Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Древния Египет (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Warlock, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
artdido (2014)

Издание:

Уилбър Смит. Чародей

Английска. Първо издание

ИК „Venus press“, София, 2003

ISBN: 954-780-010-8

История

  1. — Добавяне

1

Колоната бойни колесници се вие като гигантска змия по тясната долина. Впило пръсти в щита на първата от тях, момчето гледа заобикалящите ги зъбери. Голата скала е надупчена като пчелна пита от стари гробове. Тъмните дупки го гледат като неумолими очи на легион джинове[1]. Принц Нефер Мемнон потръпва и отвръща поглед, като скришом сплита пръстите на лявата си ръка, за да прогони злото.

Поглежда назад към проточилата се колона и забелязва, че през облака прах го наблюдава Таита. Прахът покрива фигурата на стареца и неговата колесница, а едничкият сноп слънчева светлина, проникнал до дъното на долината, се отразява от миниатюрните слюдени късчета, така че той цял свети като превъплъщение на някой бог. Нефер бързо свежда глава, засрамено съзнал, че суеверното му заклинание не е останало незабелязано. Никой царствен принц от двора на Тамоз няма право да проявява подобна слабост, особено когато е стъпил на прага на мъжествеността. Но пък Таита го познава по-добре от всеки, понеже е негов възпитател от най-ранна възраст и му е по-близък от родители, братя и сестри. Възпитателят не мигва, но дори от това разстояние, древните му очи сякаш проникват в самата душа на Нефер. Всичко виждат, всичко разбират.

Нефер обръща лице напред и се изправя в цял ръст до баща си, който плющи с юздите и подканя конете, размахал над главите им дълъг бич. Долината изведнъж се разлива пред тях в огромен амфитеатър, приютил голите, безредни руини на град Галала. Нефер се изпълва с трепет при вида на това място, сцена на прочута битка. Самият Таита се е сражавал тук като младеж, когато полубогът Тан, Благородният Хараб, поразил тъмните сили, поставили под заплаха самото съществуване на Египет. Това се случило преди шестдесет години, но Таита разказва така живо за битката, че Нефер сякаш е бил тук в оня съдбовен ден.

Бащата на Нефер, богът и фараон Тамоз, докара колесницата пред купчината камъни от срутена порта и спря конете. Сто колесници повториха зад него същата маневра и войните наскачаха на земята, за да напоят конете. Когато фараонът отвори уста, за да заговори, наслоеният по бузите прах се посипа върху гърдите му.

— Благородни! — повика фараонът Великия Лъв на Египет, Благородния Наджа, командващ армията и любим другар. — Искам да потеглим преди слънцето да се скрие зад хълмовете, за да направим нощен преход през дюните до Ел Габар. Синята бойна корона на Тамоз блести от слюден прах, а очите са налети с кръв и гурелясали от пясъка.

— С Таита продължавате сами!

Макар да знае, че протестите са безполезни, Нефер отваря уста. Колоната е тръгнала срещу неприятеля. Бойният план на фараон Тамоз предвижда да заобиколи от юг, през Великите дюни, като намери път между горчивите езера и излезе в гръб на врага. Да отвори пробив в бойните му редици и да пропусне през него египетските легиони, струпани на нилския бряг, преди Абнуб. Като съедини двете войски, Тамоз няма да чака неприятеля да се прегрупира, а ще продължи през Тел ел-Даба и ще превземе цитаделата му Аварис.

Смел, блестящ план, който при успех ще ги изведе на крачка от мечтаната победа над Хиксосите в една война, продължаваща вече второ поколение. Нефер е възпитан да вярва, че битките и славата са оправдание за съществуването му на земята. Но ето че, въпреки напредналата му четиринадесет годишна възраст, продължават да го държат настрана. А той жадува с цялата си душа да полети към победа и безсмъртие, рамо до рамо със своя баща.

Преди протестните думи да излязат от устата му, фараонът го изпревари:

— Кое е основното задължение на един воин?

Нефер сведе поглед.

— Подчинението, Велики — отвърна тихо и неохотно той.

— Никога не го забравяй! — фараонът кимна и се отдалечи.

