Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Древния Египет (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Warlock, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
artdido (2014)

Издание:

Уилбър Смит. Чародей

Английска. Първо издание

ИК „Venus press“, София, 2003

ISBN: 954-780-010-8

История

  1. — Добавяне

41

Сватбата на фараон Трок Урук и принцеса Минтака Апепи се проведе по древен хиксосийски обичай, чиито корени могат да се проследят хиляда години назад и на хиляда левги на изток, отвъд асирийските планини, в обширните безлеси степи, откъдето някога предците тръгнали да завоюват Египет.

Призори в деня на сватбата, група от двеста представители на рода на принцесата се втурват в палата, където я държат затворена, от завръщането й в Аварис до тоя момент. Инструктираната охрана не оказва съпротива. Съплеменниците отвличат Минтака и тръгват на изток, окръжили плътно принцесата, като надават предизвикателни викове и размахват тояги. Остри оръжия от всякакъв вид са забранени по време на празненството.

По даден знак женихът започва преследване начело на собственото си племе, леопардите. Бегълците не си дават много зор и щом потерята се задава, обръщат се назад с радостни викове и голямата веселба започва. Макар кинжали и саби да не се допускат, двама души са със счупени крайници, а има и неколцина с пукнати глави. Дори женихът не минава без синини. В края на краищата Трок грабва плячката си с една ръка и я качва в своята колесница.

Съпротивата на Минтака няма нищо общо с театъра и ноктите й оставят дълбока бразда по дясната буза на Трок, като за малко пропускат окото, а кръвта разваля общото добро впечатление от одеянията на жениха.

— Ще ти роди много воини! — ликуват поддръжниците му, възхитени от свирепата съпротива на Минтака.

Доволно ухилен, заради войнствеността на момата, Трок я кара победоносно до своя храм, където новопосветени жреци са подготвили всичко за бракосъчетанието.

Засега храмът представлява изкопи и купчини строителен камък, но това с нищо не намалява удоволствието на гостите, нито ентусиазма на жениха, всички застанали под плетени от тръстика рогозки, докато първожрецът връзва Минтака за Трок с въже.

Като кулминация на церемонията, Трок прерязва гърлото на любимия си боен кон, прекрасен кестеняв жребец, в израз на това, че слага жена си по-високо от останалите си скъпоценни притежания.

Животното пада с конвулсивни ритници и пулсиращ от прерязаната сънна артерия фонтан кръв, а сватбарите крещят одобрително и вдигат новобрачната двойка в украсена с цветя колесница.

Трок кара с една ръка, а с другата притиска здраво булката, за да не му избяга още веднъж. Армията е строена в шпалир по протежение на целия път, войниците крещят благопожелания и хвърлят в колесницата амулети за щастие и късмет. Други подават на Трок купи вино, когато минава и той спира да пие. Голяма част разлива по туниката си, за да добави винени петна към кръвта от бузата си.

Докато стигнат палата, Трок е цял в кръв и вино, прашен и запотен от карането и от усилието да притиска жена си, одързостен от алкохола и с подивял от похот поглед.

Внася Минтака в новите им покои, а стражниците гонят тълпата с извадени саби. Те обаче не се разотиват, а се скупчват пред двореца, за да крещят насърчително на жениха и да дават неприлични съвети на булката.

В спалнята Трок хвърля Минтака върху бялата овча кожа и започва да се бори с две ръце с непослушния саблен пояс, като обсипва със сочни псувни отказващата да се отвори тока. Минтака пада на леглото и отскача от него с пъргавината на подгонен от пор заек.

Тича към вратата на терасата, но тя е залостена отвън, според разпорежданията на Трок. Мъчи се отчаяно да я издърпа към себе си с пръсти и нокти, но вратата е масивна и дори не потрепва от усилията й.

Отзад, Трок се справя най-накрая с пояса и се кандилка към нея, захвърлил с дрънчене сабята на плочите.

— Блъскай, колкото си щеш, красавице! — фъфли той. — Колкото повече пискаш и се бориш, толкова по-корав ми става.

Хваща я с едната ръка през кръста, а с другата посяга към гърдите й.

— В името на Севт, какъв е тоя зрял, сочен плод? — Стиска здраво с мазолеста от ефеса на сабята и юздите на колесницата лапа. Болка пронизва гърдите й, тя пищи и се извива в ръцете му, като се мъчи отново да издере очите на врага. Той я хваща за китката.

— Няма да минеш два пъти с един и същ номер. — Отлепя краката й от пода и я мъкне към леглото.

