Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Древния Египет (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Warlock, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
artdido (2014)

Издание:

Уилбър Смит. Чародей

Английска. Първо издание

ИК „Venus press“, София, 2003

ISBN: 954-780-010-8

История

  1. — Добавяне

17

Пътуването до храма отне два дни и се извърши с царската баржа по реката. Следваха ги четири военни галери с хората на Асмор. Акостираха край жълтия бряг в подножието на храма, където жреците очакваха регента с песни и дарове. Слабостта на управника към ароматни вещества бе станала широко известна.

Отведоха ги в приготвените за тях помещения. Докато Наджа се къпеше и подкрепяше с плодове и шербет, Таита, придружен от главния жрец, отиде в светилището, за да направи приношение на великия Озирис. След това жрецът прозря желанието на госта и го остави сам да се приготви за вечерта. Благородният Наджа никога не бе присъствал на мистериите — малцина сред живите са имали тая възможност. Таита щеше да изнесе внушително представление, но нямаше и най-малко намерение да се подлага на изпитанията и риска, свързани с истинския ритуал.

След залез, главният жрец даде пир в чест на регента. Поднесоха прочутото вино от лозята около храма. Те бяха първите в страната, засадени лично от бог Озирис. Щом ароматната напитка омая регента и компанията му, жреците представиха театрални сцени от живота на великия бог. Във всяка от тях, Озирис бе показван с различен цвят на кожата: бял като повоите на мумия, черен за царството на мъртвите, червен за бога на възмездието. Във всички сцени той държеше владетелски жезъл, а краката му бяха вързани като на мъртвец. В последната сцена лицето беше зелено, за да изрази растителната страна на неговата същност. Като просеното семе, което е символ на живота, Озирис е заровен в земята, което означава смърт. В мрака на подземното царство обаче, той покълва като семето, за да се яви отново в божествения цикъл на вечния живот.

Докато представят живите картини, главният жрец произнася високо различните наименования на бога: „Око на мрака“, „Вечно добро начало“, „Син на Геб“, „Съвършено величие“.

След това, под звуците на гонгове и барабани, в тамяновото ухание от кадилниците, жреците рецитират епичната поема за борбата между добро и зло. Легендата разказва, как Сет, ръководен от черна завист към добродетелния си брат, заковава Озирис в сандък и го хвърля в Нил, за да го удави. Когато трупът на удавника е изхвърлен на брега, Сет го насича на късове, които скрива на различни места. На това място скрил гръбнака. Сестра им, Изис, издирва и съединява всички части. След това се съвкупява с Озирис. Докато са слети в едно, полъха от крилата й вдъхва нов живот на удавения.

Дълго преди полунощ, регентът на Египет вече е погълнал доста от тежкото, силно вино и е изпаднал в нервно, податливо на внушение състояние, а жреците са изострили до краен предел религиозното му чувство. Когато сребърният лъч на пълната луна прониква през точно изчислен отвор в тавана на храма и тръгва през плочите на пода към вратата на светилището, главният жрец дава знак и всички присъстващи се оттеглят, за да оставят Наджа и Таита сами.

Когато песнопенията на жреците заглъхват в далечината и настъпва пълна тишина, Таита хваща регента за ръка и го повежда през преддверието към входа на светилището. Щом ги приближават, масивните обковани в бронз двери се отварят сами. Благородният Наджа се сепва и ръката му започва да трепери в дланта на мага. Той понечва да се дръпне, но Таита го води уверено напред.

Във всеки ъгъл на малкото помещение е поставен по един светилник. По средата на застланото с плочи светилище има нисък стол. Таита води Наджа до него и му дава знак да седне. Щом се настанява, вратите се затварят и регентът ги поглежда с опасение. Той отново понечва да си тръгне, но магът натиска раменете му с ръка.

— Каквото и да видиш, каквото и да чуеш, не помръдвай! Не говори! Ако ти е мил животът, не прави нищо! Не казвай нищо!

Таита го оставя седнал и приближава статуята на бога с царствена походка. Вдига ръце и изведнъж в тях се появява златен потир. Призовава Озирис да благослови съдържанието му и се връща назад, за да го поднесе на Наджа. Гъстата като мед течност има вкус на натрошени бадеми, листенца от розов цвят и гъби. Таита плясва с ръце и потирът изчезва.

Протяга празни длани и започва да ги движи пред лицето на Наджа. В един миг събира шепи и те са пълни с костените плочки на Амон Ра. Наджа ги разпознава, тъй като е слушал много за ритуала на мистериите. Таита го приканва да вземе плочките в собствените си длани, а сам той напява молитва към Амон Ра и стопанина на храма:

— Великолепие от светлина и огън, страховит в божественото си величие, ела и чуй молбите ни горещи!

Наджа се сгърчва, усетил как се нажежават костените плочки и с облекчение ги връща на мага. Облива се в пот, докато гледа как старецът ги носи през светилището, за да ги положи в нозете на гигантската статуя на Озирис. Магът коленичи и се навежда над тях. Известно време в светилището не се чува друг звук, освен съскането на пламъка в светилниците. Няма друго движение, освен това на сенките, танцуващи по стените на помещението.

И тогава пространството се разцепва от ужасяващ писък. Сякаш злият брат на бога отново разсича на части неговото тяло. Наджа стене тихичко и покрива глава с шала.

Отново настъпва тишина, а пламъците от светилниците се издигат до тавана и от жълти стават зелени и виолетови, пурпурни и сини. Огромен облак пушек изпълва залата. Наджа се дави и кашля. Има чувството, че се задушава, сетивата му изменят. Главата му се цепи от шума на собственото му дишане.

Таита се извръща с лице към него и Наджа трепери, защото магът се е преобразил. Лицето му свети със зелена светлина като на възкръснал бог. От зейналата уста бълва зелена пяна, която се стича по гърдите, а очите представляват слепи орбити хвърлили сребърни лъчи в пламъка от светилниците. Без да движи крака, магът се плъзва към регента, а от бълващата му уста се разнасят гласове на дива орда джинове и демони, ужасяващ хор от стенания и писъци, съскане и ръмжене, гъргорене и безумен смях.

Благородният Наджа понечва да се изправи, но звуците и пушекът сякаш изпълват черепа му и съзнанието му потъва в тъма. Краката се сгъват под тежестта на тялото и той рухва ничком на плочите на пода, изгубил свяст.