Елизабет Адлър
Скрити страсти (13)

12.

Витрината на бижутерския магазин на булевард „Мулин“ приличаше на искряща съкровищница със смарагди, диаманти и рубини. При вида й Леони се поколеба да влезе, не знаеше как ще я посрещнат. Продавачът усмихнат се завтече към нея, чудейки се какво може да иска тя, но той бе свикнал на всякакви хора тук. В Монте Карло най-невероятни хора печелеха големи суми пари и първото нещо, което правеха, бе да си купят скъпи бижута, символ на новопридобитото им богатство. От друга страна, помисли си той, щом Леони извади тънкия наниз перли, има и такива, които губят.

— Бихте ли ми казали каква цена има това? — плахо попита тя.

— Разбира се, мадам — той ги претегли на ръка и разгледа цвета им на светлината.

Истински бяха, но не струваха много.

— Много красива огърлица, мадам — усмихна й се продавачът, — но се страхувам, че няма да получите много за тях.

— Колко?

— Ами — не повече от сто франка, мадам.

— Ще ги купите ли от мен?

Той се поколеба. Трудно щеше да се отърве от тях, клиентите не се интересуваха много от подобни неща, но тя бе толкова млада и изглеждаше толкова отчаяна.

— Ще ги взема — каза й накрая, — ако това може да ви бъде от полза.

Леони въздъхна с огромно облекчение.

— О, благодаря ви. Не зная какво щях да правя, ако ми бяхте отказали.

— Направете си една услуга. Не се връщайте при масите за залагания — пак ще загубите — предупреди я той, като й подаваше парите.

— Масите за залагания. Но аз не залагам!

Тя се наведе и извади още нещо от торбата си, оставена на пода. Той с любопитство разгледа статуйката. Египетска и очевидно много стара. Можеше да се обзаложи, че е истинска. Откъде ли я имаше?

— Имам и още една.

Тя постави втората върху щанда до жената-лъв. Представляваше котка, Баст, свещената котка на Египет, добре му бе известна, но първата си оставаше загадка за него, макар да предполагаше, че и тя е някаква богиня. Той много внимаваше, докато ги държеше.

— Откъде ги намерихте?

— Били са на баща ми. Той е египтянин. Майка ми винаги казваше, че са много стари. Чудя се знаете ли дали имат някаква стойност?

— Страхувам се, че не мога да си представя каква стойност биха могли да имат, но съм готов да се обзаложа, че са истински и със сигурност много стари. Трябва да ги занесете в Париж, в отдела по египтология — те сигурно ще могат да ви помогнат.

— Значи не искате да ги купите? — тя толкова силно се бе надявала двете статуйки да струват много пари и да я спасят.

— Страхувам се, че нямам ни най-малко понятие колко струват. — Той се подвоуми. — Вижте, ако ви предложа сто франка общо за двете, ще рискувам. Щом това може да ви помогне…

Сто франка… още сто франка. Да се съгласи ли? Тя се загледа в пода — те бяха единственото, което имаше, единственото, което наистина й принадлежеше. Котенцето подаде главата си от торбата, беше се събудило, заинтригувано започна да души въздуха и да се отърква о глезена й, усуквайки панделката, която му бе завързала около врата вместо каишка.

— Не — взе решение тя и се успокои. — Ще ги задържа. Но все пак ви благодаря.

— Няма защо. За мен бе удоволствие, мадам.

Той бе така любезен и усмихнат, като че ли бе купила бижута за короната, изпрати я до вратата и й отвори със замах, докато се сбогуваха. Тя излезе на улицата, повела котенцето на кадифената розова панделка. Той й пожела късмет.

