Уилбър Смит
Чародей (3)

2

Нефер и старецът стоят край срутените стени на Галала и наблюдават преминаващата колона. Начело е фараонът, усукал юзди около китките си, извил тяло назад, за да уравновеси опъна, с голи гърди и ленена препаска над мускулести крака. Синята бойна корона му придава божествена осанка.

След него е Благородният Наджа, почти толкова висок и красив. Той се държи гордо и високомерно, прехвърлил през рамо огромен лък. Един от най-могъщите войни в цял Египет, той е получил името си в знак на признание: Наджа е свещената кобра от владетелската корона, фараон Тамоз го удостои с него в деня, в който и двамата преминаха изпитанията на Червения път.

Наджа не си дава труд да погледне към Нефер. Когато последната колесница минава край момчето, баща му вече е потънал в тъмната паст на клисурата. Мерен, негов приятел и другар от безброй забранени момчешки лудории, се изсмива в лицето му и прави мръсен жест, а после го подиграва гръмогласно, като надвиква тропота и скърцането на колесниците:

— Ще ти донеса главата на Апепи, да си играйкаш с нея. В този момент Нефер може да го удуши. Апепи е цар на Хиксосите, а Нефер няма нужда от играчки — той е мъж, макар баща му да не се съобразява с това.

Двамата тънат в мълчание, дълго след като колесницата на Мерен изчезва, а облакът прах пада на земята. После Таита се обръща и мълком тръгва към завързаните коне. Притяга ремъка под корема на единия, прихваща поличката и се мята отгоре му с младежка пъргавина. Възседнал коня, той се превръща в част от него. Нефер си спомня легендарната история, според която той е първият египтянин, овладял ездаческото изкуство. Все още носи титлата Господар на десет хиляди колесници, дадена му от двама царе, заедно със златна награда.

Той е сред малцината, които се осмеляват да яздят обкрачили тялото на коня. Повечето египтяни се ужасяват от този похват, като го намират донякъде неприличен и под достойнството им, да не говорим, че е рискован. Нефер не страда от подобни притеснения и като се мята върху любимия си жребец, Звездоброй, мрачните му мисли започват да се изпаряват. Докато стигнат хребета на хълма над разрушения град, обичайното му добро настроение се връща. Хвърля последен, изпълнен с копнеж поглед след перестата опашка прах, оставена в далечината от колоната и решително й обръща гръб.

— Къде отиваме, Тата? — пита той. — Обеща да ми кажеш, щом потеглим.

Таита си е поначало сдържан и потаен, но рядко е толкова, колкото в сегашния случай, за крайната цел на това пътуване.

— Отиваме в Гебел Нагара — осведомява го той.

Нефер не е чувал това име и тихо го повтаря. Звучи някак романтично и мамещо. По гърба му полазват мравки от възбуда и нетърпение и той зарейва поглед в безкрайната пустиня. Враждебни назъбени вериги се простират чак до трептящия от жега далечен хоризонт. Цветовете на голата скала поразяват окото: мръсносини като бурно небе, жълти като перата на тропическа птица, червени като отворена рана, светли като кристал. Те играят и трепкат от горещината.

Таита гледа тази ужасяваща местност с носталгия и чувство, че си отива у дома. В същата пустош се бе сврял като ранено животно след смъртта на любимата кралица Лострис. По-късно, когато минаха години, а с тях и част от мъката, той още веднъж бе привлечен от мистериите и пътя на великия бог Хор. Отиде в пустошта като лекар и хирург, като познавач на известните науки. Сам сред недостъпната пустиня, той откри пътища към разума и душата, по които рядко тръгва смъртен. Отиде там като човек, а се върна извисен до великия бог Хор, адепт на непознати тайни, достъпни за малцина.

Таита току-що се бе върнал в света на хората, когато царица Лострис го посети в съня му. Спеше в отшелническата си пещера при Гебел Нагара. Тя пак беше готова за сватба, свежо, петнадесетгодишно момиче — пустинна роза в пръв цъфтеж и обсипани с роса листенца. Дори в съня сърцето му литна и поиска да изскочи от гърдите.

— Любими Таита — прошепна тя, като го събуди с докосване по бузата. — Ти си един от двамата мъже, които съм обичала. Тан е при мен, но преди да дойдеш и ти, ще ти поставя една задача. Ти никога не си ме подвеждал. Знам, че и сега няма да го сториш, нали Таита?

— На твоите услуги съм, господарке. — Гласът проехтя неестествено в ушите му.

— Тази нощ в Тива ще се роди едно дете. В моя град със сто порти. То е син на моя син. Ще го нарекат Нефер, което означава чист и съвършен по тяло и дух. Горещо желая той да отнесе моята и на Тан кръв до трона на Горен Египет. Още отсега обаче, над главата на бебето се събират облаци. Няма да успее без твоята подкрепа. Единствен ти можеш да го закриляш и напътстваш. Всички знания и целия опит, които доби в пустинята, трябва да послужат на тази цел. Върви при Нефер! Върви при него и не го напускай, докато не изпълниш задачата си! След това ела при мен, любими Таита! Ще те чакам, а бедната ти осакатена мъжественост ще ти се върне. Ще бъдеш цял и непокътнат, когато отново застанеш редом с мен, ръка за ръка. Не ме разочаровай, Таита!

— Никога! — викна Таита в съня си. — Не съм го правил, когато беше жива. Няма да го сторя и сега.

— Знам — каза Лострис, със сладка, омайна усмивка и образът й се стопи в пустинната нощ. Таита се събуди, с мокро от сълзи лице и събра оскъдните си вещи. Спря пред входа на пещерата, колкото да се ориентира по звездите. Инстинктивно потърси с поглед ярката звезда на богинята. На седемдесетия ден от смъртта на царицата, вечерта, когато приключи дългия ритуал по балсамирането й, тя се появи неочаквано на небето — голяма червена звезда, светнала на място, където нямаше нищо преди това. Таита я откри и стори поклон. После тръгна към западната пустиня, назад към Нил и град Тива, красивата Тива със сто врати.

Това се случи преди повече от четиринадесет години и сега той жадува да се върне в тези мълчаливи места, защото само там могат да се разгърнат с пълна сила скритите заложби. Само там може да изпълни заръката на Лострис. Само там може да прехвърли на принца част от тайнствената си мощ. Защото усеща, че облаците, за които го предупреди любимата, започват да се сгъстяват.