Нефер се почувства отхвърлен и пренебрегнат. В очите му залютя, а горната му устна затрепери, но погледът на Таита го накара да се стегне. Той примигна, за да прогони бликналите сълзи и отпи голяма глътка от меха с вода, окачен отстрани на колесницата, преди да се обърне към стария Маг с наперено тръсване на гъстата, потънала в прах коса.

— Покажи ми паметника, Тата! — заповяда той.

Странната двойка си проби път през множеството от хора, коне и колесници, което пълнеше тясната централна улица на сринатия град. Съблекли се голи в жегата, двадесетина войника в жива верига вадеха с кофи оскъдната горчива влага на древен подземен водоизточник. Някога той и други като него са снабдявали изобилно с вода един богат и многолюден град, разположен на главния път от Нил към Червено море. После, преди много векове, земетресение разместило земните пластове и прекъснало достъпа на подпочвените води до повърхността. Галала загинал от жажда. Днес водата едва стига да напои двеста коня и да напълни меховете на хората.

Таита води Нефер по тесни улички, край храмове и палати, населени днес единствено от скорпиони и гущери, докато стигнат пустия централен площад. По средата се издига паметник на Благородния Тан и неговия триумф над бандитските армии, които за малко не изтръгнали живота от гърдите на най-богатата и могъща държава в света. Той представлява чудновата пирамида, издигната от човешки черепи и защитена с навес от червени каменни плочи. Повече от хиляда черепа се хилят срещу момчето, докато чете на глас надписа върху каменна колона.

— Отрязаните ни глави са свидетелство за водената тук битка, в която загинахме под меча на Тан, Благородния Хараб. Нека идните поколения се поучат от делата на този могъщ воин и прозрат славата на боговете и мощта на праведните хора. Вписано в четиринадесетата година от властването на Бог фараон Мамоз.

Клекнал в сянката на паметника, Таита наблюдава принца, който се разхожда около него с ръце на кръста, като спира на всеки няколко крачки, за да го разгледа от всички възможни ъгли. Чертите на Таита са безизразни, но в очите грее топлина. Любовта му към момчето крие корените си в живота на други двама люде. Първата е Лострис, царица на Египет. Таита е евнух, но кастриран след достигане на полова зрялост. Един път се влюби и поради физическото си осакатяване, тази любов беше най-чиста и изцяло отдадена на царица Лострис, баба на Нефер. Беше толкова изгаряща любов, че и днес, двадесет години след смъртта й, тя продължава да е в центъра на мирозданието му.

Вторият човек, извор на любов към Нефер, е Тан, Благородният Хараб, в чиято чест е издигнат този паметник. За Таита, той е по-скъп от брат. Вече и двамата ги няма, и Лострис, и Тан, но смесената им кръв продължава да тече във вените на момчето. Греховната любов роди преди много години момчето, което порасна и стана фараон Тамоз — бащата на принц Нефер, за да води днес колоната бойни колесници.

— Тата, покажи ми на кое място заловихте водача на разбойниците. — Гласът на Нефер трепери от възбуда и началото на пубертета. — Да не би да е тук? — Момчето тича към съборена стена, в южния край на площада. — Разкажи ми пак!

— Не, стана ей тук. От онази страна — отвръща Таита, изправя се и прекосява площада, с дългите си като на щъркел крака, до източната стена. Вдига поглед към срутената й горна част.

— Негодникът се казваше Шуфти, имаше само едно око и беше по-грозен от бог Сет[2]. Искаше да се измъкне, като прехвърли тази стена. — Таита се навежда и вдига парче печен кирпич, което хвърля неочаквано нагоре. То прелита над стената. — Пукнах му главата и го смъкнах долу още с първия камък.

Макар да познава от личен опит неимоверната сила на стареца и знае, че издържливостта му е легендарна, момчето е смаяно от това хвърляне. По-стар е от планините, по-стар и от баба ми, след като се е грижил някога за нея, както сега за мен, чуди се Нефер. Човек би казал, че е видял поне двеста разлива на Нил[3] и лично е построил пирамидите. А на глас пита:

— Ти ли му отряза главата, Тата? Ти ли я сложи върху купчината? Принцът сочи зловещия паметник.