 

 

Котенцето проспа целия път до в къщи, сгушило се в прегръдката й като пеленаче, и така си спечели ново име — Беби. После седна на леглото и се втренчи в нея, докато тя навличаше бялата рокля и се оглеждаше критично в огледалото. Просто не бе достатъчно шик за целта. Може би надолу ставаше, ала горе трябваше да промени нещо — но какво? Сети се за шаловете, които Рупърт й бе купил на пазара в Ница — дълги копринени ивици в различни разцветки, които тя със смях увиваше около главата си. Бяха купили около половин дузина в различни оттенъци на златистото — кехлибар, бронз, теракота, лимон и злато… измъкна ги от чекмеджето, метна кехлибарения на раменете си, кръстоса краищата му отпред на гърдите и ги завърза отзад на гърба. Изглеждаше доста добре. Препаса златистия около кръста си, като го остави да виси покрай бедрата й. Толкова силно го стегна, че полата й се набра отгоре — после застана пред огледалото, за да разгледа ефекта. Изглеждаше изненадващо добре! Да вплете ли и един в косата си? Не, може би просто да я прибере на кок. Така щеше да изглежда по-голяма. Наведе глава, среса косата си надолу и я усука, както й бе показала Лулу, после затъкна стръкче жасмин в кока си. Завърза лимоновия шал около врата си и остави краищата му да се ветреят свободно зад гърба й, взе чантичката си с безценните сто франка, грабна Беби под мишница и се запъти към вратата. За миг се поколеба, сетне отвори чантичката, извади пет франка и внимателно ги скри под възглавницата си, други пет пъхна в чорапа, до бедрото си… просто в случай, че… макар че, разбира се, тя щеше да спечели. Тази нощ се чувстваше късметлийка.

Вероне учуден я изгледа, когато каручката затрополи по прашния път с мосю Френар и Леони до него. Къде отиваше — в това облекло? Това момиче по всяка вероятност бе придобило вкус към необичайното. По-добре да види какво се канеше да направи.

 

 

От петнадесет минути тя крачеше пред пищно орнаментираната врата на Казиното и Вероне се чудеше дали изобщо ще влезе. Вече бе изпратил съобщение на мосю дука, но сега, изглежда, тя се разколебаваше. Той нетърпеливо приглади колосаната предница на бялата си риза… е, най-сетне. Последва я по стъпалата и за малко да се препъне в дребното коте, което тя водеше на каишка. Можеше да се закълне, че макар и със самоуверено вирната брадичка, Леони се бе разтреперила, докато се приближаваше към вратата.

— Съжалявам, мадам, но дами без придружител не се допускат вътре.

— О, аз… — тя се спря, неистово опитвайки се да измисли някакво извинение — но…

— Дамата е с мен — Вероне я хвана под ръка и я въведе в препълненото фоайе, без да обръща внимание на портиера.

— Благодаря ви, бе толкова мило от ваша страна…

— Няма защо, госпожице. Късмет!

Той любезно се усмихна и изчезна в тълпата, а тя изненадана продължи да се взира след него. Искаше й се да не бе я оставял сама. Скри се зад високата колкото човешки ръст статуя на някакъв древногръцки бог и крадешком запоглежда иззад мраморните й краища към огромните полилеи и натруфените огледала, позлатените дивани и дебелите килими, накичените с бижута и облечени в коприна и самур жени и самоуверените мъже, които говореха на висок глас и познаваха всеки. Улавяйки няколко любопитно учудени погледа, тя предизвикателно наклони брадичка. Този път нямаше да им позволи да я уплашат. Взе Беби под мишница и се заразхожда из игралната зала, оглеждайки масите.

Бе доста по-сложно, отколкото си мислеше, имаше много различни игри и, изглежда, всички знаеха как да ги играят. Как да се научи? Рулетката й се видя най-проста, а и печалбите идваха бързо и лесно; или си уцелил числото, или не. Успокои се, докато се приближаваше към масата с рулетката, постави любопитната Беби на коляното си и извади един франк от чантичката си, после постави монетата на деветнадесет червено и зачака да се завърти рулетката. Крупието презрително го изтика обратно към нея с лопатката си.

— Минимумът е пет франка, мадам, и ако обичате, купете си жетони.

— Пет франка!

