Разни спомени бяха свързани с нея. Мосю я бе избрал сам през онази слънчева сутрин в Кан, когато светът внезапно отново бе станал прекрасен за нея. Идеята да я облече сега бе перверзна и тя нямаше намерение да го прави — имаше още една в гардероба. Но бе привързана към тази. Закопча около кръста си златния колан „Картие“ и започна да сваля грима си, почиствайки с крем лицето на екзотичното създание от сцената, докато отново стана самата себе си. Щом стигна до очите, за миг се поколеба — беше й харесало да се крие зад новата си личност. А и в края на краищата, не беше ли и като Сахмет — закриляща онези, които обича… и безмилостна към враговете си? Леони потръпна… спомняйки си за Мосю, спомняйки си защо прави всичко това… спомняйки си Мари-Франс… Амели, о, Амели — може би един ден аз ще те взема обратно при себе си, но всяка година сякаш все повече те отдалечава от мен и те приближава до другото ти семейство. Скоро вече ще бъде твърде късно. Тя мълчаливо се вгледа в огледалото.

Каро докосна рамото й.

— Трябва да се усмихваш, а не да седиш тук тъжна — бе уловила погледа й. — В края на краищата — весело извика Каро, — тази вечер всичко беше наред… нещо повече, ти бе прекрасна.

Леони се засмя, когато Жак дойде и я хвана за ръката.

— Хайде, ела — усмихна й се той, — да вървим да го отпразнуваме.

Тълпата се бе скупчила пред изхода към сцената и бе почти невъзможно да се мине, хората се надигаха на пръсти, за да я зърнат, опитваха се да я докоснат. Леони уплашена отстъпи назад, а Жак и Пол застанаха пред нея, за да я предпазят, докато й направят път.

— Леони, Леони — извикаха те, а тя ги погледна учудена… какво още искаха — какво повече можеше да им даде?

— Усмихни им се — прошепна й Пол на ухото, — махни им, извикай: „Здравейте!“ — каквото и да е… това е всичко, което искат.

Тя им помаха и послушно се усмихна, улавяйки погледа на едно младо момиче — младо като самата нея някога. Изведнъж разбра какво искаха, спомняйки си онези самотни разходки из Париж в неделя следобед, когато бе на шестнадесет години и чувстваше, че не „принадлежи“, че всичко се случва някъде другаде, но тя не може да го намери. Тези момичета смятат, че Леони го е намерила. Това е само илюзия, искаше й се да им каже, то не е истинско.

Новините вече бяха обиколили Париж и „Воазен“ с готовност я посрещна като стара посетителка — и нова звезда. Очакваха я „Родере Кристал“, черен хайвер и пъдпъдъчи яйца, както и гроздови зърна, пълнени със сирене, сьомга и аспержи… все неща, които винаги бе обичала тук… бяха го измислили Алфонс и Каро, разбира се. Искаха всичко да бъде отлично. Отново я обхвана въодушевление и тя започна да се радва на партито, приемаше поздравления от напълно непознати, които идваха да й стиснат ръката, заобиколена с келнери, готови всеки миг да й се поклонят… и с Жак от едната си страна тя се чувстваше прекрасно.

Очакваха ранните вестници, нетърпеливи да видят какво щеше да каже пресата. Жак й ги прочете, но тя вече бе видяла усмивка върху лицето на Пол.

— Казват, че си постигнала триумф — съобщи той, докато наблюдаваше каква реакция ще се изпише по напрегнатото й лице.

Леони със смях отметна глава назад.

— Не е ли стара приказка, Жак, че след нещастието идва триумфът?

Тя бе уморена, но доволна, когато заедно си тръгнаха от ресторанта, жадни за малко чист въздух. Нощта се сменяше с мрачно сива зора, докато крачеха по улицата, хванати за ръка, и никой от тях не забеляза големия автомобил на дьо Кормон, паркиран до отсрещния тротоар, неговите тъмни прозорци скриваха притежателя му от чуждите погледи. Щом завиха зад ъгъла, двигателят забоботи и голямата кола потегли по самотния си път обратно към Ил Сен Луи.