— Много добре знаеш цялата история — разказвал съм ти я сто пъти. — Таита показва фалшива неохота да величае делата си.

— Разкажи ми пак! — нарежда Нефер.

Таита седна на каменен блок, а Нефер се настани с щастлив вид в нозете му и ненаситно слуша, докато овнешките рогове засвириха сбор и ехото им се понесе в далечината, между двете канаристи стени.

— Фараонът ни зове — каза Таита и поведе момчето обратно.

Пред срутените стени се вдига страхотна глъчка. Колоната се готви за преход през дюните. Водните мехове са отново издути, а войниците проверяват хамутите на впряговете, преди да се качат на колесниците.

Фараон Тамоз погледна над главите на войската си и повика Таита с кимване на глава. Двамата се отдръпнаха, за да не ги чуят офицерите. Благородният Наджа понечи да тръгне с тях, но Таита прошепна нещо в ухото на фараона и Тамоз го върна с една дума. Обиденият пълководец се изчерви от унижение и хвърли на Таита остър като бойна стрела поглед.

— Обиди Наджа. Някой ден може да не се случа наблизо, за да те защитя — каза фараонът.

— Не можем да имаме вяра никому — отвърна Таита. — Не и преди да размажем главата на предателската змия, която се вие около колоните на двореца ти. Докато се върнеш от похода на север, само двамата трябва да знаем къде ще заведа принца.

— Но самият Наджа! — Фараонът махна с ръка. Той му е като брат. Заедно преминаха изпитанията на Червения път.

— Дори той! — Таита замълча. Подозренията му се превръщат постепенно в убеденост, но още не разполага с достатъчно доказателства, за да убеди фараона.

— Знае ли принцът, защо търсиш убежище в пустинята? — попита фараонът.

— Известно му е само, че ще продължим посвещаването му в мистериите.

— Много добре, Таита — кимна Тамоз. — Винаги си бил потаен, но предан. Няма какво да приказваме повече — всичко е казано. Върви сега и нека Хор[4] простре криле над теб и Нефер!

— Винаги поглеждай назад, Велики, защото днес врагът не е само пред нас.

Фараонът стисна здраво ръката на Мага над лакътя. Беше тънка, но корава като акациев клон. После отиде при колесницата. До едното й колело стоеше Нефер, с вид на ритнато към колибата си пале.

— Има и по-млади от мен в отряда, Велики. — Принцът прави последен отчаян опит да убеди баща си, че трябва да продължи с колоната. Разбира се, фараонът знае много добре, че момчето има право. Мерен, внук на прославения пълководец Крат, е с три дни по-малък от него, а днес е в колесницата на баща си като копиеносец. — Кога ще ми позволиш да вляза в бой с теб, татко?

— Може би, след като изминеш Червения път. Тогава дори аз не мога да кажа не.

Това е празно обещание — знаят го и двамата. Червеният път е непосилно изпитание за ездаческо майсторство и бойно изкуство, на което малцина смеят да се подложат. Изпитание, което пресушава силите дори на мъж в разцвета на силите, изтощава го, а понякога и го убива. Далечен е този ден за Нефер.

После строгите черти на фараона се отпускат и той хваща ръката на сина си — едничък жест на привързаност, който може да си позволи пред очите на своето войнство.

— А сега ти заповядвам да тръгнеш с Таита през пустинята, за да хванеш твоята царствена птица и да докажеш по този начин божествената си кръв и правото да сложиш един ден двойната корона.

Бележки

[1] джин — многолик зъл дух. — Б.пр.

[2] Сет — бог на злото в древноегипетската митология, роден брат и смъртен враг на Озирис.

[3] Разлив на Нил — един път в годината реката приижда, като носи огромни маси плодородна тиня, която след отлива на водите се засява и дава щедра реколта. Тези годишни приливи са сърцевината на живота в древен Египет и заемат съответно място в летоброенето, историята и местния календар.

[4] Хор — древноегипетско божество на слънцето.