Тя започна да ровичка из чантичката си, извади оттам петдесет франка, внимателно ги преброи и ги обмени за десет правоъгълни жетона. Само десет — никак не изглеждаха много! Тя се втренчи настойчиво в числата върху покритата със сукно маса и най-накрая постави един жетон на деветнадесет червено и зачака другите да направят залозите си и рулетката да се завърти. Топчето падна на петнадесет черно и Леони видя как крупието с безразличие загребва и нейния жетон. Бутна напред и втория си жетон и отново го постави на деветнадесет червено. И този път загуби. Късметът идва на третия път, помисли си тя, разделяйки се с още пет франка. Но и този път не я споходи късметът и тя ужасена погледна надолу към Беби… за пет минути загуби петнадесет франка… какво да прави сега? Все още имаше тридесет и пет франка в жетони и още четиридесет в чантичката си. Тя изчака, без да залага, наблюдаваше какво правят другите. Мъжът отляво, изглежда, имаше много пари, пред него стоеше цял куп жетони — цяла камара! Тя го видя да слага пълна шепа от тях на черно и докато безучастно отпиваше от питието си, топчето се успокои и крупието избута към него огромна купчина жетони. Този мъж не можеше да загуби. Залагаше на непонятните за нея квадрати и зони по краищата на масата — а не само на числата и цветовете в средата. Тя последва примера му. Избута напред два жетона и ги постави при неговите. Спечелиха. Тя му се усмихна с благодарност, но той не я забеляза. Този път Леони постави три жетона, усещайки как вълнението й нараства, докато наблюдава въртящата се рулетка. Спечели. О, знаеше си, че ще спечели! Развеселена и погълната от играта, тя се навеждаше над масата и вече по-небрежно поставяше жетоните си ту тук, ту там, понякога губеше, но по-често печелеше. Заложи двадесет франка при неговото число и се отпусна на стола, доволна от себе си. Това бе най-големият й залог досега, но тя бе уверена, че ще спечели. Ала, уви! Погледна мъжа, който отмести настрана всичките си жетони и каза на крупието:

— Запази ми ги, Луи, излизам за малко да вечерям.

— Разбира се, господине.

Крупието прибра жетоните и златните монети в една кутийка.

Той си отиде… какво щеше да прави сега? Тя преброи жетоните си… деветдесет франка. А имаше и още четиридесет в чантичката си. Но й трябваха повече, много повече. Нали точно на това му се викаше голям удар? Като Рупърт в Баден-Баден? О, Господи, как й се щеше да не мисли за Рупърт. Еуфорията й я напусна и тя отчаяно бутна напред последния си жетон.

Дьо Кормон пиеше уиски и я наблюдаваше как се навежда над масата. Косата й се бе разрошила въпреки фуркетите и падаше на големи вълни по елегантния й гръб. Искаше му се да я докосне, да вдиша аромата й… сигурно ухаеше на свеж въздух и слънце, а и кожата й… не, тя вероятно бе по-мургава, по-екзотична и гладка, много гладка. Той даде знак на Анри, собственика на Казиното, който се навърташе наоколо, готов веднага да угоди на специалния гост в салона, пълен с богати и отбрани личности.

— Маса за двама, Анри, и голяма бутилка „Родере Кристал“ — и поглеждайки Леони, добави: — След около половин час, струва ми се.

Тя бе уморена и гладна, освен това непрекъснато губеше. Сигурно стоеше тук от часове. Изпъна гърба си и се огледа наоколо. Къде, за бога, къде беше мъжът, който изчезна за вечеря и отнесе късмета й със себе си? Защо не се връщаше? Загледа се в зеленото сукно на масите — оставаха й още само десет франка, дори четиридесетте франка, които пазеше в чантичката си, бяха свършили. Отново я прерови, за да провери дали случайно не е останало още нещо, но напразно. После пак се огледа. На светлината на полилеите блестяха златни монети, пръснати небрежно по зелената покривка на масата от мъжете, които явно никак не ги бе грижа за резултата — смееха се, когато губеха, смееха се и щом печелеха. Всичко изглеждаше толкова небрежно — като че ли никой друг освен нея не играеше за такъв голям залог. Всичко или нищо, само това й оставаше. Тя погледна двата жетона, които й бяха останали — десет франка. Парите нямаха стойност, ако не се превръщаха в други неща — храна, наем, обувки — съвсем скромни неща… тя решително постави жетоните на деветнадесет червено и затвори очи, щом рулетката се завъртя.