— Бабуин![1] — крещи тя. — Смрадлива космата маймуна! Вонящо животно!

— Сладка е любовната ти песен, мъничката ми. Сърцето и тоягата ми растат, като чувам колко силно ме желаеш.

Хвърля я върху кожата и този път я приковава на място с огромна мускулеста ръка. Лицето му е на сантиметри от нейното. Космите на брадата гъделичкат лицето й, а дъхът му вони на кисело вино. Той се изсмива и с извит като кука пръст разпаря дрехата й от шията до под кръста.

Измъква гърдите и ги стиска една по една така силно, че оставя червени следи от пръсти върху нежната плът. Щипе и тегли зърната, докато потъмнеят, а после прокарва дясна длан по корема й. Мушка закачливо дебел пръст в пъпа, а след това се мъчи да вкара длан между бедрата й. Тя сключва крака, като прехвърля бедрата едно връз друго.

Внезапно той се отдръпва и я възсяда с тежестта на цялото си тяло, така че да не може да мръдне и смъква туниката си. Под нея не носи нищо. Тялото му е тренирано в битки, лов и грубиянски игри и макар погледът й да е замъглен от болка, сълзи и уплаха, тя долавя очертанията на масивни рамене и изпъкнали мускули, дебели и възлести крайници като ливански кедър.

Като не спира да я притиска под себе си, той се извива, докато коремът му опира нейния, а твърдата козина на гърдите му започва да стърже нейните. С нарастващ ужас, тя усеща огромния пенис върху корема си.

Бори се, сякаш не за честта и достойнството си, а за самия живот. Опитва се да го захапе за лицето, но малките й остри зъби се оплитат в гъстата брада. Впива пръсти в гърба му и кожата се раздира под ноктите, но той сякаш не забелязва.

Мъчи се да вкара коляно между бедрата й, а тя продължава да ги стиска едно върху друго. Всеки мускул в долната част на тялото й е замръзнал от страх и отвращение, твърд и непреодолим като в гранитната статуя на някоя богиня.

И двамата са плувнали в пот, той повече. Потта се стича от тялото му, прави кожата и на двамата хлъзгава и тя усеща как огромният му член се насочва към мястото, където се сключват бедрата й.

Внезапно Трок надига горната част на тялото си и я удря силно с отворена длан през лицето. Ударът разтърсва стиснатите й челюсти и разбива носа и устните й. В устата й потича кръв, а съзнанието й потъва в мрак.

— Отвори се, кучко! — задъхва се той отгоре й. — Отваряй тая малка топла цепка и ме пусни вътре. — Той напира яко с бедра, а тя усеща как отвратителното нещо се плъзга по корема й. Даже в настъпилия след удара мрак, тя продължава да стиска, но си дава сметка, че няма да издържи дълго — той е прекалено едър и силен.

— Хатор, помогни ми! — Затваря очи и се моли. — Миличка богиньо, не го позволявай!

Чува го да стене отгоре й и бързо отваря очи. Лицето на Трок е подпухнало и тъмно от придошла кръв. Усеща как извива гръб и пак стене, сякаш от болка. Очите му са широко отворени, невиждащи и налети с кръв. Устата му е извита в ужасяващ гърч.

Минтака не разбира какво става. За миг допуска, че богинята е чула горещата й молба и е поразила сърцето на звяра с божествена стрела. След това усеща гореща течност да се стича по корема й — толкова гореща, че чак пари. Прави опит да се извие изпод него, но тялото е твърде тежко. Най-накрая отвратителния поток намалява и пресъхва. Той простенва отново и се стоварва цял отгоре й. Лежи неподвижен, а и тя не смее да мръдне, за да не предизвика раздвижването му. Лежат така дълго, докато и двамата дочуват похотливите крясъци на тълпата отвън. Трок се надига и я поглежда.

— Посрами ме, малка пачавро! Принуди ме да изхвърля семето си напразно.

Преди да разбере какво става, той я хваща за врата и тика лицето й в овчата кожа.

— Не бой се, ще използвам кръвта от носа ти, след като не мога да я получа от делвата с мед.

Бута я настрани и с мрачно задоволство разглежда пурпурното петно от кървящия нос върху снежната белота на кожата. После скача и отива гол до вратата, разбива я с ритник и изчезва в ярката светлина на деня.

С крайчеца на ленен чаршаф Минтака обърсва противното желе, което се сгъстява по мраморната кожа на корема й. Върху гърдите и крайниците й личат ярки червени петна. Страхът й преминава в ярост.

Сабята лежи, където я е захвърлил. Тихо се спуска от леглото и измъква блестящото бронзово острие от ножницата. Прокрадва се до вратата към терасата и се залепва за стената до нея.

