Уилбър Смит
Чародей (83)

82

На другата сутрин призори, докато повечето хора лекуваха със сън ефекта от хубавата силна бира, Нефер намери Таита в жилището му, където четеше папирусов свитък на маслена лампа.

— С нещо важно ли си зает? — попита го той, с някаква странна неувереност в гласа.

— Виждаш, че съм — отвърна магът, но започна да навива рулото на дървената му ос. Известно време Нефер се щура из стаята, като спираше да разгледа някой от предметите, събрани от стареца, откакто бяха в града: чучела на красиви птици, скелети на дребни бозайници и влечуги, изсушени растения със странни форми и всякакви аморфни вещества в торбички, кошчета и паници, натрупани по лавици, пейки или просто по пода. Таита търпеливо чакаше да стигне до причината за това посещение, макар отлично да знаеше каква е тя.

Нефер вдига вкаменена черупка на някакво древно ракообразно и я поднася към светлината на лампата.

— Минтака вече не е омъжена за Трок — казва той, без да вдигне поглед.

— Дори да бях напълно глух и с двете уши, пак щях да го разбера сам.

Нефер оставя черупката и взема медна статуетка на Изис с малкия Хор сучещ от гръдта й, която Таита е изровил някъде из развалините. Покрита е с плътен слой зелена патина.

— Какви са ограниченията, наложени от закона върху брака на един фараон? — пита Нефер с безразличен вид.

Таита бръква в носа си и дълбокомислено разглежда откритото вътре на края на показалеца си.

— Както и при смъртните, булката трябва да е или девствена, или вдовица.

— Или разведена със съпруга си.

— Или разведена със съпруга си, или чрез декрет на властващия фараон. Но преди да е обожествен или оженен, царят трябва да е добил суверенитет.

— А за да го добие, трябва да е пълнолетен, какъвто аз не съм, да е уловил собствена божествена птица, което аз опитах, но не успях да направя, или да е минал по Червения път. — Нефер прави кратка пауза и продължава — Което аз не съм сторил. Още. — Той набляга на последната дума, Таита примигва, но не казва нищо.

Нефер оставя статуетката и поглежда решително Таита в очите.

— Искам да измина Червения път.

Таита го гледа мълчаливо.

— Още не си пораснал напълно. Не си получил цялата сила, която ти е съдено да имаш.

— Достатъчно съм пораснал и силата ми стига.

— Кой ще го мине с теб?

— Мерен — отговаря лаконично Нефер.

— Има други, по-силни и по-опитни, които могат повече да ти помогнат. Мнозина биха дали мило и драго, да вземат фараонска плитка от династия Тамоз.

— Обещах на Мерен! — твърдо отсича Нефер.

Две кутрета, застанали на задни лапки, в ентусиазирано невежество, мисли Таита, а гласно казва:

— В Галала няма необяздени коне, поне не такива, които да вършат работа.

— Знам откъде да взема. Наджа и Трок оставиха всички диви стада в страната без охрана. — Таита не си дава труд да посочи, колко погрешно е подобно твърдение. Мнимите фараони бяха оставили толкова много ветерани да пазят страната по време на отсъствието им, колкото никой не бе правил в миналото, но не си струва да се разправя с Нефер, когато си навие нещо на пръста.

— Ако се провалиш, ще загубиш нещо много по-голямо от косата си. Ще загубиш престиж и то в такава степен, че може да пострадат и аспирациите ти към трона.

— Няма да се проваля! — тихо отвръща Нефер. Таита очаква именно този отговор.

— Кога смяташ да опиташ? — пита той.

— Първо да намеря конете.