Дьо Кормон се приближи и през рамото й видя, че топчето попадна точно на деветнадесет червено. Усмихнат отпи от уискито си. Разполагаше с още време.

Леони отвори очи и остана смаяна — късметът се бе обърнал в нейна полза! Тя смело постави жетоните си пак на деветнадесет червено и затаи дъх, без да смее да погледне. Отново спечели. Отново я обзе въодушевление; ами точно така трябваше да се играе тази игра, не им вървеше на предпазливите и страхливите. Тя събра печалбата си на куп, раздели го на две и постави половината на червено, без да забелязва жената, която се бе разположила в празното кресло до нея, смееше се на висок глас и през рамо подхвърляше забележки на придружителя си, избутвайки напред шепа жетони. Шалът й с ресни по края помете масата.

— Съжалявам — каза тя и се усмихна на крупието.

— Няма нищо, графиньо — любезно й отвърна той.

Числото на графинята спечели и Леони я видя да залага повторно. И този път спечели. Леони избута напред десет франка и го сложи при следващия залог на графинята. Загубиха. Глупачка, трябваше да се довери на собственото си решение. Тя си избра число и заложи десет франка на него. Загуби. Какво щеше да прави? Оставаха й десет франка — по-добре беше да си тръгва. Тя потрепери нервно над масата, после си пое дълбоко въздух и постави последните си два жетона на деветнадесет червено — щастливото й число… късметът спохожда само смелите, припомни си тя. В последния момент графинята се наведе над нея, за да постави залога си, а Леони се облегна назад със затворени очи, изчаквайки да спре дрънченето на топчето. Деветнадесет червено! Слава богу, тя спечели. За миг замлъкна… трябваше веднага да си тръгне, преди да е загубила още нещо. Протегна се напред да прибере печалбата си, но крупието я погледна изненадано.

— Но вие заложихте на седемнадесет червено, мадам, спечели деветнадесет. Леони го погледна невиждаща, щом той посочи залога й… беше на седемнадесет червено! Графинята се наведе напред, а шалът й помете жетоните и ги пръсна по масата. Прекалено късно Леони осъзна какво се бе случило и ужасена се втренчи в жената, която пиеше шампанско и безгрижно се смееше с приятелите си. Ужасът полази гърба й като гореща вълна… бе загубила всичко! Не, не всичко. Попипа бедрото си и измъкна петте франка, които бе затъкнала в чорапа си. Да, още си бяха там. Тя се подвоуми, познала дилемата на хазарта. Да опита ли? Не беше ли това последният й шанс?

— Лош късмет, госпожице — гласът й бе смътно познат.

Обърна се и погледна право в очите Жил дьо Кормон. Те бяха сини, по-наситени, по-дълбоки и по-сериозни от тези на Рупърт, непроницаеми и прикрити, макар да й се усмихваше.

— Спомняте ли си — попита той, — че се срещнахме в кафене „Париж“ преди няколко седмици?

Тогава тя чакаше Рупърт… да, разбира се, че си спомняше. После отидоха в Ница… бе такъв прекрасен ден. О, Господи, какво щеше да прави, какво щеше да прави сега?

— Разбира се, че си спомням, мосю дьо Кормон.

С известно усилие тя се съвзе.

Очите й бяха почти златисти, златисто кехлибарени, а зениците им тъмни и разширени от напрежение. Той й се усмихна и я хвана за ръка.

— Видях какво стана — заговори й с разбиране, — особено като се има предвид, че избрахте печелившото число, но, боя се, правилата са си правила, а парите ви не бяха на деветнадесет червено.

Тя плахо му се усмихна, докато той я настаняваше в креслото.

— Ще споделите ли бутилка шампанско с мен — предложи й той, — за да смекчим удара? Никога не е приятно да губиш пари.