Отвън Трок приема приветствията на тълпата и показва окървавената кожа на всички страни.

— Много й хареса! — отвръща той на някакъв комплимент. — Когато свърших, беше мокра и широка като делтата на Нил и гореща като Сахара.

Минтака стиска здраво ръкохватката на тежкото оръжие и се съсредоточава.

— Сбогом, приятели мои — крещи Трок. — Връщам се за още една хапка от тая сладка фурма.

Чува шляпането на босите му крака по плочите на терасата, а после огромна сянка запълва вратата. Тя издърпва назад хванатата с две ръце сабя и насочва острието към средата на корема.

Той стъпва в стаята и Минтака се хвърля насреща с цялата тежест на тялото. Прицелила се е точно между пъпа и гъстата растителност, от която висят гениталиите му.

Един път, преди много години, излязла на лов с баща си, тя видя как се прицелва в нищо неподозиращ леопард. Котката усети трептенето от тетивата на лъка и се метна встрани, преди стрелата да стигне целта си. Трок притежаваше същия котешки инстинкт за опасност и оцеляване.

Острието още не е стигнало целта, а той вече е извъртял тяло. Сабята минава на един пръст от корема му, без да докосне косъм, без да пролее капка кръв. Миг по-късно Трок сграбчва двете й китки в огромна твърда шепа. Стиска, докато тя разбира, че ще натроши костите й. Пуска сабята на пода със звън.

Той се смее и я влачи из спалнята, но това е грозен смях. Хвърля я на изпомачканото ложе и казва:

— Вече си моя жена. Принадлежиш ми също като някоя кобила или кучка. Трябва да се научиш да ме уважаваш!

Тя лежи ничком и отказва да го погледне. Трок вдига ножницата от пода и продължава:

— Урокът по послушание е за твое добро. Малко болка сега ще спести и на двама ни много нещастия и страдание занапред.

Претегля с ръка ножницата. Тя е изработена от полиран гьон, прихваната в скоби от злато и кехлибар, украсена с метални розетки. Удря я по краката. Ножницата плющи по бялата плът и оставя ярка следа с по-светли петна, на местата на розетките. Минтака е така смаяна, че без да ще изпищява.

Той се смее на болката и отново вдига ножницата. Тя се опитва да се претърколи вън от обсега му, но вторият удар намира вдигнатата й ръка, а следващия рамото. Този път сдържа вика си и съумява да скрие унижението зад отровна усмивка. Плюе по него като рис. Това го вбесява и той удря с по-голяма злоба.

Смъква я на пода и продължава да я гони с удари. Удря я отзад и когато тя се свива на кълбо, продължава по раменете, гърба и задника. Докато удря, говори, като римува фразите с ножницата:

— Повече да не си ми вдигнала ръка, ха! Когато пак те посетя, ха! Ще се държиш като любяща съпруга, ха! Или ще накарам четирима войника да те държат, ха! Докато те яздя, ха! А когато свърша, ха! Ще те напердаша пак, ха! Както сега, ха!

Тя стиска зъби, а ударите валят безмилостно и когато вече усеща, че няма да издържи, той отстъпва, силно задъхан.

Навлича мърлявата си туника, опасва пояса и блъсва сабята в изцапаната с нейната кръв ножница. Тръгва с тежки стъпки към изхода и спира на прага.

— Да ти е ясно едно: аз или пречупвам нрава на кобилите си, или, в името на Севт, ги убивам. — Обръща се и изчезва.

Мина много време, дълго след залеза на луната на Озирис, докато паднат коричките от раните на Минтака, а синините избледнеят в жълто-зелени петна. Дали нарочно или случайно, Трок не изби зъб, нито счупи кост, нито остави белег на лицето й.

След оня бедствен сватбен ден, той я остави на мира. През по-голямата част от това време беше на поход, а когато се връщаше за малко, просто я избягваше. Може би му беше противна с грозните си рани, а може и да го беше срам, че не успя да консумира брака си. Минтака не се замисляше много за причините, просто се наслаждаваше на временното отсъствие на животинското му внимание.

В южната част на царството избухна ново сериозно въстание. Трок го потуши зверски. Изкла всички, които се съпротивляваха, конфискува имуществото им и продаде семействата им в робство. Благородният Наджа изпрати две големи подразделения да помогнат на братовчеда — фараон, за да може да участва и в подялба на плячката.

