Уилбър Смит
Чародей (119)

119

Таита стига мястото, на което пътят пресича твърдата скалиста ивица и рязко спира. Така силната до преди малко аура изчезва като утринна роса под лъчите на слънцето. От Медеецът не е останал и помен. Върви известно време напред, но пътят е пуст и студен. Бързо се връща до мястото, където е изгубил следата. Иштар не би си губил времето с обикновено заклинание за скриване. Известно му е, че то няма да свърши работа срещу Чародея.

Вдига поглед към небето и намира сред милионите му светила червената звезда на Лострис, ниско над хоризонта. Хваща медальона и запява за слава на богинята. Още не е свършил първия куплет и вече чувства нечие гневно присъствие. Тук е бил викан друг бог и като познава Иштар, не е трудно да отгатне кой е. Започва втория куплет и върху голата скала насреща му се появява сияние, подобно на това от медните стени в храма на Мардук преди жертвоприношение.

Мардук е предизвикан и показва своя гняв, мисли със задоволство Таита. Застава над сиянието и напява:

— Далеч си ти от своя дом и храма си, Мардук с пещите! Малцина те зачитат тук в Египет. Силата ти е пресушена. Аз зова името на богиня Лострис и ти не можеш да й противостоиш!

Таита вдига полите си.

— Потушавам огъня ти, Мардук — казва Таита, прикляка като жена и пикае върху сиянието. То съска и от мястото се вдига пара, като от нажежена мед, потопена с ковашки щипци в студена вода. — В името на богиня Лострис, Мардук, дръпни се от пътя и ме пусни да мина!

Скалата бързо изстива и когато парата се разпръсва, Таита отново улавя мъглявата следа на Иштар, отправила се на север. Тя е накъсана и по-неясна. Таита подновява преследването.

Хоризонтът бледнее и от изток се надига златно сияние. Таита знае, че разстоянието помежду им се скъсява и започва да напряга взор, за да съзре дивеча. Пред краката му изненадващо зейва страхотна пропаст, чиито гладки стени се губят надолу в тъма и Таита рязко спира. Никой смъртен не може да преодолее тази бездна, а път за обход не се вижда.

Таита гледа към отвъдния бряг. Той е отдалечен поне на хиляда стъпки. Над бездънната пропаст се вият лешояди. Едно от тия гротескни създания се спуска и каца в раздърпаното си гнездо от клечки и клончета, свито върху малка издатина на отвесния скат отсреща.

Тайга клати глава с възхищение.

— Великолепно изпълнение, Иштар! — мърмори той. — Че даже и лешояди! Това е ръка на художник. Не виждам какво да поправя, но такова усилие е свързано с доста енергия. Сигурно ти е струвало скъпо!

Таита прекрачва ръба на пропастта, но вместо да полети надолу, усеща твърда почва под краката си. Картината на пропастта и кръжащите лешояди се размътва и затрептява като мираж, когато се тръгне към него.

Пропастта изчезва и на мястото й се появява камениста долина с ниски хълмове. По средата й, на по-малко от петстотин стъпки, стои Иштар Медеецът. Гледа към Таита с високо вдигнати над главата ръце, като още се мъчи да крепи сътворената от него илюзия. Щом осъзнава провала си и вижда Таита да идва към него неотвратим като джин, той отпуска безнадеждно ръце и се обръща към варовиковите хълмове в края на каменистата долина. Впуска се в тромав бяг, а черната роба се мята около краката му.

Таита го следва с дълги, неуморни крачки и когато Иштар поглежда назад, на синьото му лице е изписано отчаяние. Гледа за миг високата среброглава фигура, после се обръща и побягва по-бързо. Отначало му се удава да увеличи разстоянието, но скоро се уморява и Таита отново неумолимо приближава.

Иштар захвърля водния мех и тича по-леко, но когато стига ниските сиво-сивкави хълмове, Таита е само на няколкостотин стъпки зад него. Иштар изчезва в една цепнатина.

Магът стига при отвора и вижда отпечатъците от стъпалата на Иштар върху пясъчното дъно. Те се губят зад една скала — проходът завива вдясно покрай нея. Таита тръгва по следата, но когато стига завоя, в пространството прокънтява рев на диво животно. Като завива покрай скалата, Таита вижда в стеснения проход огромен лъв, който бие с опашка хълбоците си и ръмжи.

Черната му грива е настръхнала и се полюлява, като висока трева при вятър, след всеки рев. Очите са златни, а по средата им гледат неумолимите процепи на зениците. Отвратителна животинска миризма изпълва горещия въздух, воня от полуразложени остатъци от трапезата на звяра, съвсем неотдавна разкъсвани от противните жълти зъби.

Таита поглежда пясъка, в който са впити оголените масивни нокти на четири огромни лапи. Следите на Иштар все още личат, а следи от лапи няма.

Таита не забавя ход. Хваща медальона на Лострис и тръгва право към лъва. Вместо да се засили, ревът отслабва, очертанията на главата се размазват, цялото животно става прозрачно, така че през него се вижда скалистата стена. После лъвът се разсейва като речна мъгла и изчезва.