Имаше чувството, че е загубила собствената си воля, усещаше се безсилна, носеше се с него под ръка из претъпканото Казино, а Беби я следваше по петите, хората се отдръпваха настрана, за да им направят път, и ги гледаха.

— Мосю льо дук, масата ви очаква, господине — махна господарски с ръка Анри и лакеите се завтекоха към масата в нишата, заоправяха за пореден път безупречната покривка и отново лъснаха кристалните чаши, докато Анри умело ги настани в креслата и зачака поръчката на Мосю.

— Шампанското е готово, господине.

Залата предразполагаше към интимност и отпускане, тук не се усещаше напрежението край игралните маси и Леони въздъхна с облекчение, докосвайки нежните листчета на почти прозрачните зеленикави орхидеи. Изненада се, че бяха толкова студени на пипане. Та нали са тропически цветя, не се ли нуждаят от топлина и усамотение? А може би ръцете й бяха студени. Малък оркестър свиреше зад паравана на палмите с огромни листа, многото цветя създаваха усещане за интимност, забулвайки прошепнатите думи и звънтенето на чашите.

— Извинете — каза тя, — задето през цялото време ви наричах „Мосю“.

Тя бе наистина изненадана от факта, че седеше на една маса с дук… не трябваше ли да изпитва по-голямо страхопочитание? Но той бе така непринуден, толкова естествен — в края на краищата може би дуковете бяха малко по-различни от него.

— Не знаех, че сте „Мосю дук“.

Той се засмя:

— Не е важно. Можете да ме наричате, както пожелаете.

Тя вярваше, че наистина е така. За него нямаше значение дали се обръщат с титлата му или не — той просто предполагаше, че всеки го познава, че всички врати ще бъдат отворени за него, а виното ще се лее. Колко прекрасно бе да си такъв — абсолютно уверен в себе си.

— Значи — макар и като за начало, нямахте късмет тази вечер, мадмоазел Леони.

— Не — тя гордо вирна брадичка, — но може би някой друг път ще спечеля.

— Надявам се. Междувременно, ако няма да играете повече тази вечер, бихте ли вечеряли с мен.

 

 

Кафене „Париж“ срещу Казиното бе препълнено и Морис, метр д’отелът, с неудобство вече връщаше посетителите — сърцето му се късаше от това, но вече бе сместил пет допълнителни маси. Щеше да си отдъхне, когато Мосю дук пристигнеше, не беше лесно да убеждаваш раздразнените знатни посетители, че свободната маса вече е резервирана, а Мосю закъсняваше с повече от час. Но, разбира се, не би си и помислил да настани някого другиго на нея.

Като Червено море, помисли си Леони, учудена, че тълпата в Казиното се отдръпва, за да им направи път, по знак на съпровождащия ги собственик на Казиното. Портиерът, който само преди няколко часа не искаше да я пусне вътре, им отвори вратите и любезно им пожела приятна вечер.

Ръката на Мосю дук й създаваше чувство за сигурност, тя го погледна, докато пресичаха калдъръмения площад към кафене „Париж“. Суровият му профил изразяваше строгост, а орловият нос — надменност, тъмната му коса бе къдрава на врата. Присъствието му създаваше усещане за сигурност, той бе напълно уверен в себе си. Нищо лошо не можеше да й се случи, когато бе с мъж като него.

Погледите им се срещнаха.

— Изглеждаш тъжна, Леони.

— Не… е, може би.

Тя изпита внезапна нужда да му се довери, да му разкаже всичко — своите тайни.

— Ето, че пристигнахме.

Те веднага бяха съпроводени през препълнения салон до масата под ледения поглед на чакащите на бара да се освободят места.

Разтвориха огромните салфетки от розов лен на коленете си и докато главният сервитьор с претенциозен жест им показваше менюто, друг сервитьор се появи с бутилка шампанско.

— И за двама ни по дузина белонски стриди и специалитета ви от сьомга — каза Жил, без да поглежда менюто. — Донесете и чиния сурова сьомга за котката.

Леони го погледна изненадано.