Минтака знаеше, че Трок се е завърнал триумфално в Аварис преди три дни, но още не го бе виждала. Благодари на богинята за това, но радостта й беше прибързана. Повикването дойде на четвъртия ден. Минтака трябвало да вземе участие в извънредна среща на държавния съвет. Било толкова спешно, че имала само един час да се приготви. В съобщението се поясняваше, че ако пренебрегне поканата, охраната ще я довлече в съвещателната зала насила. Не й оставаше никакъв избор и робините я облякоха.

Това е първият случай след сватбата, в който Минтака се появява на публично място. С умело поставения грим, тя е хубава, както винаги, седнала на трона си под този на фараона, в наскоро преустроената и пищно украсена заседателна зала. Тя прави опит да се покаже безразлична и стои настрана от работата на съвета, но забравя решението си, когато вижда дворцовия хералд[2] да влиза в залата и да се просва пред двата трона. Навежда се напред в очакване.

Трок му нарежда да стане и да съобщи новините на съветниците. Когато се изправя, Минтака си дава сметка, че човекът е много развълнуван. Налага се да се прокашля няколко пъти, преди да е в състояние да заговори, а когато започва, прави го с толкова слаб и треперлив глас, че царицата отначало не разбира за какво става дума. Чува думите, но не иска да вникне в съдържанието им.

— Велики фараоне Трок Урук, царице Минтака Апепи Урук, благородни членове на държавния съвет, жители на Аварис, братя и поданици на обединен Египет, нося трагични вести от юга. Бих предпочел да загина в битка сам срещу стотина, вместо да ви ги съобщя. — Хералдът спира и пак кашля. Гласът му става по-висок и ясен.

— Спуснах се по течението на Тива с бърза галера. Като плавах ден и нощ и спирах само за да сменям гребците, стигнах Аварис за дванадесет дни. — Мъжът спира отново и разперва отчаяно ръце. — Миналия месец, в навечерието на празника на Хапи, младият фараон Нефер Сети, когото всички обичахме и върху когото възлагахме толкова надежди и вяра, починал от раните си, получени при лова на лъв, край селцето Даба. — В залата се разнася многоглас стон. Един от съветниците закрива очи с длан и хлипа без звук.

В настъпилата отново тишина хералдът продължава:

— Регентът на Горен Египет, Благородният Наджа, който принадлежи по силата на брака си към династия Тамоз и който е следващият, по линия на наследството, е провъзгласен за фараон, на мястото на покойния Нефер Сети. Той дарява земна благодат с името си Киафан, той живее във вечността с името Наджа, цял свят трепери пред него, с името му фараон Наджа Киафан.

Плачът за стария и приветствените възгласи за новия фараон се смесват.

В настъпилата суматоха, Минтака гледа хералда. Лицето й е станало мъртвешки бледо под грима, а очите нямат нужда от въглен, за да бъдат огромни и трагични. Около нея се стъмва и тя се олюлява на трона. Макар да чу с ушите си заговорниците, все не вярваше, че тази смърт наистина ще настъпи. Успя да си внуши, че и без нейното предупреждение и с подкрепата на Таита, Нефер ще избегне по някакъв начин мрежата на злото, опъната от Наджа и Трок.

Трок я наблюдава с лукава, тържествуваща усмивка и тя знае, че болката й му носи наслада. Това не я интересува вече. Нефер си отиде, а с него и нейната воля за съпротива и живот. Тя става и излиза от залата като сомнамбул. Очаква съпругът й да я върне, но той не го прави. В общата възбуда и объркване, малцина забелязват оттеглянето й. Тези, които го правят, разбират мъката й. Те си спомнят, че съвсем неотдавна е била сгодена за покойния фараон и прощават невъзпитаното й поведение и грубото погазване на протокола.

Три денонощия Минтака седи в покоите си и не яде. Пие по малко разредено с вода вино. Заповядва да я оставят насаме — гони дори робините. Не приема никого, нито дори изпратения от Трок лекар.

На четвъртия ден праща да доведат първожрицата на храма на Хатор. Остават насаме с нея целия преди обед и когато по пладне старицата си тръгва, на главата й има бял шал — знак за траур.

На следващата сутрин, жрицата се връща с две послушнички, които носят голяма кошница от палмови клони. Оставят я в краката на Минтака, покриват глави и се оттеглят.

Жрицата коленичи пред Минтака и пита:

— Сигурна ли си, че искаш да поемеш пътя на богинята, дъще моя?

— Нямам друга причина да живея — отвръща просто царицата.

Жрицата е загубила цял преди обед предния ден, за да я разубеди и сега прави последен опит:

— Но ти си още млада…

Минтака вдига слаба ръка.