Таита минава през мястото, на което бе застанал. Цепнатината става още по-тясна, а стените й — по-стръмни. Свършва внезапно с плътна стена.

Иштар стои прав, с гръб към нея и гледа Таита с побъркан поглед. Бялото на очите му е пожълтяло и е налято с кръв, зениците са разширени и черни. Дъхът на ужаса му е по-зловонен и от този на измисления лъв преди малко. Вдига дясна ръка и насочва костелив показалец към Таита.

— Назад, Чародей! — пищи Медеецът. — Предупреждавам те!

Таита не спира и той отново пищи, този път на някакъв гърлен език, а после прави движение, сякаш хвърля невидимо копие към главата на мага. Таита бързо вдига амулета на Лострис пред очите си, а покрай главата му прелита нещо, със свистене на стрела.

Иштар се обръща и се шмугва в тесен отвор, прикрит от тялото му. Таита спира пред него и почуква скалата с тоягата. Тя кънти като истинска и магът чува стъпките на тръгналия слепешком в тъмното магьосник. Таита е почти сигурен, че това не е илюзия, а истински вход към пещера във варовиковата стена.

Влиза и установява, че се намира в нисък проход, слабо осветен от струящата през входа зад него дневна светлина. Подът е с лек наклон и магът тръгва предпазливо напред, вече напълно убеден, че проходът е реален във времето и пространството, а не нова измишльотина на Медееца, сътворена, за да го отклони от верния път.

Чува стъпките му да кънтят някъде отпред. Таита върви в тъмнината и брои крачките. Като стига сто и двадесет, светлината става по-силна — в недрата на хълма има ярък източник.

Тунелът прави остър завой и като минава зад него, Таита се оказва в огромна пещера с много висок таван. По средата има широк отвор, който очевидно води към външния свят, защото през него влиза сноп слънчева светлина и оставя голям кръг върху пода.

Оттам се надигат островърхи сталагмити, които блестят като зъби на акула. От високия таван се спускат сталактити. Едни имат формата на копия, други приличат на сияйни божи криле.

В противоположния край на пещерата клечи Иштар. Няма къде да бяга. Щом съзира Таита, започва да пищи и да бръщолеви:

— Милост, могъщи маг! Между нас има много общо. Ние сме братя. Пощади ме и ще ти покажа такива мистерии, каквито дори ти не си сънувал. Ще ти дам всичките си умения! Ще ти стана вярно куче! Ще ти посветя целия си живот!

Уверенията и обещанията му са така смирени, че въпреки волята му, решимостта на Таита се разколебава. Мъничка искра на съмнение просветва в съзнанието му, но Иштар я долавя и я използва светкавично. Той протяга ръка и огъва палец срещу показалец в кръг. Това е знакът на Мардук. Отново мълви нещо на предишния гърлен език.

Таита усеща огромна тежест върху плещите си, а тялото му е здраво обхванато от нещо като невидими пипала на гигантски октопод. Ръцете са притиснати към тялото, около гърлото си усеща мъртва хватка. Задушава го миризмата на изгоряла плът — аурата на Мардук. Не може да мръдне.

Иштар танцува и радостно подскача край отсрещната стена. Татуираното му лице е изкривено в гротескна маска, езикът му се подава между сини устни и лиже въздуха. Вдига поли и прави неприлично движение към мага. Пенисът му е в пълна ерекция. Дръпнатата назад кожа оголва издутата пурпурна глава, подобна на някакъв скверен плод.

— Хилавата ти богиня не може ти помогна тук, в недрата на земята, Таита. Вече не можеш да надделееш над Мардук и неговия любимец! — пищи той. — Единоборството ни свърши. Аз те надвих, Чародей! Сега ще умреш!

Таита насочва поглед нагоре и съсредоточава цялото си внимание върху един дълъг, блестящ сталактит, увиснал заплашително като огромен кинжал. Събира цялата си енергия и успява да вдигне ръка с тоягата, за да я насочи към него. С последния останал в гърдите му въздух произнася:

— Кудаш!

Последва трясък, като от разцепен ледник, сталактитът се откъртва от тавана и полита, увлечен от собствената си огромна тежест. Острият връх се забива в рамото на Иштар, близо до шията. Пронизва гръдната клетка и корема, за да се покаже през ануса. Дългата каменна пика го приковава към пода на пещерата, нанизан като изкормена риба на прът за сушене.

Докато Иштар се гърчи, потръпва и приритва конвулсивно на шиша си, Таита усеща, как тежестта се смъква от раменете му, а хватката освобождава шията му. Мардук си отива и той отново диша свободно. Миризмата на изгоряла плът изчезва. Въздухът е застоял и хладен. Усеща слаб аромат на гъби.

Магът взема тоягата, обръща се и тръгва назад през тунела, към светлината на слънцето. Излязъл пред входа, той се обръща и чука с тоягата си по варовика, един, два, три пъти.

Дълбоко отвътре се донася грохот на падащи скали, а от отвора излита облак прах — таванът на пещерата се е срутил.

— С каменното копие в сърцето, дори твоят зъл бог не може да те освободи от този гроб. Лежи в него вечно, Иштар Медеецо! — казва Таита и се обръща. Като почуква лекичко с тоягата, той поема обратно към Галала.