— Сигурен съм, че ще ти хареса — каза той. — Имам чувството, че точно от това имаш нужда.

Тя се отпусна, облегна се на стола. Бе много приятно да се грижат за теб, някой друг да взима решения… чувстваше се толкова уморена.

— Изглеждаш притеснена, Леони, ще ми разкажеш ли какво се е случило?

Гласът му бе нисък и изпълнен с разбиране и тя омагьосана се вгледа в тъмносините му очи. Шампанското потече по вените й и закипя в главата й.

— Просто всичко тръгна на зле напоследък… всичко.

Тя почти бе готова да се разплаче, той се наведе напред и хвана ръката й.

— Знаеш ли, винаги е по-добре да говориш за тези неща, но се обзалагам, че ти няма с кого да си говориш.

Така беше, тя наистина нямаше с кого да си говори… абсолютно никого, освен Беби. Леони погледна котенцето, свило се под стола й, то лакомо поглъщаше сьомгата от една сребърна чиния, изцяло заето със собственото си удоволствие. Поне Беби беше щастлива.

Тя започна да говори, шепнейки, така че той трябваше да се наведе по-близо, за да я чува, думите й бяха объркани, а изреченията нестройни.

— Започни от самото начало, Леони — внимателно я подкани той.

Отне й по-малко време да му разкаже всичко, отколкото си мислеше — остана изненадана как многото надежди, мечти, страхове и болка могат да бъдат сведени до думи, побиращи се в около тридесет минути. Стридите стояха недокоснати и Жил направи знак на келнера да ги премести.

Облекчението бе огромно; чувстваше се пречистена, освободена от всичките си тайни. Рупърт си бе отишъл и тя трябваше да се изправи срещу това. Нямаше вече никаква надежда, сега го знаеше. Но нямаше и защо да умира. Щеше да започне отначало, да си намери работа. Той й беше помогнал само като я изслуша. Тя му се усмихна благодарно.

— Благодаря ви — каза му и импулсивно хвана ръката му, — всичко може да изглежда глупаво… смешна история, която се случва по стотици пъти на ден.

— Но сега — каза той и целуна ръката й, — когато вече всичко е минало… ще се влюбиш ли отново?

— Никога!

Гласът й бе категоричен.

Той се усмихна, а сервитьорът постави нови чинии стриди пред тях.

— Ами тогава може би по-добре да започнем вечерята.

 

 

Леони лежеше на голямото легло, Беби се беше свила на възглавницата й и тихичко мъркаше насън. Час преди разсъмване небето още бе забулено от сива мъгла, въздухът — хладен, а изстиналото през нощта море очакваше слънцето. Тя се загледа през прозореца, потънала в мислите си. Изненада се, когато той я качи на кабриолет. Бяха се разхождали заедно по брега, гледайки звездите и приказвайки си за детството й, за историите, които беше чувала за неуловимия си баща, и за Нормандия, а после той изведнъж спря кабриолет, качи я в него и й подаде Беби.

— А вие няма ли да дойдете с мен? — глупаво го попита тя, докато той предварително плащаше на шофьора, нареждайки му да я откара у дома.

— Страхувам се, че не.

Той й махна за довиждане, а тя се обърна назад и го наблюдаваше как се отдалечава през все още многолюдния площад. Остана разочарована. Не искаше ли да я види отново? Изненада се от себе си, че си задава подобен въпрос — нали беше влюбена в Рупърт. Мосю не я беше целунал, нито прегърнал… дори не се опита да я докосне, бе просто мил и изпълнен с разбиране.

Тя все още неспокойно се въртеше в леглото, когато първите лъчи на слънцето се показаха и небето бързо започна да се променя от сиво към съвършено синьо. Искаше ли й се да я бе целунал? Затова ли остана разочарована? Не, разбира се, че не. Тя ядосана отпъди тази мисъл; но я бе изслушал, бе проявил такова разбиране. Можеше изобщо никога повече да не го види. Точно когато птичките се разбудиха, тя потъна в дълбок сън и за пръв път не сънува Рупърт.