Уилбър Смит
Чародей (61)

60

Продължават пътя си, а Таита все по-често вдига поглед към небето. Лицето му е сериозно и загрижено, а жълтеникавите облаци се спускат все по-ниско.

— Никога е съм виждал подобно небе — казва Хилто, когато спират да напоят конете след няколко часа. — Боговете са сърдити.

Откриха верния път с необикновена лекота. Разклонението, от което тръгнаха в грешна посока, се вижда отдалеч. Направо не е за вярване, че не са могли да забележат така ясно очертаната редица високи камъни, както и дълбоките коловози, оставени от стотици кервани, в сравнение с които следите към плаващите пясъци, приличат на драскотини.

— Иштар ни е заслепил — мърмори Нефер, докато приближават разклонението, — но този път няма да се оставим толкова лесно на козните му. — Поглежда към необикновеното небе и прави знак срещу зли сили. — Ако такава е волята на боговете! — добавя той.

С трениран поглед на военен, Хилто пръв забелязва облака прах отпред. Прихлупеното облачно небе го е скривало до този момент, когато е наближил съвсем. Хилто изравнява колесницата си с Таита и крещи:

— Магьоснико! Пред нас има много колесници.

Спират и се взират напред. Облакът приближава.

— На какво разстояние са?

— Половин левга или по-малко.

— Мислиш ли, че Трок може да има още един отряд на разположение?

— Ти по-добре от мен знаеш, че това е обичайна практика при хиксосите. Не помниш ли битката при Дамен? Когато Апепи ни сгащи между два отряда?

— Дали ще стигнем разклонението, преди да ни открият? — попита Таита и Хилто присвива очи.

— Може би. Но ще бъде голямо бягане.

Таита поглежда назад.

— Трок сигурно е вече зад нас. Не можем да тръгнем натам.

— Ако напуснем пътя и навлезем в пясъците, ще бъде чиста лудост! Ще оставим дълбока следа. Конете ще грохнат преди края на деня.

— Нищо чудно, че Трок ни се изсмя в очите — обади се Минтака с горчивина.

— Отново сме между чука и наковалнята — добави Мерен.

— Да тръгваме — реши Нефер. — Трябва да стигнем разклонението и да поемем по главния път преди тях. Това е едничката ни надежда за спасение.

— Хайде тогава напред и с всички сили, та ако трябва да преуморим конете! — казва Хилто.

Втурват се напред в една редица. Колесниците подскачат и се мятат встрани, когато колелата им попадат в дупки и бабуни, но иначе конете вървят добре. Облакът прах изглежда по-заплашителен, колкото повече го приближават. Крайпътните камъни не щат да пораснат. До разклона остават още поне петстотин стъпки, когато първите колесници на противника се появяват в далечината, неясни в облака прах, пронизван от призрачна жълта светлина.

Спират, сякаш още не разбрали що за возила са се втурнали насреща им, а после и те се понасят в галоп.

Таита прави опит да изстиска още малко от конете, но усеща умората им. Държат се до последно, но постепенно става ясно, че няма да стигнат разклонението преди врага. Най-накрая Таита вдига юмрук, в знак да спрат.

— Достатъчно! — казва той. — Няма да спечелим това състезание.

Спират насред пътя, конете дишат с усилие, бегълците са побелели от прах, а в очите им има отчаяние.

— Накъде, фараоне? — пита Хилто. Вече започват да виждат водача у Нефер.

— Остава само един отворен път: назад, откъдето дойдохме. — А после добавя тихичко, та да го чуе само Минтака — Право в ръцете на Трок, но поне ще имам последна възможност да си разчистя сметките с него.

Таита кима в съгласие и пръв обръща впряга. Повежда ги назад към плаващите пясъци. Останалите го следват. Отначало преследвачите не се виждат от праха, но скоро един горещ повей на пустинния вятър очиства за момент пространството и бегълците виждат, че разстоянието се е скъсило.

Продължават да бягат, но Нефер усеща умората на конете си. Бягът им става тромав, краката се огъват, копитата бягат встрани. Нефер разбира, че краят е почти настъпил. Прихваща Минтака през кръста и казва:

— Обикнах те в мига, в който те видях и ще те обичам във вечността!

— Ако наистина ме обичаш, няма да допуснеш отново да попадна в ръцете на Трок. Накрая ще имаш възможност да докажеш любовта си към мен.

Нефер я поглежда объркан.

— Не те разбирам.

Тя показва сабята на кръста му.

— Не! — Той почти крещи и я притиска към себе си с все сила.

— Трябва да го сториш заради мен, сърце мое. Не можеш да ме върнеш на Трок. Точно така ще докажеш любовта си.

— Не мога — вика момъкът.

— Ще стане бързо и без болка. Иначе…

Толкова е объркан, че почти се врязва в колесницата на Таита, който рязко спира напреко на пътя и сочи напред.

Там е Трок. Дори от това разстояние, могат да различат мечешката му фигура, в челото на приближаващата колона. Гледат назад и виждат другата част от вражеската армия също да приближава.

— Последен бой! — Хилто освобождава острието на сабята в ножницата си. — Първият е страшен, вторият — като всички, най-мил — последният едничък. — Беше една от любимите поговорки на Червения път и Хилто я произнася с истинска наслада.

Таита поглежда към жлъчното небе, а пореден жарък полъх минава над косата му, като вятър над поле от сребърна трева.

Минтака дърпа Нефер за ръката.

— Обещай ми! — шепне тя и очите му се наливат със сълзи.

— Обещавам! — отвръща момъкът и думите парят гърлото и езика му. — А после ще убия Трок със собствените си ръце. Свърша ли го, бързо ще те догоня в дългия мрачен път.

Таита не повишава глас, но всички чуват думите му съвършено ясно:

— Оттук. Внимателно гледайте следите от моите колела и ги следвайте точно!

За всеобща изненада, Таита свърва под прав ъгъл от пътя и тръгва на север през пясъка. Нефер очаква да потъне веднага до главините, но той по някакъв начин намира твърда почва под рохкавия пясък. Поема с уверен, равномерен ход и другите тръгват след него, макар да съзнават, че това е последен отчаян ход.

Като поглежда назад, Нефер отново вижда двата облака прах да напредват един срещу друг — от изток и от запад. Не съществува и най-малка възможност да пропуснат следата им, освен разбира се, ако Таита не направи магия за заблуда, с която да надвие силата на Иштар, но възможността за това надали е голяма. Иштар доказа, че не се хваща на такива елементарни заклинания, пък и самият Трок сигурно е видял с очите си как излизат от пътя.

Когато хвърля поглед напред обаче, вижда, че Таита отново държи в дясната ръка амулета на Лострис, а около китката на лявата е намотал огърлицата на Бай. Не се обръща назад, а е вдигнал унесеното си лице право към жълтото небе.

Съдбата им изглежда решена, но у Нефер се загнездва някаква нелогична, извратена надежда. Усеща, че дарът на Бай е умножил по някакъв начин и без това големите сили на стареца.

— Виж Таита! — шепне той на Минтака. — Може бе краят още не е настъпил. Може би ни остава още един ход с фигурите на бао, преди да се реши изходът от играта.