— Майко, може да не съм живяла дълго, но в тези кратки години изпитах повече мъка и страдание, отколкото други за цял живот.

Жрицата свежда глава и казва:

— Да се помолим на богинята! — Минтака затваря очи, а старицата продължава: — Благословена богиньо, могъща небесна краво, господарке на музиката и любовта, всевиждаща, всеможеща, чуй молитвите на дъщерите ти, които те обичат!

Нещо в кошницата се раздвижва и се чува шум като от лек речен бриз през тръстикови върхари. Минтака усеща студенина в стомаха и разбира, че е първият леден полъх на смъртта. Слуша молитвата, но мисли само за Нефер. Спомня си миговете прекарани заедно и образът му изниква жив в съзнанието й. Вижда усмивката му и оня неподражаем начин, по който държи главата си на силната дълга шия. Пита се, докъде ли е стигнал в страховитото си пътешествие през подземния свят и се моли за безопасността му. Моли се, да стигне невредим зелените хълмове на рая, където да дочака скорошното й пристигане. Скоро ще съм при теб, сърце мое, обещава безмълвно тя.

— Обичната ти дъщеря Минтака, съпруга на божествения фараон Трок Урук, те моли за благословената участ, която си обещала на ония, които са страдали прекалено много на тоя свят. Позволи й да срещне твоя мрачен пратеник и да намери покой в лоното ти, могъща Хатор.

Жрицата привърши молитвата и зачака. Следващата стъпка Минтака трябва да направи сама. Тя отваря очи и гледа кошницата, сякаш я вижда за пръв път. Протяга бавно и двете ръце и повдига капака. Вътре е тъмно, но се долавя някакво движение, тежко, тромаво, нещо се сгъва и разгъва, черно блещука върху черно, като масло, излято в дълбок кладенец.

Минтака свежда глава към кошницата, а от нея бавно се подава друга, цяла покрита в лъскави люспи. Докато се измъква от кошницата, качулката й се разперва и достига размерите на женско ветрило на черни и кремави шарки. Очите блестят като стъклени мъниста. Тънките устни са извити в сардонична усмивка, а между тях пърха нежен език — опитва въздуха и дъха на седналото насреща момиче.

Гледат се една друга — кобрата и девойката — в продължение на сто дълги удара на сърцето. В един миг змията се дръпва, сякаш за удар, а после отново бавно се люшва напред, като смъртоносно цвете на дълго стебло.

— Защо не иска да си свърши работата? — пита Минтака, с устни толкова близко до тези на кобрата, че могат да се целунат. Протяга ръка и змията извръща глава, за да наблюдава движението й. Минтака не показва страх. Тя нежно гали гърба на широко разперената качулка. Вместо да нападне, кобрата обръща глава като котка, която чака да я погалят.

— Накарай я да направи, каквото трябва! — моли Минтака жрицата, но старицата клати уплашено глава.

— Досега не съм виждала подобно нещо — шепне тя. — Трябва да удариш пратеника с ръка. Така сигурно ще го накараш да предаде дара на богинята.

Минтака отдръпва ръка с отворена длан и разперени пръсти. Тя се прицелва в змийската глава и понечва да я удари, но се сепва и отпуска ръка. Оглежда объркано мрачната стая, тъмните ъгли и вперва поглед в жрицата.

— Ти ли каза нещо? — пита царицата.

— Нищо не съм казвала.

Минтака отново вдига ръка и този път гласът е по-близък и ясен. Разпознава го, в пристъп на суеверен страх и усеща как косата й настръхва.

— Таита? — шепне тя и се оглежда. Очаква да го зърне край себе си, но в стаята са само двете с жрицата, коленичили пред кошницата. — Да! — казва Минтака, сякаш отговаря на въпрос или приема напътствие. Слуша известно време тишината, а после кима два пъти и тихо повтаря: — О, да!

Жрицата не чува нищо, но усеща, че в церемонията е настъпила някаква мистична намеса. Не се изненадва, когато кобрата се снижава обратно в кошницата. Затваря капака и се изправя.

— Прости ме, майко! — тихо мълви Минтака. — Няма да тръгна по пътя на богинята. Още много неща имам да свърша на този свят.

Жрицата вдига кошницата и казва на момичето:

— Нека богинята те благослови и дари с вечен живот! — Оттегля се заднишком към вратата и оставя Минтака сама в полумрака. Тя още слуша един глас, останал нечут за първожрицата.

Бележки

[1] бабуин — маймуна от семейство павиани, обитаваща централните и източни части на Африка.

[2] хералд — вестител.